Джейн Фийдър
Опасен маскарад (5)

4

На следващата сутрин Ливия слезе по стълбата с лист хартия в ръка. Четеше, вървейки, и не забелязваше нищо около себе си. Когато най-сетне вдигна глава, замръзна на мястото си. Огледа преддверието със зяпнала уста, питайки се кому е хрумнала безумната идея да докара цялата ботаническа градина в къщата й. Цветя във всички възможни багри, наредени в кошници и големи медни ведра.

— Мили боже! Откъде се взеха всичките тези цветя?

— В момента се опитвам да разбера. — Аурелия се появи зад огромна кошница с тъмновиолетови далии. — Досега не съм открила визитна картичка. Помогни ми да търсим.

Ливия изтича долу и се потопи в цветното великолепие, което ухаеше замайващо.

— Сигурно е станала грешка. Кой достави цветята?

— Моркомб каза, че бил най-обикновен разносвач. — Аурелия се засмя и поклати глава. — Изобщо не му е хрумнало, че не е зле да го поразпита. Нали познаваш добрия старец… Наредил на момъка да внесе доставката в преддверието и толкоз. Останалото не го интересува. Видях цветята едва преди пет минути, когато слязох за закуска. Разкошни са, нали?

Ливия се огледа безпомощно и зарови пръсти в гъстите си къдрици.

— Какво ще правим с всичките тези цветя?

— Откъде да знам? Сега е важно да разберем кой ги изпраща. Нищо чудно да е станала грешка. Започни да търсиш отдясно, а аз ще почна отляво.

Аурелия започна систематично да претърсва букетите. Ливия последва примера й, но бързо й омръзна.

— Това е смешно! — ядоса се накрая тя, обърна се към кухнята и изкрещя: — Моркомб!

— Желая ти късмет — отбеляза развеселено Аурелия.

Каква беше изненадата й, когато старият иконом се появи необичайно бързо.

— Какво желаете, милейди?

Ливия, която се бе навела над кошница с рози, се изправи.

— Искам да ми кажете дали разносвачът е предал някакво съобщение.

— Нищо подобно, мадам. — Моркомб поклати глава. — Каза само „за лейди Ливия“, остави пратката и си тръгна по пътя. Както постъпва всеки почтен служител.

Точно в този момент някой почука на входната врата.

— Тази къща заприлича на кръчма — промърмори достойният иконом и затътри крака към вратата.

Ливия и Аурелия си размениха многозначителни погледи. Моркомб изпъшка и с усилие вдигна тежкото резе. Вратата се отвори със скърцане.

— Добро утро — поздрави добре познат глас. — Надявам се, че господарката ви си е у дома?

— Така изглежда — изръмжа Моркомб.

— Чудесно. Бихте ли и известили за посещението ми? — помоли търпеливо князът.

Ливия се втурна към вратата.

— Спокойно, Моркомб, чух всичко. — Тя го отпрати в кухнята и отвори широко входната врата. Княз Проков свали шапка и се поклони усмихнато. Слънцето позлати русата му коса и засили блясъка в сините му очи. Днес е по-красив от всякога, каза си Ливия и се смути.

— Уважаема госпожице, за мен е удоволствие да ви видя — изрече тържествено той.

Днес е зашеметяващо красива, помисли си Алекс и се учуди на вълнението си. Все още беше ранна сутрин и Ливия носеше лека домашна рокля от тъмнозелена батиста. Къдравата й коса все още не беше изчеткана и подредена и изглеждаше така, сякаш само я беше пригладила с пръсти. Нежният тен беше по-наситенорозов от обичайното. Гърдите й се повдигаха и спускаха учестено, сякаш беше вдигала нещо тежко.

Ливия стоеше на прага и го гледаше несигурно. Не знаеше дали той й се подиграва, или не. Поздравът му звучеше ужасно преувеличено. Но очите му се усмихваха, а нещо в погледа му събуди любопитството й.

— Посещението ви е твърде ранно… боя се, че моментът не е подходящ.

