Джейн Фийдър
Опасен маскарад (10)

9

Късно следобед Корнелия, Аурелия и Ливия влязоха в къщата на Монт стрийт. Следваше ги натоварен с кутии лакей.

— Хектор, моля ви, занесете кутиите в детската стая — обърна се Корнелия към иконома. — Линтън вероятно иска да се убеди, че съм изпълнила поръчките й съвсем точно. До последния детайл.

Тя се засмя съзаклятнически, а икономът й отговори със сериозен поклон.

— Разбира се, милейди, веднага ще се погрижа. Негово благородие е в библиотеката. Няколко джентълмени са му на гости — съобщи Хектор.

— Познавам ли някой от тях?

— Сър Никълъс и сър Фостър, мадам. Другите трима джентълмени са ми непознати.

— Е, в такъв случай ще се наложи да се представим — заяви Корнелия и забърза към библиотеката. — Следвайте ме, дами.

Щом Хари бе поканил и други гости, освен най-близките си приятели, това беше посещение на учтивост и домакинът не би трябвало да има нищо против жена му да влезе неочаквано. Корнелия почука тихо, отвори веднага и провря глава през открехнатата врата.

— Добър ден, джентълмени. Надявам се, че не смущаваме разговора ви?

— Ни най-малко, любов моя. Заповядай. — Хари стана и зелените му очи заблестяха — както винаги, когато виждаше жена си. — О, Ливия и Аурелия също са тук! Това е прекрасно.

Хари отвори широко вратата и кимна сърдечно.

— Заповядайте, дами… Ще позволите ли да ви представя? — Домакинът хвърли бърз поглед към Ливия и добави многозначително — Е, поне тези, които не се познават.

Ливия разбра за какво става дума, но беше твърде погълната от Алекс, за да обърне внимание на закачките на Хари. Князът стоеше полускрит зад двама непознати мъже. Сияещите му сини очи се впиха в лицето й, на устните му изгря усмивка. Ливия моментално усети как в долната част на тялото й нахлу топла вълна. В същото време изпита неочаквана нежност, която идваше дълбоко от сърцето й. Кръвта й запулсира и тя се почувства привлечена като с магнит. Бузите й пламнаха и тя неволно направи крачка към него. Без да я изпуска от очи, Алекс излезе от ъгъла и отиде при нея. Наведе се над ръката й и рече тихо:

— О, Ливия, нямах представа, че още днес следобед ще имам удоволствието да ви видя отново.

Устните му докоснаха горещите й пръсти. Ливия успя да каже две-три думи в отговор, без да разбира смисъла им. Беше й повече от ясно, че приятелките й я наблюдават, и съзнаваше, че поведението й я издава. Но какво пък — нали нямаше тайни от Нел и Ели. Обаче Хари, Дейвид и Ник… въпреки това не беше способна да се овладее. Хари побърза да й се притече на помощ.

— О, бях забравил, че ти вече се познаваш с княз Проков, Ливия — рече той и се обърна към жена си: — Корнелия, позволи ми да ти представя княз Александър Проков. Проков, това е съпругата ми, лейди Бонъм.

Ливия се зарадва, че за малко ще се освободи от близостта на Алекс. Обърна се към Ник и Дейвид и прие сърдечните им поздрави. Вероятно силната й реакция на срещата с руснака бе събудила любопитството на мъжете, но те бяха достатъчно умни и учтиви, за да не коментират случилото се. Вместо това се заговориха непринудено, като стари приятели, с Ливия и Аурелия и й позволиха да си възвърне самообладанието.

Лейди Бонъм е забележителна дама, помисли си Алекс и учтиво се поклони. Корнелия носеше следобедна рокля от муселин на райета, медноцветната коса бе прибрана под прилепнала шапчица от кафяв филц.

— Ваш слуга, мадам.

— Радвам се да се запознаем, княз Проков. — Корнелия му протегна ръка и се усмихна сърдечно, но очите й го измериха с остър поглед. — Ливия ми е разказвала за вас.

— Това е чест за мен — усмихна се Алекс. — Ще позволите ли да ви представя спътниците си?

