Джейн Фийдър
Опасен маскарад (17)

16

Алекс спази обещанието си — като сменяха конете на всеки час, двамата наистина стигнаха на Кавендиш Скуеър около полунощ. Борис, готвачът и камериерката Етел бяха тръгнали по-рано с пощенската карета, а багажът беше натоварен на покрива й.

Ливия слезе от каретата с изтръпнали крака — в същия момент входната врата широко се отвори и на прага застана Борис. Щом са успели да се справят с разстоянието, сигурно и те са сменяли конете всеки час, помисли си Ливия. Но за разлика от Алекс и нея сигурно не са имали възможност да се поразтъпчат в двора на някой крайпътен хан, нито да се освежат. Не смееше да си помисли колко е струвало това бързо пътуване — особено като се имаше предвид, че Алекс е взел това решение ей така, отведнъж, по някакъв внезапен каприз. Макар сега да беше княгиня, тя си оставаше дъщеря на баща си и знаеше — щом зарът е хвърлен, трябва да се действа.

— Спалнята ви е готова, принцесо, а Етел вече ви очаква. — Въпреки дългия път и късния час Борис беше безупречен както винаги.

— Благодаря — отвърна Ливия, влезе в преддверието и се огледа любопитно.

Веднага откри промените и макар да се бе съгласила с предложенията на архитекта, изведнъж се почувства чужда в къщата си. Не бе очаквала чак такова съвършенство.

Ама че глупости, наруга се сърдито Ливия и бързо отиде в голямата приемна. Прекрасно! Портретът на лейди София бе почистен и стоеше върху перваза на камината. Сияйните сини очи наблюдаваха зорко цялото помещение.

Ливия мина в трапезарията. Пак същото. Перфектно. Прекалено красиво. Вдигна поглед към тавана и като видя почистената фреска, доброто й настроение се върна. Поне там нямаше промени. В крайна сметка старата къща наистина се нуждаеше от основно подновяване. Важното е, че духът й е още жив, каза си тя.

— Какво не е наред? — попита тихо Алекс и в гласа му прозвуча загриженост. Явно бе забелязал промените в настроението й.

— О, нищо няма — отговори Ливия. — Просто не съм свикнала да виждам къщата толкова безупречна и блестяща. Изглежда така, сякаш никой не живее в нея. Все едно е музей. — Тя свали наметката си, подаде я на Борис и се обърна към мъжа си: — Да идем в салона ми.

Алекс я последва, все така загрижен. Не му убягна, че тя се огледа почти страхливо, а после видимо се отпусна. Тук беше точно както го беше оставила. Весело пращящият огън в камината и запалените лампи я посрещнаха с добре дошла.

— А къде са Моркомб и близначките?

Ливия зададе въпроса колкото можеше по-небрежно, но в действителност беше учудена и леко наранена, че не са дошли да я посрещнат.

— Вероятно в жилищата си. Вече е много късно.

Алекс спря пред малката масичка, на която бяха поставени три гарафи.

— Борис знае, че много обичам да пийна чашка порто преди края на деня. — Вдигната едната от гарафите и попита учтиво: — Ще пиеш ли с мен?

— Да, с удоволствие — отговори Ливия. — Но защо Борис е сложил твоето порто в моя салон?

Алекс се обърна изненадано.

— Притеснява ли те това?

— Честно казано, не знам — отговори тя. — Къщата е моя, това е моят салон… не съм свикнала някой друг да дава заповеди. Ти можеш да се оттеглиш в библиотеката. Там е твоето място. Предполагах, че Борис я е обзавел според желанията ти… Не предполагах, че е влизал тук. Не мисля, че има това право — добави упорито тя.

Знаеше, че думите й звучат гневно и неблагодарно, но не можеше да се отърве от чувството, че някой се разпорежда с нея въпреки волята й. Искаше да види отново Моркомб и близначките, за да е сигурна, че всичко ще си остане постарому. Но сега е твърде късно и не бива да ги измъквам от леглата им, укори се тя. Утре сутринта тримата щяха да работят на обичайните си места, а и тя ще се е наспала и ще вижда нещата в съвсем различна светлина. Докато се опитваше да си внуши това, Алекс й наля чашка порто и й я подаде.

