Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (36)

35.
Таймс ъф Индия

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

Аша дръпна месинговата дръжка и отвори вратата, а отвътре я посрещна хладна вълна. Токчетата й тракаха по мрамора, докато вървеше към асансьора. На стената бе поставена голяма табела с надпис: Дъ Таймс Ъф Индия, Създаден 1839.

— Асансьор, мадам? — Операторът на асансьора бе облечен в сива униформа от полиестер.

— Да, шестият етаж, моля. — Аша вече не се изненадваше, когато някой се обръщаше към нея на английски. Братовчедите й и бяха обяснили, че индийците веднага щяха да я сметнат за чужденка заради дрехите й в западен стил и дългата до раменете коса. Издаваше я дори фактът, че гледаше хората в очите. Въпреки това тя се радваше на новото преживяване да върви по улиците сред тълпа от хора, които приличаха на нея. Аша се возеше в асансьора с още двама души и с оператора. Стояха само на няколко сантиметра един от друг и спарена миризма на пот изпълваше тясното пространство. В този асансьор, като повечето, които бе виждала тук, нямаше климатична инсталация, а само едва въртящ се вентилатор, който раздвижваше вмирисания въздух.

На рецепцията на шестия етаж Аша попита за мистър Нийл Котари, главния й контакт във вестника. Седна в приемната и взе сутрешния Таймс, когато мистър Котари се появи. Той бе висок, кльощав мъж, приблизително на възрастта на баща й, с разхлабена вратовръзка и разрошена коса. Тя отказа предложената й чаша чай и го последва в кабинета му. Вървяха през офиса на Таймс, голяма открита зала с редици бюра с компютри. Беше шумно от постоянно звънящите телефони, тракащите принтери и безброй гласове. Тя усети пулсиращата енергия на това място, най-голямата информационна зала, която някога бе виждала, цялата пълна с мургави лица.

— Мисля, че съм последният с пишеща машина в офиса — призна Котари. — Разбира се, аз всъщност вече не пиша много, но й харесва да я пазя. — По периметъра на откритата зала имаше няколко офиса със стъклени стени. Мистър Котари я въведе в един от тях, с табелка върху дървената врата, на която пишеше Помощник-Главен Редактор. — Седнете, моля — той посочи към столовете. — Сигурна ли сте, че не искате малко чай?

— Не, благодаря. — Аша кръстоса крака и извади бележника си.

— Наи — извика той на някого зад гърба й. Аша се обърна и видя, че нисък мургав мъж застана тихо на прага. Ноктите на краката му, дебели и пожълтели, стърчаха комично през тънките му износени сандали. Той кимна едва забележимо към мистър Котари и излезе толкова тихо, колкото се появи, без да поглежда към Аша. — Много добре, че вече сте тук, след целия този път чак от Америка. Добре дошли в Мумбай! Как ви се струва? — попита я Котари.

— Добре, благодаря. Много съм развълнувана от това, че съм тук, че ще мога да си сътруднича с такъв голям вестник за моя проект — каза Аша.

— Ние също се вълнуваме да работим с толкова талантлива млада жена. Ще ви представя на Меена Деви, един от най-добрите ни репортери на терен. Безстрашна е, понякога прекалено. Тя ще ви бъде отличен наставник. — Мистър Котари натисна бутон на телефона си и на вратата веднага се появи млада жена. — Моля, доведете веднага Меена. — След няколко минути друга жена застана на прага, но вместо да чака отвън като другите, тя влезе вътре и седна.

— Ачха, какво толкова важно има, Нийл, че трябваше да дойда на минутата? Нали знаеш, че гоня краен срок? — Беше дребна, не по-висока от метър и петдесет, но с присъствието си наелектризира спокойната атмосфера в офиса на Котари.

— Меена, това е Аша Тхакар, младата дама от Америка, която е тук…

— Да, разбира се! — Меена се наведе от стола си да се здрависа с Аша.

— Спомняш ли си — продължи мистър Котари, — тя прави проект за децата в бедняшките квартали. Осигурили сме й бюро до офиса ти. Твоята работа е да се грижиш за нея. Покажи й истинския Мумбай. Но гледай да е в безопасност — добави бързо той.