Той посочи херцога и графа, които учтиво очакваха да ги запознаят с домакинята и двете й приятелки. Ливия скришом огледа другите руснаци. Двамата мъже бяха по-възрастни от него и на пръв поглед нямаха нищо общо. Графът изглеждаше много сериозен и очевидно държеше на добрите маниери. Ако не ме лъже чувството, князът е пийнал малко повечко, каза си Ливия, като забеляза замъгления поглед на другия руснак. Хили се блажено като котарак, облизал гърнето със сметана.

Ливия положи усилия да се съсредоточи върху разговора, въпреки че напрежението я разкъсваше вътрешно. Точно сега не беше в настроение за учтива размяна на празни думи. През цялото време усещаше как Алекс я следи с поглед, чуваше всяка негова дума, въпреки че той стоеше в другия край на стаята.

— Чаша шери, Ливия? — попита Хари и Ливия се стресна.

— Да, благодаря ти.

Ливия се усмихна механично и пое подадената й чаша. Хари я измери с внимателен поглед и се обърна отново към гостите си. Тя реши да поговори малко с херцога, който доволно отпиваше от своето бургундско.

— Отдавна ли познавате княз Проков, княз Николай?

— О, от много години — отговори небрежно князът и отново вдигна чашата си.

Бледосините очи изпъкваха върху зачервеното от виното лице и Ливия остана с неприятното впечатление, че мъжът насреща й е извадил метъра и определя размерите на тялото й. Май искаше да провери дали тя би била подходяща за него. Внезапно князът понижи глас, сложи ръка върху нейната, притисна я многозначително и заговори със сладникав, лепнещ глас:

— Я ми кажете, млада лейди, как ви харесва животът в града? Сигурен съм, че младите господа се редят на опашка пред прага на къщата ви. — Той й намигна и продължи: — Ако бях десет години по-млад, и аз щях да се наредя на опашката, със сигурност.

Смехът му изпълни помещението. Ливия разбра намека и цялата се скова. Старият мръсник искаше да разбере дали тя е достатъчно добра в леглото и струва ли си да я ухажва. Вместо да я ядоса, това я разсмя и тя хвърли дързък поглед към Алекс. Той я възнагради с усмивка, извини се на Аурелия и Хари и отиде при нея.

— Вие сте щастлива млада дама, лейди Ливия, с толкова приятели в града…

— Напълно сте прав, княз Проков. Нел отсъства цяло лято и аз съм безкрайно радостна, че отново е тук. Старите приятели са незаменими, не мислите ли? Впрочем князът спомена, че се познавате от много години.

— Да, откакто ме приеха в двора на царица Екатерина — отговори небрежно Алекс. — Тогава бях десетгодишен, а великият княз Александър беше само на четири. А пък княз Николай беше вече млад фаворит. — Той избухна в тих смях. — Именно Николай се зае с възпитанието ми и… как да кажа… научи ме да се движа в обществото.

— Я не говорете глупости! — скара му се добродушно князът. — Просто се погрижих да не занемарите тази част от възпитанието си. Защото царицата се занимаваше преди всичко с обучението ви и обръщаше внимание само на науката и религията. Направих същото и за великия княз, когато достигна съответната възраст.

— Мисля, че този разговор е по-скоро между двамата — намеси се с усмивка Ливия, макар че гореше от желание да узнае нещо за миналото на Алекс.

Князът й хвърли бърз поглед над чашата си.

— Съмнявам се, че сте толкова изненадана — отбеляза той. Ливия усети как бузите й пламнаха и се ядоса на смущението си. Бързо отпи глътка шери и попита:

— Имате ли братя и сестри, княже?

— Не — отговори спокойно той. — Но царят ми беше като брат. Учехме заедно, макар че разликата във възрастта ни е шест години.

— Защо говорите в минало време? — осведоми се любопитно Ливия. — Царят е още жив. Нима не ви е близък като брат?

— Сега е цар — отговори сдържано Алекс. — Сега ми е господар. Никой няма право да претендира за братски връзки с руския цар, ако не е кръвно свързан с него.

