Джейн Фийдър
Опасен маскарад (24)

23

Малко преди полунощ Ливия вече не беше на себе си. Знаеше, че ако Алекс е имал намерение да остане навън цялата нощ, непременно щеше да й прати вест. Никога не би я оставил да се тревожи, все едно колко скарани бяха. Не бе излязъл с вечерен костюм, което означаваше, че не е планирал да вечеря с приятелите си, да отиде в клуба, на театър или на опера. Никога не би отишъл на опера или на театър, без да я попита иска ли да го придружи.

До вчера това щеше да е немислимо, помисли си Ливия, докато нервно крачеше напред-назад по салона. Беше твърде неспокойна, за да чете или да бродира. Може пък Алекс да е отишъл да играе карти с приятелите си — на място, където залагат големи суми и пият много. Знаеше, че той обича да играе карти и не го укоряваше. С кого ли е излязъл?

Напразно си блъскаше главата. Към кого да се обърне? Не се сети за нито един подходящ човек. Където и да е отишъл, повтаряше си упорито тя, ако е имал намерение да се забавлява, щеше да ми изпрати вест, че ще закъснее.

Трудно й беше да се откаже от тази увереност. Ами ако е претърпял злополука? Може да го е прегазила карета. Или да са го нападнали крадци и да са го пребили — Лондон беше пълен с престъпници. Изведнъж го видя да лежи облян в кръв на паважа и се разтрепери. Разтърси глава, за да се отърве от страшните картини. Страхът й беше смешен. Алекс беше напълно в състояние да се пази. Повече, отколкото й се искаше да си представи.

В сърцето й отново се надигна паника. Все пак успя да се овладее и изтича в библиотеката. Кучетата влязоха преди нея в просторното помещение, където лампите все още бяха запалени, легнаха пред камината и я загледаха предано с кръглите си очи под рунтавата козина. Завесите бяха спуснати, огънят гореше буйно — помещението очакваше завръщането на своя господар.

Ливия седна зад писалището и се опита да отвори чекмеджетата, но всички бяха заключени. Само най-долното се отвори. Оказа се празно — с изключение на малък пистолет с дръжка от слонова кост. Ливия ахна. Никога не беше виждала мъжа си с оръжие. Доколкото знаеше, Алекс никога не ходеше в някоя от многобройните школи по стрелба, където джентълмените упражняваха точното, си око. От друга страна обаче, тя вече знаеше, че той няма навика да й разказва как протича животът му. От тази мисъл отново я заболя. Ливия извади внимателно пистолета и го огледа от всички страни. Дали е зареден? Нямаше представа как да провери. Може би трябва да попита Моркомб, който се кълнеше, че умее да си служи с двуцевка. В момента това нямаше значение. Ливия тъкмо се канеше да прибере оръжието обратно в чекмеджето, когато на входната врата се почука. Шумно и настойчиво. Кучетата скочиха и залаяха лудо.

Алекс! Сигурно чука така силно, защото знае, че Борис не си е на мястото. Всъщност защо Борис не се прибира? — запита се за пореден път Ливия. Минаваше полунощ. Сигурно Алекс го е освободил за цялата нощ, предположи тя. Знаеше, че по това време на нощта старият иконом няма да се събуди дори ако над главата му гръмнат камбаните на страшния съд, затова грабна пистолета и изтича в преддверието. Сърцето й биеше облекчено.

— Идвам, идвам! — извика тя. Кучетата лаеха непрекъснато, скачаха към нея и към вратата, докато тя се мъчеше да вдигне тежкото резе. Най-сетне успя отвори широко вратата — и зяпна смаяно. На прага стоеше мосю Татаринов.

— Добър вечер, принцесо — поздрави високо той, за да надвика кучетата. Размаха бастуна си и когато двата териера се отдръпнаха, влезе в преддверието, без да е поканен. — Къде е мъжът ви? Трябва веднага да го видя.

Без да изчака отговора й, той закрачи към библиотеката. Двата териера го следваха по петите.

