Джейн Фийдър
Опасен маскарад (13)

12

Залата за аудиенции в Ермитажа в Санкт Петербург беше леденостудена и това не се дължеше само на външната температура. Както винаги по време на царските приеми цареше мразовита атмосфера — студена като водите на Нева, която течеше под прозорците на двореца. Дипломатите, подредени в една редица, стояха с изправени гърбове и се взираха право напред към великия княз и херцогинята. Мълчанието тежеше като камък в залата, докато най-сетне се появи царят във великолепна парадна униформа, придружен от майка си в скъпи царски одежди. На няколко метра след двамата вървеше съпругата му в очебийно скромен тоалет. От време на време царят кимаше мълчаливо, докато не стигна до френския посланик генерал дьо Куланкор. Цар Александър спря пред генерала, царицата майка и царската съпруга последваха примера му. Александър се усмихна с тънките си устни.

— Добър вечер, ваше превъзходителство. Предполагам, че се чувствате добре.

— Да, разбира се, много благодаря. — Генералът се поклони сковано. — За мен е чест да бъда поканен на вашия прием. Надявам се следващата седмица да ви посрещна лично на приема във френското посолство.

— Ако времето ни позволи това извънредно лекомислие, ваше превъзходителство, ще се радваме отново да се срещнем с вас.

По тънките устни на царя отново пробяга усмивка. Следван от дамите, той обиколи още веднъж залата и излезе през двойната врата, отворена тържествено от лакей в униформа. Дипломатите въздъхнаха облекчено.

— Слава богу, свърши — прошепна възрастен френски дипломат на ухото на посланика. — По-добре да бяха ни канили всеки ден на прием в двореца на царицата майка. Дамата много добре знае, че монархията изисква повече от това да изпълняваш протокола и да показваш на всички колко мъчително е това занимание.

Куланкор кимна с досада.

— Знам, че царицата тъне в разкош, но тя може да си го позволи — отвърна мрачно той. — Докато аз съм принуден да заложа и последната си риза. Тези руснаци са дяволски надменни. Усмихват се и те обсипват със захаросани комплименти, а в същото време жадно посягат към всичко, което имаш. Получат ли го, се обръщат и ти плюят в лицето.

Старият дипломат кимна с разбиране. Беше общоизвестно, че посланикът се е опитал да завладее враждебно настроеното руско общество с разточително гостоприемство и сега се намира на ръба на банкрута.

— Сигурното е, че ние сме им напълно безразлични — продължи шепнешком той. Човек никога не знаеше колко агенти дебнат с наострени уши из залите и преддверията на петербургските палати. — Ще ви кажа нещо, Ален. Писна ми да пилеем време и пари за тези неблагодарници. Те никога няма да се помирят с нас, с Бонапарт. Честно ви казвам, боя се за живота на царя. Руската аристокрация не е свикнала да търпи на трона деспот, който има различни от нейните политически представи. — Дипломатът многозначително прокара пръст по гърлото си. — Не знам дали Александър разбира, че се е надвесил над пропастта. Доколкото знам, на инат не обръща внимание на дворцовите клюки.

 

 

В същия този момент цар Александър, изтощен до смърт и ядосан, слушаше учтиво острите думи на майка си.

— Няма да отидете на приема на генерал Куланкор — отсече тя. — Очаквам да ме послушате. Този човек е жалко парвеню. Също като императора, на когото служи.

— Родословното му дърво е безупречно, мадам — възрази сдържано синът й.

— Може би, но на господаря му не е — възрази царицата и пренебрежително махна с ръка. — Излагате се на опасност да се превърнете в лакей на Наполеон. Няма да допусна тази деградация. Съзнавате ли какво правите?

Александър въздъхна уморено.

— Аз, разбира се, споделям възгледите ви, мадам. Но възнамерявам да вървя по своя път. Съюзът с Франция ще донесе на нашата страна чест и слава.

— Божичко, онзи корсиканец ви е омагьосал! — изплака театрално царицата майка. — Не чувате ли какво си шепне целият свят? Хората говорят, че Наполеон търгува с руските дела, сякаш страната ни е френска провинция. А вие, регентът, не сте нищо повече от префект на тази провинция.

