Джейн Фийдър
Опасен маскарад (18)

17

Ливия отвори ветрилото от щраусови пера, изработено в комплект с щраусовите пера на главата й, и въздъхна отегчено. Преддверието към приемната зала на двореца Сейнт Джеймс беше препълнено и много горещо. Миризмата на парфюми и потящи се тела тежеше във въздуха и вътре беше почти невъзможно да се диша. Февруарският следобед бе студен, но в двореца температурата беше като в тропическа гора. Огромни полилеи, отрупани с восъчни свещи, висяха от изрисувания и позлатен таван. Големите прозорци бяха здраво затворени, а в камините в четирите ъгъла на приемната горяха дебели пънове.

Ливия се чувстваше неловко, но не само от горещината. Кремавата придворна рокля от тежка, богато избродирана дамаска правеше ситуацията още по-лоша, да не говорим за люлеещите се щраусови пера в смешната й фризура, задължителна за подобни събития.

— Скоро ще свърши — опита се да я успокои Алекс, но в гласа му нямаше убеденост.

Ливия изкриви лице и хвърли изпълнен с копнеж поглед към огромната двойна врата на приемната зала, охранявана от лакей в златни ливреи. Щом удари половин час, вратите се отвориха, за да излязат тазгодишните дебютантки с придружителите си. Майордомът извика имената на следващите гости, които трябваше да се представят пред кралицата. Всъщност съм твърде стара за този ритуал, помисли си Ливия и се намръщи още повече. Ако беше поживяла малко повече, майка й със сигурност щеше да се погрижи за представянето й в двора. Лорд Харфорд щеше да одобри намерението на съпругата си, но когато двамата останаха сами, изобщо не помисли да подготви Ливия за първия й сезон в обществото, а и тя не проявяваше особен интерес. Въобще не й пукаше дали ще я представят на владетелското семейство, или не.

Днес обаче беше омъжена жена и нямаше друг изход, освен да изтърпи церемонията — защото съпругът й искаше двамата да играят роля в обществото. В най-доброто общество. През сезона ставаха много специални събития, на които канеха само представени в двора дебютантки.

— Това е смешно — прошепна сърдито Ливия. — Не разбирам защо толкова настояваш да се подложим на тази старомодна церемония. Аз нямам нищо против да остана извън кралските обществени кръгове.

Той се обърна от нея и в погледа му блесна отчаяние.

— Ти си моя съпруга, а аз не искам да остана извън обществото само защото ти отказваш да се подложиш на една кратка церемония, през която са минали всичките ти познати. Казах ти, скоро ще свърши. И никога повече няма да ти се наложи да изтърпиш този ритуал.

Ливия отново въздъхна, макар да разбираше, че той има право. Огледа се, вдигна ветрилото и изведнъж замаха като луда над главите на присъстващите.

— О, ето я и Нел! Слава богу!

— Внимавай — предупреди я Алекс, когато тя се надигна на пръсти и еднометровият й шлейф закачи малката позлатена масичка, която се залюля застрашително.

Мъжът ми изглежда дяволски невъзмутим, помисли си неволно Ливия. Нищо не го притеснява. Нима не му е горещо като на мен? В официалното придворно облекло с черен копринен панталон до коленете руският княз изглеждаше невероятно елегантен. Носеше бяла жилетка, черен жакет с дълги пешове, а токите на обувките му бяха украсени с диаманти. Колосаното бяло шалче на шията беше вързано перфектно и бе запазило формата си въпреки горещината и влагата. И той като другите мъже в залата носеше бутафорна сабя.

— Ето къде си била! — Корнелия, облечена в разкошна рокля с дълъг шлейф, с мъка си бе пробила път през навалицата, за да стигне до приятелката си. — Тук е ужасно, нали?

— Права си — усмихна се Ливия и я целуна по бузата. — Вече се опасявах, че си намерила начин да се извиниш и да се отървеш от церемонията.

— Ти май забравяш, че трябва да съм тук, за да гарантирам за теб. — Корнелия размаха ветрилото си и поздрави съпруга на Ливия със сияеща усмивка: — Добър ден, Алекс.

Той се поклони учтиво и отговори на усмивката й.

— Ваш слуга, лейди Дейджънхем.

— Къде е Хари? — попита тревожно Ливия и плъзна поглед през навалицата.

— Придружава леля си — засмя се Корнелия. — Горкичкият! Полите на херцогинята сигурно помитат всичко по пътя си. Ох, ето ги и тях!

Тя замаха с ветрилото, за да привлече вниманието на мъжа си. Хари й кимна и поведе леля си, херцогиня Грейсчърч, през навалицата. Боже, каква гледка, помисли си Ливия, готова да се засмее. Нейна светлост носеше кринолин с допълнителни разширения от двете страни. На главата й бе нахлупена перука от сложно подредени букли, намазана с бяла помада. На върха на тази чудовищна „кула“ бяха кацнали четири разкошни щраусови пера, които се поклащаха застрашително. Ливия знаеше, че някога достойната дама е била дребна и стройна, но днес приличаше на испански галеон, вдигнал всички платна.

Херцогинята вдигна лорнета си и я огледа с особено внимание.