— Алекс го няма. — Ливия влезе в библиотеката след госта и инстинктивно затвори вратата зад гърба си. — Напуснал е къщата днес следобед и досега не се е прибрал. — Гласът й затрепери и тя едва успя да се овладее. — Знаете ли къде може да бъде?

Татаринов пребледня и шумно пое въздух.

— Излязъл е следобед и…

— Да… О, моля ви, какво не е наред?

Татаринов не отговори. Стоеше насред стаята и удряше с юмрук върху дланта на другата ръка.

— Сам ли е излязъл от къщи, мадам?

— За съжаление не бях у дома. Казаха ми, че дошли двама мъже и съпругът ми напуснал къщата след кратък разговор с тях.

Ливия вече беше сигурна — станало е нещо страшно. Сама се учуди, че вече не изпитваше страх. Обзе я твърда решителност да изтръгне цялата информация от устата на този недодялан тип, който бе дошъл в дома й посред нощ. Той ще й каже всичко, което знае — до последната незначителна подробност.

— Колко мъже?

— Двама.

— Руснаци?

— Със сигурност чужденци. Кажете, мосю, случилото се има ли нещо общо с тайната мисия на моя съпруг — с онова, което прави за родината си?

Татаринов я погледна втренчено.

— Какво знаете?

— Знам, че Алекс е таен агент на царя — отговори Ливия. — Той лично ми го каза, затова си позволявам да ви се доверя.

Ливия говореше, без да откъсва поглед от лицето на Татаринов. Не й убягна, че той е едновременно уплашен и облекчен.

— Моля за отговор. Има ли изчезването на съпруга ми нещо общо с мисията, която изпълнява в Лондон?

— Най-добре попитайте него — отговори с отсъстващ вид Татаринов и се обърна към вратата. — Аз трябва да вървя.

Ливия реагира инстинктивно. Алекс беше в опасност. Значи тя трябваше да разбере каква игра се разиграва пред очите й. Обърна се рязко, заключи вратата и пусна ключа в джоба си. Ако Татаринов се опита да я нападне, сигурно ще успее да й изтръгне ключа. Затова бавно вдигна пистолета. Нямаше представа зареден ли е, или не, но предполагаше, че Алекс няма да държи в чекмеджето си безполезно оръжие. Нали трябваше да се пази от неочаквани нападения. И тя ще постъпи като него.

Усетили напрежението в стаята, кучетата настръхнаха и заръмжаха. Тристан оголи зъби и се втурна срещу посетителя. Татаринов го изгледа убийствено и вдигна крак да го ритне.

— Сядайте — изкомандва Ливия и двете кучета като по чудо се подчиниха незабавно.

Пистолетът се насочи към рамото на Татаринов. Ливия нямаше намерение да го убие, но беше наясно, че от това разстояние със сигурност ще го улучи. Ръката й остана напълно спокойна.

— Какво правите? — попита смаяно мъжът. Лицето му побеля от гняв.

— Искам да разбера каква игра играете — отговори спокойно тя. — Искам да ми я разкажете с всички подробности. В опасност ли е съпругът ми?

Татаринов се местеше от крак на крак и явно се опитваше да прецени силата на решителността й.

— Ако ме застреляте, ще намалите значително шансовете на съпруга си да се отърве от похитителите — подчерта той.

— Похитители? — повтори ужасено Ливия, но пистолетът в ръката й не трепна. — Кой би могъл да го отвлече?

— Само губим ценно време, мадам.

— Тогава ми отговорете веднага — заповяда тя. — Търпението ми свършва. Кой е отвлякъл мъжа ми? Къде възнамеряват да го отведат?

Татаринов направи крачка към нея, но двете кучета моментално скочиха насреща му с оголени зъби, лаейки оглушително. Той се опита да ги ритне, но постъпката му само ги разяри още повече.

— Махнете тези песове! — извика вбесено той.

При други обстоятелства Ливия би се позабавлявала със страха на един възрастен мъж от две кутрета, след като към тялото му беше насочен пистолет.

— Седнете и кучетата ще се успокоят — отговори студено тя. — Докато мислят, че ме заплашвате, няма да ви оставят на мира.