— Съжалявам, че Борис се е намесил в личната ти сфера, Ливия. Той просто е изпълнявал нарежданията ми. Не очаквах, че някои помещения ще бъдат затворени за мен.

— Това не е вярно — отговори тя. — Изобщо не е вярно. Ти си добре дошъл в салона ми по всяко време. Работата е там, че досега това беше само мое местенце… и на Ели и Нел. — При спомена за приятелките й я заболя още повече. — Просто ми е нужно време да свикна с промените.

— Трябва ти време, за да свикнеш, че си омъжена? — Алекс вдигна вежди.

— Не е това. Трябва да свикна с мисълта, че ще деля къщата с теб — отвърна откровено Ливия. — С теб и с персонала ти. Но ще свикна, бъди сигурен. — Тя сложи ръка върху неговата и продължи умолително: — Моля те, не ми се сърди. Знам, че не съм разумна. Аз самата не мога да си обясня защо се чувствам така. Просто ми дай малко време да свикна. Моля те, скъпи.

— Разбира се. — Той отговори на плахото й ръкостискане. — Нямах представа, че къщата означава толкова много за теб.

Това не беше истина. Алекс знаеше какво е отношението й, но не беше очаквал да се натъкне на съпротива. Изобщо не беше очаквал, че тя ще гледа на него като на натрапник.

— По-добре си легни. Уморена си. Утре ще си поговорим пак на спокойствие.

По гърба на Ливия пробяга студена тръпка.

— Нима няма да дойдеш при мен в леглото?

— Разбира се, че ще дойда. Първо обаче трябва да свърша някои неща. — Той помилва бузата й. — Не се страхувай, сладката ми, няма да спиш сама. — Целуна потръпващите й устни и взе от ръката й празната чаша. — Хайде, върви. Денят беше дълъг. Етел те очаква.

А къде бяха Хестър и Джейми? Дейзи бе отишла с Аурелия и Франи на Монт стрийт. Защо не я напускаше чувството, че се е прибрала в къща, която принадлежи на друг? Че тя е гостенка, а домакинът е друг? Беше оставила Моркомб и близначките, Джейми и Хестър, кучетата… Къде всъщност бяха двата териера? Защо не дойдоха да я посрещнат с обичайния си луд лай? Защо не се хвърлиха насреща й, полудели от радост?

— Какво си направил с Тристан и Изолда? — попита тя, уплашена от възможния отговор.

— Наредих на Борис да ги подслони в обора — отговори спокойно Алекс. — Не бих могъл да понеса лая им след такова дълго пътуване. Ако желаеш, утре сутринта ще се върнат в къщата. Но те моля да ги държиш далече от мен.

Той я погледна остро и Ливия видя в очите му искри, които беше забелязвала и друг път. Макар и само за миг, в зениците му се появи чудовищна решителност. Първия път това я уплаши, но сега се почувства още по-зле. Жалко, че беше смъртно уморена и нямаше сили да започне спор. Кучетата бяха на сигурно място, на топло и сухо. Утре сутринта ще стане свежа и спокойна и ще се погрижи за всичко. Ще се справи с проблемите, без да се карах мъжа си.

— Добре, отивам в спалнята. Ще дойдеш ли скоро? — попита тя на път към вратата.

— Да, няма да се бавя.

Когато Ливия излезе, Алекс отпи голяма глътка порто и се замисли дълбоко. Дяволите да го вземат! Защо Ливия се ядоса така? Къщата беше мебелирана точно според нейните указания. Тя бе взела сама всички решения и лично надзираваше работата на майсторите. Да, вероятно беше неизбежно тя да смята къщата за своя лична собственост. И с него беше същото. Сигурно трябваше да предяви претенциите си, да прокара ясни граници. И то веднага. Иначе ще си имат проблеми. Алекс си наля още малко порто и отиде в голямата приемна. Много изискано помещение, обзаведено с вкус и с чувство за мярка. София Лейси го пронизваше с искрящите си сини очи. Алекс вдигна чашата в безмълвен тост и си даде твърдо обещание.