— Просто не мога да разбера защо не сте били представена, когато е трябвало — промърмори тя. — Майка ви се омъжи за Харфорд, Нали? Безупречна връзка. Наистина безупречна. Харфордови са дошли при нас с Уилям Завоевателя, ако не се лъжа.

Старата дама поклати глава и Ливия и Корнелия затаиха дъх, уплашени, че сложната й фризура ще рухне. Като по чудо обаче не се случи нищо. Ливия се приготви да обясни с цялата учтивост, на която беше способна, че майка й не е изпълнила дълга си само защото е починала твърде рано, но херцогинята заповеднически й махна да мълчи.

— Доколкото си спомням, Харфорд се е посветил на църквата. Странно решение, наистина странно. Ако беше най-младият син в семейството, никой не би се учудил на избора му, но той е първородният, наследник на графа… Крайно неподходящо. Докъде бихме стигнали, ако всеки започне да занемарява задълженията си? — заключи тя и закима усърдно.

— Напълно сте права, ваша светлост — промърмори Ливия. Вече познаваше страхотната леля на Хари и знаеше, че е най-добре да я остави да се наприказва, без да й противоречи. Нямаше никакъв смисъл да се защитава.

— И още чух, че сте се омъжили за чужденец — продължи херцогинята и вдигна лорнета си. — Къде сте го скрили?

— Тук съм, мадам. — Алекс излезе напред, сложи ръка върху сабята и направи дълбок поклон. — Княз Александър Проков, винаги на вашите услуги.

Той се изправи и спокойно издържа на обстойния оглед. Най-сетне достойната дама отпусна лорнета си и кимна.

— Руснак, нали? Май наскоро ви обявихме война.

— Правилно — потвърди спокойно Алекс.

Отговорът му явно хвърли в смут старата херцогиня. Тя го погледа мълчаливо няколко секунди и се обърна към племенника си:

— Донеси ми чашка порто, скъпи Хари. Устата ми пресъхна. В тази зала е адски горещо.

— Веднага, мадам! — Хари намигна на Алекс и се втурна да изпълни поръчката. Добре че наблизо минаваше лакей с табла.

В този миг двойната врата се отвори и сред множеството премина шепот. Повечето дами и джентълмени, които излязоха от приемния салон, изглеждаха много облекчени, че церемонията е приключила.

Церемониалмайсторът зачете списъка със следващите имена:

— Нейно величество желае да приеме княгиня Проков и виконтеса Бонъм — обяви той накрая.

— Слава на бога — пошепна Корнелия. — Готова ли си, Лив?

— Да — кимна приятелката й. — Дано само не се спъна в шлейфа и да не падна на носа си.

— Разбира се, че няма да паднеш — окуражи я Корнелия.

Ливия вдигна вежди и хвърли многозначителен поглед към мъжа си. Алекс се усмихна нежно и я последва към двойната врата.

Кралица Шарлот седеше на трона си в далечния край на просторната приемна. Поканените вървяха към нея по безкрайно дълъг килим. Уелският принц седеше до майка си, сложил крак върху крак, и скучаеше. Едрото му тяло беше отпуснато, лактите почиваха върху позлатените облегалки на трона.

Ливия се съсредоточи върху стъпките си и стигна до троновете учудващо бързо. Трябваше да протегне глава и да устреми поглед към кралицата, да държи гърба си изправен и да внимава за полюляващите се поли и дългия шлейф. Корнелия вървеше уверено на две крачки пред нея. Щом стигнаха до трона, кралицата ги удостои с лека усмивка. Корнелия направи съвършен реверанс, надигна се и обяви с висок, ясен глас:

— Ваше величество, позволете да ви представя княгиня Александър Проков, дъщерята на лорд и лейди Харфорд.

— Много се радваме да приветстваме княгинята с добре дошла — отговори доброжелателно кралицата.

Корнелия отстъпи и Ливия направи трите задължителни крачки към трона. Приклекна, сведе глава и остана в тази поза, докато кралицата се изправи, пристъпи към нея и я целуна по челото. Едва тогава й беше разрешено да се изправи и да приклекне в задължителния реверанс пред престолонаследника, който я поздрави с кимване. Последва нов реверанс пред кралицата.

След тази последна проява на верноподаничество Ливия и Корнелия се отдалечиха от трона заднешком. През цялото време Ливия се молеше токът на обувката й да не се закачи в шлейфа. За щастие това не се случи, щраусовите пера също си останаха на главата й. Едва когато спря на безопасно място, тя се отпусна и проследи как Алекс направи своя поклон пред кралицата и сина й. Знаеше, че съпругът й е бил представен в двора преди няколко месеца, но дългът му изискваше да подкрепи жена си в тази важна крачка.

Мъжете отново са облагодетелствани, помисли си с лека завист Ливия, както и в много други отношения. Колко по-просто беше да се поклониш, вместо да приклекнеш в дълбок реверанс и да останеш в тази неудобна поза, докато ти разрешат да се изправиш. Колко по-просто бе да се оттеглиш заднешком в панталон до коленете, вместо в рокля с кринолин, богато надиплени поли и еднометров шлейф… Е, нали се справи без произшествия.