— Разбирам…

Ливия смръщи чело. Незнайно по какви причини Алекс се бе отдръпнал вътрешно. Явно не желаеше да обсъжда тази тема. Тя се обърна към княз Николай и забеляза, че той също е станал сериозен. Погледът му вече не беше топъл и прелъстителен, а хладен и почти враждебен. Май има някакъв неписан закон, който забранява на руснаците да говорят за своя цар, освен ако не става въпрос за политика, помисли си тя. В този миг се появи Корнелия с бутилка вино и спаси положението.

— В Санкт Петербург ли живеете, княз Проков, или сте от Москва? — попита домакинята, докато пълнеше чашите на мъжете.

— Живея и в Москва, и в Санкт Петербург — отговори учтиво Алекс, — както повечето руснаци. Семейството ми има дворци и в двата града.

— Това е вярно — потвърди веднага князът, — но почти никой не иска да живее за постоянно в Москва. На града му липсва елегантност.

— Москва е град, който държи на старите традиции, лейди Бонъм — обясни граф Фьодоровски, които вече бе разгледал книгите на Хари. — Санкт Петербург е отворен към Европа, към цивилизацията. Но сърцето на страната ни бие в Москва. Тя е символ на нашето азиатско минало.

— В къщите става течение, улиците са тесни и прашни, благородниците са тесногръди, а прислугата — мрачна — обясни с широк жест князът. — Архитектурата е ужасна смесица от рушащи се дървени къщи и жалки колиби.

— Не говорете така. — В гласа на графа прозвуча обида. — Москва е жив град. А църквите са просто прекрасни. Кремъл може да е ужасна крепост, но излъчва величие.

— А вие какво мислите, княже? — попита настойчиво Ливия и с нетърпение зачака отговора на Алекс. Тя не знаеше почти нищо за огромната империя — само няколко събития от обърканата, изпълнена с насилие история. Преди да се запознае с Алекс, нито веднъж не беше разговаряла с руснаци и сега се изненадваше от различията помежду им. Трима мъже с напълно различен темперамент… всъщност какъв темперамент притежаваше княз Проков?

— Съгласен съм с графа — отбеляза небрежно той. — Москва е жив град и привлекателно място за хората, които не желаят да се забъркват в дворцовите интриги в Санкт Петербург. Москва е град за хора без честолюбие и амбиции. Там цари всеобщо доволство от живота. Е, всеки според разбиранията си, нали? За мен би било безкрайно трудно да избера само един град, в който да живея за постоянно.

— Смятате ли в скоро време да се завърнете в Русия, княз Проков? — попита Корнелия, неспособна да скрие парещото си любопитство.

— Никой в нашите кръгове не смята да се връща, мадам. — Алекс вдигна рамене. — Европа е във война. Най-много след година Наполеон ще владее целия континент. Моментът изисква да стоим мирно. Докато вашият прекрасен остров ни оказва гостоприемство, приятелите ми и аз няма да го напуснем.

Докато говореше, той погледна Ливия, която кимна едва забележимо. Беше му благодарна, понеже бе разбрал, че тя се нуждае спешно от тази информация. Граф Фьодоровски погледна часовника си.

— Боя се, че подложихме на сериозно изпитание гостоприемството ви, лейди Бонъм — отбеляза той. — И със сигурност се насладихме предостатъчно на превъзходното бургундско на съпруга ви.

Графът се поклони пред Корнелия и Ливия и се сбогува с домакина и с останалите гости.

— Да, разбира се, Константин е прав. — В гласа на херцога звучеше нежелание да си тръгне. — Не е редно да удължаваме прекалено гостуването си.

— Правилно, княз Николай, не бива — отговори Корнелия със спокойствието на перфектна домакиня.

Мъжът се засмя и целуна ръката й.

— Много сте мила, милейди, много ви благодаря за гостоприемството… Лейди Ливия, за мен беше чест да се запозная с вас. — Той се наведе над ръката й, после отиде да се сбогува с домакина.

