Джейн Фийдър
Опасен маскарад (14)

13

Алекс я целуна — първо нежно, после страстно. Ливия се сгуши в него, упорството и решителността бавно отстъпиха място на нежност и доверие. Кръвта зашумя в ушите му и той плъзна пръсти по меките извивки на тялото й, стремейки се да ги напипа под пелерината. Както винаги, ароматът й замая главата му — розова вода и лавандула, примесена с дъха на женската й възбуда. Ливия никога не се опитваше да крие, че го желае. Неприкритостта й, начинът, по който реагираше на ласките му, безкористното й, почти необуздано отдаване разпалваше страстта му и през седмиците на годежа им той с мъка обуздаваше желанието си.

Ливия вече не мръзнеше. Кожата й се стопли, кръвта запулсира буйно във вените й. Тя се притисна към него, впи устни в неговите и сякаш се опита да го погълне целия. Връхчетата на пръстите й милваха страните му, ровеха се в гъстата руса коса. Усети как той притисна долната част на тялото си в нея и коравата му мъжественост се устреми към слабините й. Там вече пулсираше собственото й горещо желание. Бедрата й изтръпнаха и тя остана смаяна от силата на желанието си. Чу дрезгавия си стон, когато той притисна длан върху напрегнатите мускули, и неволно разтвори бедра. Без да бърза, Алекс я положи върху дивана. Пелерината падна от раменете й и тя разтвори подканващо крака, когато той легна върху нея, без нито за секунда да прекъсва целувката. Едната му ръка бързо се плъзна нагоре по бедрото, обуто в копринен чорап, и го разголи. Без да престава да милва устата и езика й, той вдигна полата й. Ливия усети хладен полъх върху бедрата си над ластиците на чорапите и несъзнателно се повдигна, за да усети още по-силно търсещите му пръсти. Прониза я тръпка, толкова силна, че даже кожата на главата й запулсира…

Алекс плъзна ръка между бедрата й и ги разтвори още малко. В тялото й лумна желание, силно като електрически товар, който се заби с такава сила някъде под корема й, че тя го възприе като натрапник и за миг пожела да го отблъсне. После обаче усети как пръстите му проникнаха още навътре, в най-интимната част на тялото й, и се задвижиха ритмично. Съпротивата моментално угасна и тя нададе тих вик на учудване и наслада. Вълната на екстаза я заля с цялата си сила и тя извика отново. Алекс я притисна силно до себе си и изчака дишането й да се успокои. Бавно, много бавно Ливия отвори очи и го погледна.

— Какво беше това? — пошепна невярващо тя.

Той се засмя тихо.

— Само едно леко предвкусване на онова, което те очаква, скъпа моя.

Той се отдръпна, надигна се и се вгледа в зачервеното й лице, в подутите устни и в сивите очи, потъмнели от страст и все още замъглени от новото преживяване.

„Проклятие… не исках това да се случи — помисли си той. — Може би малко по-късно…“

Алекс поклати глава. Тялото му пулсираше от болка. Но Ливия беше толкова красива, толкова страстна…

Ливия оправи полите си и стана. Все още трепереше, но се усещаше изпълнена с благодатна умора. Сега знаеше за какво е копняла през тези изтощаващо дълги седмици, изпълнени с потискана страст. Случилото се между тях беше прекрасно, а още по-хубаво беше, че най-важното тепърва предстоеше. Очакваха я още по-прекрасни преживявания. Тя погледна безмълвно Алекс и постепенно осъзна, че той я е дарил с този чуден миг на страст, без сам да намери удовлетворение. Ако и той е бил изпълнен с копнеж като нея, сигурно беше на път да полудее. Но тя също би могла да му направи подарък. В този момент копнееше да докосне най-интимната част на тялото му, както бе направил той с нея. Направи крачка към него, протегна ръка и пошепна едва чуто:

— О, Алекс, ела при мене…

Дланта й се плъзна по твърдата му мъжественост под панталона от еленова кожа. Алекс простена задавено. Ливия бързо разкопча панталона му, свали го до бедрата и обхвана члена му в топлата си длан. Не знаеше какво да прави, но инстинктът й подсказа да задвижи ръка нагоре и надолу, а палецът й да милва влажното връхче. Стана й по-леко, като разбра, че постъпва правилно, а чувството беше повече от прекрасно.

