Джейн Фийдър
Опасен маскарад (11)

10

Още на следващия ден Алекс пристигна на Кавендиш Скуеър, но се оказа, че Ливия не си е вкъщи. Моркомб открехна вратата, за да види кой е посетителят, и ококори воднистите си очи. Когато поклати глава, Алекс изпита чувството, че старецът иска да се освободи от невидими паяжини, заплели се в косата му.

— Ако търсите дамите, те излязоха на разходка. Взеха и малките.

— А бихте ли ми казали къде отидоха? — попита любезно Алекс.

— Не — отвърна рязко Моркомб и понечи да затвори вратата, но Алекс светкавично мушна ботуша си в процепа.

— Знаете ли случайно кога ще се върнат?

— И това не знам — отвърна рязко Моркомб. Ала когато кракът на посетителя си остана на прага, очевидно размисли. — Струва ми се, че ще се приберат най-късно за чая… защото децата са с тях, нали разбирате?

— Много ви благодаря — отговори Алекс и издърпа крака си.

Моркомб затвори вратата необичайно тихо и посетителят се отдалечи, клатейки глава. Нямаше представа какво ще прави със стария иконом, щом стане господар на къщата. В завещанието си лейди София бе дала право на тримата си стари слуги да останат на Кавендиш Скуеър, докато желаят, а после да се оттеглят някъде със скромни пенсии. Ливия бе уважила волята на леля си и той нямаше намерение да се меси. Очевидно Моркомб и двете близначки живееха отдавна в дома на София и са я познавали добре. Очевидно през последните години от живота й са се грижили добре за нея, щом тя се е почувствала задължена да осигури старините им. Алекс знаеше, че прислугата почти винаги е наясно с живота на господарите си, въпреки че те не го забелязват или просто не искат да го признаят. Един ден ще си поговоря със стареца за София, реши той. Но първо трябва да спечеля доверието му. Това би било едно малко чудо…

Алекс отдавна жадуваше да научи повече за майка си. Не голите факти, които му бе съобщил баща му. Искаше да научи повече за самата нея — какъв човек е била, какво е мислила и чувствала, какво е било важно за нея… да разбере дали жената, която никога не бе виждал, е имала сърце. Моркомб очевидно умееше да пази тайна, но той беше длъжен да опита. В момента обаче го интересуваше единствено Ливия. След разговора им у семейство Бонъм, след прошепнатото „моля“, което според него се бе изплъзнало неволно от изкусителните й устни, той едва се удържаше да не се поддаде на импулса да се яви още същия ден на Кавендиш Скуеър и да заудря с юмруци по вратата. Съзнаваше, че трябва да се владее и да не допуска чувствата да го надвият. Затова отиде първо при адвоката. А и пръстенът… как да направи предложение за женитба без пръстен? Алекс механично попипа четириъгълната кутийка в джоба си. Най-сетне имам здрава почва под краката си, помисли си доволно той. Пръстенът бе изработен точно според очакванията му.

А сега какво? Дойде в къщата й, а дамата бе излязла. Настроението му падна под нулата. Ще се наложи да дойде пак по-късно. Той забърза по улицата, но изведнъж спря. По Уигмор стрийт вървяха три жени с три деца и разговаряха оживено. Все още не го бяха забелязали. Алекс се запита дали да не се скрие зад ъгъла и да изчака, докато Ливия остане сама, но точно в този миг тя вдигна глава. Закъсня! Той се засмя и забърза към малката група. Ливия вдигна ръка за поздрав и го дари с усмивка, която той не можа да разгадае. Леко колеблива, въпросителна… тревожна. Да не би да е променила решението си?

— Ливия… Лейди Фърнхем… Лейди Бонъм…

Алекс се поклони с шапка в ръка и с учудване установи, че приятелките на Ливия го посрещат непринудено, като добър познат. Дали пък не знаят повече от него? Тревогата му се засили. Отново погледна Ливия — тя улови погледа му и му намигна дяволито. Алекс едва не се изсмя с глас. Тази жена му се подиграваше! Не бе свикнал да му се подиграват и се учуди много, че е по-скоро развеселен, отколкото ядосан. Но най-силно беше облекчението.