— Нека хората говорят, каквото си щат — възрази търпеливо Александър. — Аз съм и си оставам цар на Русия, мадам. И ще управлявам тази страна, както смятам за правилно.

Вбесена, майката на царя закрачи към изхода и тафтените, богати избродирани поли зашумяха гневно.

— А какво ще кажете за заговорите срещу вас? — попита тя, преди да излезе, и отново се обърна към сина си. — Защо си затваряте очите, Александър? Спомнете си какво стана с баща ви! Нима искате да ви сполети същата съдба?

Синът й се усмихна самонадеяно и поклати глава.

— Знам за заговорите, маман. Знам какви интриги се коват тук и отвъд морето. Особено в Англия. Не се боя от някакви си жалки съзаклятници. Аз ще им отговоря със същото. Със свои интриги и съзаклятия. Убеден съм, че враговете ми няма да успеят.

Царицата майка го погледна втренчено и лицето й потъмня.

— Знам, че Проков е в Лондон — пошепна тя. — Вярвате ли, че е способен да се справи с тамошните заговорници?

— А вие, мадам, познавате ли по-подходящ човек за тази задача? Имам ли по-добър приятел от княз Проков? По-умен, по-рафиниран?

Царицата се замисли.

— Не — призна след малко тя. — Ако в Англия наистина замислят да ви убият, Алекс ще разкрие заговора.

— Правилно. — Царят кимна решително. — А тайната полиция на Аракчеев ще отстрани негодниците по обичайния си дискретен начин. — Александър се усмихна широко и добави: — Вярвайте ми, мадам, няма да има дворцов бунт. Имам уши навсякъде. Знам какво си шепнат, знам какви планове коват. Спете спокойно, маман. В момента само си приказват. Няма опасност от атентат.

— Дано се окажете прав, сине мой — отговори с въздишка царицата майка.

 

 

— Стойте мирно, лейди Ливия — извика измъчено шивачката и се наведе да вдигне падналите карфици. — Миналата седмица ви взех мярка, а сега се налага да стесним роклята в талията.

— Много се вълнувам и не се храня редовно — призна Ливия и хвърли умолителен поглед към приятелките си.

Намираха се в една спалня на Монт стрийт. Ливия и Аурелия се бяха изнесли от Кавендиш Скуеър, защото къщата беше окупирана от бояджии, дърводелци и куп други занаятчии. Хари с готовност ги бе приел в дома си и Корнелия много се радваше на гостенките си.

— Да не би да смятате, че съм твърде стара, за да се вълнувам?

Аурелия се засмя и поклати глава.

— Скоро ще се омъжваш, скъпа. Естествено е да се вълнуваш.

— По-точно казано, хлътнала си здравата по бъдещия си съпруг, затова нито спиш нито ядеш — допълни Корнелия.

— Моля ви се, дами! — извика шивачката, но и тя се присъедини към общия смях.

Мис Клер се грижеше за гардероба на трите приятелки, откакто бяха пристигнали в Лондон, и вече беше свикнала с острия им език.

— Знам, че не бива да говоря така, Клер, но господ ми е свидетел, че се радвам — рече Корнелия, без да престава да се смее. — Само след две седмици нашата невинна приятелка ще бъде посветена в тайните на брачното ложе.

— Стига, Нел, говори ли се така! — извика Ливия и бузите й пламнаха. — По-добре ми кажи харесва ли ти роклята.

Казвайки тези думи, тя се погледна възхитено в огледалото и плъзна ръце по талията си.

— Прекрасна е — отговори убедено Корнелия. — В този старомоден цвят слонова кост ти изглеждаш невероятно. Косите и очите ти изпъкват и ставаш още по-красива.

— Аз харесвам най-много бродериите — заяви Ливия и леко повдигна полите си.

— Наистина са хубави — съгласи се Аурелия. — А финият лен и копринената подплата няма да ти позволят да измръзнеш в църквата.

