Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (53)

52.
Доколкото си спомням

Менло Парк, Калифорния — 2005г.

Кришнан

Кришнан крачеше с телефон в ръка, започна да набира, после затвори. Седна до кухненската маса. Това е нелепо. Защо съм толкова нервен? През по-голямата част от полета насам от конференцията в Бостън си мислеше какво иска да каже на Самър, а сега дори не можеше да се реши да й се обади. Куфарът му стоеше неотворен във фоайето, а куп поща, изискваща внимание, бе струпана върху плота в кухнята. Откакто се бе върнал от летището, той само прослушваше съобщенията си, разочарован, че няма нито едно от Самър.

Пое си дълбоко дъх и набра отново. Тя вдигна след второто позвъняване.

— Здрасти, аз съм — поздрави той. — Просто исках да знаеш, че съм се върнал.

— О, добре. Значи ще се видим в неделя? — попита Самър. Извън общите им обаждания до дъщеря им Кришнан се бе чувал с Аша още няколко пъти, като се опитваше да подкрепи опитите й да намери биологичните си родители. Последния път, когато се обади, Аша тъкмо беше ходила в сиропиталището, но споделяше неохотно и отговаряше неясно на въпросите му. За пръв път той усети, че се изнервя, че се тревожи да не би Аша да открие нещо, което да повлияе на отношенията им. Съчувстваше на Самър и разбираше защо това можеше да я разстрои. През следващия уикенд предстоеше едно от последните им обаждания, тъй като Аша трябваше се прибира у дома след две седмици. Кришнан нямаше представа с какви новини ще се върне тя и как те ще се отразят на семейството им. Нямаше търпение да се сдобри със Самър преди това. Копнежът и угризенията, които изпитваше по време на раздялата им, бяха се усилили с предстоящото завръщане на Аша. Сега, на петдесет и пет години, той отново ухажваше стеснително жена си.

— Да. Хей, слушай. Току-що взех снимките от пътуването си до Индия и си помислих, че може би ще искаш да ги видиш. — Той отново си пое дълбоко дъх. — Може би ще мога да се отбия някой път… утре вечерта… ако си свободна? Да си вземем вечеря? — В последвалата пауза Кришнан затвори очи и се опита да измисли нещо по-добро.

— Крис, утре след работа трябва да отида на преглед в града — отговори Самър и замълча, преди да продължи. — Миналата седмица имах притеснителни резултати от мамографията. Вероятно няма нищо, но си записах час за биопсия, за да се уверя.

— О. — Кришнан осъзна думите й. — Добре, защо да не те закарам до там? Можем да вечеряме след това.

След още една продължителна пауза тя прие:

— Добре. Прегледът ми е в четири и половина.

— Ще те взема в три и половина. — Той затвори телефона и започна да рови из различните предмети върху кухненския плот, докато най-после намери фотоапарата. Вдигна отново телефона и набра запаметения номер.

— Ало? За колко време мога да получа фото разпечатки от карта памет?

 

 

Самър се усмихна на Кришнан и се качи в колата. Поздравиха се с бърза целувка и той забеляза колко добре изглеждаше тя. Лицето й сияеше, а блузата й без ръкави разкриваше тена на ръцете й.

— „Кал Пасифик“ — каза му тя и посегна към колана.

Последния път закара жена си до тази болница при второто й помятане. Споменът от онзи период в живота им сега го разстройваше. Кришнан хвана магистрала 280 към Сан Франциско, по-бавната и по-живописна от двете магистрали, която Самър винаги бе предпочитала. Погледна я, докато тя наблюдаваше през прозореца осеяните с дървета хълмове.

— Открих малка бучка под мишницата си — обясни Самър, отговаряйки на въпроса, който той се чудеше как да зададе. — По-миналата седмица, под душа. Сигурна съм, че е киста, но при семейната ми анамнеза исках да проверя. Миналата седмица ходих на мамография и радиологът видя анормално образувание.

