Джейн Фийдър
Опасен маскарад (21)

20

През цялата сутрин валя проливен дъжд. Ливия много искаше да откаже поканата за обед, но накрая все пак реши да отиде. По незнайни причини се чувстваше много неспокойна, а времето не допринасяше с нищо за подобряване на настроението й. Алекс не се притесни от дъжда и отиде в клуба си. Това беше още една причина да не й се иска да си седи вкъщи и да се утешава с хубава книга.

— Моркомб, наредете, моля, да запретнат два коня в каретата, за да отида на Баркли Скуеър — нареди Ливия, докато пресичаше залата на път към спалнята си, за да се преоблече. — Имам нужда от затворена кола, за да ме пази от дъжда.

— Да, ей сега — изръмжа икономът и се запъти към кухнята.

Ливия изобщо не се притесни от едносричния отговор.

Знаеше, че Моркомб ще възложи на Джейми да говори с кочияша. Когато след малко отново слезе в залата, старият иконом я чакаше на поста си.

— Каретата ви очаква.

Той се помъчи малко с резетата на вратата, но все пак успя да ги отвори. Ливия разпъна чадъра си и бързо се спусна по стълбите. Джейми й отвори вратичката.

— Ужасен ден, милейди.

— Така е, Джейми.

Ливия му подаде чадъра и бързо влезе в старата, миришеща на влага карета. Може да е ниска и тясна, но поне имам покрив над главата — каза си тя.

Когато след няколко часа излезе от дома на Бетси Ормонд на Ричмънд стрийт, дъждът все още не беше престанал.

— Ти не преставаш да ме учудваш с ексцентричностите си, Ливия — засмя се Бетси, която бе излязла да я изпрати. — Каква е тази невероятна карета?

— Стара, но подходяща за такова време — обясни весело Ливия. — Някой иска ли да се повози?

— Ще ви бъда много благодарна, ако ме свалите на Албърмейл стрийт, скъпа — отзова се една възрастна дама, уви шията си с дълга боа и мушна ръце в маншона. — Дъщеря ми е взела каретата и аз дойдох с файтон. Възнамерявах да се върна по същия начин, но щом сте така любезна…

— С радост ще ви услужа, лейди Харгрийвс — отговори Ливия. — О, ето го и Джейми с чадъра.

Разпънало огромен чадър, момчето придружи двете дами по стъпалата.

— Ще минем през Албърмейл стрийт — разпореди се Ливия и помоли дамата да се настани първа в каретата. Качи се след нея, като внимаваше да не настъпи дългата боа. Джейми веднага затвори вратата.

— Е, скъпа, как ви харесва семейният живот? — попита спътницата й веднага щом каретата потегли. Очите й светеха зарадвано. Явно очакваше признания.

— О, чудесно е да си омъжена — усмихна се Ливия. Никога не знаеше как точно да отговори на подобен въпрос, освен ако не идваше от Нел или Ели.

— Не очаквате ли вече някое радостно събитие? — попита настойчиво дамата. — Ох, скъпа, знам, че съм нахална. Но се надявам да простите на старата дама любопитството й.

— О, засега не очакваме радостно събитие — отговори Ливия, надявайки се, че с това темата ще приключи.

— Ах, разбирам, невинаги се получава от първия път — кимна съчувствено лейди Харгрийвс. — Дано само мъжът ви не загуби търпение.

Ливия отговори с усмивка и придружителката й отново се наведе към нея.

— Страхотно е онова, което сте направили с къщата на София Лейси… Наскоро казах на съпруга си, че старата дама никога не би я познала, ако я види. Наистина е жалко, че през последните си години живееше така уединено. През младостта й беше съвсем различно — тогава се скиташе неуморно по света. Бих казала, че това продължи даже когато стана на години — въздъхна тя и поклати глава.

— Добре ли я познавахте? — попита с интерес Ливия. Ето сгоден случай да научи нещо повече за сродницата си.

