Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (61)

60.
Много добро дело

Мумбай, Индия — 2009г.

Джазу

Той стискаше в ръката си измачкано листче и се опитваше да сравни буквите с червения надпис на вратата пред себе си. На няколко пъти премести поглед от листчето към надписа, като внимаваше да не сбърка. След като се увери, че не греши, той натисна звънеца и отвътре отекна пронизителен звън. Докато чакаше, прокара длан по месинговата плочка до вратата, като опипваше ръбчетата на релефните букви. Когато вратата се отвори внезапно, той дръпна ръката си и подаде друго листче на младата жена, излязла на прага. Тя прочете бележката, вдигна поглед към него и отстъпи, за да го пусне да влезе.

С леко кимване го прикани да я последва по коридора. Той провери дали ризата му е напъхана под малкото коремче и прокара пръсти през посребрената си коса. Младата жена влезе в един офис, подаде листчето на някого вътре и му посочи стола. Той седна и сключи пръсти.

— Аз съм Арун Дешпанде. — Мъжът зад бюрото носеше тънки очила. — Мистър Мърчант, нали?

— Да — отговори Джазу и се окашля. — Джазу Мърчант.

— Разбирам, че търсите някого.

— Да, ние — съпругата ми и аз — не искаме да създаваме неприятности. Просто искаме да узнаем какво се е случило с едно малко момиченце, оставено тук преди двайсет и пет години. Казва се Уша. Мърчант. Просто бихме желали да знаем дали е… е, да знаем какво се е случило с нея.

— Защо сега, мистър Мърчант? След двайсет и пет години, защо сега? — попита Арун.

Джазу усети как лицето му пламва. Сведе поглед към ръцете си.

— Жена ми — промълви тихо той, — тя не е добре…

Помисли си за Кавита, която бе на легло, с температура от треската, постоянно шепнеща едни и същи думи в своя делириум, Уша… Уша. Най-напред той си мислеше, че тя се моли, докато една нощ стисна ръката му и каза: „Върви да я намериш“. След телефонен разговор с Рупа той научи истината за това какво се бе случило преди двайсет и пет години и разбра за какво го молеше тя.

Сега намери правилните думи да обясни.

— Искам да я утеша, преди да стане прекалено късно.

— Разбира се. Трябва да разберете, че основният ни приоритет е да защитим децата, дори когато вече са възрастни. Но ще ви кажа каквото мога. — Той извади една папка от чекмеджето на бюрото си. — Срещнах се с това момиче преди няколко години. Сега тя се казва Аша.

— Аша — повтори Джазу и кимна бавно. — Е, значи все още живее някъде наблизо?

Мъжът поклати глава.

— Не, сега живее в Америка. Била е осиновена от едно семейство там, двама лекари.

— Америка? — повтори Джазу, първия път силно, не можейки да повярва, а после отново, но тихо, осъзнавайки факта. — Америка. — На лицето му бавно грейна усмивка. — Ачха. Лекар, казахте?

— Родителите й са лекари. Тя е журналист, поне работеше като такава, когато дойде тук.

— Журналист?

— Да, пише статии за вестниците — обясни Арун и вдигна от бюрото си вчерашния брой на „Таймс“. — Всъщност в папката имам една от статиите й. Изпрати ми я, след като се върна в Америка.

— Ачха, много добре. — Джазу наведе бавно глава настрани и посегна към страницата, която Арун му подаде. Сега, повече отколкото във всеки друг момент в живота си, на Джазу му се искаше да може да чете.

— Знаете ли, тя дойде тук преди няколко години да ви търси — продължи Арун, като свали очилата си, за да ги избърше.

— Да търси… мен?

— Да, и двамата. Искаше да узнае нещо за биологичните си родители. Беше много любопитна. И много настойчива. — Арун сложи отново очилата си и присви очи. — Търсите ли нещо конкретно, мистър Мърчант? Искате ли нещо?

Джазу се усмихна едва-едва. Дали искаше нещо? Той дойде тук заради Кавита, разбира се, но това не бе всичко. Миналата година, когато от полицията му се обадиха да изведе Виджай от затвора, той се разкрещя на сина си, зашлеви го през лицето, блъсна го в стената. Виджай се ухили и каза на баща се да не се тревожи повече за него, че следващия път приятелите му щяха да му платят гаранцията. През последния месец, когато майка му беше прикована на легло, момчето дойде да я види само веднъж. Джазу поклати глава и сведе поглед към вестникарската статия.

— Не, нищо. Просто исках да разбера как е тя. В живота ми има неща, с които не се гордея, но… — Очите му се насълзиха и той се прокашля. — Но момичето се справя добре, нали?

— Мистър Мърчант — прекъсна го Арун, — има още нещо. — Той извади един плик от папката и му го подаде. — Искате ли да ви го прочета?

Кавита изглеждаше спокойна в съня си, когато морфинът най-сетне бе облекчил страданията й. Джазу седна на стола до леглото и посегна към немощната и ръка.

От допира му тя отвори очи и облиза пресъхналите си устни. Видя го и се усмихна.

— Джани, ти се върна — промълви тихо тя.

— Ходих там, чакли. — Опитваше се да започне бавно, но думите излизаха като порой от устата му. — Ходих до „Шанти“, до сиропиталището. Човекът там я познава, срещнал се е с нея, Кави. Сега тя се казва Аша. Израснала е в Америка, родителите й са лекари и пише истории за вестниците — виж, това е от нея, тя е написала това. — Той размаха статията пред нея.

— Америка. — Гласът на Кавита се превърна в едва доловим шепот. Тя затвори очи, а една сълза се стече по бузата й и стигна до ухото. — Толкова далече от дома. През цялото това време тя е била толкова далече от нас.

— Направила си едно много добро дело, чакли. — Той я погали по косата, прибрана отзад на кок, и избърса сълзите й с грубите си пръсти. — Само си представи, ако… — Той сведе поглед, поклати глава и стисна ръката й. Отпусна глава и се разплака. — Много добро дело.

Той вдигна поглед отново.

— Идвала е да ни търси, Кави. Оставила е това. — Джазу й подаде писмото. Върху лицето на Кавита се появи лека усмивка. Тя гледаше към листа, а той започна да рецитира по памет.

Казвам се Аша…