Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (8)

7.
„Шанти“^[1]

Бомбай, Индия — 1984г.

Кавита

Когато каруцарят остави Кавита и Рупа в града, слънцето бе високо и те умираха от глад и жажда. Бяха погълнати от врявата и хаоса на града: клаксони на камиони, крясъци на амбулантни търговци. Улицата бе задръстена от препълнени камиони, домашни животни, велосипеди, рикши и мотопеди. Двете жени спряха, за да си поделят един кокосов орех, като първо изпиха сока, а после изчакаха нежната месеста кокосова маса да се отдели от черупката. От двете страни на пътя имаше паянтови бараки с нагънати ламаринени покриви; жени клечаха отпред, готвеха на малки огнища и перяха дрехите си в кофи с мръсна вода.

Рупа попита чаат-валах за пътя до сиропиталището „Шанти“, но той просто поклати глава, като погледна към двете жени с боси крака и селски дрехи. Тя попита таксиметровия шофьор, облегнат на колата си, който плюеше сок от бетел на улицата и оглеждаше Кавита от главата до петите. Всички те се опитваха да разберат дали бебето е недъгаво, или Кавита е неомъжена, или пък просто е много бедна, за да го задържи. Накрая брадат старец, който печеше фъстъци на ъгъла, им помогна. Той пъхна топлите ядки във фунийки от вестник и между виковете синг-дхана, гарам синг-дхана им показа накъде да вървят.

Рупа хвана здраво Кавита за ръката, двете започнаха да си проправят път по претъпканите тротоари и пресичаха оживените улици. Кавита с мъка настигаше сестра си, спря само веднъж, за да накърми бебето. Рупа вдигна поглед към смрачаващото се небе и към хората, които минаваха забързани покрай тях.

— Чало, бена, дръж я ето така — Рупа й помогна да постави сучещото бебе така, че Кавита да може да върви. — Трябва да побързаме. Тук става опасно след мръкване.

Кавита се подчини и ускори крачка. Тя знаеше, че след няколко часа, когато Джазу приключи с вечерята си и поседи край огъня, пиейки и пушейки бееди с другите мъже, щеше да отиде да я потърси. Тя щеше да му каже само, че няма нужда да се тревожи за бебето, че има кой да се грижи за него. Той можеше да се ядоса, дори можеше да я набие, но какво наказание бе това в сравнение с онова, което вече бе изстрадала? Почти два часа Кавита и Рупа вървяха, без да обелят и дума. Накрая стигнаха до двуетажна сграда с олющена синя мазилка. Застанала пред портата, Кавита почувства, че краката й натежават като олово и че се влачи едва-едва, стъпка по стъпка. Тя се обърна към сестра си и поклати глава.

— Наи, наи, наи… — повтаряше тя.

— Бена, хайде, трябва — утешаваше я Рупа. — Нищо друго не можеш да направиш. — Какво? — Рупа я дръпна за ръката нагоре към вратата и натисна звънеца. Кавита се взря в табелата с червени букви, запечатвайки в паметта си непонятните знаци на това обещание ШАНТИ, мир. Прегърбена старица в избеляло оранжево сари и с метла с къса дръжка в ръка отвори вратата.

Кавита гледаше как Рупа разговаря със старицата, но ушите й бучаха. Кой ще се погрижи за бебето ми? Тази жена? Дали тя ще обича Уша? Устата на Кавита бе пресъхнала и прашна. Старицата им направи знак да я последват вътре и ги поведе към дъното на коридора. Висока жена със синьо копринено сари стоеше пред прага на кабинета.

— Шукрия. Благодаря ти, Сарла-джи. — Някъде отвътре, от малкия офис, се чу мъжки глас. Високата жена се обърна да си върви. С елегантното си сари и диамантените си обеци тя изглеждаше толкова не на място в сиропиталището, колкото би изглеждал там и един бенгалски тигър. Като видя сестрите, тя се усмихна и им кимна едва забележимо, после мина покрай тях.

В кабинета един мъж на средна възраст с рошава черна коса и рогови очила присвиваше очи към листа в пишещата си машина.

— Сахиб — обади се Рупа, — носим бебе за вашето сиропиталище.

Мъжът вдигна очи към вратата. Погледът му се фокусира първо върху Рупа, после върху Кавита, застанала зад нея, и накрая се спря върху бебето в ръцете й.

— Да, да, разбира се. Седнете, моля. Аз съм Арун Дешпанде. Сигурно сте пътували дълго — предположи той, след като забеляза колко са раздърпани. — Моля, ще пийнете ли малко чай или вода? — попита той, като направи знак на старицата да донесе.

— Благодаря, да — отговори Рупа от името на двете.

При тази малка проява на добрина Кавита се разплака тихо, а сълзите се стичаха по прашното й лице. Тя е жадна — да, разбира се, че е жадна. Главата й пулсираше от горещина и глад. Краката я боляха, целите в рани и мазоли от дългото ходене из града. Беше изтощена от пътуването и от раждането, от дългите часове родилни мъки преди това. През последните няколко дни бе спала малко. Бе изморена от всичко това, но още повече от гузните, сякаш засрамени лица, които срещна през деня.

— Само няколко въпроса — той взе бележник и химикалка. — Името на детето?

— Уша — отговори тихо Кавита. Рупа я погледна с почуда и тъга в очите.

Арун записа нещо.

— Дата на раждане?

Това бяха последните думи, които Кавита чу ясно. Тя притисна Уша към себе си, главичката на детето бе под брадичката й и тя започна леко да го люлее. Дочу смътно Рупа да му отговаря. Кавита затвори очи и плачът й се усилваше, докато Арун задаваше въпроси, а отговорите на Рупа заглъхваха като далечно мърморене и тя почти забрави за присъствието им. Почти забрави къде се намира. Кавита продължи да плаче и да се поклаща, без да обръща внимание на упоритата болка в таза, на кървенето, на напуканите си пети, докато най-после Рупа разтърси рамото й и я извади от унеса.

— Бена, време е — каза Рупа и посегна нежно към бебето в ръцете на Кавита. Тогава Кавита чу само викове. Когато усети как измъкват Уша от обятията й, тя чу само писъка в главата си, после крясъците излизаха от устата й. Тя чу плача на Уша. Видя как Рупа й крещи, как устата й се мърда, произнасяйки многократно все същите думи. Усети, че Рупа я дърпа здраво за раменете и я бута по коридора към входната врата. Кавита продължаваше да разперва празните си ръце. След като металната порта издрънча зад тях, Кавита все още чуваше пронизителния плач на Уша отвътре.