Един ден ще разбуля тайната, каза си той, и този ден вече не е далеч. Беше убеден, че къщата ще му разкаже историята си. Имаше чувството, че духът на София е навсякъде, във всяко кътче, и го дебне — толкова силен и натрапчив, че нямаше как да не научи що за жена е била майка му.

— Да заключа ли входната врата, сър? — попита Борис, появил се по обичая си съвсем безшумно.

— О, да, разбира се. — Алекс се отдръпна от сияещия поглед на майка си. — Говорихте ли със стареца?

— Когато пристигнахме, беше вече в леглото, сър. Едва бях отворил входната врата, когато дотича по нощница и размаха двуцевката си под носа ми. — Борис изкриви лице. — А териерите се разлаяха като луди… Казах на стареца, че княгинята ще пристигне много скоро, и той се успокои. Остави всичко на мен и отиде да си легне.

— Териерите са в обора, нали?

— Разбира се, сър. Намериха си хубаво местенце. Момчето Джейми ги отведе и предложи да нощува там с тях.

— Чудесно. Княгинята много обича кучетата. Не иска да се тревожат и да се чувстват зле. Е, лека нощ, Борис.

Алекс кимна и влезе в библиотеката, която Ливия бе определила за негов частен салон. Красива стая с огромно дъбово писалище, върху което бяха подредени папки, мастилница и пера. Етажерките с книги бяха от пода до тавана. Ливия му бе казала, че нито тя, нито приятелките й са имали време да проверят какви книги съдържа библиотеката. Тази част от къщата не беше пипана до последния голям ремонт. Големите прозорци, които гледаха към вътрешната градина, бяха закрити с тежки кадифени завеси. По кожените столове и солидния диван бяха нахвърляни възглавнички в същите цветове. В камината гореше огън, във всички свещници по стената бяха поставени нови свещи.

За малкото време, което беше прекарал тук, Борис бе успял да върне уюта на къщата — сякаш собствениците бяха излезли само за една вечер. Алекс отиде до писалището, грижливо избрано лично от него за собствените му нужди. В деня, когато Ливия замина за Рингууд, за да започне сватбените приготовления, той прекара целия следобед тук, за да надзирава сглобяването на писалището. От едната страна имаше малки чекмеджета, които се отваряха с един и същи ключ. Алекс извади ключа от вътрешния джоб на жакета си, седна на кожения стол и отвори най-горното чекмедже. На пръв поглед то беше празно. Той мушна ръка навътре и натисна скритата пружина — задната стена се отвори и разкри малко скривалище.

Такива скривалища имаше във всяко чекмедже. Алекс изваждаше оттам кадифени торбички и изсипваше съдържанието им върху лист хартия. Накрая преброи скъпоценните камъни, за да се убеди, че всички са на мястото си. Поръчението, което го бе довело в Лондон, можеше да му струва доста скъпо. Князът прибра камъните обратно в торбичките и ги заключи отново в чекмеджетата. Щом свърши тази работа, се отпусна назад в удобния стол и се загледа замислено в огъня.

След Тилзитския мир царят му бе съобщил, че Бонапарт му е предложил да насочи териториалните си амбиции към Балтика. Какво ли му е внушил? Може би, че красивите дами в дворците на Санкт Петербург няма защо да чуват грохота на оръдията. И точно това е накарало руския владетел да нахлуе в шведската провинция Финландия. Само че победата над Швеция ще е за нас студен и безплоден триумф, помисли си горчиво Алекс. Студен и безплоден като самата страна. Ако царят си въобразяваше, че ще залъже критиците си в Санкт Петербург с подобни завоевания, значи не разбираше нищо от политика. А хората, които не само говорят за въстание, а и действат, ще се възползват от удобния случай.

