Джейн Фийдър
Опасен маскарад (26)

25

Когато Ливия се събуди слънцето стоеше високо в небето. В първия момент не осъзна къде се намира. Погледна се и смутено се запита защо е спала с костюм за езда. После видя до себе си Алекс и нещата си дойдоха на мястото. Надигна се предпазливо и го огледа. Той спеше дълбоко. Цветът на лицето му вече не беше пепеляв и това я изпълни с облекчение. Раните и натъртванията, естествено, не бяха зараснали, но все пак изглеждаше по-здрав. Тя се наведе и го целуна по челото.

— Ангел ли има при мен в леглото, или само сънувам? — прошепна той, без да отваря очи. Подутите му устни опитаха да се усмихнат.

— Не, в леглото ти със сигурност няма ангел — отговори ведро Ливия. — Но съм сигурна, че в сламата е пълно с животинки. Навсякъде ме сърби.

Тя стана и изтърси полите си, зарадвана, че не се е съблякла.

— Как си, скъпи?

— Сякаш всички коне, участващи в надбягването в Нюмаркет, са ме тъпкали с копитата си — простена той и отвори очи. — Колко е часът?

— Сигурно скоро ще стане обед — отговори Ливия. — Съжалявам, забравих да си взема часовника. Къде е твоят?

— Един от агентите на Аракчеев го хареса и си го присвои — отговори Алекс и се надигна. Зави му се свят и той затвори очи, докато замайването премине.

— Какво има, главата ли те боли? — попита загрижено Ливия.

— Да, ужасно — отговори той и отново отвори очи. — Онова копеле Игор ме просна в безсъзнание и сигурно имам сътресение на мозъка.

— Легни си, моля те. Ще останем тук, докато се оправиш.

— В никакъв случай — отсече той и седна в леглото. — Само господ знае какви гадини се въдят в тази слама. — Изправи се и се хвана за таблата. — Моля те, Ливия, обуй ми ботушите. Страх ме е дори само да погледна надолу.

— Не гледай — отговори тя и бързо донесе ботушите му. — Седни. — Беше толкова уплашена, че не знаеше какво прави. — Не бива да яздим, докато си в това състояние. Нека да останем тук.

— В никакъв случай — повтори мрачно той. — Отиваме си вкъщи.

Алекс вдигна крак и Ливия се опита да му обуе ботуша. Те бяха ушити по мярка и се обуваха доста трудно. Алекс се наведе, опитвайки се да държи главата си изправена, и издърпа ботуша към коляното си. През това време Ливия успя да се справи с втория.

— Готово. — Тя се отпусна на пода пред него и добави: — Трябва да хапнеш нещо, Алекс. Сигурно си и жаден.

— Не искам нищо — отвърна сърдито той. — Непременно ще започна да повръщам. Ти обаче трябва да закусиш. Слез в кухнята и попитай онази бабичка какво има за ядене.

— И аз няма да ям — реши Ливия. — Най-добре е веднага да се приберем вкъщи. Ще повикам лекар за теб, а аз ще се изкъпя и всичко ще е наред. — Тя стана и му подаде палтото. — Стой тук, докато се разплатя и наредя на ратая да приготви конете. Ще вземем ли и другите?

— Да, разбира се. Ще ги настаня в моята конюшня в Лондон и ще чакат завръщането на собствениците си.

Без да се притеснява от протестите й, той я последва по тясната стълба и двамата влязоха в кръчмата. Гостилничарката дотича задъхана, следвана от мъжа си. Ливия заподозря, че двамата са дебнали да не би странните им гости да си заминат, без да платят.

— Какво ви дължим? — попита учтиво Алекс и отвори кесията.

При вида на златните монети гостилничарят подсвирна, но жена му запази пълно спокойствие.

— Половин златна лира — отвърна тя. — Включително храната на конете.

Алекс й подаде цяла лира.

— Заповядайте, мадам. В знак на благодарност за вашата учтивост и внимание.

Жената грабна монетата и за първи път по лицето й пробяга сянка на несигурност. Промърмори някаква благодарност и излезе от кръчмата с бързи крачки. Ливия се засмя тихо.

— Бедната жена няма понятие защо й благодари с толкова хубави думи. Не беше нужно да хвърляш толкова пари на вятъра, Алекс.