Татаринов изруга на руски и седна на най-близкия стол. Тристан и Изолда моментално се успокоиха и се разположиха пред него, без да го изпускат от поглед.

— Виждам, че сте разумен, мосю Татаринов. Хайде сега, разкажете ми какво става. И побързайте, моля, защото наистина нямаме време.

Татаринов седеше неподвижен и я наблюдаваше. В неговия свят жените се държаха другояче. Не размахваха пистолети и не насъскваха кучета срещу мъже. Жените знаеха къде им е мястото и не смееха да се оплакват. Още от самото начало не харесваше жената на Проков. Веднага му каза, че е прекалено самоуверена. Днешното й поведение обаче надминаваше всичките му опасения.

— Чакам, мосю. Кой е отговорен за отвличането на съпруга ми? Вероятно враговете на царя.

— Е, добре, принцесо, щом непременно искате да чуете истината, ще благоволите да ме изслушате. Ако бяха враговете на царя нямаше от какво да се безпокоим, мадам — заговори отмерено той. — Княз Проков работи срещу царя. Целта му е да го свали от трона. Според мен е отвлечен от тайните агенти на Аракчеев. — Погледът му се насочи към масичката с напитките. — Ако стана и си налея чаша водка, дали тези гадини пак ще ме нападнат?

Ливия кимна, отиде до масичката и му наля пълна чаша.

— Кой е този Аракчеев?

— Царят го постави начело на военното министерство. — Татаринов отпи голяма глътка и въздъхна успокоено. — И на тайната полиция.

По гърба на Ливия пробяга студена тръпка. Алекс отново я е измамил. Нарочно я е оставил да вярва, че е предан сподвижник на царя. В момента обаче това не беше важно. Изобщо не я интересуваше коя от двете враждуващи страни е отвлякла мъжа й.

— Как да освободим Алекс?

— Почти съм сигурен, че смятат да го откарат в Русия — отговори Татаринов. — Тук не могат да го изтезават.

Кръвта се отдръпна от бузите й, но тя не се помръдна. Пистолетът в ръката й остана все така насочен към него.

— Сперсков е друга работа. Той не е приятел на царя. Ако видите какво са направили с него… е, сега това няма значение. Вероятно той е предал княз Проков. — Татаринов отпи още една глътка. — Не мога да му се сърдя. Явно е издържал доста, след като са дошли в дома ви чак следобед, за да вземат княза.

— Не разбрах — отговори студено Ливия. — Кой е този Сперсков?

— Член на нашето малко братство — обясни Татаринов. — Предан на делото. С безупречни маниери. Познава всички важни хора. Но не е достатъчно силен. Миналата нощ изчезна. Търсих го навсякъде, но не открих нищо. Бях се разбрал със съпруга ви да се срещнем днес следобед и да обсъдим положението. За съжаление той не се появи.

Съсредоточи се върху най-важното — заповяда си Ливия. — Не давай воля на фантазията си. Не си представяй разни ужаси. Имаш нужда от цялата си сила.

— Как смятате, по кой път ще го изведат от Англия?

Съсредоточи се върху практическата част. Трябва да го спасиш.

— С кораб, естествено — отвърна нетърпеливо Татаринов.

— Вероятно бързат, затова ще потеглят от Гринич. Там е най-близкият док. Почти всички кораби приемат на борда нови пътници, стига да им заплатят щедро. — Той се надигна и кучетата заръмжаха. — Само си губя времето. Отворете проклетата врата и хванете кучетата. Трябва да вървя да си върша работата.

— И аз идвам с вас. — Ливия щракна с пръсти и кучетата се втурнаха към нея.

— Невъзможно… Не ставайте смешна. Никога не бях чувал такава глупост… Само ще ми се пречкате. — Татаринов се опита да мине покрай нея към вратата.