— Точно така — съгласи се гордо шивачката. — Няма да отречете, че действам практично, мили дами. — Тя подръпна бухналите ръкави, които стигаха точно до лактите, и продължи: — Ще носите дълги ръкавици, за да ви е топло на ръцете. Е, там ще трябва да свалите лявата ръкавица, за да ви сложат пръстена.

Мис Клер вдигна избродираното було, окачено на облегалката на стола, и помоли:

— Хайде сега да ви видим в цялата ви красота, мис Ливия. — Нагласи булото върху косите на клиентката си и подреди диплите на тила. — Вълшебно! — възхити се тя. — Какво ще кажете, дами?

Ливия се обърна към приятелките си и ги погледна въпросително. И двете се усмихваха, но очите им бяха пълни със сълзи. Аурелия си спомни собствената си сватба и подсмръкна — колко нервна беше тогава, колко малко знаеше за решителната стъпка, която й предстоеше да направи. Спомни си как я бе обзела паника, че почти не познава мъжа, който щеше да стане неин съпруг, макар че беше брат на най-добрата й приятелка и двамата бяха израснали заедно в едно село. Колко различно беше тогава, помисли си меланхолично тя. Ливия е влюбена, а в деня на моята сватба аз не бях. О, с времето бе обикнала съпруга си. Двамата се разбираха много добре, но повече като приятели, не като любовници. Да, споделяха леглото, но голямата страст липсваше. Тя желаеше съпруга си, но тихо и нежно. Никога не беше усещала земята да трепери под краката й — както Ливия описваше чувствата си. Ливия сияеше от щастие и всяка среща с годеника й я правеше още по-красива.

— Божичко, колко е часът? — извика стреснато Ливия. — Трябва да вървя. Имам уговорка с архитекта на Кавендиш Скуеър. — Тя свали булото и въздъхна. — Имам още много работа. Трябва да отида в Рингууд най-късно в петък. Приготовленията за венчавката ще ми отнемат най-малко седмица.

Ливия положи булото в ръцете на Корнелия и се обърна към Клер, за да й свали роклята.

— Ще се видим на вечеря.

— Надявам се Хари да се върне навреме — въздъхна Корнелия. — Не знам какво прави в своето министерство, но всяка вечер закъснява. После до късно работи в таванската стая. Сигурно и довечера ще бъде така. Днес рано-рано му донесоха някакви документи и може даже да не слезе за вечеря. Моят мъж изобщо не се интересува, че давам официална вечеря и той е домакинът.

Приятелките й кимнаха с разбиране. Знаеха, че виконт Бонъм дешифрира тайни послания за военното министерство. Понякога му беше трудно и тогава се затваряше в кабинета си с дни. Тъй като работата му трябваше да остане в тайна, Корнелия беше свикнала да измисля убедителни извинения за отсъствието му от светските събития.

— Лив, ти ще обясниш на Алекс как стоят нещата, нали? — попита нерешително Корнелия. — В случай, че Хари не се появи.

Приятелката й знаеше, че не бива да казва истината на годеника си, и кимна решително.

— Спокойно, мила, аз няма да разоблича Хари. Ще използваме обичайното му извинение: спешен случаи в семейството на сестра му го е принудил да замине веднага.

Приятелките й избухнаха в смях. Хари често използваше това извинение, когато му се налагаше да изчезне. Много пъти го бяха обвинявали, че е безсрамно да въвлича голямото си семейство в такава лъжа.

— Добре тогава, разбрахме се. Ще се видим на вечеря в осем.

Корнелия забърза към вратата. Ливия се преоблече и слезе тичешком по стълбите. Икономът на Хари я очакваше в преддверието.

— Ще вземете ли кучетата, лейди Ливия?

Младата жена въздъхна угрижено.

— Всъщност нямах такова намерение, Хектор. Пак ли ви досаждат?

— Незнайно защо, вашите кучета не могат да понасят месаря, мадам. Обаче главният готвач на лорд Бонъм иска да купуваме месо точно от този месар. Особено когато се очакват гости за вечеря. Разбирате ли, месарят дойде да покаже на мосю Арман избраните парчета говеждо, а кучетата го нападнаха. Да знаете каква бъркотия настана в кухнята! Такъв шум, че човек не може да чуе собствения си глас. А когато мосю Арман се ядоса, вечерята не се получава и всички страдаме.