Щом се върнаха в преддверието, Ливия получи чаша пунш. В момента би предпочела студено шампанско, а не това затоплено и подсладено вино, но в двореца не предлагаха шампанско. Е, ще се задоволи с пунш…

— Не беше лошо — усмихна й се Алекс и я хвана подръка. — Церемонията приключи и няма да има втора такава.

— Направих го само заради теб — отговори честно тя. — Ако не беше ти, въобще нямаше да се подложа на това мъчение.

— О, Ливия, и ти ли си тук?

Летисия Ийгълторп носеше тоалет от виолетова дамаска, обсипана с диаманти. Ливия също бе окичена с предостатъчно бижута, но приятелката й я надминаваше във всяко отношение. Искрящите камъни в диадемата й заслепяваха.

— О, мила моя, едва сега ли те представиха в двора? — извика съчувствено Летисия и плъзна изпитателен поглед по бледорозовата рокля, задължителна за дебютантките. — Мили боже! Не разбирам как са допуснали да се представиш на твоята възраст.

— А ти какво правиш в приемната на кралицата, скъпа? — попита Ливия, без да обърне внимание на глупавата забележка.

— Дошла съм да поръчителствам за малката племенница на Ийгълторп — обясни Летисия и посочи тъничко, бледо момиче с кестенява коса, което трепереше от страх и очевидно беше твърде малко за тази церемония. — Агнес, това е лейди Ливия… О, мила моя, за малко да забравя! Ти се омъжи, нали, скъпа? Нали знаеш, малките сватби не се забелязват… пък и ти не покани никого… — Тя почука по ръката на Ливия със затвореното си ветрило. — Само ако знаеш колко се засегнаха всички! Той е чужденец, нали?

Летисия никога не беше в състояние да прикрие любопитството си. В острия й поглед светеше обичайната злоба.

— Позволи ми да ти представя съпруга си. Лейди Летисия, княз Проков.

Ливия спокойно посочи Алекс, който стоеше точно зад нея. Той се поклони и промърмори хладно:

— Ваш слуга, мадам.

Тази идиотка знае много добре за кого съм се омъжила, каза си Ливия, но успя да запази спокойствие.

— О, боже! — пропя Летисия и величествено кимна на Алекс. — Истински принц, ни повече, ни по-малко. Браво, Ливия, чудесна партия. — Тя запърха с клепачи с надеждата да направи впечатление на княза и се изсмя възбудено. — Един ден ще ни задминеш всичките.

— Съмнявам се, Летисия — възрази меко Ливия. — Ти би трябвало да знаеш, че руски принцове има колкото пясъка в морето. Поне в собствената им страна. Права ли съм, Алекс?

Корнелия бе скрила лице зад ветрилото си и раменете й се тресяха. Алекс се поклони отново, този път пред жена си.

— Абсолютно сте права, мадам. В действителност титлата ми е дреболия.

Очите му святкаха развеселено. Съпругата му стоеше много по-високо от това ужасно женище и той я подкрепяше с най-голямо удоволствие.

— Благодаря, скъпи. — Ливия пренебрежително вдигна рамене. — Според мен е вулгарно да се говори за подобни дреболии. Сигурна съм, че си съгласна с мен, Летисия.

Дамата присви очи.

— Дано това не означава, че много скоро ще се изгубиш някъде във варварската степ, скъпа. — Тя потрепери театрално и допълни: — Чувала съм, че Русия е сурова, дива страна… нали, княз Проков?

— Отчасти — кимна спокойно той. — Но ако сравните двора в Санкт Петербург с лондонския, почти няма да откриете разлики.

— Трябва да каже, че това ме разочарова — въздъхна Ливия, — защото лондонското общество понякога е много уморително. — Тя дари Летисия с очарователна усмивка. — А сега те моля да ме извиниш. Лейди Сафтън очаква да й поднеса почитанията си.

— Ако позволиш, скъпа… — Алекс й предложи ръката си. — Корнелия, ще позволите ли да ви заведа при съпруга ви?

Тримата заедно обърнаха гръб на Летисия и бързо се отдалечиха.

— Ама че неприятна жена — подхвърли Алекс.

— Много меко се изразяваш — засмя се Корнелия. — Знаете ли, с лелята на Хари се разбирам добре, въпреки че понякога ме вбесява. Но Летисия… толкова е злобна. Херцогинята никога не е злобна. Просто казва каквото мисли.

— Готова съм да се обзаложа, че София Лейси е била същата — обади се Ливия и Алекс я изгледа стреснато.

— Откъде ти хрумна тази мисъл?

— Не знам точно — отговори честно тя. — Но всеки път, щом погледна портрета над камината, си казвам: тази жена е била винаги откровена. Не се е преструвала.

— Да не говорим за фреската в трапезарията и формичките за сладкиши — допълни през смях Корнелия. — О, я вижте, Мери Ленъкс! Отдавна исках да я питам кой оркестър беше ангажирала за бала си миналия сезон. Помня, че тогава ми хареса, и бих искала да наема същите музиканти.