Алекс също се поклони пред Корнелия с думи на благодарност, съзнавайки, че тя го наблюдава много внимателно.

— Сигурна съм, че ще се видим отново много скоро, княз Проков — усмихна се тя и му подаде ръка.

— За мен е чест, мадам.

Алекс се отдели от домакинята и потърси с поглед Ливия, която се бе оттеглила в нишата пред прозореца. Отиде при нея, взе ръката й в топлите си, твърди длани и я погледна право в очите.

— Ще позволите ли да ви посетя скоро? — Гласът му беше мек, но издаваше, че очаква отговор на предложението си. Ливия знаеше, че вече е намерила отговора, и не виждаше причини да отлага.

— Да — кимна просто тя и прибави с леко задъхан глас: — Моля.

Очите му станаха още по-наситеносини. Алекс се усмихна и поднесе ръката й към устните си.

— До скоро — пошепна той.

Дали пък не трябваше да го оставя да се помъчи малко, запита се Ливия. Знаеше, че някоя като Летисия Ийгълторп например би постъпила точно така, за да чуе повторно предложение за женитба. Но тя не разбираше какъв смисъл би имало подобно поведение, а и нямаше никакво желание да се преструва на недостъпна. Вече бе взела решение и нямаше да го крие. Сега трябваше да му съобщи решението си официално и да обявят годежа си.

 

 

Още на следващата сутрин Алекс продължи с приготовленията си за предстоящата женитба. Посети бижутера, след това отиде на Трейднидъл стрийт, където беше кантората на адвоката му. Достопочтеният Джон Мастърс принадлежеше към провинциалната аристокрация и поздрави посетителя с дълбок поклон.

— За мен е чест, княз Проков… с какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да прегледате тези документи и да се уверите, че всичко е наред — отговори Александър и хвърли на масата дебела папка, вързана с червена лента. После застана до прозореца, сложи ръце на гърба и се загледа към улицата.

Адвокатът седна зад писалището си и отвори папката. На всеки лист личеше печатът на рода Проков. Джон Мастър прочете документите в мълчание, само няколко пъти вдигна глава и се вгледа в гърба на клиента си. Когато най-сетне свърши, на бузите му бяха избили червени петна. Покашля се дискретно и се върна на първата страница.

— Май нещо не разбирам — промърмори той и запрелиства страниците, сякаш търсеше липсващ документ.

— Какво не разбирате? — Алекс се обърна рязко и го изгледа със смръщено чело. — Според мен всичко е кристално ясно.

— Да, обаче… Работата е там, че… — заекна адвокатът и на лицето му се изписа безпомощност. — Аз знам, че къщата на Кавендиш Скуеър принадлежи на лейди Ливия Лейси. Завещана й е от роднините й. Имам копие от завещанието. Веднага ще го донеса.

Мастърс понечи да стане, но Алекс махна заповеднически.

— Не е нужно. От документите става ясно, че завещанието не е законно. Баща ми не е приписал къщата на София Лейси, само й я предоставил да живее в нея, докато е жива. Толкоз. Това не е подарък.

Мастърс отново посегна към документите. Лицето му изразяваше смущение.

— Разбирам, княз Проков, но… нима това означава, че искате да прогоните лейди Ливия от дома й?

— Не, нямам такова намерение — отвърна хладно Алекс. — Но тъй като вие сте изпълнителят на последната воля на лейди София, искам да знаете какво е действителното положение. Искам да се разбере кой е действителният собственик на къщата. Да приключим с този въпрос веднъж завинаги.

— Разбирам… Но щом нямате намерение да изгоните лейди Ливия от… вашата къща, това означава ли, че ще й поискате да плаща наем, ако желае да продължи да живее там?

Мастърс свали роговите си очила и разтърка очи.

— Вижте, аз съм наясно с финансовото положение на младата дама. Ако се наложи да плаща наем по пазарни цени, това ще е свръх възможностите й.

Алекс поклати глава.

— Нямам никакво намерение да товаря младата дама с наем за къщата. И със сигурност няма да я изгоня от дома й.