— Кой беше радиологът? — попита Кришнан. — Имаш ли копие от рентгеновите снимки? Мога да накарам Джим да ги погледне…

— Благодаря, но не е необходимо. Аз прегледах снимките сама, получих и второ мнение. Искам биопсия, за да бъда сигурна. — Гласът й звучеше спокоен, без следа от тревогата и напрежението, които я изпълваха, докато се бореха с безплодието, последния им сериозен медицински проблем.

— Кой ще прави биопсията? Майк дава много консултации в медицинския център, така че мога да го попитам кой е най-добрият.

Самър се обърна и го погледна.

— Крис — заговори тя нежно, но твърдо. — Нямам нужда ти да решаваш това вместо мен. Просто искам да бъдеш там за подкрепа, става ли?

— Става. — Той стисна здраво волана и усети как дланите му се изпотяват. Посегна към климатика и положи усилия да запази спокойствие, докато рисковите фактори препускаха бясно в съзнанието му. Бяла жена, на около петдесет и пет, нераждала, майка с рак на гърдата: всички тези показатели увеличаваха риска за Самър. Единственият фактор в нейна полза, по ирония на съдбата, онзи, които вече й бе причинил толкова много мъка, бе фактът, че менструацията й бе спряла двайсет години по-рано от нормалното.

— Казах ли ти, че получих имейл от Аша миналата седмица, докато теб те нямаше? Ходила до някакво място, наречено Пещерата на слоновете.

— Пещерите на Елефанта. Да, аз й казах да не го пропуска. — Кришнан се усмихна. — Намират се на един остров в пристанището. Това са древни пещери със скулптури, изваяни направо в камъка. Голяма туристическа атракция. Не съм ли те водил там?

— Не помня. Очевидно там навсякъде има маймунки, които скачат върху посетителите — туристи и всякакви, — скачат по раменете им и търсят храна. Аша изпрати снимка как храни една с банан. Изглежда, се забавляваше. Напомни ми за времето, когато беше мъничка. Спомняш ли си колко обичаше маймунките в зоопарка?

— Хей, виж — възкликна тя. — Заведението на Ред Джава. Можеш ли да повярваш, че все още съществува след толкова години? — Самър посочи към малката бяла барака, където похапваха бургери през уикендите, когато живееха в Сан Франциско.

Той се усмихна насила.

— Да, трудно е да се повярва. Колко време мина — двайсет години?

— Двайсет… и седем, откакто се преместихме тук. Боже! По-стара е от Аша. Водили ли сме я тук?

— Хм. Не мисля. Когато я взехме, вече можехме да си позволим по-добри места. — И двамата се разсмяха. Мазната храна при Ред не беше нищо специално, но и двамата можеха да се нахранят за по-малко от пет долара, най-важният аргумент при техните стажантски заплати. Смехът имаше ободряваш ефект и Кришнан усети как част от напрежението се смъкна от плещите му.

 

 

В болницата, докато Самър попълваше документите на рецепцията, Кришнан забеляза мускулестите й крака, които се виждаха под дългата до коленете пола. Усети внезапно желание да прекоси залата, да вдигне косата й и да я целуне по врата. Но вместо това кръстоса крака и взе едно списание. След няколко минути тя седна до него и надникна през рамото му.

— „Добра домакиня“? Не знаех, че търсиш нови рецепти с пилешко — подразни го тя, щом забеляза статията, която той зяпаше.

Той остави списанието.

— Сигурно съм малко разсеян.

— Покажи ми снимките.

— Снимките?

— От пътуването ти до Индия.

— О, мисля, че ги оставих в колата.

— Доктор Тхакар? — една сестра дойде в чакалнята. Кришнан вдигна изненадан поглед, но Самър погали нежно ръката му.

— Този път не е за теб, доктор Тхакар. — Тя се усмихна, потупа го по ръката и тръгна след сестрата.