— Да не би да сте били у нас, сър? — попита с интерес Аурелия и побърза да хване Франи, която бе открила нещо в канавката и явно искаше да го разгледа отблизо.

— Допреди минута стоях безутешно пред вратата на дома ви, мадам, и слушах суровите думи, с които портиерът ви ме отпрати — обясни с усмивка той и се наведе да вдигне блестящото нещо, заинтересувало малкото момиче. — Това търсеше, нали, ma petite!

Франи грабна копчето и го изтри с ръкава на наметката си.

— Това е бисер!

— Не, не е! Никой не хвърля бисери в канавката — възмути се Стийви. — Я да го видя!

Той посегна към копчето и малкото момиче нададе протестиращ вик. Корнелия побърза да се намеси.

— Стийви, копчето е на Франи. Тя го намери. Ако искаш да го видиш, помоли я учтиво.

— Там има още едно! — изписка малката Сюзън и се изтръгна от ръката на майка си, за да грабне съкровището. — И аз ще си имам бисер!

— Мили боже — простена Корнелия и извъртя очи към небето, когато Стийви се втурна към сестричката си и се опита да разтвори здраво стиснатото й юмруче.

— Ела при мен, Стийви! — повика го бързо Алекс. — Я виж, тук има още копчета!

Момчето клекна пред новата находка.

— Тези са даже по-големи от другите — обяви доволно то и започна да събира блестящите копчета. — Стават за палто.

— Не е вярно! — развика се веднага Франи, готова да се разплаче. — Не са по-хубави от моите, нали, мамо?

Малката се обърна и посочи Алекс с пръстче.

— Искам да ми намериш още копчета. Големи! — заяви заповеднически тя.

— Не бъди невъзпитана, Франи — ядоса се Аурелия. — Извинете, княз Проков.

— Не се притеснявайте — помоли непринудено Алекс. — Аз имам богат опит с невъзпитани деца и поведението им не ме смущава ни най-малко. Точно обратното — радвам се, че имат свободен дух. — Той сведе поглед и поклати глава. — Но се боя, че късметът ни изоставя. Питам се кой би могъл да изгуби на улицата всичките си копчета и токи.

— Особено в края на лятото на Кавендиш Скуеър. — Ливия избухна в смях. — О, я вижте! И аз си намерих копче. — Вдигна го високо и обясни: — Ще се опитам да убедя Стийви да отстъпи една от токите на Франи, а аз ще му дам копчето в замяна. Така ще ги разпределим справедливо.

Разпределението явно не се отнасяше до Сюзън, която беше напълно доволна от малкото си съкровище.

— Така е почтено, Стийви — рече Корнелия. — Според мен Хари би искал точно това.

При споменаването на втория му баща момчето стана сериозно, прехапа долната си устна и се замисли.

— Хари със сигурност ще каже, че трябва да дам токата на Франи, защото е момиче. И защото е по-малка.

Момчето връчи намереното „съкровище“ на братовчедка си и Ливия изръкопляска.

— Браво, лорд Дейджънхем. Ти си съвършен джентълмен. Ето ти копчето, което намерих.

Стийви засия.

— Най-добре е да се прибирам — реши Корнелия. — Хайде, Стийви. Сюзън е уморена.

Сякаш за да докаже, че майка й е права, малката седна на тротоара. Корнелия се наведе с въздишка и я вдигна.

— Предполагах, че ще дойдете за чая — обърна се Ливия към княза. Учудваше се на странното си поведение, но не можеше другояче. Всъщност нямаше нужда от уговорки. Достатъчно беше, че Алекс стои пред нея и я милва с поглед. Усмивката му й обещаваше небесния рай. Вътрешният й глас се обади и обясни вразумително, че пред нея стои един изключително красив мъж, затова тя се държи така.

Когато Алекс я гледаше, сякаш някакъв глас нашепваше в ухото й сладки думи, но това със сигурност не беше гласът на разума. Това беше собственото й тяло, което заплашваше да се разтопи от горещо желание. Корнелия вече я гледаше подозрително. Но и двете й приятелки знаеха, че мястото не е подходящо за разговор — не само заради присъствието на трите деца.