— За мен беше удоволствие — заяви той. — Хайде да се махаме оттук.

 

 

Завръщането в Лондон продължи доста по-дълго, отколкото отиването до Гринич. Алекс се чувстваше без сили, а и водеше след себе си още два коня. Прекосиха Лондонския мост едва в ранния следобед и мина почти час, докато стигнат до Кавендиш Скуеър.

— Нека аз да заведа конете в обора — предложи Ливия. — Джейми ще се погрижи за всички. А ти влез направо в къщата.

Алекс не възрази. Подаде й юздите и се запъти към входната врата. Още беше на половината път, когато вратата се отвори с трясък и на прага застана ужасеният Борис.

— За бога, княже, какво се е случило? Злополука ли преживяхте? Бях напълно отчаян. Никой не знае къде сте. Принцесата казала на Джейми, че всичко е наред и че ще се върне рано сутринта, но…

— Да, да, Борис, знам — отговори успокоително Алекс, влезе в преддверието на дома си и се почувства в сигурно пристанище. Все още страдаше от адско главоболие, но знаеше, че няма право да почива. — Както виждате, прибрах се. Моля ви изпратете вест на граф Константин Фьодоровски и на Лев Федотов да дойдат веднага у дома.

Алекс нямаше представа дали Сперсков е предал и другите членове на групата, но не му се вярваше. Доколкото знаеше, тях никой не ги преследваше и не се опитваше да ги отвлече. Все пак той беше длъжен да ги предупреди и всички заедно да обсъдят положението. Сперсков, бедният дявол, сигурно лежеше някъде на дъното на Темза.

— Моля ви, Борис, донесете ми ваната в спалнята. И кажете на Етел да подготви баня и за княгинята.

— Разбира се, Ваше Сиятелство. — Борис се поклони учтиво.

— Да повикам ли лекар?

— Не. За какво ми е хирург?

Алекс се хвана здраво за парапета и успя да изкачи стълбата, без да се спъне нито веднъж.

Ливия се върна след двайсетина минути. Отвори й Моркомб.

— Божичко, милейди, какво ви се е случило? — попита ужасено старецът. — Джейми каза, че сте излезли посред нощ… Погледнете се на какво приличате.

Ливия се усмихна изтощено.

— Случи се нещо непредвидено, Моркомб. Съжалявам, че съм ви уплашила.

— О, да, много се уплашихме — потвърди той. — През цялото време се тревожехме за вас. Нашата скъпа Мейвис беше извън себе си, като разбра, че ви няма. Никой не можеше да си представи какво ви се е случило.

— О, съжалявам. — Ливия беше толкова уморена, че й се дощя да се е промъкнала вкъщи незабелязано. — Трябваше да тръгна бързо, Моркомб. Князът изпрати да ме повикат — излъга тя и добави обвинително: — Как да ви събудя като беше среднощ?

— Странни неща стават в тази къща — отбеляза замислено старецът. — Все пак това е дом на джентълмен, а вие изглеждате така, сякаш са ви влачили в калта. Впрочем, Етел трябва вече да ви е приготвила банята.

— О, много благодаря, Моркомб. — Ливия се насили да се усмихне. — Върна ли се Борис?

— А, да. Тази сутрин. Лично дойде да се погрижи за чуждестранната закуска на господаря си — обясни с видимо неодобрение икономът. — И като разбра, че не си е вкъщи, направо полудя.

Ливия кимна. Явно не е бивало да се съмнявам във верността на Борис, каза си тя.

— Ще помолите ли Мейвис да ми направи пунш с мед? В момента това е най-доброто за мен. И един за княза, ако не я затруднявам твърде много.

Алекс може и да не ценеше готварското изкуство на Мейвис, но със сигурност щеше да се почувства по-добре след здравословната смес от топло мляко и вино, подправена с мед, канела и карамфил.

— Добре — отговори невъзмутимо Моркомб.

Ливия тръгна бавно към стълбата. Едва сега усещаше колко е уморена. Радваше се, че си е вкъщи, но съзнаваше, че вече нищо няма да е както преди. Бракът й, съпругът й, живота, който водеха… май нищо не е било такова, каквото си го е представяла.