Ливия кимна с разбиране.

— Добре, Хектор, ще взема териерите с мен, за да не нападат месаря. И без това смятах да отида пеш до Кавендиш Скуеър.

Икономът кимна облекчено.

— Лично ще ви ги доведа, лейди Ливия.

Само, след минута Хектор се върна с двата възбудени лейкландски териера. Щом видяха господарката си, те се разлаяха зарадвано и тя ги изгледа строго.

— Май никога няма да проумея как две смешни кожени вързопчета могат да създават истинска лудница — скара им се тя.

Двете кучета се вдигнаха на задните си лапи, сякаш се готвеха да й отговорят, замахаха с опашки и впериха влюбени погледи в нея.

— Да вървим — каза Ливия и взе каишките от ръцете на Хектор. — Много ви благодаря, че ги доведохте, Хектор.

— Аз трябва да ви благодаря, лейди Ливия — отвърна тихо икономът и затвори къщната врата.

Декемврийският следобед беше студен и Ливия закрачи бързо. Кучетата танцуваха около краката й. Щом стигна до Кавендиш Скуеър, тя спря и вдигна поглед към фасадата на своята къща. Новите стъкла на прозорците отразяваха слънчевата светлина. Въпреки студа входната врата беше широко отворена. Работници влизаха и излизаха непрекъснато.

Алекс се оказа прав, усмихна се вътрешно Ливия. За толкова кратко време бе свършена много работа. Така е, когато човек има много пари и добри връзки, добави наум тя. За Алекс и двете не бяха проблем.

Ливия често се питаше как е успял да се сдобие с такова влияние, след като е в Лондон съвсем отскоро. Веднъж го попита, но той само се засмя и отговори, че когато наистина иска нещо, човек може да го постигне. Особено ако този човек се казва княз Проков.

Усмихната, Ливия изкачи каменните стъпала към входната врата. Там трябваше да се притисне до стената, за да направи път на двама мъже, понесли тежка дървена стълба. Кучетата се разлаяха възмутено и се втурнаха след тях, но Ливия успя да ги спре и ги поведе към салона. Това беше първото обновено помещение в къщата и сега изпълняваше ролята на тихо пристанище сред хаоса и шума. Ливия пусна кучетата и се огледа доволно. Това беше нейното малко царство.

Прясно боядисаните стени и наново тапицираните мебели правеха салонът да изглежда по-модерен, без да развалят атмосферата му. Тя бе запазила избледнелия турскосин килим и повечето мебели. Замени само овехтелите дивани и един стол със счупен крак. В този салон духът на починалата София Лейси се усещаше най-силно.

Някой почука тихо на вратата. Сигурно е архитектът, каза си Ливия.

— Нося образци от дамаските, както се разбрахме, лейди Ливия.

Архитектът вдигна парчетата плат толкова високо, че Тристан и Изолда веднага се втурнаха към него и подскочиха, за да ги стигнат. Откъм вратата се чу остра команда, кучетата моментално седнаха на задните си крака и увесиха езици. Алекс мина покрай архитекта и влезе в салона.

— Предполагам, че не са ти позволили да оставиш кучетата на Монт стрийт — рече тихо той и й намигна.

— Прав си. Този път заради месаря — обясни с усмивка тя и потръпна от пламъка в погледа му. Тялото й веднага се затопли.

— Всеки ден измислят по нещо ново. — Алекс се смръщи леко, но лицето му веднага се разведри. — Но няма значение.

Той целуна ръката й, приближи се още малко и я целуна по бузата. Присъствието на архитекта ги караше да се въздържат. Въпреки това Алекс усети как кожата й потръпна под устните му и се почувства горд от своята мъжественост. Колко лесно беше да запали пламъка на страстта в тялото й. И най-хубавото беше, че тази страст беше отражение на неговата. През изминалите дни му беше достатъчно да плъзне устни по меката й кожа, за да изпита силна възбуда. В дълбоките й сиви очи пламтеше същата страст и това го правеше щастлив.