— Хайде, Аша. — Меена стана. — Трябва да завърша тази история, а после ще излезем на обяд. Да видиш истинския Мумбай — допълни тя, поглеждайки през рамо към мистър Котари.

Аша прекара следващите няколко часа в четене на куп папки, поставени на бюрото й до няколко основни канцеларски материала и остарял компютър. Докато прелистваше една папка със стари подробни репортажи на Таймс по темата, Меена от време на време почукваше по клавиатурата в офиса си. Аша прочете историята за възхода на индустрията за информационни услуги и статия за ефективността на градската система за разнос на закуски. Тъкмо се бе уверила, че Мумбай е следващата модерна индустриална столица на света, когато се натъкна на уводна статия за изгаряне на булка.

Докато четеше, не можеше да повярва, че младите булки са заливани с бензин и изгаряни живи, когато се прецени, че зестрите им са недостатъчни. Прелисти на друга статия за член на Кастата на неприкосновените^[1], който нарочно осакатил собствените си деца, за да събуди съчувствие и да повиши печалбите им от просия. Следващата уводна статия разказваше за фантастичния успех на Лакшми Митал, глобалния титан в стоманената индустрия. След това научи за последния политически скандал и разбра в детайли за обвиненията в корупция и подкупи срещу няколко министри. Последната статия в тази папка бе за гуджаратските бунтове през 2002 година между хиндуисти и мюсюлмани, в които били убити хиляди хора. След като прочете за съседите, които си подпалили къщите и се намушкали с ножове на улицата, Аша остави папката, а после затвори очи. Запита се дали папка със статии от Ню Йорк Таймс би събудила у нея толкова срам и гордост със същата сила.

— Почти привърших. Гладна ли си? — викна Меена от офиса си.

— На това място сервират най-добрия пау-бхаджи в цял Мумбай — обясни Меена, опитвайки се надвика грохота на влака. — Ако съм на десет минути път от това място, непременно се отбивам, независимо дали е време за ядене, или не. — Аша не знаеше какво е пау-бхаджи и дали щеше да й хареса, или не, но Меена сякаш изобщо не се тревожеше за това. След като слязоха от шумния влак, те продължиха разговора за обичайните неща. — Е, какво мислиш за статиите, които прочете? — попита я Меена.

— Добри са. Имам предвид, че стилът на писане и качеството на репортажите са отлични, разбира се — поясни Аша.

Меена се разсмя.

— Имах предвид съдържанието. Какво мислиш за нашата прекрасна страна? Тя е петзвездна купчина от противоречия, нали? Избрах ти точно тези изрезки, защото показват крайностите на Индия, доброто и лошото. Някои хора обичат да демонизират Индия заради нейните слабости, други пък само я прославят заради силните й страни. Истината, както винаги, е някъде по средата.

Аша едва успяваше да догони Меена, докато тя маневрираше по тротоара, стрелвайки се през разнородното множество: мъже, които плюеха нехайно на земята, бездомни мършави псета, просещи деца. И колкото и рисковано да й се струваше вървенето по тротоара, улиците изглеждаха далеч по-опасни: колите влизаха и излизаха от лентите и не обръщаха внимание на пътните знаци. Двуетажни автобуси профучаваха опасно близо до заблудени крави и кози.

— В Индия живеят един милиард души — съобщи й Меена — и почти деветдесет процента от тях са извън големите градове, което означава малки градчета и села. Мумбай — дори истинският Мумбай, както го нарича Нийл, — е само мъничка частица от страната. Но много силна частица. Това място привлича хората като магнит. То притежава най-доброто и най-лошото от всичко, което Индия може да предложи. Стигнахме. — Меена приближи до улична сергия. — Дах плу-бхаджи, сахиб. Ек много лек. Тя се обърна към Аша и й се усмихна.