Вълнуващото приключение свърши. Огромното й облекчение от освобождаването на Алекс отлетя. Беше време да застане очи в очи с действителността. Тя обичаше Алекс и той я обичаше. Но любовта не му пречеше да се занимава с онова, заради което беше дошъл в Лондон. Мисията му едва не ги раздели. Дали той бе помислил за това, преди да излезе от къщи с онези двама агенти? Помислил ли е как ще се чувства тя, ако той внезапно изчезне от живота й и не се появи никога вече? А дори да е помислил за нея, не се е поколебал да тръгне. Продължил е да следва плановете си.

Ако Татаринов не бе тръгнал да го търси, сега щеше да е на път към Русия. Към сигурната смърт. И тя никога нямаше да узнае къде е мъжът й, какъв човек е бил. Ливия се чувстваше дълбоко измамена. Да, на света нямаше по-страшна измама. Чисто физически двамата бяха споделили всичките си тайни, но той грижливо бе крил от нея духа си. Онова, което го правеше човек. Да, тя го обичаше. Но можеше ли да живее с него, ако той продължи да крие от нея най-съществените черти на характера си?

Ливия влезе в спалнята си и Етел я засипа с въпроси и възклицания. Ливия остави момичето да си говори докато й помагаше да съблече мръсните, изпокъсани дрехи.

— Божичко, милейди, каква кал! — смая се Етел, когато Ливия свали долната си риза.

— Няма нищо, Етел, ще се измия — отговори Ливия и влезе в топлата вода. — Дайте ми сапуна, за да се натрия хубаво, докато вие миете косата ми.

Откъм стаята на Алекс се чуваше приглушен разговор, но Ливия се остави в ръцете на Етел, която масажираше кожата на главата й, и престана да се ослушва. По тялото й се разля блаженство. Не чу кога вратата се е отворила, стресна се едва когато Етел поздрави учтиво:

— Добър ден, сър. Да ви оставя ли сами?

— Да, Етел, благодаря. Само за няколко минути.

Алекс застана пред ваната. Ливия отвори уморено очи и го погледна. Отново беше облечен безупречно, прясно избръснат, русата коса бе грижливо сресана. Раните и натъртванията вече не изглеждаха толкова зле. Сините му очи се плъзнаха по тялото й и тя потръпна. Така я гледаше, когато се любеха. Усмивката започна от очите му, озари ги и се спусна към устните. Ливия усети как зърната на гърдите й се втвърдиха и се почувства по-нещастна отвсякога.

— Как си? — попита тя, опитвайки се да игнорира възбудата си — при дадените обстоятелства повече от неуместна.

— Много по-добре — отговори той. — Меденият пунш на близначките е истинско чудо.

— Знаех си, че ще ти се отрази добре.

Алекс не откъсваше поглед от нея, но лицето му стана сериозно.

— Трябва да се срещна с няколко души мила моя — съобщи тихо той, — но веднага щом свърша, ще дойда при теб да си поговорим.

— Какви хора? — попита хапливо тя. — Приятели атентатори?

Заболя я от злобата, която вложи в думите си и прехапа устни.

— Би могло да се определи и така — отвърна сухо той. Чувственият блясък отдавна бе изчезнал от очите му. — Както разбирам, Татаринов ти е казал всичко.

— По принуда — призна тя. — Заплаших го с пистолета, а кучетата едва не го захапаха за глезените.

В очите му светна смях, но бързо угасна.

— Разговорът ми няма да трае дълго. Тук ли ще говорим, или в салона?

— В салона — отговори Ливия. Струваше й се нередно да водят сериозен разговор в спалнята. Трябваше по-скоро да се облече.

— Както кажеш. Тогава ще се срещнем там. — Алекс се запъти към вратата. — Да повикам ли Етел?

— Да, ако обичаш.

 

 

Алекс слезе в библиотеката. Сънародниците му вече бяха там и си наливаха водка.

— Велики боже, Проков, какво се е случило? — извика ужасено Константин, като го видя.

Алекс разказа за преживяното с всички подробности.

— Значи са хванали Сперсков? — попита невярващо Федотов. — Хората на Аракчеев са стигнали до него?

— Сперсков лежи някъде на дъното на Темза за храна на рибите. Жалко, но факт. А агентите на Аракчеев са далеч в открито море. Въпросът е какво ще правим оттук нататък.