— Бал ли смяташ да дадеш? — учуди се Ливия, докато вървяха към другия край на залата. — Кога?

— Вероятно през април — отговори приятелката й. — Хари е на мнение да се представим пред обществото с бал, след като не поканихме никого на сватбата.

— Учудвам се, че Хари е казал такова нещо — рече Ливия и Корнелия избухна в смях.

— Права си. В дъното на цялата тази история е скъпата му леля. Тя ми заяви недвусмислено, че трябва на всяка цена да избегнем впечатлението, че сватбата ни е била някаква случайна афера… заради стария скандал, нали разбираш?

Ливия кимна и лицето й помръкна. Първата жена на Хари бе умряла при странни обстоятелства и сянката на смъртта й дълго време тегнеше върху доброто му име. Точно заради това двамата с Нел бяха решили да избягат и да поставят граф Маркби пред свършен факт. Иначе старецът щеше да й отнеме правото да се грижи за децата си.

Най-сетне двете стигнаха до групичката бъбрещи жени, които обсипаха Ливия с целувки и поздравления за сватбата. Едва след време тя успя да се освободи от прегръдките им и се огледа за мъжа си. Алекс бе изчезнал. Сякаш бе потънал вдън земя. Може пък да е излязъл навън да подиша чист въздух, помисли си Ливия и се опита да се съсредоточи в разговора с приятелките си.

В това време съпругът й се бе скрил в един алков и стоеше зад тежката кадифена завеса, вслушвайки се напрегнато в разговора между двама джентълмени от другата страна на завесата.

— Граф Неселроде пребивава в Париж, така ли? За да влезе в контакт с Талейран?

— Точно така. Хванахме две писма на Неселроде до царя и в тях се съобщаваше за информация, получена от Талейран.

Единият мъж се изсмя кратко.

— Бонъм твърди, че Неселроде говори за моя братовчед Хенри, когато има предвид Талейран.

— Май го нарича моя красив Леандър — обади се трети глас. Виконт Бонъм, позна го веднага Александър. Хари говореше през смях.

— Фуше е Наташа, а скъпият ни приятел, царят, е получил кодово име Луис.

— Оставам с впечатление, че Талейран мами своя господар — отбеляза един от мъжете. — Старата лисица открай време играе своя игра. Царят би бил глупак, ако му се довери. Не бива да вярва и на сведенията, които получава от него. Никой не може да бъде сигурен на чия страна е Талейран.

— Той работи единствено за себе си, Евършам — обясни весело Хари. — Това е най-важното, което трябва да знаем за него. А сега, джентълмени, моля да ме извините. Съпругата ми очевидно иска да се сбогува. Според мен точно навреме.

Хари се отдалечи. Двамата мъже го последваха, разговаряйки за маловажни неща. Алекс излезе иззад завесата доста по-късно. Струваше си да ги подслушам, каза си доволно той. Царят много ще се зарадва да узнае, че тайната му кореспонденция с Неселроде се прихваща от британците. Веднага ще пише на Александър — така ще го накара да вярва сляпо в информацията, която за в бъдеще ще получава от тайния си агент в Лондон.

 

 

В малката задна стая на кръчмата „Херцог Глочестър“ в Лонг Акр се бяха събрали трима мъже. Помещението беше порядъчно задимено, но тримата не оставяха лулите си.

— Със сигурност знаем, че Проков действа по заповед на царя — проговори замислено единият — дребен, набит, с посивяла коса, с жестока линия около устата.

— Това е извън всяко съмнение, Сергей — кимна княз Михаил Михайлович и изля чаша водка в устата си с обиграно движение на китката. — Князът успя да се постави в най-добра позиция, за да изпълни задачата си. Има съпруга, която е приемана в най-изисканите салони, къща на Кавендиш Скуеър, приятелките на жена му имат достъп до най-високите политически и дипломатически кръгове. В последно време е станал по-голям англичанин от тукашните. Никой не би го заподозрян, че шпионира за царя. Прав ли съм, Игор?

— Да, обаче се среща и със Сперсков, и с други от неговата пасмина — отбеляза третият мъж. Приличаше на Сергей — с рамене на боксьор и великолепни мустаци. Редом с него княз Михаил беше като крехка орхидея. Затова пък зачервените бузи и белите коси му придаваха вид на опитен държавник.

— Вероятно му е наредено да ги държи под око. Съобщава на царя за всичко, което върши групата — обясни вразумително князът. — Съмнявам се, че тези хора представляват опасност… те са мечтатели, нищо повече.

— Аз не бих бил толкова сигурен — възрази сърдито Сергей.

— Даже в дворците на Санкт Петербург си шепнат, че ще има въстание. В последно време хората говорят открито.

— Не виждам какво биха могли да постигнат от толкова далеч — усмихна се князът с чувство за превъзходство. — Царят е извън обсега им. — Той бутна стола си и стана. — Аз имам пълно доверие в Проков, царят също. А сега ви моля да ме извините, господа. Имам среща с една прекрасна дама. — Усмихна се доволно и обясни: — Каквото и да казвате, господа, дамите в този град са много изискани. Публичните домове се наричат бани и мога да ви уверя, че са отлични. Повече от отлични.