Но сега не беше време за страст. Алекс се обърна решително към архитекта:

— Обсъдихте ли вече всичко необходимо с лейди Ливия?

— За съжаление още не сме, княз Проков — отговори човекът с известна неловкост. — Тъкмо показвах на дамата дамаските за спалнята.

— В такъв случай аз ще обиколя къщата, за да се убедя, че напредваме според плана.

— Впрочем, в трапезарията има нещо, което непременно искам да ти покажа — намеси се Ливия, усмихна се на годеника си и очите й блеснаха. — Ще те чакам там след четвърт час. Но първо ми кажи как намираш тази дамаска. Смятам да я използвам за завесите над леглото. Хубава е, нали?

Алекс огледа мълчаливо турскосинята коприна със сребърна бродерия.

— Мила моя за пореден път се убеждавам, че имаш непогрешим усет за тези неща. Знаеш, че спокойно съм поверил обновяването на къщата в твои ръце. Моля те, побързай, защото горя от нетърпение да бъде посветен в тайната на трапезарията.

Думите му звучаха безобидно, но в тона му звънеше обещание, подкрепено и от погледа му. Преди да се запознае с Александър Проков, Ливия никога не се изчервяваше и не се смущаваше лесно. През тези дни обаче й беше достатъчен само един интимен тон в гласа му, едно леко намигване на сините му очи и кръвта нахлуваше в бузите й. Алекс, естествено, го бе забелязал и не пропускаше да я извади от равновесие.

— Ще се радвам да чуя мнението ти за тапетите в приемната — каза Ливия и се съсредоточи върху разстланите на масата платове. — Първо исках да взема тези бледо златни ивици, за да подчертая цвета на завесите, но сега смятам, че това ябълковозелено е още по-красиво. Погледни го, моля те.

— На вашите заповеди, мадам. — Алекс тракна с токове и се поклони церемониално, наслаждавайки се на смущението й.

След като излезе от салона, той спря в преддверието и се огледа мълчаливо. Атмосферата на къщата му въздействаше все по-силно. Идваше тук едва за втори път след годежа си с Ливия. Първия път бе огледал цялата къща заедно с архитекта. Тъй като Ливия бе направила много полезни предложения, Алекс се въздържаше да изказва мнение. Повече слушаше разговорите й с архитекта и се учудваше на единството им по повечето въпроси. Ливия очевидно обичаше тази къща и знаеше как да я направи по-красива. Интересът й явно далеч надхвърляше външните неща. Вероятно тъкмо поради това се съгласи с видимо колебание на онази клауза в брачния договор, с която практически предава къщата в мое владение, каза си Алекс. Вече бе взел решение при никакви обстоятелства да не й казва, че къщата никога не и е принадлежала. Само щеше ненужно да я нарани. Решаващото беше адвокатите да се произнесат ясно и еднозначно за разпределението на собствеността.

Алекс гледаше прекрасната входна зала със съвършени прозорци, с елегантна стълба, фрески по тавана и великолепен паркет на пода и сърцето му биеше все по-силно. Беше прекарал целия си досегашен живот в дворци и в сравнение с тях къщата на Кавендиш Скуеър беше повече от скромна. Но това е бил домът на родителите му. Затова я харесваше и оставяше очарованието й да проникне до дъното на душата му.

Алекс застана на входната врата и се огледа за евентуални преследвачи. Макар да бяха разбрали, че той е наясно, те не се отказваха. Ако наистина имаше какво да крие, той щеше да стане двойно по-предпазлив, за да не се издаде — сигурно и това им беше ясно. Въпреки това те бяха винаги наблизо. И днес тръгнаха подире му веднага щом излезе от къщи. Май започвам да свиквам със своите сенки, помисли си иронично князът. Ако един ден спрат да ме следят, със сигурност ще ми липсват. Все още не беше разбрал кой ги изпраща. Не че това имаше особено значение, но беше длъжен да бъде предпазлив.