— Да удвоим предпазливостта си — предложи Константин. — Някой ги е насочил по следата на Сперсков.

— Нашият човек в армията също е разкрит — съобщи мрачно Алекс. — Изтезавали са го по всички правила на изкуството. За щастие той не знаеше имена. Казал им е само, че са му платили добре, за да отвлече царя.

— Платихме му с английски пари — напомни Федотов.

— Това е насочило вниманието към емигрантите в Англия.

— Вероятно си прав. Но в момента те не знаят много.

Алекс си наля чаша коняк с надеждата да успокои главоболието му.

— Почти съм убеден, че Сперсков е предал само мен. При вас не е идвал никой, нали? А след като Сперсков изчезна заедно с агентите на Аракчеев, засега сме в безопасност.

Алекс отпи глътка коняк и остави чашата. Никакво облекчение. По-добре да не пие, за да не е замаян, когато говори с Ливия. Това щеше да е най-важният разговор в живота му.

— И сега какво? — попита Федотов.

— Аз предлагам да чакаме — отговори решително Алекс. — Ще се стараем да не привличаме излишно внимание и ще чакаме, докато хората около царя престанат да говорят за заговора. Тогава ще започнем да подготвяме нова акция.

— А междувременно ще си седим и ще гледаме как Наполеон Бонапарт управлява Матушка Русия като френска провинция! — изръмжа Константин и опразни чашата си на един дъх.

— Ще чакаме — повтори настойчиво Алекс. — Нека се върне Татаринов и пак ще говорим.

 

 

Князът изпрати гостите си до вратата, отиде до салона на Ливия и почука на вратата. Териерите го поздравиха бурно, но този път той не ги изгони навън нито ги накара да замълчат. Ливия седеше в креслото до прозореца с отворена книга, но очевидно не четеше. Лицето й беше смъртнобледо. Матовожълтата следобедна рокля от мек муселин подчертаваше бледността й. Тя, естествено, бе забелязала, че цветът на роклята не е подходящ за сегашното й състояние, но реши, че няма смисъл да се преоблича. И без това не изпитваше особено желание да впечатли съпруга си. Какво значение има как изглежда?

— Отидоха ли си гостите ти?

— Да. — Алекс се облегна на вратата и я погледна пронизващо. — Ти знаеш, че те обичам.

— Да.

Ливия преплете ръце в скута си. Книгата падна на пода, но тя не се наведе да я вдигне.

— И ти ме обичаш.

— Да.

Алекс сложи пръст на устните си. Жестът му й беше толкова добре познат, че очите й се напълниха със сълзи.

— Сега вече знаеш кой съм, какво ме е довело в Лондон, какво замислям.

— Да.

Досега Алекс само изброяваше факти и тя нямаше представа кога ще свърши.

— Все още ли смяташ да изпълниш онова, което си замислил? — попита тихо тя.

— Не знам — отговори той. — Зависи от много фактори. Но искам да знаеш, че не съм се отказал. Искам също да знаеш, че ще продължа да работя в полза на родината си. Все едно колко висока цена трябва да платя. Ако реша, че си струва, ще платя цената.

— Разбирам. Как ще реагираш, ако те помоля да се откажеш? Заради мен. Заради брака ни. Заради любовта ни.

— Не мога да ти обещая.

— Сега поне казваш истината — отвърна Ливия, без да крие ожесточението си. — Много ти благодаря. Сега поне знам какво да очаквам от теб. И какво място заемам в живота ти.

— Ако ти смяташ, че така е най-добре… ако решиш… — продължи Алекс, опитвайки се да намери правилните думи — … аз ще те напусна и ще се върна в Русия. Няма да има скандал. Ти си оставаш княгиня Проков, моята съпруга. Ще продължиш да живееш в тази къща, ще имаш добра издръжка. Ще кажем, че царят ме е повикал в Русия и аз не съм имал избор. Ще обясним, че сме решили ти да останеш тук, защото не си в състояние да издържиш на ужасното пътуване през воюващата Европа. Има много начини да обясним дългото ми отсъствие. Ако един ден решиш да сключиш нов брак, аз ще уредя развода от Русия. Ще бъдеш свободна.