— О, това не ми пречи ни най-малко. Нямам намерение да ви прекъсна — отговори спокойно той. — Моля, довършете работата си… каквато и да е тя. Няма да се пречкам на пътя ви. — Погледна над рамото й и кимна доволно. — Виждам, че цветята са пристигнали. Това е чудесно. Харесват ли ви?

— Вие ли сте ги изпратили? — попита изумено Ливия и в следващия момент си каза, че е трябвало веднага да се сети. Кой друг може да си позволи такива огромни подаръци, ако не един руски княз?

— Да, аз ги изпратих. Нима не сте намерили визитната ми картичка?

Ливия смутено поклати глава. Александър се възползва от благоприятния миг, мина покрай нея и влезе в преддверието.

— Добро утро, княз Проков. — Аурелия излезе иззад пъстрия килим оранжерийни лалета и се усмихна хладно. Погледът й беше ясен, но със сигурност изразяваше недоверие.

— Правилно ли ви разбрах? Наистина ли вие сте изпратили толкова цветя… цялата тази грамада? — Тя направи широк жест с ръка, за да обхване редицата от кошници и вази.

— Изпратих тези цветя, за да украсите дома си, мадам — отговори князът с кратък поклон и я погледна с известно безпокойство. — Нима съм сбъркал?

— О, не искаме да бъдем неблагодарни — намеси се бързо Ливия. — Цветята са прекрасни, но… какво да ги правим?

— Ще ги подредите във вази — предложи предпазливо той. — Знам, че дамите много обичат да подреждат цветя във вази.

— Да, когато става дума за скромни букетчета — отбеляза Ливия, готова да избухне в смях. Ситуацията беше направо абсурдна. — Но не можем да подредим във вази цялата ботаническа градина. Ще ни кажете ли откъде се сдобихте с такова количество цветя?

— Имам си източници — отговори обидено той, — но щом ви създавам трудности, веднага ще намеря някой да ги отнесе обратно.

— О, не, в никакъв случай! — извика Ливия. — Не исках да ви обидя. Никога в живота си не бях виждала толкова много цветя на едно място… и не знам как ще се справя с тях.

— Тогава позволете да ви помогна.

Алекс хвърли шапката, бастуна и ръкавиците на пейката до вратата, наведе се и вдигна плетена кошница с лилии.

— Къде да ги отнеса?

— Може би в приемния салон? Или? Какво ще кажеш, Ели? Лилиите ухаят зашеметяващо.

Ливия хвърли безпомощен поглед към приятелката си. Аурелия й кимна — съзнаваше, че нямат друг изход, освен да се примирят.

— Точно така. Сложете ги на масичката между прозорците. Там ще изглеждат великолепно — каза Аурелия и тайно си призна, че един джентълмен не може да направи по-добър подарък. Цветята не нарушаваха приличието. Единственият проблем беше количеството им. Срещу подаръка сам по себе си нямаше какво да възразят, но князът беше прекалил с броя и видовете цветя. Очевидно беше искал да изрази колко голямо е уважението му към дамите, но бе постигнал точно обратния ефект.

Аурелия с учудване установи, че Ливия изобщо не се притеснява. Тя се смееше и бъбреше непринудено с княза, даваше му нареждания и подреждаше цветята по масите и первазите на прозорците. Бузите й се бяха зачервили, в сивите очи светеше радост и Аурелия неволно си представи слънчеви лъчи, падащи върху синьото море. Тя изпрати безмълвна молитва към небето с молба Корнелия да се завърне възможно най-скоро на Кавендиш Скуеър. Спешно й беше необходимо второ мнение, за да знае как да се държи. Събитията се трупаха и Хари трябваше веднага да пусне в ход връзките си с тайните служби.

Най-сетне подредиха цветята и къщата заприлича на оранжерия. Навсякъде ухаеше — даже прекалено според Аурелия.

— Ще живеем като в градина — обяви весело Ливия, но когато Аурелия кихна силно, я погледна притеснено. — Боже, да не те дразни?

— Да, малко — отговори глухо приятелката й, скрила лице в кърпичката. — Но сигурно ще свикна.