Князът кимна любезно, взе шапката си и излезе от стаята, размахвайки бастуна си.

— Стар глупак — изруга Игор, извърна се настрана и плю в огъня.

— Може да е глупак, но Аракчеев го слуша — възрази Сергей. — Хайде да пием за човека, на когото нанесе смъртна обида.

Игор кимна мрачно и напълни чашите от голямата бутилка на масата. И двамата знаеха, че господарят им няма да се спре пред нищо, за да постигне целите си. Той контролираше тайните служби с такава прецизност и жестокост, с каквито контролираше и армията. И щом смяташе, че княз Михаил Михайлович има качествата да държи под око лондонските емигранти, те бяха длъжни да си държат езика зад зъбите.

— Мисля, че Татаринов се е разбрал със Сперсков и хората му — рече след малко Игор. — Все още не мога да проумея как е успял да спечели доверието им. Този човек е нешлифован диамант. Ако питаш мен, ще стане втори Аракчеев. Не бих искал да го срещна нощем навън.

— И аз — кимна мрачно Сергей. — Виждал ли си го някога как работи с ножа? — Той помълча малко и обясни с приглушен глас: — Веднъж в Москва го видях как накълца на парченца един нещастник, за когото се смяташе, че шпионира за Наполеон. — Той се изсмя грубо. — Как се менят времената, нали? Сега се отнасяме с внимание към шпионите на Бонапарт, а не ги режем на парчета.

— Не е наша работа да си блъскаме главите над въпроси на голямата политика, друже. — Игор стана и посочи с глава навън. — И аз ще си хвана някое момиче от пиацата. Е, не изискана дама от висшите кръгове, както прави нашият стар приятел… — Той се изсмя подигравателно. — Под фенерите чакат достатъчно жени, готови да си вдигнат полите за шест пенса. Идваш ли, Сергей?

— Защо не? — Колегата му стана и прибра бутилката с водка в големия джоб на палтото си. Двамата мъже се изнизаха като сенки от задната стая на кръчмата. Никой не ги забеляза, дори кръчмарят.

 

 

Алекс скочи от коня си пред стълбището, хвърли юздите в ръцете на дотичалия коняр и забърза към входната врата. Борис се отзова веднага на лекото почукване и посрещна господаря си с дълбок поклон.

— Добър ден, Ваше Сиятелство.

Икономът взе шапката и камшика от ръцете му и ги остави на масичката до вратата.

— Благодаря, Борис. Вкъщи ли е княгинята?

— Да. Предполагам, че в момента е в библиотеката.

— Сама?

— Да, господарю. Ако не се лъжа.

Алекс кимна и се запъти към библиотеката. След няколко крачки спря и се обърна.

— Какво е положението, Борис?

— Имате предвид Моркомб и жените ли, княже? — Гласът на иконома прозвуча ледено.

— Да, точно тях имам предвид — потвърди сухо Алекс.

— Не е по-добро отпреди няколко дни, сър. — Борис извърна глава. — Не ми е разрешено да давам оценки, затова просто не се меся в делата им.

Алекс стисна устни. По-добре да не беше попитал. Вече бяха минали повече от четири седмици, но в домакинството на Кавендиш Скуеър все още не беше настъпил мир. В момента царуваше по-скоро примирие. Алекс много добре знаеше, че Борис се чувства измамен. От друга страна обаче, нямаше как да не признае, че близначките сътворяват истински кулинарни чудеса в кухнята, създадена специално за тях в неизползваемото преди перално помещение. Готвачът не възразяваше, но само в случаите, когато господарите му искаха традиционни английски ястия. За него беше нормално да има човек, който да приготвя тези ястия — според него безвкусни и безинтересни. Например йоркширски пудинг, сладкиши с пикантни подправки, цвекло в сметанов сос, препечени стриди, ябълков щрудел, бисквити за чая…

Проблемът с Моркомб и Борис беше друг. Всъщност Алекс възнамеряваше с времето да спечели доверието на стария прислужник на майка си. Засега обаче Моркомб упорито се противопоставяше на опитите му за сближаване. Държеше се с уважение, но не криеше, че смята княза за натрапник — като Борис. Алекс се гневеше, но съзнаваше, че не е в състояние да предприеме нищо, докато старецът упорито отказва да разкрие тайните на някогашната си господарка. И, естествено, не можеше да каже на Борис защо държи Моркомб да остане в къщата. Затова само му кимна окуражително и тръгна да търси жена си.

Борис не каза нищо. Ала мълчанието му бе многозначително. Господарят му съзнаваше, че верният иконом се чувства смъртно обиден. В момента обаче нямаше друг избор, освен да чака развоя на събитията.

Алекс влезе в библиотеката и се огледа, но Ливия не се виждаше никъде. Тя явно го бе чула да влиза, защото го повика:

— О, Алекс, ето те най-после! Няма да повярваш какво намерих.

Ливия се засмя доволно. Стълбата, на която се беше качила, за да стигне до най-горните рафтове с книги, се залюля опасно, когато се обърна към него. Той обичаше, когато гласът й вибрираше от смях, и вдигна поглед към нея, за да проследи усилията й да се задържи на най-горното стъпало. Очите й святкаха развеселено.