Потънал в мисли, Алекс забарабани с пръсти по дъбовия плот. След малко стана, разтърка слепоочията си и въздъхна уморено. Духна свещите и излезе от библиотеката. Борис бе запалил лампа в преддверието. Алекс взе оставения до нея свещник, запали една свещ от пламъчето на лампата и тихо изкачи стълбата. Сянката му затанцува по дългия коридор.

Князът отиде първо в своята спалня. На перваза на камината горяха свещи. Огънят гореше буйно. Ливия бе вложила много усилия в подреждането на стаята. Завесите в синьо и сребро наистина бяха красиви. Алекс остана за малко прав, за да се наслади на приятната атмосфера. Ако беше господар на къщата, баща му със сигурност би избрал тази стая. Възможно ли беше един ден да открие указания, че строгият, затворен мъж е живял в това помещение? Че част от духа му все още витае между тези стени? А как красивата жена от портрета в приемната се е запознала с високия, строен руски красавец, когото Алекс бе опознал по-късно? Дали са се любили в тази спалня? Възможно ли е да са спали заедно в това огромно легло с балдахин? Смели са се заедно, шегували са се, закачали са се…

Алекс нетърпеливо разтърси глава. Не. Неговият баща не бе способен да превърне това легло в олтар за весели оргии. Но как жената, заповядала да изрисуват похотливата фреска на тавана в трапезарията, е понасяла скованите прегръдки на своя любовник?

Князът се съблече, загърна се в брокатения си халат и тихо отвори вратата към спалнята на жена си. На нощното шкафче гореше свещ, жаравата в камината все още излъчваше топлина. Ливия лежеше неподвижно в огромното легло сред море от муселин. Тялото й се очертаваше примамливо под бродираната завивка.

Алекс пристъпи безшумно до леглото и за момент се вслуша в равномерното дишане на жена си. Ливия спеше дълбоко и спокойно. Дългите ресници почиваха като полумесеци върху леко поруменелите бузи. Когато спи, изглежда много по-млада, каза си с усмивка той. Не пожела да я събуди. Върна се в стаята си, но остави свързващата врата отворена.

 

 

На следващата сутрин се събуди от нежен шепот в ухото си. Тялото му моментално реагира на опитите й да го събуди. Въпреки това се постара да остане неподвижен, престори се, че спи дълбоко, и задиша равномерно. Ливия продължи с милувките и се засмя тихо.

— Не е нужно да се преструваш, княже мой, отлично знам, че не спиш.

Алекс мушна ръка под завивката и сграбчи кичур от тъмната коса, разпиляна по корема му.

— Ако продължаваш така, ще се задушиш.

— Нищо ми няма — отговори тя, без да вдигне глава. — Харесва ми да правя така. Ако не се лъжа, на теб ти харесва още повече.

— Без съмнение — призна той и простена сладостно.

— Впрочем ти наруши обещанието си — заяви Ливия, когато най-сетне изникна изпод завивката със зачервени бузи и разрошена коса. — Защо си прекарал нощта тук?

— О, скъпа, ти спеше толкова спокойно и дълбоко — въздъхна Алекс, мушна ръце под мишниците й и я сложи върху себе си. — Не исках да те будя.

— Надали щеше да успееш — засмя се тя и го целуна по брадичката. — Но дори и да се бях събудила, сигурно нямаше да реагирам, както очакваш.

— Не бъди толкова сигурна. — Алекс обхвана лицето й с две ръце и я стисна здраво. — Да знаеш, че втори път няма да допусна тази грешка.

— Така трябва, ако не искаш да се лишиш от законното си удоволствие — засмя се тя и го целуна по устата.

— Това да не е заплаха, мадам? — Алекс я сложи до себе си и се притисна към гърба й. — Да знаете, че реагирам много недружелюбно на заплахи.