Алекс стоеше изправен, със затворени очи и отметната назад глава. Ливия наблюдаваше израза на лицето му, без да престава да го милва. Изпитваше дълбоко задоволство, че е в състояние да го дари с такава наслада. Когато той простена дълбоко и гърлено, както бе направила тя преди няколко минути, Ливия се наслади на своя триумф и остана много учудена от топлата влага, която се разля в утробата й.

Сгърченото му лице постепенно се отпусна и след малко той отново беше в състояние да говори с нея.

— Господи, Ливия, къде си научила това? — попита задавено той, докато вдигаше панталона си.

— Нямам представа — отговори честно тя и се засмя. — Просто си казах, че искам да ти доставя удоволствие. Добре ли се справих?

— Страхотно — пошепна Алекс и силно я притисна към себе си. Зарови лице в разрошените къдрици зад ухото й и продължи — Точно от това имах нужда. Не знам как ще преживея следващите две седмици. Копнея още сега да те погълна без остатък.

Ливия се засмя отново, обзета от сладко безумие.

— Не разбирам защо трябва да чакаме.

Алекс въздъхна и се отдръпна крачка назад.

— Защото искам да те любя бавно и с наслада. Не искам някой да ни изненада в най-важния момент — обясни той и хвърли многозначителен поглед към вратата. — Освен това знам, че въздържанието засилва плътската наслада. — Алекс прокара пръст по топлите й устни и продължи обещаващо: — Ще имаме предостатъчно време да се наслаждаваме на взаимната си страст, скъпа моя, и ще се опознаем по всички възможни начини. Да, мъчително е да чакаш. Няма по-сладко мъчение.

Той улови ръката й и започна да целува пръстите й един по един. Вземаше ги в устата си и езикът му се плъзгаше по връхчетата им така изкусително, че Ливия усети как зърната на гърдите й се втвърдиха и я побиха тръпки.

— Баща ми ще бъде много щастлив, ако изчакаме — рече тя, стараейки се да говори делово, като разумен човек.

— Какво имаш предвид?

— Това е неговото кредо — усмихна се тя. — Отложената награда. Много пъти ми е казвал, че си струва да чакаш, когато наградата си заслужава.

Алекс си спомни картината на тавана в трапезарията и отново се запита какво му казваше тя за София Лейси… а може би и за самия него. Какво ще разбере за Ливия, ако научи повече за родителите й?

— Как мислиш, дали баща ти е имал предвид и еротичните награди?

Въпросът накара Ливия да се замисли.

— Да, вероятно — отговори след малко тя. — Баща ми е не само селски свещеник, но и блестящ учен, който се интересува буквално от всичко. Според него всеки миг от нашия живот заслужава да се замислим за него. Понякога казва, че някои неща са табу, но веднага след това задава въпроса: „Какво е табу?“ и обяснява, че то не е нищо повече от убежище за низшите духом. Затова вярвам, че няма да ми се разсърди, ако бъда възнаградена с пламтяща страст — заключи тя и кимна убедено.

— А майка ти? Какви бяха отношенията им? — попита Алекс, опитвайки се да прикрие парещото си любопитство.

— Е, не знам какво е ставало зад вратата на спалнята им — усмихна се Ливия, — но помня, че бяха приятели. Спътници в живота. Дълбоко вярващи, със съзнание за ценността на семейството. Не мога да си представя, че двама души с толкова дълбоки чувства един към друг не са били страстни в любовта. — Ливия поклати глава и се засмя. — Защо внезапно заговорихме за сериозни неща, Алекс?