Докато чакаше, Кришнан си позволи да мисли за най-лошото. Мастектомия, лъчетерапия, химиотерапия. Процентът на оцелелите от рак на гърдата бе сравнително висок, но Кришнан се бе занимавал достатъчно дълго с болести, за да знае, че обикновено те покосяваха жертвите си с жестока несправедливост. Заядливите пациенти оцеляваха напук на очакванията, докато добродушните, онези, които му печаха сладки или му носеха домати от градината си, като че ли винаги умираха преждевременно. Процентът на смъртността се опираше на закона за вероятностите, без да има никакво отношение към това кой заслужава най-много. Това не може да се случи. Не и с нея. Не сега.

Последните няколко месеца бяха трудни. У дома, където той прекарваше възможно най-малко време, навсякъде се сблъскваше със спомени за съвместния им живот. Не си беше и помислял, че ще му липсват не особено вкусните манджи, които Самър приготвяше в кухнята, когато той се прибираше, или пък разхвърляните й по леглото дрехи в края на деня. И сутрините, когато той се събуждаше призори за операция, докато вземаше душ и се обличаше, а празното им легло подчертаваше празнината от отсъствието й. Нямаше кого да целуне, когато тръгваше към студената операционна, нямаше какво да очаква, като се върне. Домът и работата му станаха еднакво стерилни без нейното присъствие.

Той стана и закрачи, премина пред рецепцията толкова пъти, че жената зад бюрото престана да вдига поглед. Някъде от чантата на Самър звънна мобилният й телефон. Не му харесваше да чака. Помисли си за стотиците пъти, когато бе влизал в чакалнята, за да говори с някое семейство, да им поднесе ужасната новина. Например вчера той съобщи на една жена, не по-възрастна от него, че съпругът й е в състояние на мозъчна смърт. Посъветва я да се обади на роднините, за да се сбогуват, докато той все още е на система.

— Да се сбогуват? Той все още е жив, нали? — попита го тя с абсолютна убеденост.

Кришнан не разбираше защо някои от семействата на пациентите му се вкопчваха за тях дълго след като мозъкът бе престанал да функционира и телата им се бяха превърнали в празни черупки. Но сега разбра. Защото се случваше бързо и неочаквано. В един момент се смееш с жена си в колата, а в следващия чуваш ужасната диагноза в болничната чакалня. Само за миг. Мозъкът, въпреки всичките му удивителни невронни пътеки и капацитет, с всичките му мистерии, които той уважаваше, не можеше да се справи с такава новина. Онези семейства все още виждаха обичания човек някъде там вътре, сред тръбите и машините, поддържащи живота му. Те не се отказваха от мечтите си да отидат на сватбата на дъщеря си, да прегърнат внучето си, да остареят заедно. Сега той знаеше, че, подобно на тях, няма да му е лесно да пусне Самър да си отиде, дори ако тя искаше това.

Тя се върна в чакалнята и седна до него.

— Всичко ли мина добре? — попита я той. Тя кимна. — Телефонът ти звъня — каза й той.

— О! Вероятно е учителката ми по йога. Никога не пропускам час във вторник. — Кришнан кимна, разтревожен за силата на гласа си. — Хей, благодаря — каза тя и взе чантата в скута си — заради това, че дойде с мен днес. Наистина се радвам, че си тук.

— Разбира се. Къде другаде да бъда? — Той стисна коляното й и не отдръпна ръката си. — Кога ще получиш резултатите?

— Ще побързат. Надявам се след ден-два.

Кришнан се изненада от внезапния си изблик на емоции от буцата, която заседна в гърлото му.

— Хайде, да се махаме от тук. — Той я прегърна през раменете и притисна тялото й до своето. — Ще те водя на вечеря, където си пожелаеш да отидеш в този чудесен град. Само избери мястото.

 

 

Беше прекрасен пролетен ден в Сан Франциско, слънчев и ясен, и те виждаха много добре „Бей бридж“ от масата си за пикник пред „При Ред“. Косата на Самър, обикновено вързана отзад, се вееше около лицето й, развяна от лекия ветрец.

— Не е толкова вкусен, колкото си го спомням — отбеляза тя, като вдигна бургера, увит във фолио, пред лицето си. Усмивката й я подмлади с поне десет години.