— Въпреки това няма да ми попречите — отговори спокойно Ливия. — Ако не искате да тръгна с вас, ще ви следвам до Гринич. Но ви уверявам, че няма да ви преча. Просто се опитайте да разберете, че мястото ми е до съпруга ми. Щом той е в опасност, аз ще му помогна. — Ливия се запъти към вратата. — Моля, изчакайте, докато се преоблека. Няма да се бавя. Или ще се наложи да ви следвам тайно?

— Мадам… принцесо… — Татаринов разбра, че тя е решена да тръгне с него, и се отказа да възразява. По-добре да е с него, вместо да го следва тайно. Щом стигнат в Гринич, ще се отърве от нея. — Добре, ще чакам.

— Отлично. — Ливия отключи вратата и излезе в коридора. — С карета ли сте?

— Не, на кон.

— Добре. Тогава ще се преоблека и ще взема Дафне от конюшнята. — Тя се затича по стълбата, следвана от кучетата, и извика през рамо: — Не повече от десет минути!

Татаринов отиде в преддверието. Спокойно можеше да излезе от къщата, да възседне коня си и да препусне, но знаеше, че проклетата жена ще го последва. Дявол знае какво ще й хрумне, ако я остави сама. На път към Гринич трябваше да направи малка обиколка, за да събере верните си хора. Надяваше се похитителите на княза да са пропуснали вечерния отлив и да чакат утрото. Ами ако са го отвели някъде другаде, а не в Гринич?

Ливия свали кадифената рокля и облече костюм за езда. Прибра пистолета в джоба на палтото, седна на леглото и обу ботушките си. Не мислеше за нищо друго, освен за задачата, която й предстоеше. Решително отхвърли подозрението, че корабът вече е отплавал. Отказа да се замисли и над възможността похитителите да са отвели княз Проков в Дувър или в някое друго пристанище. А най-решително прогони мисълта, че Алекс може вече да не е между живите…

Заключи териерите в спалнята си, без да се трогне от жалния им лай, и забърза надолу по стълбата. Татаринов нервно ходеше напред-назад. Едър на ръст, силен, широкоплещест, той изведнъж й вдъхна доверие. Все още не го харесваше, но тайно в себе си беше убедена, че той е надежден съюзник и няма да изостави Алекс в беда.

— Готова съм.

Тя отвори входната врата и му махна да я следва. Няма как, трябваше да остави къщата незаключена. Конят на Татаринов — безличен, но очевидно издръжлив жребец — бе вързан за оградата на градинката.

— Моят кон е от другата страна на площада — каза Ливия и се втурна да изведе Дафне. Тъкмо когато излизаха от конюшнята, от горния етаж се чу сънен глас:

— Ей, кой е там?

На прозореца се появи рошава глава.

— Аз съм, Джейми, не се безпокой. Дойдох да взема Дафне. Ще изляза на езда — отговори успокоително Ливия.

— Но как така, милейди? Целият град спи!

— Просто каприз — усмихна се Ливия. — Не се притеснявай за мен. Легни си и заспивай.

Само след минута Джейми излезе на двора. Косата му стърчеше на всички страни, все още беше сънен, но настоя той да оседлае кобилата.

— Не е ли по-добре да ви придружа, милейди?

— Не се безпокои, имам си придружител. Много ти благодаря.

Ливия посочи пустия площад, където Татаринов я очакваше неподвижно върху кафявия си кон. Джейми отведе Дафне до столчето за възсядане, Ливия се метна на гърба на кобилата и хвана юздите.

— Не се тревожете за мен — извика на сбогуване тя. — Утре рано сутринта ще си бъда вкъщи.

Тя, естествено, нямаше понятие кога ще се прибере, но се чувстваше длъжна да даде някакво обяснение.

Когато се присъедини към Татаринов, той си мърмореше нещо неразбрано.

— По пътя ще вземем още няколко души — съобщи той. — Няма да мога да се справя с похитителите сам.

— Не забравяйте, че и аз съм с вас — отговори Ливия.

— Как бих могъл — изсъска той и препусна напред.