Още докато задаваше въпроса, тя си даде отговора. Двамата знаеха твърде малко един за друг. Е, може би знаеха най-важните факти, но когато трябваше да обяснят защо са станали такива, каквито бяха днес, ставаше трудно. Тези разговори щяха малко по малко да попълнят знанията, от които с времето щеше да се оформи ясна картина. Само след две седмици щяха да застанат пред олтара, но щеше да мине още много време, докато завършат картината.

— За да мислим за други неща, а не за секс, скъпа моя — обясни с усмивка Алекс.

— Може и да си прав — кимна сериозно тя. — Веднъж ми каза, че не познаваш майка си, помниш ли?

— Да, вероятно — отвърна предпазливо той. — Това е истината.

— Трагично е майката да умре след раждането — прошепна Ливия. — Баща ти сигурно е бил съкрушен. Да остане сам с бебето, да го отгледа… Ожени ли се повторно?

— Не — отговори сдържано Алекс. Със сигурност не беше споменавал, че майка му е починала при раждането му, но най-простото беше да остави Ливия да вярва в тази история. Улови ръцете й и нежно я привлече към себе си.

— Ще имаме достатъчно време за въпроси и отговори, мила моя. Сега обаче искам да говоря с теб за тримата стари прислужници.

— Какво за тях? — попита бързо Лилия и моментално изпита неловкост.

— Ясно ми е, че не можем просто така да ги уволним — започна внимателно той, — но ако им дадем щедра пенсия, сигурно ще са доволни да се оттеглят.

— Не — отвърна решително Ливия. — Последната воля на София е тримата да се оттеглят само по свое желание.

— А ти питала ли си ги дали не желаят почивка?

Алекс напредваше предпазливо, тъй като знаеше, че Ливия се чувства отговорна за старите прислужници — както и за цялата къща.

— Не е нужно — отговори остро тя. — Те знаят какво пише в завещанието. Щом решат да си отидат, ще ни кажат.

— Разбирам — кимна Алекс. — Но и ти се опитай да разбереш, че щом се оженим, Моркомб вече няма да отваря вратата на гостите ни. В дома на княз и княгиня Проков не може да има такъв иконом.

Той вдигна умолително ръце, но Ливия разбра съвсем ясно мисълта му.

— Какво предлагаш?

Алекс чу острия тон в гласа й и за миг се запита дали да каже онова, което беше намислил, или да изчака, докато се оженят — тогава просто щеше да постъпи, както смята за правилно, а Ливия ще е принудена да се съгласи, че Моркомб и близначките нямат място в дома им и ще излязат в пенсия.

— Нямам нищо против тримата да продължат да живеят в къщата, но само ако не напускат стаите си — рече той, стараейки се да покаже, че това е единственото разумно решение.

— Според мен има начин да намалим задълженията им, без да ги обидим.

В този момент Ливия проумя, че физическото желание може да изчезне много бързо.

— Дори ако пренебрегна факта, че с това действие ще нарушим последната воля на София Лейси, така нареченото от теб „намаляване на задълженията“ ще ги накара да се чувстват безполезни и излишни. Разбери, Алекс, тази къща принадлежи колкото на мен, толкова и на тях. Ако искам да бъда честна, трябва да призная, че те имат много по-стари права от мен. — Ливия неволно повиши тон. — Не искам и не мога да ги изхвърля. Достатъчно ми е само да си спомня какви усилия положиха, когато пристигнах тук с Нел и Ели… и с три разплакани деца, придружени от вечно сърдита бавачка. Освен това близначките готвят чудесно.

Ливия скръсти ръце пред гърдите си. В салона изведнъж бе станало много студено.

— Вероятно ще успея да убедя Моркомб, че не е нужно лично да отваря вратата. Може би няма да се обиди, защото и без това не обича да го прави. Но всичко останало… — Ливия решително поклати глава. — Не, Алекс. Кухнята ще си остане царство на близначките. Моркомб ще върши само онова, което му е приятно. Така трябва да бъде.