— За съжаление не бяхме много близки, мило момиче. София беше петнайсет години по-голяма от мен и се движехме в различни кръгове. — Дамата се изкиска многозначително. — Мама никога не би ми позволила да вляза в кръга на лейди Лейси.

— Така ли? И защо?

— Защото лошата й слава я следваше навсякъде, мила моя. — Отново се разнесе познатото кискане. — Където и да се появеше София, тръгваха слухове… Мъжете й налитаха като пчели на нектар. Би могло даже да се каже, че се редяха на опашка пред вратата й. На нас, младите момичета, ни беше строго забранено да се доближаваме до нея… точно когато ставаше интересно, ни гонеха от стаята.

— Някога е имало скандал, така ли?

Лейди Харгрийвс поклати глава.

— Чувала съм разни слухове, но не знам подробности. Каквото и да е било, то се е случило много преди да се запозная с нея. Предполагам, че е преживяла някоя луда любовна история. За съжаление никой не пожела да говори открито за това. — Тя въздъхна и добави: — Трябва да призная, че винаги й завиждах… Ние, бедните дебютантки, умирахме от желание да се запознаем с някоя жена със съмнителна слава… О, ето че стигнахме на Албърмейл стрийт. Много ви благодаря, че ме докарахте, скъпа Ливия.

— За мен беше удоволствие, мадам.

— Хубаво си поговорихме — отбеляза доволно дамата, загърна се отново в боата и слезе с мъка от високата карета.

— Предайте поздравите ми на вашия чудесен съпруг… Знаете ли, бях убедена, че често съм го виждала, но това е изключено. Странно откъде се е взело това впечатление. — Дамата сърдито поклати глава. — Явно остарявам. Довиждане, мила!

Дамата й махна сърдечно, вдигна полите на дългото си кожено палто и забърза към входа на дома си. Ливия се засмя. Харесваше лейди Харгрийвс, Нел и Ели също я харесваха. Дамите в напреднала възраст се държаха много по-естествено от младите. И говореха съвсем открито за неща, които никой в модерното общество не се осмеляваше да засегне.

Лейди Харгрийвс бе потвърдила предположенията й за София Лейси, но не й каза нищо ново. Въпреки това думите й разпалиха наново любопитството на Ливия. Трябваше да узнае всичко за благодетелката си. Каретата стигна много бързо на Кавендиш Скуеър. Ливия изтича под дъжда и влезе в ярко осветеното преддверие.

— Вкъщи ли е съпругът ми, Борис? — попита тя, докато разкопчаваше палтото си.

— Има посещение, принцесо. В библиотеката.

— Аха. — Ливия кимна. В библиотеката. Забранената територия. Тя се качи в спалнята си, за да се съблече. Алекс беше зает, навън продължаваше да вали, перспективата да вземе книга и да седне пред камината й харесваше още по-малко, отколкото сутринта.

Споменът за разговора в каретата донесе решението. Без да мисли много, Ливия взе запалената газена лампа от скрина и изкачи тясната стълба към тавана. Откакто се беше нанесла в къщата на Кавендиш Скуеър, беше идвала тук само веднъж. Тогава таванът беше прашен и мръсен, пълен с всякакви вехтории с кутии и куфари. Тук нищо не се е променило, установи изненадано тя, когато застана на прага и вдигна лампата. Някакво животинче пробяга пред краката й и се скри в един тъмен ъгъл. Плъх ли беше, или катеричка?

Ливия не се плашеше от животните. Окачи лампата на куката, която висеше от близката греда, и светлият кръг се появи точно в средата на таванското помещение, докато ъглите останаха в мрак. Четирите кръгли прозорчета под покрива бяха омотани с паяжини като с копринена мрежа, но навън вече се смрачаваше и това нямаше значение. Ливия обходи помещението с поглед, питайки се откъде да започне. Прашните калъфи, под които вероятно се криеха стари мебели, не я заинтересуваха. Не очакваше да намери на тавана антикварни съкровища. По-добре да се заеме с кутиите и куфарите. Тъкмо когато успя да отвори ръждясалата ключалка на обкован с желязо сандък, Ливия чу как някой извика името й. Корнелия.

