Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015г.)

Издание:

Шилпи Сомая Гоуда. Изгубената дъщеря

Канадска. Първо издание

Отговорен редактор: Ивелина Стилов

Редактор: Даниела Атанасова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Атанаска Парпулева

Художествено оформление на корицата: Мариана Кръстева Станкова

Издателска къща „Хермес“, София, 2012

ISBN: 978-954-261-128-8

История

  1. — Добавяне

49.
Единствената твърда почва

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

Посещенията на първите два адреса се оказаха безрезултатни, там живееха други Дж. Мърчант. Аша положи неимоверни усилия в общуването с онези хора, за да научи дори това. На път към третия адрес от списъка й се прииска Параг да е там, за да й превежда. Започна да си мисли, че това е било глупава идея, да си въобразява, че може да намери родителите си в този град с дванайсет милиона жители, ако изобщо се намираха в Мумбай. Ами ако живееха в някое от онези селца, които спомена Дешпанде? Можеше ли да отиде дотам? Как щеше да се разбере с хората? Когато шофьорът спря пред порутен жилищен блок, на Аша не й се искаше да слезе. Но той я увери с много думи на неразбираемия си език и енергично жестикулиране, че това беше мястото, което тя търсеше. Във фоайето нямаше списък на живеещите там, така че Аша започна да се изкачва по стълбището, което вонеше на човешки изпражнения. Тя закри носа и устата си с ръка. По ъглите припряно сновяха хлебарки, а на първата площадка тя внимателно заобиколи мъж, заспал върху килимчето си. Извърна очи, но не можеше да потисне усещането, че й се повдига. В главата й се въртяха две еднакво неприятни мисли — че родителите й можеше да живеят на това място и че ако не се намираха там, тя не знаеше къде другаде да ги намери.

На втория етаж повечето врати на апартаментите зееха отворени. Малки дечица тичаха свободно по коридорите и се гонеха, като прескачаха праговете. През една от тези врати Аша видя млада жена, която клечеше и бършеше пода.

— Извинете, знаете ли къде мога да намеря семейство Мърчант? Кавита Мърчант? — попита Аша. Жената поклати отрицателно глава, грабна едно пълзящо малко дете и направи знак на Аша да я последва. Те прекосиха етажа и влязоха директно в друг апартамент, без да чукат, където друга млада жена тупаше килим на балкона. На Аша апартаментът й се стори потискащо малък — една-единствена стая — и почти нямаше мебели. Боята по стените се лющеше, а от тавана висеше гола крушка. От мъничката кухня се носеше миризма на къкреща гозба с лук и подправки. Двете жени говореха, поглеждайки с любопитство към младото момиче. Не й изглеждаха много по-възрастни от нея. Като изключеше разликите в езика, конспиративният им разговор би бил същият като този, който Аша водеше с приятелките си у дома. Но тези жени се намираха тук, живееха със съпрузи и деца, а не със съквартирантки, а дните им бяха изпълнени с домакинска работа, а не с учебници. Аша усети пристъп на клаустрофобия при мисълта, че би могла да живее в толкова тясно пространство.

— Кавита бен! Искаш Кавита бен? Попита втората жена на развален английски.

— Да, Кавита Мърчант — отговори Аша.

— Кавита бен не живее вече тук. Преместила се на „Винсънт роуд“. Знаеш „Винсънт роуд“?

 

 

Аша изтича надолу по двете стълбищни площадки и изскочи от сградата. Някой знае къде е майка ми. Най-после усещаше, че е на прав път. Първият таксиметров шофьор, когото спря, нямаше представа къде се намира „Винсънт роуд“. Вторият знаеше, но не изгаряше от ентусиазъм да кара дотам по това време на деня. Аша извади от джоба си пари, но това, изглежда, не го убеждаваше. По дяволите. Бе толкова близо. Щеше да стигне до „Винсънт роуд“ дори ако й се наложеше да отвлече таксито на този човек и да го кара сама. Извади всичките си пари от чантичката на кръста и ги размаха пред него. Накрая той кимна едва забележимо и отвори задната врата отвътре. По време на половинчасовото пътуване на задната седалка в четвъртото й такси за деня съзнанието й препускаше трескаво. През ума й преминаха различни разкрития от последните двадесет и четири часа. Казваше се Уша. Наследила бе очите на майка си. Имаше братовчедка. Имаше родители, които живееха на „Винсънт роуд“, точно тук, в Мумбай. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

„Винсънт роуд“ се оказа къса улица, само на две преки, с три доста високи сгради, които приличаха на блокове с апартаменти. Тя даде на шофьора обещаната сума и само за кратко се замисли, че бе останала без пари, за да се върне у дома. В първата сграда нямаше Мърчант. Тя влезе във втората и видя униформен мъж, седнал до една маса във фоайето.