— Какво си открила там горе? — попита Алекс и хвана стълбата, за да не падне.

— Още една изненада от леля София — възвести гордо тя. — Само погледни тези книги, Алекс! Наредени са най-горе, за да не се виждат. Прекрасни са! И толкова злобни. Ще ти подам няколко томчета.

Ливия извади няколко книги от етажерката и ги сложи в протегнатата му ръка.

— Намерих Кама сутра в превод на френски и още няколко подобни. Всичките са на френски, но оригиналите май са от Ориента. Не мога да извадя цялата редица, защото стълбата се люлее опасно.

— Слизай веднага — заповяда Алекс, докато поемаше книгите и ги трупаше на близкия стол. С другата ръка я държеше за глезените, за да има опора. — Какво те е прихванало, та си се качила чак там?

— Бях любопитна — отговори Ливия. Алекс я хвана през кръста и я сложи на пода. — Както вече съм ти казвала, пристигнахме тук преди няколко месеца и не сме променяли нищо в библиотеката. Помещението беше тъмно, мръсно и не ме привличаше с нищо. Нямах никакво желание да разглеждам прашните книги. Днес следобед се чудех какво да правя и реших да поогледам. — Тя се сгуши в прегръдката му и се усмихна замечтано. — Знаеш ли, много бих искала да познавам леля София.

— Сигурно е била необикновена жена — отбеляза Алекс. Вгледа се в лицето й и изненадано установи, че тя е искрено привързана към непознатата си леля. С него ставаше друго. Усещаше къщата все по-чужда, а след всяко изненадващо откритие — и по-трудно поносима. Най-ужасното беше, че копнееше да сподели чувствата си с Ливия, а в същото време знаеше, че няма право. Ако й разкрие тайните си, това ще я нарани. Освен това беше длъжен да мисли прагматично. Нямаше право да застрашава мисията си в Лондон.

— Ти нямаш нищо против, нали? — попита тя, веднага усетила сковаването му. — Княз Проков, да не би изведнъж да си станал сухар? — Притисна се силно към него и го погледна право в очите. — Или си крил от мен тази черта на характера си?

Сивите очи се смееха, но в дълбините им светеше съмнение. Алекс поклати глава.

— Разбира се, че не съм сухар. Иначе нямаше да се оженя за теб. Съвсем честно си признавам, че нямах представа какво удоволствие е да си женен за жена без никакво чувство за срам. Добре, че се запознах с теб и вече знам.

Ливия театрално забарабани с юмруци по гърдите му.

— Хайде тогава да разгледаме книгите заедно. — Тя се освободи от прегръдката му, взе няколко тома от стола и се настани на дивана. — Заповядай, седни до мен.

Алекс се подчини. Ливия разтвори една книга и започна да отгръща страниците. Алекс тихо изсвири през зъби. Силно възбуждащи картини. Ливия отново се притисна до него и погледът й потъмня.

— Смяташ ли, че това е възможно? — попита тя и навлажни устните си. — Според мен е направо болезнено.

Алекс помисли малко и поклати глава.

— Според мен не е възможно. А и не е нужно. — Очите му засвяткаха развеселено, той се наведе и целуна ъгълчетата на устата й. — Би ли желала да го изпробваме, скъпа?

Ливия кимна колебливо. Алекс стана и отиде да заключи вратата.

 

 

— Не съм сигурна, че го направихме по най-добрия начин — простена Ливия половин час по-късно, без да е в състояние да стане от пода.

— Сигурно щяхме да се справим по-добре, ако ти през цялото време не се кискаше — укори я Алекс и се опита да освободи крайниците си, преплетени с нейните. — Как да се любя с жена, която през цялото време се държи за корема от смях! Очевидно нямаш усет към съществените неща в живота.

— Много съжалявам — извини се тя, привлече главата му към себе си и го целуна, — но през цялото време имах гъдел. Мислиш ли, че и леля София е опитвала тези пози?

Не и с баща ми, отговори безмълвно Алекс. Макар че не можеше да е сигурен… Той вдигна глава и седна на пода.

— Питам се колко ли любовници е имала.

Ливия се изтегна доволно върху килима и плъзна ръка по голото му бедро.

— Не вярвам цял живот да се е крила в къщата като стара девственица. Само ако можех да събера смелост да попитам Моркомб и близначките… Но когато става въпрос за миналото, те упорито мълчат. Да, знам, че тогава времената са били други. Преди трийсет години…

— Да, сигурно си права. — Алекс скочи на крака и я дръпна да стане. — Ливия, не мога да прекарам целия следобед с теб.

Тя го погледна изненадано.

— Каква работа имаш?

— Очаквам гости — обясни кратко той и събра книгите. — Облечи се, моля те.

Ливия му обърна гръб и отново усети студената тръпка по гърба си. Какво бе направила, та той се чувстваше засегнат? Двамата просто се бяха любили, макар и по необикновен начин. Това укрепваше връзката им, двамата вече си имаха своите сладки тайни. Защо той се отдръпваше от нея?