— Велики боже!

Всички се обърнаха стреснато към вратата. Ада, жената на Моркомб, се бе появила безшумно в салона и се взираше като замаяна в цветята. Сивата коса беше опъната силно назад и увита на кок на тила, старото лице изглеждаше напълно безкръвно.

— Мейвис, о, скъпа Мейвис! — извика през рамо тя. — Ела тук, бързо! Ела да видиш какво си имаме!

Сестра й се появи само след секунди, следвана по петите от Моркомб.

— Божичко! — извика възбудено Мейвис. — Никога не бях виждала толкова цветя на едно място, никога!

— Въпросът е кой ще полива всичко това — обади се мрачно икономът. — Много бих искал да знам.

— Прав си, миличък. Едно поливане ще ти отнеме цял ден — подкрепи го жена му, а сестра й закима усърдно. — Ако искате да имате ядене на масата, мис, ние с Мейвис няма да поливаме цветя.

— Нито пък аз — изръмжа Моркомб. — Това изобщо не е моя работа.

— Не се притеснявайте — намеси се весело Ливия. — Аз ще поливам цветята, и то всеки ден. Лейди Фарнхем ще ми помага.

Тя се обърна за помощ към Аурелия и приятелката й нямаше друг изход, освен да я подкрепи.

— Да, разбира се. — Аурелия огледа намръщените лица на тримата старци, едва сдържайки смеха си. — Ние, естествено, не бихме посмели да ви натоварим с толкова значителна задача. Но съм сигурна, че Хестър ще ни помага, а Джейми ще пълни каните.

— Майчице мила! — простена театрално Алекс, когато триото се оттегли, без да благодари, че е освободено от този тежък товар. — Сега съзнавам каква съм я свършил. Какво ще кажете да наминавам всяка сутрин и лично да поливам цветята? Дали ще съм ви в помощ?

— Недейте така! — Ливия се пръскаше от смях. — Вече казах, че аз лично ще се грижа за поливането, даже ако съм осъдена до края на живота си да тичам из къщата с пълни кани. Утешава ме единствено мисълта, че баловете и празненствата няма да ми липсват кой знае колко. — Тя замълча за миг, после въздъхна подчертано меланхолично. — Всъщност трябва да призная, че много обичам да ходя на бал. Ще ми е много трудно да избягвам вечерните забавления в обществото.

— Нищо не разбрах — промълви смутено Алекс. За пореден път осъзна, че му е много приятно да я гледа как се смее — дори когато очевидно го подиграваше. Погледът му падна върху големия часовник в ъгъла. Точно десет. — Съжалявам, но трябва да вървя. Имам уговорка… — Той излезе в преддверието и грабна шапката, ръкавиците и бастуна. — Ливия, аз дойдох да ви попитам дали имате желание днес следобед да ме придружите на кратка разходка в парка. Ще дойда да ви взема в пет. Да, мисля, че часът е подходящ. Както казват хората: ще видим и ще ни видят.

— Да, прав сте, точно така казват — потвърди Ливия и излезе след него в преддверието. — Но не помислихте ли, че е възможно да имам друга уговорка за днес следобед?

Алекс, който тъкмо си слагаше ръкавиците, се обърна стреснато.

— Не… Наистина ли вече имате уговорка? Не може ли да я отложите?

— Може да не искам — отвърна заядливо тя и той се намръщи още повече.

— Вижте, мадам, аз не съм особено добър в игрите на думи. Не виждам смисъл от такива игрички. Безполезно е. Ако не желаете да излезете с мен днес следобед, моля, кажете го направо.

— Това изобщо не беше игра на думи — отговори ледено Ливия. Блясъкът в очите й бе изчезнал. — Освен това нямам никакво намерение да си блъскам главата какво предполагат другите хора. Струва ми се, че очаквате твърде много, княз Проков.