— Аз имам отличен готвач — настоя меко Алекс. — Баща му беше руснак, учил се е във Франция. Не мога да си представя, че ще работи под надзора на две стари дами.

— Ще се наложи да свикне.

Ливия беше наясно, че двамата са стигнали до някаква невидима граница, но също така разбираше, че моментът не е подходящ за сериозен спор.

— Сигурна съм, че ще успея да убедя Моркомб да не отваря вратата на гостите — добави бързо тя. — Но не мога да му кажа, че вече не е иконом на къщата. — Тя се усмихна помирително и се обърна към вратата. — А сега е време да се върна на Монт стрийт, за да се преоблека за вечеря. По-късно ще поговорим пак. Смятам, че щом заживеем тук като семейство, много неща ще се изяснят от само себе си. Ще устроим живота си. В момента всичко е на мястото си, но в бъдеще вероятно ще се наложат промени. Кой знае, може би Моркомб и близначките сами ще пожелаят да напуснат службата, като видят промените.

Това беше решението, но което Ливия тайно се надяваше. Струваше й се обаче, че няма да е чак толкова просто. Моркомб, Ада и Мейвис бяха част от къщата на Кавендиш Скуеър — също като фреската на тавана в трапезарията.

Явно ще отложим битката за друг ден, помисли си Алекс. Мразеше да губи, но знаеше, че твърде ранното втвърдяване на позициите няма да донесе нищо добро. Все пак той още не беше господар на тази странна къща. И ако искаше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че не изпитва особено желание да вгорчава живота на старите слуги на майка си. Точно обратното — гореше от желание да чуе спомените им за нея. Ако го заподозрат, че иска да ги изгони от дома им, тримата старци няма да му кажат нищо. Щом двамата с Ливия се устроят тук, ще им измисли други задачи и готово.

— Ти си права, скъпа — призна Алекс и отвори вратата на салона.

Тристан и Изолда се промушиха между краката му, за да полудуват в голямата зала.

— Защо пък да не възложим на Моркомб грижата за двата териера? — попита той, надявайки се да е вложил в гласа си достатъчно ирония.

— За съжаление той само се ядосва на лудориите им — отговори Ливия и също се постара да бъде иронична. — Но всъщност ги харесва. И те него.

— Май ще успеем да убием две мухи с един удар — засмя се Алекс и я изведе на улицата: — Ще те изпратя до Монт стрийт.

 

 

Князът се сбогува с годеницата си, целуна й ръка и обеща да дойде за вечеря. После отиде на Пикадили, където хвана файтон и нареди на файтонджията да го отведе на Хаф Муун стрийт, където беше жилището на Татаринов. Спря в края на тясната уличка, слезе от файтона и се загледа в голямата къща, където Татаринов бе наел две стаи. Този човек очевидно не се интересуваше от богатството. Той живееше съвсем различен живот от този на другите заговорници.

Е, Татаринов е омесен от друго тесто, каза си Алекс и почука на входната врата. Татаринов се бе представил на Константин Фьодоровски по пътя към Лондон. Препоръките му бяха безупречни. Писмата идваха от малката група революционери, които контролираха пристигащите от Санкт Петербург новини. Компетентността му е извън всяко съмнение, каза си князът. Макар да се отличаваше с недодялани маниери, Алекс и останалите го приеха в редиците си с благодарност и изобщо не го поставиха под подозрение. Днес обаче Алекс не беше сигурен, че са взели правилното решение. Той удари нетърпеливо с чукчето по масивната дървена врата, но трябваше да почака още цяла минута, докато най-сетне му отвориха.

— Какво има, сър? — попита младата прислужница и подаде главата си навън.

— Вкъщи ли е мосю Татаринов? — попита любезно Алекс.

— Да, сър. Да му кажа ли, че има посетител?

