Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (14)

13.
Амбиции

Бомбай, Индия — 1985г.

Сарла

Сарла Тхакар се гледаше в огледалото, докато навиваше дългата си до кръста коса на обичайния кок и я закрепваше здраво с фибите. Докосна леко сивите кичурчета на слепоочието си. Какво толкова? Аз съм баба, в крайна сметка. Взе току-що изгладеното жълто сари от леглото и го уви умело около тялото си, като подравни идеално бродирания розов ръб върху лявото си рамо. Наведе се по-близо към огледалото, за да постави малко бинди в жълто и златисто точно в центъра на челото си. След като си сложи червило, тя отстъпи назад да се огледа, а после си напомни да каже на Девеш да почисти петната от огледалото. Цял ден не даваше мира на слугите. Беше им разяснила какво трябва да направят за пристигането на най-големия й син от Америка. Макар да се оплакваше на другите, че Кришнан се е задомил толкова далече от родината, преди всичко тя се гордееше с него. Той винаги бе имал големи амбиции, още от дете.

Като момче Кришнан придружаваше баща си на визитациите в болницата, като дърпаше разпалено крайчето на бялата му престилка, когато имаше някакъв въпрос. И тримата й синове бяха умни, но Кришнан беше особено амбициозен. Той тичаше у дома след училище, за да съобщи, че е получил най-високите оценки по естествени науки или че е спечелил състезанието по математика. Колкото повече успехи постигаше в училище, толкова повече амбициите на Кришнан нарастваха и той мечтаеше да отиде да учи в чужбина. Когато бе приет в медицински университет в Америка, те трябваше да му осигурят средства, за да отиде там: богатството им в Индия не беше чак толкова голямо, изчислено в американски долари. Чуждестранните студенти не получаваха заеми, а те не искаха Кришнан да работи и да се разсейва от ученето си. Сарла не можеше да повярва, че бяха минали десет години от деня, когато го изпратиха на летището.

Шестнайсет членове на семейството пътуваха заедно, като керван, в четири коли до летището. Последната кола бе пълна само с багажа на Кришнан, включително един голям куфар със запечатани торбички с чаени листа, смлени подправки и други изсушени продукти. Естествено, Сарла се тревожеше най-вече за това как ще се храни синът й през няколкото години в чужбина. Всички останаха на летището до полета на Кришнан. Децата тичаха в кръг, играеха кабади и се радваха на това как гласовете им отекват в коридорите с високи тавани. Сарла бе донесла половин дузина неръждаеми стоманени кутии за обяд, така че възрастните можеха да се подкрепят с горещ чай и закуски. Никое събитие, особено толкова значимо колкото това, не можеше да бъде отбелязано подобаващо без храна. Сарла се погрижи всички да хапнат, организира групови снимки, следеше времето — правеше всичко, за да избегне сантименталността. Ако тогава знаеше, че синът й напуска Индия завинаги, щеше да си позволи повече емоции. Сбогуването между баща и син бе най-трогателно. Обикновено сдържан, съпругът й задържа дълго Кришнан в прегръдките си. Когато го пусна, очите му бяха насълзени. Другите от семейството извърнаха поглед с уважение и дори децата се усмириха.

— Не се тревожи, татко. Ще те накарам да се гордееш с мен — заяви Кришнан с пресекващ глас.

— Аз вече се гордея с теб, синко — каза баща му. — Днес съм много горд. — Кришнан се обърна да помаха на групата роднини, дошли да го изпратят. Не само мечтите му го тласкаха към това пътуване до Америка.

Изобщо не се повдигаше въпросът за това, че след завършването си той ще се завърне в Индия, ще се включи в практиката на баща си и ще се ожени. С американската си диплома и потенциал да печели добре Кришнан щеше да има голям избор сред подходящи девойки. Но когато Сарла започна да му търси бъдеща невеста, той не й обърна внимание, заявявайки, че е прекалено зает с училището, за да мисли за женитба. После изведнъж, точно преди дипломирането, той се обади, за да им съобщи, че си е намерил жена, американка, за която планираше да се ожени. И оставаше там заради нея, както подразбраха те.

Сарла и съпругът й бяха образовани, прогресивни хора: по принцип не се противопоставяха на брака по любов, но това изглеждаше прибързано. Те не искаха Кришнан да направи грешка — това момиче идваше от една напълно различна култура и семействата им дори не се познаваха. Когато отидоха до Америка за сватбата, страховете им за Кришнан и за съпругата му се потвърдиха. Сватбата беше тиха и скромна, домът им беше бездушен, храната им — безвкусна. Сарла и съпругът й се почувстваха като гости в онзи дом, а не като семейство. Чудеха се какво бе станало със сина им.

Но сега той бе женен и бе техен дълг да подкрепят сина си и съпругата му. Когато Кришнан се поинтересува от осиновяване миналата година, Сарла видя възможност да се сближат отново. Може би нямаше да изгуби напълно сина си в Америка. Всеки път, когато посещаваше сиропиталището, тя получаваше неофициална информация от персонала за новопристигналите бебета. Когато видя за пръв път момиченцето с необикновените очи, тя го показа на директора. Тези очи й напомняха за очите на съпругата на Кришнан; имаше чувството, че детето бе подходящо за тях.

Сарла винаги бе копняла за дъщеря, за малко женска компания в къща, пълна с мъже. Разбира се, тя никога не би заменила някого от синовете си, но много пъти, когато те бяха малки, осъзнаваше, че желае момиче, с което да споделя не само бижутата си, но и житейските уроци. Да бъдеш жена в Индия е едно напълно различно преживяване. Невинаги можеш да видиш силата на жените, но тя е там, в здравата хватка на властните майки, които все още управляват повечето семейства. На Сарла не й беше лесно без близко женско присъствие: тя бе научила много, но нямаше на кого да го предаде. Мислеше, че ще може да изгради специални отношения с някоя от снахите си, но и другите, както и Самър, не подхождаха за ролята на нейна ученичка. А когато родиха, те разчитаха на майките си, оставяйки я отново в компанията на мъжете.

Но сега, размишляваше Сарла, докато поглеждаше към часовника в очакване на пристигането на Кришнан, тя най-после щеше да получи своята внучка.