— Лив, Лив, къде си?

— На тавана! — отговори весело тя, изправи се и изтърси праха и мръсотията от батистената си рокля.

— Какво правиш там, за бога? — Корнелия застана на прага и се огледа любопитно. — Тук е ужасно мръсно.

— Явно не е чистено от години — отговори Ливия и се ядоса, че не се е сетила да облече някоя стара рокля. — Къде е Ели?

— Долу, при близначките. Франи постоянно мрънка за любимите си медени сърца, дето ги пече Мейвис. Сега е дошла специално да я помоли да й направи меденки.

— Мейвис ще се зарадва — рече с отсъстващ вид Ливия. — Честно казано, не знам откъде да започна.

— По-добре е първо да си отговориш на въпроса какво търсиш — подсети я Корнелия. — Само небето знае какво можеш да откриеш на това място.

— Точно там е въпросът — заяви Ливия и направи широк жест, с който обхвана цялото помещение. — Би могло да е всичко.

— Лив! Нел! Къде сте? — Аурелия задъхано изкачи тясната стълба и влетя в ниското помещение. — Какво търсите тук, за бога?

— И аз попитах същото — засмя се Корнелия. — Ако смяташ да разчистиш тавана, най-добре е да възложиш на прислужниците да свалят всичко долу. Така ще ги разгледаме на спокойствие.

— Не, не е нужно да създавам суматоха. Аз се чувствам добре тук. Не е нужно да оставате и вие.

— О, разбира се, че ще останем — възрази решително Аурелия. — След като преодоляхме дъжда, за да ти дойдем на гости, не виждам защо да не се изпоцапаме като теб.

Тя се наведе над обкования с желязо сандък и кимна.

— Налага се да разбием ключалката. Трябва ни нещо желязно.

— Опитай с това — предложи Корнелия и й подаде тънка метална пила, оставена върху маса без един крак.

— Чакай, аз ще опитам! — Ливия грабна пилата, коленичи върху мръсния под, опря инструмента в сандъка и се опита да отвори ключалката. Справи се успешно и извика тържествуващо: — Я да видим какво има тук!

Тя отвори капака на сандъка и кихна, когато отвътре се надигна облак прах.

— Май е пълен със стари дрехи.

Корнелия се приближи, за да вижда по-добре. Ливия извади от раклата пола от богато избродирана златна тафта и ахна.

— Мили боже! Сигурно с това е ходила на бал. — Тя раздипли полата и се засмя — За такава пола трябва кринолин. Но може и само обръчи… Знаете ли мисля, че това е роклята, с която е облечена София на портрета в дневната! — извика изненадано тя. — По дяволите, молците са я прояли… много жалко.

— Аз ще проверя онези кутии — каза Корнелия и посочи към другия край на помещението. — Ще ми помогнеш ли, Ели?

— Мисля, че е по-добре да се заема с онзи куфар — отговори Аурелия, обзета от същата треска като Ливия.

Ливия започна да изважда дрехите една по една, възхитена от цветовете и безбройните метри плат, от които бяха ушити. Сигурно София е носила напудрена перука и е лепила бенки по бузите си. Докато разглеждаше и опипваше роклите, Ливия изведнъж се почувства свързана по странен начин със старата дама. Духът на София продължаваше да живее в прашните, проядени от молци гънки на скъпите тоалети. Глупости, това беше просто плод на въображението й. Но то й хареса и тя продължи да се рови в сандъка. Накрая пръстите й напипаха нещо интересно.

— Какво е това? — Тя измъкна предмета и извика зарадвано: — Намерих папка за писма! — Ливия стана и сложи папката върху кривата маса. — Заключена е. Къде ли са ключовете?

— Вероятно в сандъка — предположи Корнелия, клекнала пред кутиите.