— О! — прошепна той, сложи си и другата ръкавица и внимателно я опъна. — Явно не съм ви разбрал — призна той след секунди, — но причината е, че съм израснал в страна, където решенията се вземат от мъжете. — Погледна я право в очите и се усмихна обезоръжаващо. — Но съм готов да се запозная с английските обичаи. Вие със сигурност няма да устоите на изкушението да изпълните ролята на моя учителка, нали, мадам?

Дали можеше да устои? Ливия размишляваше напрегнато, докато той чакаше отговор. През цялото време сините му очи останаха вперени в лицето й, а устните му се усмихваха.

— Аз обичам предизвикателствата, сър — отговори най-сетне тя. — Да видим дали съм порасла за онова, което ми предлагате.

— Не се съмнявам, че ще бъдете съвършената учителка. — Алекс посегна към ръката й, поднесе я към устните си и топлият му дъх погали пръстите й. — До пет тогава!

— До пет — повтори Ливия и понечи да му отвори вратата, но той се мушна светкавично покрай нея и вдигна тежкото резе.

— Простете ми тази забележка, мадам, но не е ли странно, че нямате лакей, който да отваря вратата? Редно ли е да отваряте сама?

— Според вас няма смисъл да си купиш куче, а после да лаеш сам — засмя се Ливия. — Трябва да разберете, че Моркомб и двете сестри се подчиняват на собствените си закони. Мисля, че вече споменах — те не работят за мен, а в памет на София Лейси. И понеже заговорихме за кучета…

Точно в този момент се появиха Тристан и Изолда, които се връщаха от дълга сутрешна разходка. Хестър тичаше подире им, хванала здраво каишките. Бузите й бяха зачервени от вятъра.

— Извинете, мадам, но не мога да ги удържам повече! — извика тя и пусна кучетата. — Знам, че трябваше да ги заведа в кухнята, но нямам сили.

— Не се притеснявайте, Хестър — извика Ливия сред оглушителния лай на кучетата.

Очевидно и двата териера бяха решили, че княз Проков ще стане най-добрият им приятел и се втурнаха да го поздравят. Алекс изобщо не се стресна от вниманието им. И двете кучета се вдигнаха на задните крака и поискаха да сложат предните си лапи върху гърдите му, но той отстъпи крачка назад и им каза няколко думи на непознат език. Ливия остана смаяна от въздействието им. Тристан и Изолда моментално се отпуснаха на задните си лапи, вдигнаха глави към княза и го погледнаха предано.

— Какво им казахте? — попита бързо тя и веднага се засмя на глупостта си. — Смешен въпрос. Ясно е, че не могат да ви разберат.

— Не бъдете толкова сигурна — отвърна небрежно той. — Езикът на животните е универсален. Всичко зависи от тона. Дори да им бях заговорил на китайски, пак щяха да ми се подчинят.

— Нима говорите китайски? — попита невярващо Ливия.

Безмълвното му твърдение, че авторитетът се дължи на свръхестествени сили, предизвика вътрешната й съпротива. Невъзможно е да се говори с животните, помисли си недоволно тя. Алекс я измери с внимателен поглед и очевидно усети гнева й. Усмихна се и поклати глава.

— За съжаление не знам нито дума китайски. Но умея да общувам с животните… даже с тези две хубави същества.

Кучетата облизаха муцуните си, сякаш разбираха, че става дума за тях, и искаха да изглеждат добре. Ливия се наведе и хвана каишките.

— Не забравяйте за уговорката си, княже.

— Доскоро, Ливия.

Князът се поклони кратко, излезе навън и вдигна ръка за сбогом. Кучетата се разлаяха.

— О, тихо, досадници такива!

Ливия ги прибра вътре и затръшна вратата. Веднага щом пусна каишките, Тристан и Изолда се втурнаха по излъскания паркет към една медна ваза с рози и зелени клонки. Направиха няколко кръга около големия съд, вирнаха опашки и започнаха да душат.

— О, не, няма да го направите! — извика Ливия и ги вдигна. — Да, знам, че тук мирише като в градината и има най-различни цветя, но това не означава, че можете да се държите неприлично.

Тя отнесе животните до вратата към кухнята, отвори и ги пусна вътре. Още един сериозен проблем — и то само защото Алекс Проков много държеше да се прояви като директор на ботаническа градина.