Пътят продължи в мълчание. Прекосиха Лондонския мост и тръгнаха покрай реката в посока юг. На три пъти Татаринов завиваше в тясна уличка и нареждаше на Ливия да остане на място, откъдето се вижда добре. Всеки път почукваше на някаква врата, провеждаше кратък разговор на руски и след минута към тях се присъединяваше мъж на кон. Щом видеше Ливия, мъжът зяпваше смаяно, но не казваше нито дума. Докато препускаха напред, мъжете разменяха по няколко думи на руски, но никой не обръщаше внимание на жената. Това беше добре дошло за Ливия, защото можеше да се отдаде на собствените си мисли.

Препускането до Гринич продължи почти час. Най-дългият час в живота на Ливия. Прекосиха селото и се насочиха към пристанището. Минаха покрай нощен пазач, който размахваше фенер на дълъг прът и напяваше:

— Чуйте, добри хора, часът удари три през нощта… — Щом забеляза нощните пътници, пазачът млъкна и ги огледа недоверчиво. Татаринов се наведе и му подхвърли сребърна монета. Човекът я грабна светкавично, пъхна я в джоба си и се отдалечи, надявайки тихо. Знаеше, че нощните ездачи почти винаги са опасни, че може би отиват да нападнат някого, но какво от това, след като бе спечелил цяла сребърна монета.

Половин дузина кораби бяха хвърлили котва на пристанището. По палубите горяха фенери и човек можеше да разбере точно къде се намират съдовете. Пред няколко пристанищни кръчми също бяха окачени фенери. Отвътре се чуваха крясъци, груби смехове, женски викове. Внезапно една врата се отвори. Двама мъже изхвърчаха от кръчмата и се стовариха на паважа. Татаринов обсъди нещо със спътниците си и се обърна към Ливия:

— Ей там има навес за лодки. Влезте там и никой няма да ви закача.

— Като гледам какви хора се мотаят тук, ме обземат съмнения, че има сигурно място — отговори хладно тя. — Но да приемем, че се скрия в навеса. Вие какво ще правите междувременно?

— Ще разузнаем наоколо — обясни нетърпеливо той. — Може да се натъкнем на нещо неочаквано. Нека първо да видим какво става. Не съм сигурен, че князът е тук.

Решението беше правилно, но Ливия нямаше никакво намерение да остави мъжете да се разпореждат.

— Добре, аз няма да ви преча — кимна спокойно тя. — Гарантирам ви, че няма да се намесвам. Ще стоя на заден план и ще се старая да бъда полезна.

Татаринов стисна зъби. Много му се щеше да повика спътниците си, да хванат дамата, да й запушат устата и да я хвърлят някъде. Но ако узнаеше как са постъпили с жена му, княз Проков щеше да ги опече на бавен огън, особено ако я наранят. Само дето не се знаеше дали Проков е още жив.

— Ако бях женен за вас, още днес щях да ви пратя по дяволите — изръмжа той и насочи коня си към изкривен от вятъра заслон пред навеса за лодки.

Ливия се засмя тихо — за първи път от началото на кошмара.

— О, князът със сигурност няма да го направи. Не очаквайте подобни постъпки от него.

Тя го последва, скочи леко от седлото и върза юздите на Дафне близо до коритото с вода. Хората на Татаринов направиха същото, после се събраха и си зашепнаха.

Двама мъже забързаха към селото, Татаринов и третият руснак тръгнаха да претърсват кейовете. След кратък размисъл Ливия се присъедини към Татаринов. Имаше идея, все още неясна, но вече знаеше, че ако имат късмет и Алекс е на някой от корабите, тя ще може да му помогне.

 

 

В това време Алекс беше коленичил в една от кабините на товарен кораб на име „Каспар“ и се укоряваше за лекомислието и глупостта си. Все още не можеше да разбере как и кога е допуснал решаващата грешка. Двамата мъже, нахлули в спалнята му, бяха казали само какво искат от него. Борис никога не би ги пуснал да влязат, обаче Моркомб недвусмислено даваше да се разбере, че не работи за княз Проков. Старият иконом бе отворил входната врата и бе позволил на посетителите да се качат на втория етаж. Изобщо не бе помислил първо да попита княза дали приема. От друга страна обаче, хората на Аракчеев щяха да го хванат и без помощта на Моркомб. Тайните агенти на страшния руски полицай знаеха, че не могат да си позволят грешки. И все пак — ако беше предупреден, той щеше да се подготви по-добре.