— О, съвсем забравих кое време е — засмя се Корнелия. — Сюзън наистина е уморена, а и Линтън ще ме посрещне враждебно, ако посмея да се прибера вкъщи преди четири. Ще има да я успокоявам с часове…

— Аз искам да отида със Стийви — настоя Франи. — Ще си поиграем с копчетата, които намерихме. На улицата не става, нали? Може да ги изпуснем в канавката.

Аурелия намери аргументите за разумни.

— Най-добре е да отидем с леля Нел в нейната къща. Тогава ще пиеш чай със Стийви и Сюзън в детската стая и ще си играете.

Ливия изчака мълчаливо, докато Алекс се сбогува с приятелките й и с децата. Корнелия и Аурелия тръгнаха бързо към Монт стрийт.

— Приятелките ви са страхотни — промълви той. — И толкова дискретни. Предполагам, че сте им доверили какво става.

Когато я погледна, усмивката бе изчезнала от лицето му, а втренченият му поглед сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Да — потвърди спокойно Ливия.

Значи двете знаят какво е решението й, помисли си Алекс, наклони глава и й предложи ръката си.

— Позволявате ли да ви придружа до вкъщи?

— Благодаря. — Ливия мушна пръсти под лакътя му по гърба й пробягаха тръпки и той със сигурност ги усети.

Алекс присви очи и се обърна към нея. В дълбините на погледа му пламна искра и тя неволно му отговори с усмивка. Ливия изпитваше успокоение и възбуда едновременно. Привличането, което изпитваше към Алекс, бе дошло като гръм от ясно небе. Трудно й беше да разбере какво чувства, по кожата й сякаш пробягваха електрически искри, кръвта й се вълнуваше.

Стигнаха бързо до дома й. Този път отвътре отговориха на почукването й с необичайна бързина. Младият Джейми поздрави почтително.

— Мистър Моркомб е при пилците, милейди.

— Какво? — стресна се Ливия. — За какво говорите, Джейми?

— Мейвис купи пилета — обясни младият прислужник. — Твърди, че много скоро щели да започнат да носят. Аз обаче смятам, че са твърде малки. Настанили сме ги в една стара дамска шапка и ги държим на печката. Иначе ще настинат и ще умрат.

— Каква шапка? — учуди се още повече Ливия. Съзнаваше, че придружителят й е объркан от разговора, който се водеше пред очите му, но нямаше как да му помогне. За нея въпросът беше напълно естествен, като се имаше предвид в какво необикновено домакинство живее.

— Кожена, мадам — обясни Джейми. — Някога я е носила нашата Ада. Мейвис обаче каза, че ако шапката не е достатъчно голяма, вие имате маншон, който ще стигне за всички.

— Права е — кимна с усмивка Ливия. — Кажи й да прати Хестър, ако й потрябва маншонът ми. Хестър знае къде го държа.

Тя погледна Алекс и едва не се изсмя с глас. Той също беше готов да се засмее, но изглеждаше и леко смутен. Искрите между тях продължаваха да се пръскат и вече образуваха великолепен фойерверк.

— Искате ли да ви поднеса нещо, милейди? — попита Джейми, който вече вървеше напред към салона.

— Какво желаете, Алекс? — попита Ливия. — Чай, шери, вино?

— Нищо, благодаря — отговори решително той, хвана ръката й и я поведе по коридора. — Имаме сериозен разговор и не желая никой да ни смущава. — Отпрати Джейми със заповедническо махване и допълни: — Ако се нуждаем от нещо, ще позвъним.

Ливия кимна. Хубаво беше, че Алекс дава заповеди, макар да се намираха в нейната къща. Той я побутна да върви напред и лекото докосване на пръстите му запали огън в бедрата й. Алекс влезе след нея и огледа одобрително уютното помещение.

— Май не познавам тази стая.

— Да, това е частният ни салон. Обикновено не приемаме гости тук — обясни тихо Ливия.

— Благодаря за честта — поклони се леко той, свали ръкавиците, сложи ги в шапката и я остави заедно с бастуна на стола до вратата.