— Но тогава… ще позволите ли да запитам какво възнамерявате, сър? — попита нерешително Мастърс.

— Изпълнен съм с надежда, че дамата ще се съгласи да стане моя съпруга — обясни просто Алекс. — В този случай проблемът ще се разреши от само себе си. Вижте, Мастърс, искам да потвърдите писмено, че сте прегледали документите и че те са напълно редовни. Ще напишете, че те са по-важни от последната воля на лейди София, която не е знаела, че няма право да състави такова завещание. Моето предположение е, че дамата просто не е разбрала смисъла на подаръка, който е получила от баща ми. А може би… — Той вдигна рамене. — … може би през последните години паметта й е отслабнала. Сега обаче това няма значение.

— Разбирам — повтори за пореден път Мастърс, макар да не разбираше нищичко. Адвокатът уважаваше много лейди Ливия и се чувстваше задължен да пази интересите й. Нещо в поведението на руския княз го объркваше. След малко обаче си каза, че всички руснаци се държат особено и се успокои. Ако лейди Ливия се омъжи за руския княз, въпросът ще се уреди от само себе си. Може би тя е открила ценни качества у него.

— Най-добре е веднага да съставите брачния договор — продължи Алекс. — Искам вътре изрично да пише, че жена ми и аз ще живеем в къщата на Кавендиш Скуеър винаги когато сме в Лондон.

— Трябва ли да разкрия пред лейди Ливия кой е истинският собственик на дома й, сър?

— Този въпрос изобщо не ви засяга, Мастърс — отговори студено Алекс, нахлузвайки ръкавиците си.

— Разбирам — промърмори Мастърс. — А що се отнася до брачния договор… предвиждате ли издръжка за лейди Ливия, сър? За нейните лични разходи, нали разбирате? Нямам представа как се уреждат тези неща във вашата страна, но в Англия е обичайно преди женитбата съпругът да даде разпорежданията си за финансите на съпругата си. Повечето мъже определят известна сума на всяко тримесечие.

Мастърс млъкна и безпомощно вдигна рамене. Алекс се пресегна през масата, грабна перото и написа няколко цифри.

— Ето, мисля, че това е достатъчно. Включете го в договора. — Бутна перото в ръцете на стреснатия адвокат и грабна шапката си. — Незабавно изпратете писменото обяснение и брачния договор в жилището ми на Брутън стрийт. Желая ви хубав ден, Мастърс.

Адвокатът бе впил поглед в цифрите на листа пред него и не чуваше и не виждаше нищо друго. Едва когато князът се сбогува за втори път, Мастърс разтърси глава и дойде на себе си.

— О… моля за извинение, княз Проков. Вижте това… много щедро, наистина много щедро… Досега не бях виждал такава издръжка… И аз ви желая хубав ден. За мен е удоволствие да ви услужа, сър.

Адвокатът бързо излезе иззад писалището си и придружи клиента до вратата с непрестанни поклони. След като го изпроводи с поглед и го изчака да се отдалечи по улицата, се върна в кантората си с нарастващо усещане, че нещо не е наред.

Неотдавна починалият княз Алексей Проков бе завещал на сина си цялото си богатство, а то беше значително. Беше повече от странно, че не е завещал къщата на Кавендиш Скуеър на София Лейси. Адвокатът помнеше лейди София като стара дама с бодър дух и остър език, която живееше много уединено. Говореше се, че имала скандално минало, но подобни приказки бяха нещо обичайно за богатите възрастни дами, особено за останалите неомъжени. В повечето случаи богатството им беше в царството на фантазията, а не в действителността. Доколкото знаеше, на млади години и в средната си възраст дамата е разполагала със значителни доходи, но на старини трябваше да се задоволява с доста по-малко. След смъртта си не остави дългове, но състоянието на къщата й беше много лошо. Сега изведнъж се бе появил „кредитор“ в лицето на княз Проков, който си искаше наследството. Странен случай, много странен, повтори си няколко пъти Мастърс. Но знаеше, че не му подобава да задава въпроси и да прави предположения. По-добре да изпълни поръчката на клиента си.