Ливия мълчеше и го гледаше. Опита се да си представи бъдещето без него и потръпна. Отсега й бе ясно, че никога няма да поиска друг мъж. Животът без Алекс щеше да е ад на земята.

— Е, Ливия, това ли желаеш? — попита спокойно той.

— В момента не знам — отговори тя. — Може би наистина го искам. Трябва ми време да си помисля.

— Разбира се. — Той се поклони леко, тракна токове и я остави сама.

Ливия седя още дълго, в креслото до прозореца. Сенките бавно се удължаваха, навън започна да се здрачава. Досега вътрешният глас я беше съветвал да отиде на Монт стрийт и да излее болката си пред приятелките си и да получи утеха и добър съвет. В момента обаче беше изключено да се покаже пред тях. Трябваше да реши този проблем сама.

 

 

Алекс вървеше по стълбата, изпълнен с отчаяние. Колко време беше планирал пътуването, колко трудна беше подготовката, колко изненадващи обрати, каквито никога не беше очаквал. Пристигна в Англия, без да знае, че тук ще намери любовта на живота си. Никога не беше изпитвал такова властно желание да закриля някого, да го пази от всички превратности на живота. Никога не беше вярвал, че е способен на такива чувства. В момента той имаше нужда от закрила.

Нямаше ни най-малка представа как да направи така, че едновременно да дава и да взема. Никой не го беше научил, че съществуват такива чувства. Отиде в приемната, където преди малко бяха запалили лампите. Помещението бе огряно от мека светлина. Майка му го гледаше от постоянното си място над камината. Очите й… погледът… ясен, успокояващ. Какво му казваха тези очи? Какво би казала София Лейси, ако можеше да види сина си в този миг?

— Каква ви е тази жена? — попита мъжки глас с мек йоркширски акцент.

Алекс подскочи стреснато и се обърна. Моркомб бе влязъл по обичая си безшумно и се взираше в портрета.

— Това е майка ми — отговори просто князът.

Старият иконом кимна.

— Ясно. Момичетата ми казаха нещо подобно. Очите й са точно като вашите. Това е било преди нашето време, но ние веднага разбрахме, че нещо не е наред. Нашата господарка беше толкова тъжна и нещастна… направо ни се късаха сърцата, когато й беше зле.

— И моят баща не можа да преодолее раздялата — отговори тихо Алекс.

— А вие направете така, че това да не се повтори — заяви лаконично Моркомб.

Алекс кимна.

— Точно това смятам да направя.

— Много хубаво. И не се бавете.

Старецът се обърна и се затътри към вратата. Алекс постоя още малко пред портрета, кимна решително и излезе от приемната.

 

 

Ливия все още беше много уморена. От няколкото часа сън в селския хан беше минала цяла вечност. Всички кости я боляха, очите й бяха подути и болезнени, сякаш беше плакала с часове. След като Алекс я остави сама, тя поседя още малко в салона си, после стана, отиде в спалнята и се заключи. В момента не би могла да понесе усърдните си прислужници. Съблече се, нахвърля дрехите си по пода, облече чиста нощница и отметна завивката на леглото.

Точно тогава вратата към стаята на Алекс се отвори. Ливия извърна глава и погледна мъжа си през рамо. Лицето му беше бяло като стената, но в сините очи гореше огън. Изглеждаше изпълнен с дива решителност, но гласът му прозвуча учудващо спокойно:

— Баща ми пожертва любовта на живота си в служба на родината. Няма друго обяснение за тези писма и за похабения му живот. Но аз няма да постъпя като него. Ливия, ти си част от мен. Няма да ти позволя да ме напуснеш. И аз няма да те напусна. Как съм могъл да си помисля такава глупост и дори да я изрека!

Думите му отекваха като гръм в ушите й. Алекс се озова с три крачки до нея, хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Погледни ме в очите, Ливия, и ми кажи, че можеш да си представиш живота без мен. — Раздруса я леко, за да предизвика реакция, и повтори: — Хайде, Ливия, кажи ми.

Ливия го погледна право в очите.

— Знаеш, че не мога.

— Да, знам.