Ливия веднага започна да ги търси. Извади още няколко рокли, изтърси ги и се обгърна цялата в облак прах, но не откри нищо.

— Опитай да отвориш папката с пилата — предложи Аурелия и продължи да се рови в куфара. — Виж какъв прекрасен кашмир. И тази къса наметка. Истинско престъпление е да се оставят на молците.

Ливия беше твърде заета, за да обърне внимание на приятелката си. Вкара пилата в ключалката и се опита да я завърти внимателно, за да не я счупи. Не искаше да разрушава, но си каза, че това няма никакво значение — никой не би потърсил старата папка за писма. Най-сетне ключалката щракна и папката се отвори. Вътре бяха наредени десетки писма, вързани със синя панделка.

Ливия извади най-горното писмо и го отвори. Хартията беше силно пожълтяла, печатът бе счупен на две половина, но буквите върху червения восък личаха съвсем ясно. Ливия събра двете половини и прочете инициалите: АП.

— Какво откри? — попита любопитно Корнелия и надникна над рамото й.

— Писма. Няколко десетки.

Ливия внимателно разгъна хартията, за да не се разпадне. Мастилото бе избеляло, но ясният мъжки почерк се четеше лесно. Тя зачете бавно и отмерено:

„Сърце мое,

Толкова време мина, откакто получих последното ти писмо. Откакто трябваше да те напусна, вече не знам какво е радост и се боя, че завинаги ще си остане така. Моята любов към теб е твърде силна. Никога няма да намеря покой, няма да се смея, няма да се успокоя. Понякога извиквам в спомените си онези най-обикновени неща, с които се заобикаляш във всекидневието. Простички неща като вилицата, която използваш, възглавницата, малката сребърна кутийка, в която съхраняваш пръстените си, бродираната кърпичка с твоите инициали. И тогава отново те виждам, усещам те в прегръдките си, вдъхвам сладкия аромат на кожата ти…“

Ливия се почувства като натрапница, но продължи да чете. Имаше чувството, че тайно подслушва любовния шепот на двама непознати, но не беше в състояние да остави писмото. Последният ред гласеше:

„Твой до смъртта: А. А.“

На самия лист беше отпечатано името на изпращача. Княз Алексей Проков.

Ливия загуби ума и дума. Невъзможно! В първия момент помисли, че писмото е изпратено от Алекс. Глупости, това не можеше да бъде… Въпреки това е странно, че София е обичала мъж на име Алексей Проков.

— Какво има, Лив? Сякаш си видяла призрак. — Корнелия скочи и изтича при приятелката си.

— Наистина видях призрак — промълви глухо Ливия, подаде писмото на Корнелия и отвори следващото. На листа бяха гравирани същите инициали, а в писмото отново се говореше за неудовлетворена любов и безкрайна тъга.

— Какво означава това? — попита Аурелия, наведе се над рамото на Корнелия и зачете писмото. — Кой е този Алексей Проков?

— Нямам представа — отговори Ливия, която трескаво отваряше писмо след писмо и търсеше инициалите.

Корнелия размени загрижен поглед с Аурелия и се опита да я спре:

— Виж, Лив, не мога да си представя, че се касае за чиста случайност.

Ливия остави следващото писмо и вдигна глава.

— Права си — пошепна тя. На челото й се бе вдълбала дълбока бръчка. — И аз не мога да си представя, че е случайност. — Тя посочи папката и допълни: — Тук са скрити десетки писма. Значи двамата са си писали години наред.

— Има ли дати? — попита Аурелия.

— Досега не намерих нито една дата — отговори Ливия. — Ето, нека всяка от вас вземе по едно пакетче и прелисти писмата — помоли тя.

Трите приятелки зачетоха любовните писма мълчаливо и съсредоточено с надеждата да открият факти, които да им помогнат да разберат за какво става дума.