— Можете ли да ми кажете дали Кавита Мърчант живее тук?

Униформеният поклати глава.

— Щатният портиер е в почивка. Върнете се по-късно.

Аша видя папка на масата пред него.

— Може ли да проверите, моля? Кавита Мърчант?

Униформеният, който също, изглежда, бе излязъл в почивка, прелисти папката и прокара пръст по списъка с имената.

— Мърчант… Хахн. Виджай Мърчант. Шестстотин и две.

Виджай?

— Ами Кавита? Кавита Мърчант? Или Джазу Мърчант? — попита тя и се огледа да види дали няма да успее да зърне щатния портиер.

Наи, единственият Мърчант тук е Виджай. Виджай Мърчант.

Тя усети как разтуптяното й сърце се спуска чак до петите. Как е възможно? „На Винсънт роуд“ имаше само още една сграда. Тя се обърна да си тръгва.

— А, ето го — униформеният мъж се обърна към друг мъж с подобно облекло, който най-вероятно бе щатният портиер. — Момичето търси Кавита Мърчант. В списъка няма Кавита. Казах й, че има само един Мърчант. Виджай Мърчант.

— Глупав идиот. Нищо ли не знаеш? — скара му се портиерът, а после избоботи нещо, което тя не можа да разбере, чу само имената Кавита и Виджай. Портиерът се обърна към нея и обясни. — Моля, този човек се е объркал. Кавита Мърчант живее тук, да. Само че апартаментът е на името на Виджай. Това е причината за объркването.

— Виджай?

Хахн. Виджай. Синът й.

Какво?

— Не, не може да е тя. Тя… няма деца. Не мисля, че тази жена има деца. Кавита Мърчант? — повтори тя, след като погледна в бележника си. — М-ъ-р-ч-а-н-т. Съпругът й се казва Джазу Мърчант.

Ханджи, мадам — отговори портиерът, погледна я право в очите и изрече с абсолютна увереност. — Кавита и Джазу Мърчант. И синът им Виджай. Апартамент шестстотин и две.

Синът им. Думата отекна в главата й, докато се опитваше да я осмисли.

— Син?

Хахн, познавате го! — Заради това, че повтори името, портиерът реши, че тя го познава. — Трябва да е на вашата възраст. Деветнайсет, двайсет години.

На моята възраст!

— Сигурен… ли сте? — Думите и цифрите се сблъскаха в главата на Аша като топки за билярд. Внезапно фактите се подредиха идеално. Накрая всичко й се стори ясно, но после пак се обърка. Истинските й родители са имали дете, друго дете. И са решили да го задържат. Усети горчив вкус в устата си. Задържали са го. Техния син. Избрали са него вместо мен.

Някъде от далечината тя чу гласа на портиера, но разбра малко от думите му.

— Кавита… е заминала за известно време… върнала се е в селото си… ще се върне след няколко седмици.

Земята под краката й се завъртя. Тя залитна и някак си успя да намери стъпалото под себе си, за да седне. Не че майка ми не е била омъжена. Не че не са искали дете. Не че не са могли да си го позволят. Било е заради мен. Не са искали мен.

Тя смътно усети, че двамата униформени я гледаха, но не можеше да спре сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Съжалявам… беше дълъг ден. Не съм свикнала с горещината — опита се да обясни тя. — Ще се оправя. Не се тревожете. — Дори когато думите се отрониха от устата й, тя осъзна колко абсурдно звучаха те на тези двама непознати. Те нямаше да се тревожат като дадима, която вероятно я чакаше у дома с чаша чай. Или като баща й, който се бе обадил, преди тя да тръгне към сиропиталището, за да й пожелае късмет. Или дори като майка й, която бе смачкала и сложила горчивите й хапчета против малария в плодови нектари, за да може тя да ги изпие, преди да тръгне за Индия.

Тя зарови глава в ръцете си и заплака безутешно пред тези двама мъже, които не я познаваха, също като Кавита и Джазу, които точно сега можеше да влязат във фоайето. При тази мисъл Аша усети, че стомахът я прерязва. Паникьоса се от вероятността за още унижения. Трябва да изчезвам от тук. Подсмърчайки шумно, тя стана и опипа да си вземе торбата. Едва дишаше и не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието си да излезе отвън.

— Трябва да тръгвам. — Тя се насочи към вратата.

— Как се казваш? — викна след нея един от портиерите, докато тя излизаше тичешком от сградата. — Ще й кажа, че си идвала.

Въздухът отвън бе натежал от смог, но все пак й се стори приятна промяна след онази сграда и разкритията, които направи там. Трябваше да избяга надалеч, надалеч от това място. Едно такси спря до нея.

— Нуждаете ли се от превоз, мадам? — Той й се ухили и разкри кривите си, почернели зъби.