Когато Ливия влезе в приемния салон, Аурелия беше излязла. Тежкият аромат на цветята изпълваше голямото помещение. Ще ме заболи глава, помисли си Ливия и побърза да излезе. Намери приятелката си в техния салон.

— Ето къде си била!

— Да, имах нужда от чист въздух — отбеляза Аурелия и остави списанието, което четеше. — Добре, че поне в тази стая няма цветя. Този мъж е невероятно импулсивен, Лив. Не разбирам как му е хрумнало да изкупи цял цветарски магазин.

— Струва ми се, че Алекс Проков беше въодушевен от идеята си — отбеляза Ливия. — Това е същото като да бутнеш някого във фонтана, ако случайно се е изпречил на пътя ти.

— Защо не ме напуска мисълта, че нетрадиционните му хрумвания ти харесват?

Ливия направи няколко крачки по салона, но не можа да избяга от втренчения поглед на Аурелия.

— Не си права — каза най-сетне тя. — Макар че… понякога… Но трябва да признаеш, че идеите му са много… вълнуващи.

Ливия спря до прозореца и се обърна към приятелката си. Очите й отново блестят, установи уплашено Аурелия. От опит знаеше, че искрите в сивите зеници крият опасност.

— Когато съм с него, никога не ми е досадно.

— Разбирам, че ти е приятно с него — съгласи се предпазливо Аурелия, — но не смяташ ли, че първо трябва да научим повече за миналото му?

— Не знам дали го искам — чу се да казва Ливия и остана много изненадана от думите си. — Честно казано, предпочитам да не знам какво ще се случи в следващия момент. Разбери, Ели, нито за миг не съм се замислила дали искам да прекарам остатъка от живота си с него. Това е просто една кратка игра. По някакви незнайни причини той се интересува от мен и аз го харесвам. На кого ще навредя?

— На никого, надявам се.

Аурелия съвсем не беше убедена в думите си, но се надяваше, че Ливия няма да си изгуби ума. Знаеше, че приятелката й е от хората, които разсъждават трезво, но от време на време чувствата им избликват и тогава става опасно.

— Във всеки случай днес следобед ще изляза с него в парка — обяви Ливия. Очевидно не беше склонна да говори повече за чувствата си. — Ще ми дадеш ли кадифената си наметка? Онази със сивите кожички? Ще я сложа върху сивия следобеден костюм. Така поне няма да се върна измръзнала вкъщи, щом слънцето залезе.

— Разбира се — съгласи се с готовност Аурелия. Трите приятелки често си разменяха дрехи и аксесоари, докато Корнелия се омъжи за Хари Бонъм и се изнесе от къщата. И трите разполагаха с ограничени средства и това беше една възможност да обогатят гардероба си. — Тогава ще ти дам и сивата шапка от сърнешка кожа, както и сивите ръкавици.

— Благодаря ти. — Ливия кимна доволно. — Знаеш ли, мисля, че би могла да понесеш малко цветя в този салон. Една-единствена ваза с жълти хризантеми и златни далии, какво ще кажеш? Според мен ще изглеждат много добре на тази малка масичка.

— И аз мисля така — потвърди Аурелия и се изправи. — Знаеш, че обичам цветята, но…

— … в умерени количества — завърши изречението Ливия. — За съжаление не мога да обещая, че руският княз ще спазва мярката.

— Според мен той знае много добре какво е редно и какво не — отговори замислено Аурелия. — Разбираш ли, Лив, имам впечатлението, че той крие много тайни. Само се прави на повърхностен.

Ливия кимна сериозно.

— Всъщност това важи за всички хора, нали? Ако смятах, че познавам изцяло Александър Проков, че той ми е разкрил сърцето и душата си, сигурно щях веднага да изгубя интерес към него.

— Играеш си с огъня.

— Може и да си права. — Ливия се засмя дръзко. — И ако си изгоря пръстите, ще знам защо е станало така.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна благоразумно Аурелия. — А сега трябва да се занимая с Франи. Обещах да я изведа на разходка. Ще обядваме ли заедно?