Ливия подръпваше ръкавиците си и очевидно нямаше намерение да си свали шапката. Знаеше, че изглежда много добре. Кремавата сламена шапка обрамчваше лицето й и укротяваше кестенявите къдрици, подредени в сложна прическа. Тъмнозелените копринени панделки, вързани под брадичката й, засилваха впечатлението. Поне така твърдеше Аурелия. Ливия не беше съвсем сигурна дали княз Проков ще остане със същото впечатление, но в момента това не я интересуваше. Той я гледаше пронизващо. Коленете й омекнаха от вълнение. Имаше чувството, че мускулите и жилите й са от пудинг, който ей сега ще се разпадне.

— Моля, седнете.

Ливия посочи дивана и се отпусна на най-близкия стол, преди да се е разтреперила.

— Още не.

Алекс прекоси салона, улови ръцете й и я вдигна. Дланите му се плъзнаха към раменете й и ги обхванаха. Погледът му не се откъсваше от лицето й. Направо я поглъщаше със сините си очи и тя изпита чувството, че се дави. Навлажни устните си с език и предпазливо пое въздух.

— Е? — попита с мек глас той. — Моля те, Ливия, дай ми отговора си.

Алекс разхлаби хватката около раменете й, плъзна ръце към кръста й и я привлече към себе си. Ливия отново пое въздух. Долната част на тялото й омекна и овлажня, докато се наслаждаваше на допира до твърдите му мускули. Лицето й пламтеше в треска.

— Да — отговори глухо тя, вдигна ръка и върхът на показалеца й описа пълната, чувствена дъга на устните му. Тя се усмихна плахо, но в следващия миг заяви решително: — Ще се омъжа за теб, Алекс.

Князът хвана китката й, обърна дланта нагоре и я целуна нежно.

— Ти ме правиш най-щастливия мъж на света — промълви нежно той. — Откакто се видяхме последния път, изгарям в адски мъки. Непрекъснато си повтарям, че не е възможно да съм те разбрал погрешно. Но въпреки това не смеех да се надявам. — Той се усмихна виновно. — Разбираш ли, аз не съм свикнал да страдам в неизвестност. И не искам да си представя как щях да реагирам, ако беше казала не!

Алекс сложи пръст под брадичката й и нежно целуна ъгълчетата на устата й. После се отдръпна и я измери с безкрайно нежен поглед. Сърцето й се стопли. Този мъж я гледаше, сякаш е рядък, скъпоценен бисер.

— Какво виждаш? — попита шепнешком тя и сведе поглед, докато мускулите й все повече омекваха.

— Теб — пошепна страстно той. — Само теб. И горя от нетърпение да опозная всяка частица от теб, Ливия. Никога не съм желал жена с такава сила, както теб.

Ливия потрепери. Имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание. Кръвта пулсираше на тласъци във вените й. Алекс промърмори нещо неразбрано, отвърза панделките на шапката и я махна от главата й. Хвърли я на пода, обхвана страните й с две ръце и ги притисна силно. В следващия миг устата му завладя нейната.

Езикът му раздели властно устните й и нахлу в топлата, влажна уста. Ливия се притисна цялата към него и усети твърдата му мъжественост в корема си. Отговори на целувката му с цялата си страст и се наслади на необичайното усещане: устата му беше невероятно мека, гъвкава, едновременно суха и влажна. Езиците им танцуваха и се фехтуваха и тя постепенно опознаваше вкуса му. Кухините на бузите бяха кадифено меки, а грапавият език направо я подлудяваше. Ръцете й се плъзнаха по гърба му, пръстите й настойчиво обхванаха твърдите мускули. Тялото й изгаряше в треска, за която нямаше думи.

Най-сетне Алекс се отдели от нея. Ливия шумно пое въздух с надеждата да укроти лудо биещото си сърце. Имаше чувството, че по кожата й танцуват пламъчета. Неволно вдигна ръка и попипа подутите си устни. Алекс отново взе лицето й между двете си ръце и започна да целува очите й — съвсем леко, с пърхащи докосвания. След минута вдигна глава и направи крачка назад. И той дишаше тежко.