— Не. Просто ме пуснете да вляза.

Алекс отвори вратата и влезе в малкото преддверие.

— Къде е жилището му?

Момичето посочи стълбището, което водеше към тъмния горен етаж.

— Втората врата, сър.

Алекс благодари с кимване и забърза нагоре по стълбата. Почука силно на втората врата и изчака, впил поглед в тясната шпионка на височината на очите му. Не чу никакъв шум, но забеляза око в шпионката. След малко ключът изскърца в ключалката и домакинът отвори вратата.

— Какво ви води в дома ми, княже? — попита Татаринов и измери посетителя с безизразен поглед.

Алекс сложи палец и показалец върху сребърната дръжка на бастуна си. Когато натиснеше върху пружината, скрита в дръжката, обикновеният бастун се превръщаше в смъртоносно оръжие. Не вярваше, че ще му се наложи да използва оръжие, но все пак беше по-добре да е подготвен.

— Искам да знам какво търсехте днес следобед на Кавендиш Скуеър — отговори той, без да го увърта. — Много добре знам, че ме следят. Но до днес не вярвах, че и вие се числите към шпионите.

— Аха. — Татаринов кимна, отстъпи назад и отвори широко вратата. — По-добре влезте.

Алекс влезе в дневната. В камината гореше буен огън, но миризмата от цепениците беше отвратителна. Три свещи на перваза на прозореца осветяваха малкото помещение.

— Вие сте свикнали на друг живот, княже. — Татаринов се изсмя тихо. — Не всички революционери живеят като вас. Пътят ви е постлан с рози. — Домакинът отиде до масата, вдигна бутилката с водка и напълни две чаши. — Пийте с мен — рече просто той и протегна чашата на госта си.

Алекс много искаше да му отговори да се държи прилично, но реши да премълчи. Взе чашата, опразни я на един дъх и я остави на масата. Татаринов кимна, изпи чашата си, наля отново и остави бутилката на масата.

— Това означава, че сте забелязали шпионите, така ли?

— Аз знам, че ме следят — повтори натъртено Алекс, — но не знам кой.

Докато говореше, продължаваше да стиска дръжката на бастуна си и не изпускаше Татаринов от поглед.

— Надявам се вие да ми кажете. Защото сте един от тях.

— Следят ви хората на Аракчеев — отговори спокойно домакинът. — Нямат предвид нещо определено. Наредили са им да държат под око руснаците в града. Да вървят по петите им в продължение на няколко седмици, за да разберат какво правят. Засега не сте под подозрение. Аз отклоних вниманието им. Сега смятат, че съм на тяхна страна. Намекнах им, че съм получил специална задача от Аракчеев да ви наблюдавам. Ако им кажа, че не правите нищо подозрително, ще ми повярват. Сенките ще ви напуснат най-късно по Коледа.

В думите на Татаринов имаше смисъл. Алекс познаваше много добре страшния началник на руските тайни служби. Аракчеев се ползваше с пълното доверие на царя. Той имаше шпиони в цяла Европа и щом подушеше дори най-малката опасност за своя господар, тръгваше по следите на подозрителните и при нужда ги отстраняваше. Типично за него беше да подозира всеки емигрант и да го заличава от списъка си само когато се убеди напълно в невинността му.

— Значи работите за Аракчеев? — попита Алекс и пресуши втората чаша.

— Така мисли той — отговори Татаринов с вдигане на раменете. — И ако не се лъжа, ще съм полезен за вас само ако хората му продължат да вярват в сътрудничеството ми.

— Прав сте — промърмори Алекс. Все още не беше сигурен дали може да има доверие на този човек. Татаринов изглеждаше напълно искрен. Държеше се така, сякаш нямаше какво да крие. Но щом беше достатъчно умен да играе ролята си на двоен агент, значи беше и достатъчно умен да заблуди заговорниците.

— Защо искате да свалите царя, Татаринов? — попита тихо Алекс.