— Само ако можех да прочета отговорите на София… — въздъхна Ливия и грижливо сгъна последното писмо. — Но и сега не се съмнявам, че двамата са били много влюбени. — Тя помисли малко и попита: — Но защо не са се оженили? Защо?

— Може той да е бил женен за друга жена — предположи Аурелия и сложи снопчето писма в папката.

— Да, може би. — Ливия започна да подрежда писмата.

— Но каква е връзката между княз Александър Проков и княз Алексей Проков?

— Далечен роднина? — предположи без особена убеденост Корнелия.

И трите съзнаваха, че нещо не е наред.

Ливия решително поклати глава.

— Не мога да си представя — повтори тя и тихо добави: — Би било най-добре да изясня нещата от първа ръка. Какво ще кажете?

— Права си — подкрепи я веднага Аурелия. — Смятам, че е редно да предоставим тази работа на теб.

— Освен ако изрично не пожелаеш да останем — допълни Корнелия.

— О, не, недейте. Много ви благодаря. Първо ще помисля малко, а после ще говоря с Алекс.

Ливия говореше и се изненадваше от вътрешната си хладина и спокойствие. Всички чувства се бяха изпарили.

— Добре, мила, тогава ще те оставим сама. — Корнелия я целуна сърдечно и добави: — Ако имаш нужда от нас, прати някого да ни повика.

— Точно така, обещай, че ще ни повикаш — подкрепи я Аурелия и също прегърна Ливия.

— Обещавам — усмихна се колебливо Ливия. — Но няма да се наложи. Сигурна съм, че Алекс ще се изненада от откритието ми не по-малко от мен.

— Да, разбира се. — Приятелките й забързаха към стълбата.

— Не ни изпращай. Утре ще дойдем да те видим — обещаха те и изчезнаха.

Ливия не направи опит да ги последва. Още дълго остана на тавана, загледана в папката с писмата. Знаеше, че не е случайност. Мъж със същото име като Алекс е бил любовник на София Лейси. Това ли беше причината, довела Алекс в дома й? Затова ли я беше ухажвал така настойчиво, затова ли искаше на всяка цена да се ожени за нея? Но защо? София беше мъртва. Любовникът й също не беше вече между живите. Ливия сърдито разтърси глава. Трябваше да се освободи от страховете си. Няма смисъл да си блъска главата с подобни размишления. Ако Алекс знаеше отговора на въпросите й, тя щеше да го принуди да отговори. Решена да стигне докрай, тя взе папката с писмата, откачи лампата от куката и слезе от тавана. Първо отиде в спалнята си и остави папката върху скрина до леглото. След това тръгна да търси Моркомб.

Намери го в новата кухня на близначките — настанен удобно в своя люлеещ се стол, старецът пиеше чай. Помещението миришеше на меденки.

— Лейди Фарнхем взе ли меденките за Франи? — попита Ливия.

— О, разбира се. Влезте за малко, лейди Ливия — покани я Мейвис и продължи да меси тестото. — Имате ли нужда от нещо?

Моркомб се опита да стане, но Ливия го спря.

— Недейте, почивайте си… дойдох да поговорим. — Ливия застана до масата и започна да рисува разни фигурки върху набрашнената повърхност. — Колко време служихте при лейди София?

Тримата се замислиха дълбоко.

— Стана точно преди регатата по Темза — започна Ада и сипа щипка сол в котлето над огъня. — Помниш ли Моркомб! Какъв ден, какъв ден! Навсякъде лодки по реката. Красива картина…

— Точно така, лейди София ни освободи за цял ден — спомни си Мейвис. — Беше се облякла с най-хубавите си дрехи. Имаше си място на високата трибуна сред изисканите дами и господа.

— Коя година беше това? — попита нетърпеливо Ливия.

— О, вече не помня… — промърмори Моркомб.

— Седемдесет и пета — заяви Мейвис. — Тогава получих кожената си шапка.