— Какво не е наред, Алекс? — попита тихо тя, докато се обличаше.

— Всичко е наред, скъпа. — Той беше вече на стълбата и подреждаше книгите по местата им.

— Защо ли не ми се вярва? — прошепна тя и стегна корсажа си.

В този миг някой почука на вратата и Алекс подскочи.

— Гостите ми — процеди през зъби той и скочи от стълбата. — О, по дяволите, закопчала си се накриво! — Той блъсна ръцете й и набързо оправи копчетата на роклята. После се опита да подреди косата й с пръсти. — Всеки, който те види, ще разбере какво сме правили.

— Не съм го правила сама — възрази сърдито тя, вдигна чорапите си от пода и обу домашните си обувки на босо. — Съжалявам, Алекс, нямах представа, че ще се почувстваш неловко. Ще изляза през градината. Никой няма да разбере, че съм била тук.

Ливия вече не се стараеше да крие гнева си. Все пак те бяха женени и можеха да правят каквото си искат.

— Да, така е най-добре — потвърди той и се втурна да отключи вратата. — Надявам се, че никой няма да види чорапите в ръката ти.

Гласът му все още звучеше нелюбезно, но обичайната топлота и доверие постепенно се завръщаха в погледа му. Ливия обаче не беше убедена в това поклати неодобрително глава и се запъти към френския прозорец, който извеждаше в градината.

— Не се безпокой, изчезвам. Желая ти приятни часове с гостите ти. — Без да каже дума повече, тя отвори едното крило и излезе в мразовития следобед. Алекс направи крачка след нея, но в този миг Борис почука за втори път и влезе в библиотеката.

— Гостите ви, Ваше Сиятелство. Княз Сперсков и…

— Да, да — прекъсна го Алекс доста по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Очаквах господата. — Той протегна ръка и мина покрай Борис. — Заповядайте, джентълмени.

 

 

Ливия влезе в къщата през кухнята и изтича в спалнята си. Чувстваше се напълно объркана. Вече два месеца живееше с Алекс в Лондон, а той продължаваше да се държи странно. Изведнъж настроението му се пречупваше и той се затваряше в черупката си. Обикновено тя се стараеше да не обръща внимание на промените в настроението му. Но днес това се случи в момент на висша интимност. Нима гостите, които очакваше, бяха по-важни от нея? По незнайни причини тя нямаше право да влиза в библиотеката, когато той имаше гости. Помнеше княз Николай Сперсков и граф Фьодоровски от вечерта у Хари Бонъм, но Алекс никога не я канеше да се присъедини към компанията, когато те гостуваха в къщата им. Когато ги срещаше в преддверието, те я поздравяваха с безукорна учтивост, сякаш бяха на официално посещение. Никога не прекрачваха границата, а след като веднъж завари Алекс с онзи мрачен, несимпатичен руснак, чието име бе забравила, тя внимаваше да чуе отговора му и едва тогава да влезе в библиотеката.

Сигурно руските нрави изискваха съпругите да стоят далече от приятелите на съпрузите си. Само дето този обичай важи единствено за неговите приятели, помисли си Ливия. С английските си приятели и с френските роялисти, избягали след революцията в Англия, той се държеше съвсем различно. Пред тях беше очарователен, винаги внимателен съпруг, безупречен домакин, перфектен гост… За съжаление след два месеца брак мъжът ми си остава загадка за мен, каза си Ливия. В момента нямаше никакво желание да си стои вкъщи и да си блъска главата върху тази загадка. Най-добре да се облече и да отиде на гости при Нел и Ели на Монт стрийт. Трите щяха да се позабавляват за сметка на лейди София и да обсъдят в подробности склонностите й, разкрити от намерените в библиотеката книги.

Ливия позвъни за Етел, застана пред гардероба и си избра красива следобедна рокля.

— Етел, идете, моля, при Моркомб и му кажете да ми повика файтон. Джейми ще ме придружи до Монт стрийт.

Етел извади от гардероба рокля от муселин на райета, а Ливия бързо свали измачканата и изцапана утринна роба. След десет минути беше готова и излезе на улицата. Джейми тъкмо скачаше от пристигналия файтон. Кучетата се бяха настанили на капрата, размахваха опашки и я поздравиха с радостен лай.

— О, как не се сетих, че и вие сте тук… Разбира се, и аз се радвам да ви видя — засмя се тя и го погали по главите, докато Джейми отваряше вратата.

— Накъде, милейди?

— На Монт стрийт, моля.

Ливия седна във файтона и кучетата моментално се настаниха до нея на задната седалка.

— Как се оправяте с кучетата, Джейми?

— О, няма проблеми, милейди — отговори момъкът и внимателно я загърна с вълненото одеяло. — Честно казано, обичам, когато са около мен.

Поне един проблем, който се разреши без усложнения, помисли си облекчено Ливия. Алекс очевидно се бе примирил с присъствието на кучетата, стига да не се мотаят постоянно в краката му.

Когато Ливия пристигна на Монт стрийт, приятелките й бяха с децата си в дневната. Териерите влязоха в къщата преди нея. Чувстваха се като у дома си, а и децата ги обичаха.