Сънародникът му се обърна с гръб към него и се изплю в огъня.

— Причините ми са съвсем различни от вашите, княже. Вие живеете в разкошни палати и се ползвате с всякакви привилегии. Аз и хората от моята черга храним с кървавия си труд провинциалната аристокрация и едва свързваме двата края. Александър се е заклел да запази стария ред и категорично отхвърля всякакви реформи. Хората на село не искат да живеят, както досега. Писна им. Крепостните ще въстанат срещу господаря си и тогава тежко му. Запомнете думите ми. Времето още не е узряло, но щом настъпи моментът, Русия ще се окъпе в кръв.

Князът потрепери. Гласът на Татаринов издаваше мрачна решителност. Князът знаеше, че редът в родината му е несправедлив и беше наясно, че хората в селата се вълнуват. Но така беше открай време и в Петербург вярваха, че провинциалните аристократи са в състояние да потушат всеки бунт. Алекс не оспорваше обвиненията на Татаринов, но в същото време изпитваше облекчение, че няма нужда да се тревожи за лоялността му. Двамата се бяха присъединили към заговора по различни причини, но бяха верни и предани на делото. В крайна сметка целта им беше една.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение — помоли Алекс и остави чашата на масата. — Хубаво би било да знам всичко, което научавате в ролята си на двоен агент. И за двама ни ще е добре, ако споделяме знанията си.

— Както желаете, княже — кимна Татаринов. — Аз чувам доста интересни неща. Когато Аракчеев заподозре някого, няма как да не науча.

— Това все пак е някаква утеха — изсмя се сухо Алекс. Не беше нужно да му напомнят, че живее опасно. И все пак беше добре, че опасността вече си има име. Той се обърна към вратата и рече: — Оставям ви, Татаринов. Моля да ме уведомите, когато узнаете нещо ново.

— Добре де, ще ви кажа — кимна домакинът. — Впрочем, този виконт Бонъм… съпругът на приятелката на годеницата ви…

Алекс се обърна изненадано.

— Какво за него?

— Работи за военното министерство. Нямам представа точно какви задачи изпълнява, но въпреки това ви съветвам да се пазете от него.

Алекс вдигна вежди.

— Много интересно… Добре, ще се пазя.

Той махна за сбогом, изтича надолу по стълбата и излезе на улицата. Може би другите щяха да се учудят, но казаното от Татаринов не го обезпокои особено. Познаваше Хари Бонъм от няколко седмици и го наблюдаваше внимателно. Впечатленията му бяха отлични. Уважението му към виконт Бонъм растеше всеки ден. Вече знаеше, че той има и много други интереси, освен играта и развлеченията. Въпреки това беше благодарен за информацията. За в бъдеще щеше да бъде много по-внимателен в присъствието на Хари и съпругата му.

С други думи: опасността от сблъсък с британските тайни служби беше много по-голяма, отколкото опасността от сблъсък с хората на Аракчеев. Дали и царят участваше в играта? Или го следяха единствено по нареждане на Аракчеев? И едното и другото е възможно, каза си Алекс. Руските тайни служби бяха непредвидими. Царят би направил нещо друго, например би помолил опитен държавен служител като княз Михаил Михайлович да държи под око неговия неофициален посланик. Само за в случай, че попадне в затруднено положение и не може да се измъкне със собствени сили. Това означаваше, че княз Проков трябва да свърши работата си бързо и прецизно. Трябваше да го направи, защото обичаше своята страна. А не защото тайните служби го подозираха, че се е присъединил към някакъв заговор. От друга страна, всички знаеха, че Аракчеев живее във вечна тревога за живота на своя господар и дори най-близките съветници и довереници на Александър са под подозрение. Съвсем нормално беше и той да е под постоянно наблюдение.

По-късно ще мисля за това, реши Алекс и забърза към дома си. Трябваше да се преоблече и да стигне навреме за вечерното парти у виконт Бонъм.