— Права си Мейвис — кимна Ада. — Седемдесет и пета. През януари постъпихме на служба при лейди София. Тогава при нея беше онзи тип от Австрия… помниш ли го, Мейвис?

— Онзи с мустака — изкиска се Мейвис.

— Я да млъквате вие двете — изръмжа Моркомб и се надигна от своя люлеещ се стол. — Каквото било, било.

Близначките явно си спомниха за присъствието на лейди Ливия, хвърлиха смутени погледи към нея и замлъкнаха.

— Не се притеснявайте — окуражи ги тя. — Ще се радвам да науча всяка подробност от живота на лейди София, за която можете да си спомните.

— О, не е наша работа да говорим за нея, мадам — възрази Ада. — Тя беше високопоставена дама. Не е сторила зло никому, през целия си живот.

— Но поне умееше да се наслаждава на живота — допълни сестра й и отново се изкиска. — И не говореше лошо за никого, въпреки че хората дрънкаха глупости за нея.

Ливия реши да се оттегли, преди някой от тримата да е казал нещо, за което после ще съжалява. Щом са постъпили на служба при София Лейси едва през 1775 г., те не познаваха Алексей Проков. Алекс беше роден преди това и й беше казал, че през цялото време е живял с баща си в Русия. Но можеше ли да му се вярва?

— Е, оставям ви да работите — рече меко тя. — Впрочем, Ада, княз Проков високо цени вашия телешки пастет — обърна се тя към едната близначка. — Не би било зле да ни го поднесете някой ден за обяд.

— Разбира се — съгласи се с готовност Ада.

Ливия излезе от кухнята и мина през преддверието. Знаеше, че ще завари там Борис.

— Все още ли има чужди хора в библиотеката, Борис?

— Не, принцесо. Михаил Михайлович напусна къщата преди половин час.

— Благодаря. Помолете княз Проков да дойде в спалнята ми веднага щом може.

Борис се поклони и тръгна към библиотеката. Ливия се качи на втория етаж.

Алекс седеше на дивана и мислеше за успеха на днешната си маневра. Оказа се по-просто, отколкото очакваше — но и Михаил Михайлович беше съвсем обикновен човек. Достатъчно беше да го остави за малко сам в библиотеката, докато депешата до царя лежеше отворена върху писалището. Гостът му изобщо не се запита защо князът се отнася така невнимателно към тайните си. Алекс го увери, че отива да търси в избата от най-хубавото бордо и го остави сам. Но не слезе долу, а се скри в съседната стая и проследи как Михаил Михайлович жадно прочете писмото до цар Александър.

Тогава му стана ясно защо винаги страхливият Аракчеев използва като инструмент глупак като Михаил Михайлович. Князът никога не изпитваше подозрения, никога не се чувстваше манипулиран или измамен, гордееше се с работата, която вършеше — това даваше възможност на Аракчеев да го пуска по всякакви следи. Михаил се впиваше като пиявица в преследвания и постигаше своето.

Сега Алекс го бе поставил в положение да съобщи на началника си, че княз Проков образцово изпълнява задължението си да е ухо и око на своя господар в Лондон. Почукването на Борис го изтръгна от самодоволните мисли.

— Какво има? — Алекс вдигна глава с надеждата да види усмивката на Ливия и святкащите й сиви очи, но остана разочарован. — Какво има, Борис?

— Княгиня Прокова желае възможно най-бързо да я посетите в спалнята й, сър — изрече сдържано икономът.

— Благодаря, Борис.

Алекс кимна и мъжът се оттегли. Какво ставаше с Ливия? Тя почти никога не даваше нареждания на Борис. Ако имаше да му каже нещо, щеше да дойде при него и да уреди въпроса сама. Или щеше да го помоли той да отиде в салона й. Защо официално бе наредила на Борис да го намери и да го изпрати в спалнята й?

Е, имаше само един начин да разбере. Алекс запечата депешата с восък, натисна печата си отгоре, изчака восъкът да изстине и прибра писмото в джоба на жилетката си. По-късно щеше лично да го предаде на тайния пост в Блек Кок на Дийн стрийт. Отиде в залата и повика иконома.