— Мисля, че вкусовете ни са се променили малко през последните няколко десетилетия — съгласи се Кришнан.

— Да не споменаваме и метаболизма ни. Обзалагам се, че тези пържени картофки ще залепнат направо на бедрата ми утре сутринта. — Тя се разсмя.

— Знаеш, че изглеждаш страхотно, скъпа.

— Имаш предвид, ако предположим, че нямам рак?

— Не, имам предвид, че наистина изглеждаш страхотно. Наистина здрава, във форма. Занимаваш се с йога?

— Да, а сега накарах и мама да започне. След последната операция й беше много трудно да си вдига ръката и се вбесяваше от това. Знаеш колко обича да върши всичко сама — напомни му Самър. — Заведох я на няколко сеанса тук и й намерих касети, които може да използва у дома. В резултат на това белегът й изчезна, движенията й се подобриха и е много по-енергична.

— Страхотно.

— Бях удивена колко й помогна, онкологът й също се изуми. Написах статия за списание „Здравето на жените“ за ползата от йога за оцелелите след рак на гърдата. От Центъра за рака ме помолиха да изнасям семинари за пациенти. Мисля, че ще убедя мама да дойде и да работи с мен. Тя може да демонстрира йога позите, докато аз коментирам видеото.

— Има късмет, че се грижиш за нея — отбеляза Кришнан. — Всички сме късметлии. — Той се усмихна на Самър, силната, интелигента, уверена жена, в която се бе влюбил някога, която показваше тази своя страна, която той не беше виждал отдавна. Дали тя се е променила толкова много през последните няколко месеци или аз съм бил сляп през всичките тези години? Но не само Самър изглеждаше променена. Цялото естество на взаимоотношенията им му се струваше различно. Питаше се дали се дължеше на раздялата им, на отсъствието на Аша, или на страха от биопсията, но сега сякаш ги бе огряла ярка светлина, разкривайки всичко, което бяха потискали с години. И точно както на операционната маса, тези истини можеше да се окажат неприятни, но приемането им представляваше първата стъпка към изцерението.

Самър се усмихваше и си играеше с колието си, напомняйки му за времето, когато флиртуваха. И с това те прекъснаха недовършения разговор за болести, смърт и страх, а вместо това, за пръв път, откакто се разделиха, коментираха нашироко какво бяха правили, докато бяха разделени. Самър му разказа за обиколката с велосипеди из Италия и за промените в персонала на клиниката. Той й разказа за наближаващия му турнир в тенис клуба и за повредения бойлер в къщата. Темата за дъщеря им очебийно отсъстваше от разговора. Снимките на Кришнан останаха недокоснати в колата. Те седяха отвън, докато реещите се чайки довършваха остатъците от вечерята им, докато въздухът захладня и премигващи светлинки осветиха очертанията на моста.

— Май трябва да си тръгваме. — Самър обви ръце около тялото си и потрепери.

Прибраха се бързо и Крис осъзна, че ги е закарал до тяхната къща, там, където сега живееше сам. Те седяха в колата на магистралата, като двойка гимназисти. Той изключи двигателя.

— Слушай, ти… искаш ли да останеш за през нощта? — прошепна той, изпитвайки странно стеснение. — Знам, че има още много неща…

Тя го прекъсна, слагайки два пръста върху устните му, и се усмихна.

— Да.

 

 

На сутринта Крис отвори очи и видя златистата коса на Самър, разпиляна върху възглавницата. Въздъхна и усети внезапен прилив на емоции, както когато се бе влюбил в нея. Измъкна се от леглото, като внимаваше да не я събуди. На стълбите се сети, че хладилникът все още бе празен след едноседмичното му отсъствие, и реши да изтича до магазина и да напазарува за закуска. Докато зареждаше кафе машината, той забеляза премигващата червена светлина на телефонния секретар. Съобщението бе от майка му от Индия. Не каза нищо, освен да й се обади, но въпреки пукането по телефонната линия, Кришнан разбра, че нещо не бе наред.