Алекс повдигна брадичката й и я целуна с такава страст, че раните на устните му за малко да се отворят. Дълго я държа в прегръдките си, целуваше лицето й, притискаше я до гърдите си. Най-сетне Ливия усети как напрежението я напусна и се сгуши в него с блажена въздишка. Той я вдигна на ръце и нежно я положи на леглото. Отпусна се до нея, опря лице върху рамото й и разпусна косата й, която се изля като водопад върху възглавниците.

— Признавам се за победен, любов моя. Ако е нужно, ще се откажа от родината си. Ще се заселя тук и ще заживея като истински англичанин, който няма нищо в главата си, освен обзалагания на коне, лов и игра на карти.

Ливия се засмя тихо и усети как по тялото й се разля усещане за истински, безкраен мир. Той беше напълно искрен, но явно не осъзнавате какво ще му струва тази жертва.

— Я не говори глупости — скара му се нежно тя. — Знаеш, че не би могъл да го направиш, защото вече няма да си самият ти. Хари Бонъм също работа за страната си, но никога не пренебрегва съпругата си. И двете страни са доволни. Ти би могъл да правиш същото, нали?

Алекс се усмихна меланхолично.

— Питах се кога ли ще ми кажеш истината за Бонъм…

— Не аз трябваше да наруша мълчанието — отговори сериозно Ливия. — През цялото време ли си знаел?

— Доста отдавна — призна той, — но моето положение е доста по-различно, скъпа моя. Бонъм работи за страната, в която живее. Всички знаят на кой господар служи. При руснаците е различно. Винаги е било така. За англичаните има смисъл да служат вярно на своя крал и своята страна. В Русия това не важи. Или поне невинаги. Сегашният цар не мисли доброто на страната си.

— Тогава се погрижете да го свалите от трона — отговори просто Ливия и си спомни какво бе казал баща й за необходимите компромиси. — А аз ти обещавам да проявя пълно разбиране. Единственото ми изискване е да знам какво става. Ти си мой съпруг и аз трябва да знам какво правиш. Искам да науча всичко за обстоятелствата, които са направили от теб мъжа, в когото се влюбих и когото обичам. Мразя тайните, но още повече мразя заблудите и измамите.

— А аз се провиних и в двете — отвърна меко той и я прегърна. — Може би защото съм си по природа мълчалив, любов моя. Заради възпитанието, което получих. Татко не ми казваше нищо за себе си. Не съм чул нито една дума за майка си. Докато не прочетох онези писма, нямах представа, че той е способен на дълбоки и искрени чувства. Знаех, че се жертва за родината си, но нищо повече.

— Колко ли си бил самотен — прошепна съчувствено Ливия и нежно плъзна пръсти по бузата му.

— Наистина бях самотен — призна Алекс. — Но не повече от другите деца в моята страна. Нашите родители стоят на разстояние от децата си, за да се изразя по-меко. — Той въздъхна и се опита да се засмее, но претърпя пълен провал.

— Много искам да знам защо майка ми никога не е питала за мен. Сигурен съм, че той щеше да отговори на въпроса й. Поне в едно писмо.

— Според мен е било точно обратното — възрази Ливия. — Вероятно за София е било твърде болезнено да мисли за вас двамата. Само си представи каква болка би си причинила, ако пита за теб. Затова е решила да продължи да живее. Много по-просто е било да се преструва, че ти не съществуваш. София е била много млада, когато те е изгубила. Теб и любовта на живота си. Дълга години е живяла без мъжа и детето, които са осмисляли съществуването й.

Ливия си помисли, че тя и Алекс бяха много близо до същата участ и се разтрепери.

— Ти си най-умната жена, която познавам — прошепна признателно Алекс и плъзна ръка по гърба й. — Имам си съпруга, която съчетава в себе си красота, ум и забележителна смелост. Разбира се, нямам ни най-малка представа с какво съм заслужил такова щастие. Но ако ми обещаеш да си много нежна и да не ме притискаш много силно, аз ще положа върховни усилия да ти покажа колко силно те обичам, моя страхотна Ливия. Искам да изпълвам теб и живота ти както ти изпълваш мен и живота ми.

— Покажи ми, княже мой — пошепна нежно Ливия и внимателно се прехвърли върху него. — Но като се има предвид, че си тежко ранен, май ще се наложи аз да свърша по-голямата част от работата.