— Борис, каретата ще ми трябва за осем. Тази вечер с княгинята сме на театър.

— Да, княже. — Борис се поклони учтиво. — Вероятно ще вечеряте вкъщи?

— Точно така, преди театъра.

Алекс се качи на втория етаж и нетърпеливо почука на вратата на спалнята. Изчака Ливия да му отговори и влезе.

— Малко се обърках, когато ми предадоха поканата на жена ми да я посетя рано следобед в спалнята й — рече той, но доброто му настроение моментално се изпари, като видя в какво състояние беше Ливия.

Лицето й беше бледо, погледът — напрегнат.

— Какво има, скъпа? Зле ли ти е?

Той отиде бързо при нея, но тя се отдръпна.

— Нищо ми няма, добре съм — отговори тихо Ливия. — А дали се е случило нещо… честно казано, не знам. Може би ти ще ми помогнеш да разбера.

Изведнъж Ливия се почувства изтощена до смърт и затрепери от страх. Закри очите си с ръка и се помоли онова, което беше прочела в писмата, да не е истина. Алекс улови ръцете й, погледна я в очите и веднага забеляза страха й.

— Какво има, кажи ми!

— Това тук — отговори кратко тя и посочи папката с писмата. — Не мога да разбера какво е. Намерих на тавана тези писма. Прочети ги, моля те.

Алекс отвори папката, развърза едно пакетче и започна да чете. Четеше мълчаливо, взирайки се в пожълтялата хартия. Ливия седеше на стола пред тоалетката и наблюдаваше лицето му.

След малко той взе цялата папка, настани се на леглото и продължи да чете, все така в пълно мълчание. Четеше всяко писмо от първия до последния ред, но изражението на лицето му не се променяше. Напротив, той все повече се затваряше в себе си и тя не знаеше какво става в ума му.

Алекс четеше и не вярваше на очите си. Писмата го изпълваха с ужас и почуда. Тези писма бяха написани от баща му. Баща му е бил способен на такава страст… на такива дълбоки чувства. Студеният, дистанциран, строго изпълняващ дълга си родител, когото познаваше, беше същият човек, писал тези редове. Никъде обаче не се споменаваше детето, родено от София. Нима тя никога не е питала за сина си? Нима не се е интересувала какво е станало с него?

Алекс прочете писмата и започна отначало. Бе забравил за присъствието на Ливия. Търсеше нещо пропуснато, търсеше скрити указания. Нищо. За София Лейси и за баща му синът им сякаш никога не беше съществувал. Ала страстта между двамата е продължила да пламти с такава силна, че пръстите му буквално пареха, докато прелистваше страниците. Накрая вдигна глава, стискайки последното писмо.

— Странно — прошепна той. — Очаквах всичко друго, само не и това.

— Какво не си очаквал? — попита изненадано Ливия, обърна се и го погледна.

— Че баща ми може да пише такива писма — отговори сухо Алекс и стисна устни.

— Алексей Проков е бил твоят баща? — Гласът и дойде някъде много отдалеч.

— Да. А София Лейси ми е майка.

— Разбирам — прошепна тя, но веднага продължи с нарастващ гняв: — Не, нищо не разбирам. Защо не са се оженили? Да не би баща ти да е бил вече женен?

— Не — отговори Алекс. — И никога не се ожени. Сега разбирам причината. — Той удари с юмрук купчинката писма в скута си. Беше готов да се разплаче. — И никога не ми обясни защо майка ми се е съгласила той да ме вземе и да се върне с мен в Русия. Защо тя е продължила живота си, сякаш аз не съществувам. — От гърлото му се изтръгна горчив смях. — Като момче бях убеден, че аз съм причината. Че не съм достоен за любов.