— О, Ливия… Ливия…

Не можа да каже нищо повече. Погледът му остана впит в лицето й. Ливия също не знаеше какво да каже. Можа само да кимне безпомощно. Алекс извади от джоба си кадифена кутийка и я отвори. Безмълвно взе лявата й ръка и сложи пръстена на безименния й пръст.

— Харесва ли ти, любов моя? Ако имаш някакви изисквания, веднага ще го променим.

Ливия сведе поглед към пръстите си и извика смаяно. Вдигна ръка срещу избледняващото следобедно слънце, чиито последни лъчи влизаха през прозореца, и разгледа красивото бижу от сапфири и диаманти.

— О, Алекс, прекрасен е… Никога не съм виждала толкова красив пръстен. — Ливия въртеше ръката си във всички посоки, за да наблюдава отражението на светлината върху скъпоценните камъни. — Да не би да е наследствен?

Князът поклати глава.

— Камъните от векове принадлежат към семейното богатство, но аз сам проектирах пръстена и го поръчах специално за теб.

Ливия го погледна смаяно. Никой бижутер не би могъл да изработи такъв скъп пръстен за два дни.

— Направил си го, преди да се съглася да се омъжа за теб?

Той сведе глава и се престори на виновен.

— Как да ти кажа… по природа съм си оптимист.

Ливия беше повече от учудена. Алекс умее да изненадва хората, каза си. Но в момента беше толкова щастлива, че нямаше сили да го разпитва повече.

— Знаеш ли, забравих нещо — продължи Алекс. — Първо трябва да помоля баща ти за ръката ти. Жив ли е той? Или имаш настойник?

— Не, не, баща ми е жив и здрав — отговори Ливия и откъсна изпълнения си с възхищение поглед от пръстена на ръката си. — Но дори да не беше, няма кого другиго да попиташ, освен мен. Аз съм достатъчно възрастна, за да отговарям за себе си. Независима съм и сама вземам решенията за живота си.

— Разбира се — отвърна меко той. Отлично бе усетил предизвикателството в гласа й. Явно Ливия Лейси отдавна се грижеше сама за себе си и не я беше грижа за мнението на другите. — Все пак ще посетя баща ти.

Ливия кимна успокоено. След като бе преживяла минути на самозабрава, изпитваше голямо облекчение отново да усеща твърда земя под краката си.

— Прав си. Аз обичам баща си и ценя мнението му. Не бива да го пренебрегваме.

— Тогава да се заемем с подготовката. Но преди да започнем, не би било зле да си позволим по чаша шампанско. Надявам се, че имаш в избата. — Алекс се огледа търсещо. — Има ли тук някъде звънец?

— Ето го. — Ливия посочи избелелия шнур до прозореца, полускрит зад завесата. — Но няма смисъл да звъниш. По-добре сама да отида в кухнята.

— Нека все пак да опитаме. Момъкът, който ни посрещна, сигурно ще чуе звънеца. — Алекс дръпна силно шнура, повтори движението и продължи: — Докато чакаме, би могла да ми разкриеш какво да направя, за да спечеля благоволението на баща ти.

Само след две минути вратата се отвори и Ливия се обърна изненадано. На прага стоеше Моркомб. Цяло чудо, каза си развеселено тя. Да не би да е чакал в коридора?

— Нуждаете ли се от нещо, мадам?

— Имаме ли шампанско в избата, Моркомб? — попита ведро тя. — Имам желание да пийна една чашка.

Икономът я огледа изпитателно и премести поглед към княза. След малко кимна с достойнство.

— Да, мисля, че имаме. Желаете ли да ви донеса?

— Да, ако обичате. — Ливия кимна и продължи, избягвайки смаяния поглед на Алекс. — Две чаши, нали разбрахте?

Моркомб кимна, погледна отново Алекс и се затътри към вратата.

— Ти си невероятно търпелива — установи князът. — Никога досега не бях виждал такъв иконом.

— Нали ти обясних вече — напомни му Ливия. — Правя го в памет на София Лейси. Никога не ми е било трудно да общувам с Моркомб. Но да ти разкажа за баща ми, достопочтения отец Лейси, граф Харфорд. За да застанеш срещу него, трябва да си запознат с особеностите му. А той е доста необичайна личност.