Алекс излезе на широкото стълбище и се огледа, но не забеляза нищо подозрително. С изключение на мъжа на отсрещната страна на улицата, който усърдно събираше конски фекалии в кошница. Това не беше необичайно явление по тази оживена улица и Алекс нямаше да му обърне особено внимание, но този човек си служеше с лопатата доста несръчно. Явно не беше свикнал да върши такава работа. Князът вдигна рамене. Какво го беше грижа, че сянката му бе избрала това мръсно занимание, за да остане незабелязана? Тъкмо щеше да си влезе обратно, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в ъгъла на площада. За частица от секундата в една дупка на живия плет, който обграждаше градинката, се появи човешка глава. Светнаха две очи и в следващия миг главата изчезна. Алекс смаяно разтърка очи. Ако не се лъжеше, току-що бе видял главата на Татаринов. Какво прави този човек в градинката пред къщата ми? Дощя му се да изтича там, за да провери правилно ли е предположението му, но чу бързите стъпки на Ливия в преддверието и се отказа.

— О, ето къде си бил! — извика весело тя и се сбогува с архитекта. — Разгледа ли тапетите в приемната?

— Още не — отговори Алекс и реши по-късно да се занимае с Татаринов. — Да отидем двамата.

— Добре, да вървим.

Кучетата ги последваха, джавкайки радостно. Бояджиите работеха с всички сили.

— О, по дяволите! — промърмори тихо Ливия. — Дано златният тон да ти хареса. Май вече е късно да го заменя с ябълковозелено.

— Така изглежда — кимна с усмивка Алекс. — Какво щастие, че златният тон ми харесва много.

Князът сведе глава към двата териера и измъчено изкриви лице. По причини, ясни само за тях, те лаеха оглушително, размахваха опашки и се търкаляха по пода. След това скочиха едновременно върху Алекс и най-сетне се оттеглиха. Ливия разбра, че годеникът й не е особено въодушевен от бурния поздрав, дръпна каишките и се опита да ги усмири.

— Млъкнете най-сетне! — изсъска тя, стремейки се да надвика оглушителния шум.

Алекс повдигна внимателно панталона си и клекна. Повика кучетата и им заговори с тих глас. Ливия не разбра нито дума и предположи, че той говори на руски. Както обикновено, думите му оказаха бързо въздействие. Тристан и Изолда се успокоиха.

— Ако държат да живеят под един покрив с мен, тези зверчета трябва да се научат на маниери — отбеляза с лек укор той, надигна се и изтупа праха от панталона си.

— Опитай се да ги научиш — отговори през смях Ливия. — На твое място аз не бих била голям оптимист.

— Тогава ще ги изхвърля — рече спокойно той и се обърна към нея. — Нали искаше да ми покажеш нещо?

Ливия потрепери. Спокойствието, с което бе изрекъл заплахата, издаваше, че говори сериозно. Възможно ли е наистина да изхвърли кучетата? Не, разбира се, каза си тя и реши да забрави тази глупава забележка.

— Ще отидем в трапезарията. Трябва ни стълба и ти предлагам да вземеш тази. — Ливия посочи бояджийската стълба, опряна в ъгъла.

— Много тайнствено звучиш — засмя се Алекс и вдигна стълбата. — Хайде, върви напред.

Ливия го отведе в просторната трапезария, където мебелите бяха покрити с калъфи, а стените бяха боядисани едва наполовина.

— Малко след като се нанесохме, решихме да подновим тази стая — започна да разказва тя. — Но в крайна сметка само изчистихме основно и боядисахме.

Не му каза, че не е могла да си позволи повече, но той я разбра.

— И, така, докато чистехме, открихме някои доста интересни неща. — Ливия спря в средата на стаята и посочи тавана.

— Погледни онази фреска.

Тя отстъпи настрана и Алекс разтвори стълбата. Изпълнен с недоверие, той изкачи няколко стъпала, отметна глава назад и се вгледа в картината.

— Мили боже!

— Страхотно е, нали? — Ливия се тресеше от смях. — Злобно, но страхотно. Как мислиш, защо една почтена стара девица като София Лейси е заповядала да нарисуват над масата за хранене такава шокираща картина?