Тя се качи на задната седалка и нареди:

— „Чърчгейт“, джалди! — Възприела бе навика на Прия автоматично да подтиква шофьорите да побързат, но никога досега не го бе казвала толкова сериозно.

Той тръгна и попита:

— Къде отивате, мадам?

В този момент тя се сети, че даде на предишния шофьор последните си пари. Нямаше нищо в себе си. Зарови отчаяно в раницата си, разкопча всички джобове и продължи да бърника. Напипа нещо непознато на дъното и го извади. Торбичка с шоколадови бонбони, ментови шоколадови блокчета. Любимите й. Мама. Вероятно ги бе пъхнала в раницата й на летището, както навремето слагаше по един шоколад в чантичката й за обяд. Аша наддаде вик и шофьорът се обърна. Тя му махна с ръка и продължи да рови в торбата си. Не можеше да предположи какво щеше да направи той, ако тя не му платеше. Зад бележника си намери стар плик, онзи, който баща й и бе дал на летището. Все още със сълзи на очи, тя леко се разсмя. Съобразителността на баща й щеше да й помогне да стигне до дома. Отвори плика и преброи рупиите. Потупа шофьора по рамото и му показа парите.

— Докъде ще ми стигнат?

Той се изплю на пътя, преди да отговори.

— Уорли[1].

Шофьорът спря, тя слезе от таксито и се озова сред огромна тълпа. Сякаш всички се изкачваха нанякъде. Вдигна поглед и видя огромна, богато украсена сграда на върха на дълго стълбище.

— Извинете. — Тя спря един от минувачите. — Какво е това място?

— Храмът на Лакшми.

Тя премигна и погледна отново към сградата. Чу гласа на дадима да отеква в главата й. Смятам, че внася мъничко спокойствие в ежедневието ми. Аша се качи бавно по стълбите. Покрай тясната пътечка, водеща към храма, се редяха магазинчета, в които се продаваха ярки цветя, кутии със сладки, малки фигурки на хиндуистки идоли и други сувенири. По време на дългото й изкачване по земята закапаха дъждовни капки, които падаха все по-бързо и по-тежко, карайки я да ускори ход. Когато стигна до върха, пред погледа й се простря поразителната гледка на Арабско море. Тя остави сандалите си пред храма, при стотиците други, струпани вече там. Вътре подът под босите й крака бе хладен. Най-напред й се стори тихо в сравнение с шумната навалица отвън, но щом слухът й привикна, тя чу тихото мърморене и напяването, както и вълните, които се разбиваха в скалите отвън.

В храма имаше три златни статуи на индийски богини, всяка в отделна ниша, украсени с бижута, цветя и дарове от кокосови орехи и плодове. Жълти, бели и оранжеви цветни гирлянди висяха от центъра на тавана и се увиваха около колоните. Аша коленичи насред откритото пространство, поглеждайки към другите, за да разбере какво трябва да прави. Застанал пред богинята в средата, свещеник с бръсната глава и бяла препаска отслужваше церемония с двойка, накичена с цветни гирлянди. Няколко едри жени на средна възраст, облечени в сарита, пееха в хор в ъгъла. Младеж, приблизително на нейната възраст, седеше до нея със затворени очи, полюляваше се напред и се молеше.

На нейната възраст. Тя имаше брат. Виджай. Брат, за когото не знаеше нищо и който със сигурност не знаеше нищо за нея. Можеше да е навсякъде в този град. Можеше дори да е тук.

Тя долови аромата на тамян. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. През всичките тези години тя бе копняла за родителите си, мечтала бе за момента, в който ще ги срещне и най-накрая ще се почувства завършена. Винаги си бе мислила, че те също копнеят за нея. Лицето й изгаряше от срам заради глупостта й. Сълзите потекоха отново. Родителите й не бяха мечтали да я видят. Тя не им бе липсвала. Те просто я бяха захвърлили.

И в този момент мечтите, които лелееше в сърцето си и пазеше в бялата си мраморна кутийка, умряха. Изпариха се във въздуха като дима, издигащ се от тамяна пред нея. Вече имаше отговори на въпросите си, мистерията около корените й беше разрешена. Вече нямаше какво да търси. Не искаше да се среща с родителите си само за да бъде отхвърлена отново, да бъде обидена очи в очи.

Пеенето и молитвите в храма я обгърнаха, погълнаха нея и множеството гневни гласове в главата й. Сребърната гривна се изплъзна лесно от китката й. Аша я въртеше между пръстите си. Стисна я и мекият метал се огъна. Деформирана, потъмняла от годините, несъвършена. Това очевидно бе всичко, което някога щеше да получи от майка си. Стисна я между дланите си и затвори очи. После опря чело в пода и заплака.

Бележки

[1] Квартал в Мумбай. — Б.пр.