Междувременно бе убеден, че ключът към отвличането му трябва да се търси в залавянето на Сперсков. От мига, когато Татаринов ме уведоми за изчезването на княза, трябваше да очаквам, че ще бъда предаден — повтаряше си ядно Алекс. Дано успее да запази спокойствие. Първо да се увери във фактите, а после да вземе решение. Надали ще имам време за това, каза си саркастично той. Днешният случай беше по-специален. Естествено, той можеше да се отбранява, но тогава щеше да изложи Ливия на опасност. Докато двамата мъже бяха в стаята му, тя можеше да се прибере вкъщи и тогава… През цялото време се бе ослушвал да чуе някакъв шум от съседната спалня. Хората на Аракчеев бяха известни с бруталността си и не биха се поколебали да отвлекат и нея. Кой би могъл да му помогне? Шепа жени, глух стар иконом и няколко млади кухненски помощници. Затова реши да последва агентите без съпротива. Сега беше вързан, с парцал в устата, намираше се в мрачната кабина на някакво старо корито и чакаше утрото, за да отплава за Кале. Оттам щяха да потеглят през континента към Санкт Петербург и да падне в нежните лапи на Аракчеев. Царят със сигурност няма да си мръдне пръста, за да му помогне.

Въпреки мръсния парцал в устата си Алекс се изсмя и си каза, че не би могъл да обвинява Александър за безучастието му. Така нареченият му приятел се бе включил в заговор, който целеше да го свали от трона и да го лиши от живот. Все пак беше още жив и това се дължеше на приятелството му с царя. Над лявото му око имаше кървава резка, а синината на скулата беше застрашителна. Похитителите не бяха устояли на изкушението да демонстрират пред жертвата, че е в ръцете им… Как можа това да се случи точно на него — на човека, който държеше в ръце всички нишки на заговора и никога не губеше контрол?

Е, с изключение на няколкото малки рани той беше цял и невредим. Царят щеше да настоява да получи неопровержими доказателства, че княз Проков е участвал в заговора — това означаваше, че похитителите трябва да го отведат в Русия жив, без да му причиняват особена болка. Но след като го изправят пред царя край. Алекс беше убеден, че ще се примири с неизбежното, ще го приеме с достойнство. Че ще изтърпи мъченията, макар че болката щеше да е ужасна. Най-трудното бе, че ще се раздели с Ливия, без да са се помирили.

Тя сигурно продължава да смята, че съм лъжец и измамник, каза си Алекс и тихо изохка. Това беше ужасно. Той трябваше да знае, че тя вярва в него и в любовта му, за да може да умре достойно — а преди това да понесе всички жестокости. Само пет минути, повтаряше си той, не са нужни повече. Обаче Ливия му бе обърнала гръб. Обвиняваше го, гневеше се, криеше се в дома си на Кавендиш Скуеър. А той беше тук. Безпомощен като бебе.

Внезапно се чуха гласове и Алекс наостри уши. Познати гласове. Капитанът на товарния кораб явно бе пийнал повечко ром. После чу още един глас и сърцето му подскочи от радост. Тъгата изчезна и той се съсредоточи върху това, което щеше да се случи. Татаринов. Как ли е узнал за отвличането му?