Едва когато пръстите му изтръпнаха, Алекс осъзна, че се е вкопчил като удавник в дървената стълба. Пусна се, раздвижи пръсти и затърси отговор. Възможно ли беше майка му да е поръчала тази фреска… или баща му е дал идеята? Защото са изпитвали тайно удоволствие от подобни сцени? Не. Алекс изобщо не можеше да си представи, че баща му има нещо общо с такава картина. И въпреки това… Какво всъщност знаеше за баща си? Нищо, освен че го държеше на разстояние и беше непоколебим патриот. Заради родината бе пожертвал София Лейси и общото им дете. Царица Екатерина бе поискала поданикът й да се върне и той се бе подчинил. Поне така бе обяснил на сина си. Но това беше само скелетът на историята и Алекс много искаше да добави повечко плът.

— Какво ти е? — попита загрижено Ливия. — Май не те развеселих…

— О, нищо ми няма… добре съм — произнесе задавено Алекс, когато си възвърна дар слово. — Необикновена фреска. Прилича ми на оргия в древния Рим.

Той успя дори да се засмее и заслиза по стълбата.

— Според мен повечето хора биха го закрили — рече Ливия, — но аз не бих извършила такъв грях. Картината е прекрасна, нищо, че е доста… похотлива. Освен това аз живея тук с чувството, че къщата ми е дадена само за ползване… или по-скоро ми е поверена да я пазя. Да, това са точните думи. Къщата ми е поверена и аз съм длъжна да я запазя такава, каквато е. Иначе ще ми отмъсти жестоко.

Тя се засмя, сякаш искаше да се подиграе сама на себе си, но Алекс разбра, че говори сериозно.

— Мисля, че си права — промълви той, стараейки се гласът му да звучи небрежно, и изнесе стълбата. — Има ли и други тайни неща в трапезарията?

— Не — отговори Ливия и го последва в приемната. — Обаче в кухнята намерихме доста интересни предмети. Например подозрителна форма за пудинг и доста предизвикателна резба от слонова кост. Това ни учуди още повече.

— Разбирам — промърмори Алекс.

Все още се опитваше да проумее какво означават днешните му открития. Каква е била непознатата му майка?

— Щом заговорихме за кухнята, ще ми позволиш ли да попитам къде са подслонени трите мумии, докато тук се прави ремонт?

— Мумиите? — Ливия се засмя тихо. — Оттеглиха се в покоите си и са щастливи и доволни. — Тя дръпна каишките, защото териерите душеха в опасна близост до кофата с боя.

— Взеха и домашната котка. Да не мислиш, че ще пуснат работниците в жилищата си? Реших да ги оставя на мира. Щом ремонтът приключи, отново ще заемат местата си.

— Разбирам. — Алекс притисна пръст върху брадичката си. — Може би това е подходящият момент да поговорим по темата. Искаш ли да седнем в салона?

Изведнъж Ливия се почувства неловко. Въпреки това кимна и влезе в салона. Пусна кучетата и те клекнаха пред празната камина.

— Добре е да запалим огън — рече тя разтреперана от хладния декемврийски въздух. — Ще донеса въглища от кухнята.

— Не! — извика Алекс по-остро, отколкото беше възнамерявал, и побърза да смекчи тона си. — Мила моя Ливия, подобно поведение може би е оправдано за дъщерята на един провинциален свещеник, но изобщо не подобава за господарката на богат лондонски дом.

Ливия не се развълнува особено от думите му.

— Да, прав си, но няма кой друг да запали огън. Или ти ще ми окажеш тази чест, княз Проков?

Той се ухили, но не прие предизвикателството. Още в началото на познанството им Ливия му бе дала да разбере, че не е склонна да се подчини на авторитета му.

— Тогава ще останем няколко минути на студено. — Алекс се усмихна помирително, свали наметката си и загърна раменете й. — Това ще те стопли. — Вдигна брадичката й и приближи лицето й до своето. — Какъв ураган — пошепна нежно той. — Ще трябва да си помисля какво мога да направя, за да те укротя.