— Това? Тук ли ще обядваме? — Аша погледна към уличния продавач, а после недоверчиво се втренчи в Меена. — Аз… аз не мисля, че трябва да правя това. Не трябва да ям улична храна…

— Спокойно, Аша, всичко ще е наред. Онова, което не умира от горещината, умира от подправките. Хайде, сега си в Индия — трябва да изпиташ истинските неща. Само чакай да го опиташ! — Меена подаде на Аша триъгълна хартиена тарелка, пълна с червеникавокафяво печено, с накълцан суров лук и парченце лимон отгоре и с две лъскави бели хлебчета отстрани. Застанаха в края на пешеходната алея, тъй като пред сергията се бе събрала опашка. Аша направи като Меена — отчупи парче от хлебчето и го потопи в печеното. Опита нерешително. Беше вкусно. И много, много пикантно. Огледа се трескаво, търсейки нещо за пиене, и си спомни предупрежденията на майка си за опасностите, които крие непречистената вода.

— Как е? Казах му да направи твоето по-леко. — Меена се усмихна. — Туристическа версия.

— Ами… малко е пикантно. Какво има в него?

— Остатъци от зеленчуци, смесени със зеленчуци. Измислено е като бързо ядене за работниците. Сега с едно от най-често срещаните улични ястия в Мумбай и няма две места, където да го приготвят по един и същ начин. И няма място в Мумбай — Меена облиза пръсти — където да го правят както тук. — След като се нахраниха Меена продължи. — Хайде да повървим малко. Искам да ти покажа нещо. — Аша я последва, но след обяда им не бе сигурна дали наистина трябваше да вярва на Меена. Само след една-две преки те се озоваха в края на огромно селище.

— Е, ето ни. Това е Дхарави — обяви Меена, протягайки драматично ръка. — Най-големият бедняшки квартал на Мумбай, най-големият в Индия и може би в цяла Азия. Със съмнителна репутация, но ето ти го.

Аша се огледа бавно. Домове — ако можеше да се нарекат така, — наполовина на спалнята й, наблъскани един до друг. Пред всеки праг седяха хора — беззъб старец, изтощена на вид жена със сплъстена коса, полуголи малки деца. Междинното пространство тънеше в мръсотия — гниещa храна, човешки изпражнения, купища боклуци, по-високи от нея. Вонята бе непоносима. Тя се опита дискретно да закрие носа си. И тогава Аша видя нещо, на което не можеше да повярва: точно там, на тротоара, се издигаше импровизиран хиндуистки храм. Статуя на богиня в розово сари, драпирано с малък цветен гирлянд, бе облегната на тънко дръвче. Върху боядисаното лице на богинята грееше спокойна усмивка, а в краката й бяха разпръснати цветчета и ориз. Изглеждаше толкова неуместно, тази мъничка божествена ниша сред цялата мизерия, но сякаш никой не мислеше така. Петзвездна купчина от противоречия, наистина.

— Над милион души живеят тук — обясни Меена. — Само на два квадратни километра. Мъже, жени, деца, добитък. Фабриките произвеждат всичко — от текстил до моливи и бижута. Много от стоките с етикети „Произведено в Индия“ са направени точно тук, в Дхарави.

— Къде са фабриките? — Аша отново огледа малките колиби и външните огньове, опитвайки се да си представи фабричен цех, пълен с машини.

— Домовете са на това ниво, а фабриките се горе. Повечето неща се правят на ръка или с примитивни инструменти — продължи Меена. — Помниш ли какво ти казах за крайностите в Индия? Е, тук ще ги намериш всичките: доброто и лошото; те живеят едно до друго. От една страна посочи тя, докато вървяха покрай селището, — бедност, мръсотия, престъпност — някои от най-лошите прояви на човешкото поведение. От друга страна, тук ще станеш свидетел на най-удивителните примери за изобретателност. Хората правят разни неща буквално от нищо. Ти и аз ще спечелим повече за една година, отколкото те за целия си живот, но все пак намират начини да оцелеят. Тук са формирали отделно общество: бандитски босове, лихвари, със сигурност, но и лечители, учители, светци. Както виждаш, Аша, съществуват две Индии. Ето света, който виждаш в дома на баща си, с просторни апартаменти, слуги и нечувани сватби. А ето я и другата Индия. Това е подходящо място, откъдето да започнеш проучването си.