Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (27)

26.
Шестнадесет години

Менло Парк, Калифорния — 2000г.

Аша

Аша пристигна рано в офиса на „Харпър Скул Багъл“, стаята без прозорци, където тя прекарваше обедите си и свободното си време. Седна на масата при Клара, редактора, и мис Джансън, факултетския им съветник, и извади тетрадка и молив. Аша никога не пожела да пише с химикалка или писалка. Изпитваше безпокойство от тяхната трайност, от това, че написаното не може да се изтрие.

— Добре — обади се Клара. — Да чуем докъде са стигнали всички със статиите за броя по случай стогодишнината другия месец, който ще получат всички бивши възпитаници. Аша?

Аша се изправи.

— Предвид училищния юбилей мисля, че е важно да погледнем към нашата история. Както знаем, Сюзан Харпър завеща на училището семейното си състояние. — Тя огледа масата, кръга от отегчени лица. Също като нея, те от години слушаха за Сюзан Харпър. — Но това състояние е дошло от съпруга й, Джоузеф Харпър и неговата компания „Юнайтед Текстайлс“, една от най-големите текстилни фабрики в страната. Оказва се, че преди около десет години, когато имали проблеми с профсъюзите си, „Юнайтед Текстайлс“ започнали да преместват фабриките си в чужбина. Сега повечето им заводи са в Китай, а повечето им работници са деца… — Тя направи ефектна пауза. — Децата са десетгодишни и работят по дванайсет часа, вместо да ходят в скъпи училища като това. — Аша вдигна молива към устата си и забеляза със задоволство, че вече никой не изглежда незаинтересован.

Клара реши да се изкаже.

— До нашата къща има сладоледена къща — обясни Маниша. — Сервират сладолед с аромат на паан. Толкова е хубав, също като истинския. Някой път трябва да го опиташ.

Аша просто кимна и продължи да яде. Тя не знаеше какъв е вкусът на паан, баща й беше й давал само веднъж, когато бе много малка.

— Имате ли леден паан в Индия? Миналото лято карах братовчедите ми да ми вземат по един всяка вечер. Направо се пристрастяваш. Трябва да го опиташ следващия път, като отидеш там.

Маниша говореше, без да очаква отговор, за което Аша й бе благодарна. Не й се налагаше да признае, че никога не е била в Индия, или да измисля някакво обяснение. Спомни си, че баща й бе пътувал няколко пъти до там, когато тя беше в началното училище. Спомни си разговорите на родителите си, когато я мислеха за заспала, за това дали Аша трябва да го придружи, или не. Не помнеше да са коментирали дали майка й ще отиде. Накрая бяха решили, че не е добра идея Аша да отсъства от училище толкова дълго. В началото на всяко пътуване те придружаваха баща й до летището с два огромни куфара в багажника, единият бе пълен с американски дреболии и подаръци. На всеки няколко дни се чуваха с него в пращящ разговор по телефона. Когато баща й се връщаше след две седмици, единият от куфарите беше пълен с чай и подправки, сапуни от сандалово дърво и шарени нови дрешки за Аша. Винаги имаше бутикова блуза или бродиран шал за майка й, които тя слагаше при останалите в резервния дрешник. След като приберяха куфарите обратно в мазето, животът им се връщаше към нормалното ежедневие.

Маниша стана, за да се върне обратно.

— Хей, ще ходиш ли на Раас-Гарба^[1] другия уикенд? — попита тя. — Не мисля, че съм те виждала някога там, но винаги идват много хора.

— Хм, не. Никога не съм ходила — отговори Аша. — Родителите ми май не си падат много по тези неща.

— Е, значи са единствените индийски родители в цяла Северна Калифорния, които не се интересуват от това. — Маниша се усмихна и хвърли празната си чаша в коша за боклук. — Трябва да дойдеш някой път, наистина е много забавно. Хей, това е единственият път, когато татко наистина ми позволява да се наконтя и да отида на танци с приятели през уикенда, разбираш ли?

Аша отново кимна. Но тя не разбираше. Не разбираше нищо от това.

— Трябва да поговорим за оценките ти. — Каза майка й със сериозен тон. Аша вдигна поглед от вечерята си. Баща й я наблюдаваше, скръстил ръце пред празната си чиния.

— Знам, още една шестица по английски, не се ли гордееш с мен? — попита Аша.

— Аша, петица по математика и четворка по химия? — продължи майка й. — Какво става? Успехът ти се влоши, откакто започна да отделяш толкова време за този училищен вестник. Може би е време да се откажеш и да се фокусираш върху ученето.

— Да, съгласен съм, Аша — присъедини се баща й, кимайки енергично с глава. — Предстои ти критична година. Оценките ти са най-важни за колежа. Не можеш да си позволиш петици и четворки. Знаеш ли каква конкуренция има за добрите училища?

— Какво толкова? — възрази Аша. — В целия гимназиален курс имам само шестици; само един лош срок. Както и да е, след тази година вече няма да уча математика и химия. — Аша заби поглед в чинията си.

— Какво имаш предвид? — попита баща й, а гласът му ставаше по-плътен, достигайки тона на разочарованието, от което Аша се ужасяваше. — Имаш още две години в гимназията и тези оценки могат да навредят при кандидатстването ти. Време е да станеш по-сериозна, Аша, говорим за твоето бъдеще! — Той се отблъсна от масата, а краката на стола изскърцаха по кухненския под, сякаш за да подчертаят позицията му.

— Виж, все още има време да оправиш оценките си тази година — намеси се майка й. — Мога да ти помогна с химията или да те пратя на уроци. — Майка й сграбчи ръба на масата с две ръце, сякаш очакваше земетресение.