Алекс я изслуша внимателно. Веднага му стана ясно, че трябва да спечели баща й на своя страна. Колкото и да се представяше за независима, Ливия беше привързана към баща си. Описа странностите му с нежен хумор и дори преувеличенията й издаваха колко го обича и колко държи на мнението му. Слушайки я, Алекс изпита завист — отношенията между него и баща му бяха съвсем различни.

Когато след около час излезе от къщата на Кавендиш Скуеър, князът продължи да размишлява за строгото възпитание, което бе получил от баща си. Спомни си как като малко момче отиваше в кабинета му, повтаряше грижливо научените уроци и чакаше знак на признание и обич. Не се осмеляваше да се надява, че ще бъде посрещнат топло и сърдечно — очакваше просто едно здраво ръкостискане, което да изрази, че баща му е доволен от него. По-късно се опитваше да се успокои с довода, че детето не би могло да разбере какво означава мълчанието на баща му, че трябва да порасне и да стане по-умен. Постепенно се научи сам да се бори за себе си и сам да признава постиженията си. Не му беше нужно нищо повече, за да следва съдбата, за която беше предопределен. Отрано трябваше да си науча урока, помисли си той сега. В лицето на баща си имаше добър пример. Той бе посветил целия си живот на своята родина и на сина си, останал без майка. Алекс знаеше, че баща му е напуснал майка му и е отвел сина си в Русия. Че го е направил за доброто на детето. За съжаление в детските си години той не беше в състояние да разбере мотивите на двамата си родители, но не се съмняваше, че баща му е постъпил така напълно безкористно. Алекс нямаше представа каква е била връзката между баща му и майка му, но беше убеден, че тогава Алексей не е имал избор. Сега синът му можеше да се наслаждава на плодовете на взетото тогава решение. Въпреки това детството ми не беше леко, каза си горчиво той. Баща му беше горещ патриот и много държеше синът му да тръгне по неговите стъпки. Алекс също обичаше на първо място родината си. Това беше нещо като вътрешна повеля, която го доведе чак в Лондон… и му позволи да вземе в леглото си Ливия Лейси.

При тази мисъл Алекс ускори стъпка. Споменът за гъвкавото й тяло, сгушено в неговото, и за страстната й реакция отново го възбуди. В никакъв случай обаче не биваше да забравя, че е решил да се ожени само за да изпълни възложеното му поръчение, без да събужда излишни подозрения. Досега не беше помислял, че търсенето му ще се увенчае с такъв успех. Двамата с Ливия явно си подхождаха. По-точно бяха създадени един за друг.

От една странична уличка проблеснаха светлините на някакво заведение. Алекс се почувства привлечен като с магия от жълтата светлина. Смеховете, шумните разговори, канчетата с бира по масите… Той блъсна вратата и едва не се закашля от миризмата на тютюн и кисело пиво. Няколко глави се обърнаха към него, но много скоро пиещите отново се посветиха на вечерното си занимание. Какво ги интересуваше някакъв си аристократ с панталони от еленова кожа, наметнат с чисто ново палто и вързал на шията си копринено шалче?

От друга страна обаче… новодошлият беше слаб и строен, но нямаше вид на човек, който лесно ще допусне да бъде ограбен. По-добре да не му обръщат внимание. Алекс отиде до тезгяха и подаде на кръчмаря медна монета.

— Бира.

Кръчмарят напълни канче и го тресна върху тезгяха. Прибра монетата и веднага се обърна към следващия гост. Алекс взе канчето и се настани в най-далечния ъгъл. Отпи няколко дълбоки глътки и се огледа. Добре, че беше напълно непознат сред тези хора. За няколко минути щеше да се потопи в един малък свят, който не знаеше нищо за неговата обичайна среда. Нито един човек в това шумно, препълнено заведение не се интересуваше кой е той и какво го е довело тук.

Какъв рядък лукс — да живееш само в настоящето, помисли си с лека горчивина Алекс. Бе постигнал много и можеше да си позволи да му се наслади поне за няколко мига, без да размишлява върху причините. В този момент се радваше на предстоящия брак с Ливия Лейси, на първата брачна нощ, на живота, който ги очакваше. Дано боговете са благосклонни към тях.