Алекс се запита как да сигнализира на Татаринов, че е наблизо. Че отвлеченият е само на няколко крачки под него в кабината. Обходи с поглед тясното, душно помещение. И столът, за който беше вързан, и всички други мебели бяха здраво заковани за пода. Лампата на масата едва мъждукаше. Можеше да я използва, за да се освободи, но нямаше как да стигне до нея. Никаква възможност да се раздвижи. Ръцете му бяха притиснати до тялото, въжето беше стегнато със специален моряшки възел. Краката му бяха вързани на глезените, но можеше да ги движи заедно. Алекс напрегна колене и изрита плота на ниската маса. Тя се залюля лампата също. Алекс повтори движението, но внимателно, защото не искаше лампата да се счупи. Малкият товарен кораб беше сух като прахан и щеше да пламне само след секунди. Значи трябваше да избере среден път. Да вдигне шум, за да привлече вниманието на Татаринов, без да преобърне лампата. Затова затропа ритмично по краката на масата — Татаринов със сигурност ще разпознае ритъма, ако го чуе…

Ливия се криеше в сенките на кея и наблюдаваше малката група на палубата на „Каспар“. Татаринов разговаряше с двама мъже. И двамата бяха едри, с широки рамене и мускулести гърди. Добре, че не виждаше лицата им. Понякога и Татаринов й напомняше на бик. Никой не й обръщаше внимание и тя успя да се приближи до кораба.

Тъмната вода се плискаше почти безшумно в корпуса на съда. Между кораба и кея имаше доста голямо разстояние и Ливия се постара да не мисли за дълбоката, ледена вода, когато се наведе напред и се опита да надникне във вътрешността на кораба през най-близкия люк. Заедно с това наостри уши, за да чуе какво говорят мъжете. Слава богу, говореха на английски.

— Ще отплаваме рано сутринта с отлива — каза единият — и ще влезем в Кале по залез-слънце.

— Може ли да вземете пътник? Плащам добре. — Татаринов задрънка с монетите в джоба си.

— Ами… За съжаление вече сме взели един. Не ми се вярва, че ще има място за втори — отвърна другият.

— Ще ви платя много добре — повтори Татаринов.

— Според мен мястото е достатъчно — намеси се първият мъж. — Кабината е заета, но вие може да останете на борда. Малко ще ви е студено, но ще ви дадем от най-дебелото платно. Тръгваме на разсъмване.

— Почакайте малко — помоли вторият моряк, наклони глава и посочи отвора към трюма. — Трябва да внимаваме.

— Добре де — изръмжа другият и го последва. — Ей сега ще се върнем, сър.

Татаринов кимна равнодушно, обърна гръб на мъжете, пъхна ръце дълбоко в джобовете и мрачно се загледа към кея. Ливия разбра, че е заподозрял нещо.

Обзета от нетърпение, тя се приближи още малко до прозорчето и изтри стъклото с ръкав. Цялата беше настръхнала. Ливия плю върху омазаното стъкло и затърка отново. Най-после успя да почисти и надникна в тъмната каюта. Навсякъде мрак. Само неясни контури и лампа, която светеше едва-едва. Обаче чу нещо — глухо, ритмично чукане. По гърба й пробяга студена тръпка. Ливия продължи да търка стъклото и успя да увеличи дупката. След малко вече виждаше съвсем ясно какво има в каютата. На стола до масата беше вързан човек, който трополеше по пода с вързаните си крака. Явно шумът идваше от него. Същият сигнал Татаринов бе чукал по вратите, когато събираше хората си.

Човекът на стола беше Алекс. Със сигурност беше той. Ливия вдигна ръка, за да почука на стъклото. В същия момент се дръпна уплашено и се подхлъзна на мокрия кей. Стана й зле. В каютата влязоха двама мъже. Тя чу шум от удари, но не посмя да погледне. Алекс трябваше да се сети, че ритмичното чукане ще привлече вниманието на моряците. Ливия си каза, че сигурно е подготвен за ударите, но от това не й стана по-леко.

Какво да правя сега? — запита се, докато се отдалечаваше от кораба. Най-добре да се обърне за помощ към Татаринов. В същия момент той се обърна към отвора, от който излязоха двамата мъже. Единият разтриваше ръката си. Татаринов хвърли бърз поглед към кея — очевидно бе чул стъпките на Ливия. Даде й знак да стои настрана и тя кимна. Нека той приключи сделката си с моряците. После ще дойде при нея и тя ще му каже какво е намислила. Гаденето й отстъпи място на див гняв. Ливия се отдръпна в сянката и зачака.