Ливия изкриви лице.

— Летисия Ийгълторп ме покани на обяд заедно с още няколко дами. За да обсъдим най-новите клюки.

— Мили боже! И защо се съгласи, Лив? — Летисия беше кошмар и за двете млади жени.

— Без да искам — обясни плачевно Ливия. — Поканата беше скрита сред другите и аз отговорих, без да погледна кой я изпраща. Като забелязах какво съм направила, вече беше късно. Джейми бе отнесъл писмото на пощата. Как мислиш, дали да й съобщя, че страдам от мигрена?

Лицето й светна за миг, но бързо помрачня.

— Не, не става. След няколко часа ще изляза на разходка в парка с княз Проков, някой ще ме види и ще й каже.

— Желая ти късмет. Добре, че не е поканила и мен.

— О, със сигурност щеше да те покани, ако вече се беше върнала в града — отговори натъртено Ливия. — Защо просто не дойдеш с мен? — Тази мисъл я развесели. — Да знаеш, че Летисия много ще се радва да те види… и да ти зададе няколко въпросчета за Нел и Хари. Сигурна съм, че умира от любопитство.

— Не, благодаря — отговори решително Аурелия. — Ще се видим по-късно.

 

 

— Скъпа Ливия, трябва да ни разкажеш всичко за княз Проков! — Лили Деврие се надигна от стола си и очите й светнаха любопитно. — Той изглежда страхотно! Къде се запознахте?

— О, я виж ти! — извика Летисия Ийгълторп. — Наистина ли в столицата се е появил нов руски княз? Защо не знам дори името му?

Ливия въздъхна примирено. Точно това беше очаквала. Присъствието на Лили Деврие в списъка с гостите не предвещаваше нищо добро.

— За съжаление не знам нищо за него. Запознахме се преди два дни на бала у херцогиня Кларингтън. Танцувахме само веднъж.

Ливия се надяваше, че като покаже незаинтересованост, дамите скоро ще сменят темата, но това не стана. Летисия гореше от желание да обсъди новата клюка.

— Кажи ни поне дали е красив — помоли тя. — Може би дори красив и богат?

— Нямам ни най-малка представа има ли пари, или не — отговори с леко раздразнение Ливия. — И нямам намерение да обикалям града и да разпитвам чужди хора какво състояние има… ако питаш мен, това е вулгарно.

Думите й постигнаха известен успех. Летисия се нацупи, обърна й гръб и се зае с Лили:

— Разкажи ми нещо повече за него. Откъде идва? Откога пребивава в Лондон?

Лили разпери ръце.

— Нищо не знам. Казаха ми, че е руски княз. Според мен е красив, но явно не е по вкуса на Ливия. — Тя се засмя и хвърли многозначителен поглед към Ливия. Ядосана, младата жена реши, че ще е най-добре да приключи темата веднъж завинаги.

— Косата му е руса, очите му са сини, висок, строен, винаги грижливо облечен — започна да изброява тя на пръсти. — Останах с впечатлението, че не познава добре Лондон. Не сме говорили за нищо специално. Не го познавам.

— Щом Ийгълторп се прибере вкъщи, веднага ще го разпитам — обеща Летисия. — Трябва да кажа, Ливия, че равнодушието ти е забележително. В града пристига красив мъж на възраст за женене, танцува с теб, а ти изобщо не проявяваш интерес. Това не е нормално!

Летисия огледа подканващо дамите в салона.

— Не всички са любопитни като теб, Лети — отбеляза с лека усмивка една възрастна дама.

— Може би си права, но смятам, че е крайно неучтиво от страна на Ливия да не ни каже какво мисли за него — изсъска лейди Ийгълторп. — Време е да обядваме.

Тя се надигна и разтърси оранжевата си пола. Хвана подръка лейди Деврие и поведе гостенките си към трапезарията. Ливия погледна скритом големия часовник на стената. Един и половина. Още деветдесет минути, докато мъчението свърши.