Внезапно нечий топъл дъх погали бузата му и Алекс вдигна глава. До него стоеше жена с набрана пола и пищен бюст, който всеки момент щеше да изскочи от корсажа.

— Изглеждате самотен, сър. — Жената сложи на масата две канчета бира. — Пийнете с мен.

Алекс се ядоса на натрапницата, но не го показа. Да, в момента гореше от желание да спи с жена, но не би го направил с най-обикновена уличница. Извади от джоба си сребърна монета от шест пенса, сложи я на масата и се изправи.

— Много съм ви благодарен за предложението.

Кимна учтиво и напусна заведението. Жената грабна монетата и я пъхна в деколтето си. Ето, това е истински джентълмен — помисли си доволно тя. — За по-малко от половината щях да го отведа горе и да изпълня всичките му желания.

 

 

Ливия седеше в салона и се взираше замаяно в пръстена си. Никога не беше притежавала толкова прекрасно бижу. Знаеше, че ако я види в това състояние, баща й ще се ядоса и ще я обвини, че се е поддала на изкушенията на Мамона. Но в момента той беше далеч и тя можеше да се наслаждава на мига.

Ливия протегна ръка и за кой ли път огледа скъпоценните камъни под светлината на запалената лампа. Прекрасни, отлично шлифовани, едри, с невероятен блясък… Естествено, тя знаеше, че щастието й не се дължи само на този прекрасен пръстен, а по-скоро на онова, което той означаваше, което обещаваше. Беше готова да скочи и да се разтанцува. Точно тогава чу гласа на Аурелия в преддверието и се стресна. Само след миг вратата на салона се отвори и на прага застана Корнелия.

— Оставихме децата на Линтън — оповести весело тя. — Хайде да си прекараме една приятна вечер само трите.

Аурелия влезе след Корнелия и се огледа въпросително.

— Хубава идея — кимна Ливия. — Ще изпразним бутилката шампанско.

Приятелките й си размениха многозначителни погледи.

— О, шампанско! Да ти налея ли, Нел? — попита с намигване Аурелия. — Очевидно новините са добри.

— Може би да, може би не. Ако трябва, ще удавим мъката си заедно — засмя се Корнелия. — Но, както виждам, нямаме повод да се тревожим.

— Ще отида да взема още две чаши — каза бързо Ливия, която искаше да забави малко разкриването на тайната.

— Почакай, аз ще ги извадя направо от шкафа в трапезарията — спра я Аурелия.

— Няма ли най-после да ни кажеш? — попита почти сърдито Корнелия.

Ливия протегна ръка.

— Все още няма да го нося на публично място. Ще изчакаме официалното обявяване.

Корнелия хвана ръката й и възхитено огледа пръстена.

— Руският княз явно разбира от скъпоценни камъни — отбеляза тя. — Как мислите, дали е наследствен?

— Не — поклати глава Ливия. — Пръстенът е изработен специално за мен.

— Невъзможно е да го е поръчал преди два дни! — извика Корнелия.

— Права си — засмя се Ливия. — Призна ми, че го е поръчал преди доста време… защото бил по природа оптимист.

Приятелките й отново се спогледаха, тя се нацупи и им обърна гръб. Изчака Аурелия да донесе чашите, застана пред нея и протегна ръка.

— А ти какво ще кажеш, Ели?

Младата жена остави чашите на масата и тихо изсвири през зъби.

— Боже, какъв прекрасен пръстен! Направо да не повярваш! Е, скъпа, постигнахте ли съгласие по всички въпроси?

Ливия наля шампанско.

— Първо ще поискаме съгласието на татко.

— О, да. — Приятелките й кимнаха с разбиране. — Князът лично ли ще замине за Рингууд?

— Да, след няколко дни. Аз обаче ще тръгна още утре. Искам да говоря насаме с баща си. Няма да допусна Алекс да падне в лапите му без подготовка.

— Хубави думи — съгласи се през смях Корнелия. — Всички знаем на какво е способен преподобният Лейси. Наистина не можеш да му представиш бъдещия си съпруг, без да си го подготвила.