— О, Лив, каква прекрасна изненада! — Корнелия я прегърна сърдечно. — Тъкмо пием чай.

— Страхотно — засмя се Ливия, целуна Аурелия и понечи да поздрави децата, но те вече се бяха заиграли с кучетата и не й обърнаха внимание. Тя свали маншона и обточеното с кожи палтенце и ги хвърли на стола до вратата. — Е, как сте?

Ливия се настани на дивана и Корнелия й наля чаша ароматен чай.

— Ние сме добре. А ти как си, принцесо Проков?

— Нормално — отговори небрежно Ливия и си взе бисквита от чинията.

— В очите ти все още свети задоволство — отбеляза развеселено Корнелия. — Веднага ми стана ясно как си прекарала следобеда. Да знаеш, че започвам да ревнувам. — Тя въздъхна и се разсмя. — През първите месеци на брака любовта е най-важното в живота на жената. И много помага за освежаване на тена, от мен да го знаеш.

— При теб това вече е минало, така ли? — отвърна иронично Ливия, без да си прави труда да убеждава приятелката си, че се лъже.

— Е, ние сме женени вече почти година. Не е редно непрекъснато да притеснявам съпруга си — обясни сериозно Корнелия. — Пък и лустрото се изтрива бързо, нали знаеш?

— О, я не говори глупости! — засмя се Аурелия. — Двамата с Хари сте все така влюбени и ти се пръскаш от гордост, че имаш такъв съпруг. Признай, Нел!

— Нищо няма да призная — отговори весело Корнелия.

— Знаете ли, аз наистина се страхувам, че искам твърде много от мъжа си — рече тихо Ливия и си взе още една бисквита. Приятелките й утихнаха и я загледаха с внимание.

— Да не се е случило нещо? — обезпокои се Аурелия.

Ливия поклати глава.

— Не. Просто трябва да свикна с руските нрави. Очевидно руските мъже много държат да държат цялата власт в дома. Алекс го каза съвсем ясно, макар че се опитваше да се шегува… поне така си мисля… по-точно, надявам се, че се шегува — призна накрая тя.

— Но преди да сключите брак, ти нямаше нищо против той да е водещата сила — припомни й загрижено Аурелия.

— Защо сега е различно?

— Не знам — отговори смутено Ливия. Всъщност нямаше намерение да започва този разговор, но знаеше, че рано или късно ще се довери на приятелките си. — Доскоро се забавлявах и се радвах, когато той с лекота отстраняваше всички препятствия от пътя ни. Той… той правеше всичко, което си беше наумил. И всеки път убеждаваше и другите, и мен, че е направил точно каквото и двамата сме желали. Някога това ми харесваше, но сега… — Ливия прехапа устни. — Едно е да се носиш по течението, когато принцът от мечтите те ухажва. Но съвсем друго е да живееш с чувството, че собствените ти желания са едва на второ място само защото мъжът ти настоява, че е негово право да взема всички решения сам.

Сега вече и Корнелия се разтревожи.

— Алекс не се държи като някой паша, нали?

— Не, разбира се — отрече енергично Ливия. — Той е очарователен, остроумен, добър. Но в някои отношения е непоколебим. Очевидно не може да си представи, че има и друг начин на поведение, различен от неговия опит и родните му представи.

— Сигурно заради произхода му — предположи Аурелия. — Това е неизбежно. Той е живял съвсем различно от теб и ти не бива да го забравяш. Поне готов ли е на компромиси?

— Да, в известно отношение.

Изведнъж Ливия се почувства неловко. Сякаш предаваше съпруга си.

— Няма нищо сериозно. Наистина няма. Просто днес следобед съм малко объркана.

Тя остави празната чаша и реши да сложи край на разговора. Вместо това обаче повери на приятелките си още една своя грижа.

— Не ви ли се струва странно, че никога не ме кани да присъствам, когато идват на гости руските му приятели? Срещаме се на публични места, те се покланят учтиво и смятам, че е съвсем естествено да отида при тях, когато ни гостуват. Той обаче не допуска да влизам в библиотеката. Защо?

— Може би защото си говорят на руски — предположи Аурелия. — Това си е неговият свят. Той знае, че няма да го разбереш. Мъжете също умеят да прокарват граници, скъпа, не по-зле от жените. Спомни си клубовете им. Никоя жена не смее да си покаже носа в близост до Сейнт Джеймс стрийт.

— Абсолютно си права — въздъхна Ливия. — Но според мен причината не е в чуждия език. Веднъж Алекс ми обясни, че само крепостните говорят руски. В двора се говори обикновено френски, но повечето знаят и английски. О, Аурелия, ти ме успокои! Разбрах, че правя от мухата слон. Вероятно се касае за обичайните мъжки събирания, където се пие алкохол и до които жените нямат достъп.

Това беше разумно обяснение и тя можеше да го приеме.

— Нали не съжаляваш, че се омъжи за Алекс? — попита сериозно Корнелия.

— Не, ни най-малко — отговори категорично Ливия. — Харесва ми да съм омъжена за него. Просто в момента имаме някои малки разногласия. Глупаво е да им обръщам сериозно внимание.