— Нямам нужда от уроци и определено не желая помощта ти — тросна се Аша, подбирайки думите, за да нарани майка си. — От вас слушам само за оценки и учене. Не ви пука какво е важно за мен. Обичам работата във вестника и съм добра. Искам да излизам с приятели, да ходя по купони и да бъда нормална тийнейджърка. Защо не разбирате това? Защо не ме разбирате? — разкрещя се тя и усети как в гърлото й се надига буца.

— Скъпа — обади се майка й, — ние те обичаме и ти мислим само доброто.

— Винаги казвате това, но не е вярно. Не ми мислите доброто. — Аша стана от масата и отстъпи назад, докато гърбът й опря в стената. — Дори не ме познавате. Винаги сте се опитвали да ме вкарате в някакъв съвършен образ на детето, което искате. Просто сте ме направили част от малката си фантазия, но не виждате мен. Не обичате мен. Искате да бъда като вас, но аз не съм. — Тя тръскаше яростно глава, докато говореше. — Това е истината. Може би, ако ми бяхте истински родители, щяхте да ме разбирате и да ме обичате такава, каквато съм. — Тя усети, че тялото й трепери, че ръцете й се потят. Сякаш някой извънземен се бе вселил в нея и бе изпуснал отровата, която се лееше от устата й. Въпреки празния поглед на баща й и сълзите на майка й Аша не можеше да спре. — Защо никога не ми разказвате за истинските ми родители? Страхувате се, че те ще ме обичат повече от вас.

— Аша, вече ти казахме — обади се майка й с разтреперан глас. — Не знаем нищо за тях. Такива бяха нещата в Индия тогава.

— А защо никога не сте ме водили в Индия? Другите индийчета, които познавам, постоянно ходят там. Какво има, татко, срамуваш ли се от мен? Не съм ли достатъчно добра за твоето семейство? — Аша впи поглед в баща си, който гледаше надолу и стискаше ръце толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели.

— Не е честно. — Аша не можеше да сдържи сълзите си.

— Всички други знаят откъде са, а аз нямам представа. Не знам защо имам тези очи, които всички винаги забелязват.

Не знам как да се справя с тези мои проклети косми — крещеше тя, стиснала юмрук. — Не знам защо помня всяка седембуквена дума от скрабъл, но нито един елемент от периодичната таблица. Просто искам да усетя, че някой някъде наистина ме разбира! — Сега тя плачеше с глас, като избърсваше нос с опакото на ръката си.

— Да не бях се раждала — атакува отново тя. Болезненият шок върху лицето на майка й изпълни Аша с известно удовлетворение. — Иска ми се да не бяхте ме осиновявали. Тогава нямаше да ви разочаровам толкова. — Аша крещеше и изпита странно удоволствие, когато майка й също се развика.

— Е, Аша, поне опитах. Поне опитах да ти бъда родител. Повече от онези… хора в Индия, които те изоставиха. Исках дете и бях там, Аша. Всеки божи ден. — Тя подчерта всяка дума, удряйки с пръст по масата. — Повече от баща ти, повече от всеки друг. — Гласът на майка й внезапно падна до дрезгав шепот. — Поне те исках.

Аша се плъзна надолу по стената и се срути като чувал на пода, заровила глава в коленете си, разридана. Точно там, в кухнята, където празнуваше рождените си дни и печеше курабийки, в сърцето на единствения дом, който познаваше, тя се чувстваше самотно и неловко, както винаги в живота си. В продължение на няколко минути никой не проговори. Накрая Аша вдигна поглед, а лицето й бе окъпано в сълзи и лешниковите й очи бяха зачервени.

— Просто не е честно — каза тихо тя и подсмръкна. — Цели шестнайсет години не знам, шестнайсет години задавам въпроси, на които никой не може да отговори. Просто не чувствам, че мястото ми е в това семейство или където и да е. Сякаш частица от мен винаги липсва. Не разбирате ли това? — Тя погледна към родителите си, търсейки в лицата им нещо, което да я утеши. Майка й бе забила поглед в масата. Баща й седеше със затворени очи, подпрял челото си с ръка. Лицето му изглеждаше спокойно, освен един мускул, който пулсираше на брадичката му. И двамата не я поглеждаха.

Аша се надигна от пода, подсмръкна и се затича нагоре към стаята си. След като затръшна вратата и я заключи, тя се хвърли на леглото, ридаейки в белия юрган. Когато най-накрая вдигна поглед, в стаята й беше мрачно, а небето зад прозореца й бе тъмносиво. Тя бръкна в най-долното чекмедже на нощното си шкафче, извади малка квадратна кутийка от бял мрамор и я постави пред себе си. Пръстите й трепереха над геометричната фигура, гравирана върху тежкия капак на кутията, която баща й бе й купил от битпазара, когато беше на осем. Беше й казал, че дизайнът му напомнял за Индия, за гравюрите в „Тадж Махал“.

Тя свали капака и извади няколко сгънати листа. Тънката хартия беше износена по ръбовете, защото бе разгъвана и сгъвана много пъти. Изпод всички листи, от дъното на кутийката, тя извади тънката сребърна гривна. Тя бе огъната и потъмняла. Беше прекалено малка, за да я сложи лесно на ръката си, но стисна китката си и успя да я промуши. Сви се на кълбо, притисна дантелената възглавница към гърдите си и затвори очи. Лежеше там, в смрачаващата се стая, и слушаше силните гласове на родителите си отдолу. Последното, което чу, преди да заспи, бе затръшването на входната врата.