— Изпитвам дълбоко съчувствие към това момче, но пред мен стои мъж — отвърна бавно Ливия. — Мъж, който ме излъга. Доколкото виждам, нашият брак не е нищо друго, освен един фарс. Имам чувството, че играем театър, и то пред напълно непозната публика. Сега вече знам, че си имал сериозни причини да се залепиш за мен и да ме ухажваш така настойчиво. Причини, които нямат нищо общо с мен. Дължиш ми обяснение.

Алекс въздъхна и сведе глава.

— Да, знам, че ти дължа обяснение. — Беше готов да й признае половината истина. — Пристигнах в Лондон, защото царят ми възложи тайна мисия. Миналата година през ноември той изтегли посланика си от двора в Сейнт Джеймс. Оттогава се налага в града да има човек, който да се оглежда и ослушва и да съобщава на царя какво става в Англия. — Алекс вдигна рамене и заключи: — Аз съм окото и ухото на царя.

— Вероятно това обяснява досадните гости онази вечер и странните разговори за положението в Русия.

— Да.

— Но защо е трябвало непременно да се ожениш?

Алекс си бе научил урока. Ливия нямаше да се задоволи с удобна лъжа. По-добре да сложи ножа в раната и да го завърти. Ще изреже отровата и веднага ще зашие раната.

— Съпругата е най-доброто прикритие — обясни хладно той. — Тя ми помага да се движа в подходящите кръгове, освен това е добре да има изискана домакиня. Всичко изглежда нормално, обикновено, никой не ме подозира.

— Но защо точно аз? Защо избра мен за тази задача? В обществото има достатъчно необвързани жени, които с радост биха приели предложението ти.

Ливия се опитваше да говори студено, но гласът и трепереше. Алекс стана от леглото и отиде при нея. Сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. Жена му изглеждаше сериозно наранена и това му причини болка.

— Защото обичам само теб. От много месеци насам. Повярвай ми. За мен няма да има друга жена, освен теб. Убеден съм в това.

— Защо аз? — повтори упорито тя. Вече цялата трепереше. — Ти ме преследваше с дяволска настойчивост. Хвърчеше около мен като молец около светлината. Питам още веднъж: защо аз?

Ливия раздвижи рамене, за да се освободи от ръцете му, и Алекс я пусна.

— Всичко започна заради къщата — призна той. — Не е принадлежала на майка ми, макар тя да е била убедена в това. Баща ми й е дал правото да живее в нея, докато е жива.

Ливия го погледна ужасено.

— Това означава ли, че не е имала право да ми я завещае?

— Да — отговори просто той. — Когато дойдох в Лондон, имах намерение да си поискам собствеността. Къщата беше вписана в имуществото на баща ми. Аз съм единственият му наследник.

— И защо просто не ми взе къщата? — попита остро тя. — Предполагам, че имаш всички необходими документи, за да докажеш правата си. Защо не ме изгони със силата на закона?

— Отначало мислех да направя точно това — опита се да обясни Алекс. — Но като те видях… Помниш ли бала у лейди Кларингтън? Онази нощ… — Той вдигна рамене и се опита да се усмихне. — Бях изгубен, Ливия. Още от пръв поглед. Тогава си казах, че ако те направя своя жена, къщата пак ще ми принадлежи.

— Възхищавам ти се — отговори Ливия и се изсмя цинично. — Работиш изключително ефективно. Две мухи с един удар, както казва поговорката.

— Заслужавам презрението ти — отвърна тихо той и зарови пръсти в косата си. — Но не съм имал намерението да бъда жесток.

Ливия мълчеше и той опита още веднъж:

— Опитай се да ми повярваш, Ливия. Всички тези първоначални мотиви много бързо загубиха значението си. Повярвай ми, моля те.

Той я погледна настойчиво, но очите й останаха празни.

— Би ли ме оставил сама, моля те?

Ливия се обърна отново към огледалото и едва не извика, като видя смъртнобледото си лице. Изчака, докато вратата се затвори зад него, скри лице в ръцете си и даде воля на сълзите си.