Той я завъртя по гръб, легна върху нея, опря се на лакти и се вгледа в лицето й. Очите й святкаха предизвикателно. Ливия вдигна ръце над главата и се хвана за решетката на леглото.

— Хайде, княже мой, какво чакаш!

— Гледай само да не съжаляваш за поканата — заяви Алекс и разтвори краката й с коляно.

— О, не ми се вярва — прошепна едва чуто тя и се отдаде на удоволствието от прегръдката му.

 

 

След около час, облечена и готова за новия ден, Ливия слезе по стълбата на долния етаж. Отиде право в кухнята, надявайки се да завари там Моркомб и близначките. Блъсна вратата и изведнъж се озова в помещение, което нямаше нищо общо с някогашната кухня. Край печката стоеше готвачът на Алекс и надзираваше тенджерите. Две момчета режеха зеленчуци, непозната слугиня стържеше тиганите, застанала пред новата мивка. Нито следа от Моркомб, Ада и Мейвис.

Ливия не познаваше готвача на Алекс. Знаеше, че е бил с тях в горската къща, но не го бе видяла нито веднъж. А и как да го види, след като не бе излязла от спалнята цели три дни! Ястията, които приготвяше, бяха прекрасни и тя нямаше причини да се оплаква. Въпреки това беше убедена, че Ада и Мейвис умеят да готвят не по-зле от него.

— Добро утро — поздрави високо Ливия, когато никой не й обърна внимание. В следващия миг си спомни какво бе казал Алекс — че готвачът е наполовина руснак, наполовина французин. Може би не знаеше нито дума английски. — Бонжур — добави със същия тон тя.

Готвачът спря да разбърква ястието и я погледна, сякаш не вярваше на очите си.

— Бонжур, принцесо — поздрави колебливо той. В двете думи звучеше недвусмислен въпрос и изведнъж Ливия се почувства натрапница в собствената си кухня.

Ала преди да е успяла да каже нещо, зад нея се появи Борис. Изглеждаше необичайно нервен. Ливия предположи, че появата й означава нарушение на въведения от него ред в домакинството, затова се е разбързал толкова.

— Добро утро, принцесо — поздрави Борис и се поклони дълбоко. — С какво мога да ви услужа?

— Можете да ми кажете къде да намеря своята прислуга — отговори Ливия, без да крие неодобрението си. Знаеше, че Борис просто изпълнява заповедите на господаря си, но това не правеше нещата по-леки.

— В момента са в жилищата си, мадам — отговори сковано Борис. — Доколкото си спомням, Моркомб и жените приемат заповеди само лично от вас.

— Разбирам. — Гневът й се засилваше с всяка секунда. — Възможно ли е тази сутрин да сте се опитали да им давате нареждания Борис?

— Аз съм майордомът, принцесо — отговори той, без ни най-малко да се впечатли от святкащите й очи. — Това означава, че аз водя домакинството. Моята задача е да се погрижа всички в тази къща да изпълняват безупречно възложените им задачи. Мисля, че имам право да давам нареждания на персонала.

— От този момент нататък нямате това право, Борис — отговори решително Ливия. — Ада и Мейвис не са ви подчинени. Искам по тази точка да сме напълно наясно.

— Ще говоря с княз Проков и…

— Това не е нужно — прекъсна го остро тя. — Аз сама ще уредя този въпрос. — Ливия се — запъти към вратата, но на прага спря и се обърна към замръзналия на мястото си иконом.

— Моля, погрижете се кучетата ми да се върнат в къщата. Предполагам, че Хестър и Джейми все още работят тук?

— Момчето се грижи за кучетата, мадам, а момичето се занимава с прането.

Ливия не възрази. Поне за момента. Най-важното беше, че двамата не са уволнени. Сега имаше да води по-важна битка.

— Искам Джейми незабавно да доведе кучетата в къщата — заповяда тя и излезе от кухнята.

Отиде в преддверието и се огледа. Къде ли беше Алекс? Не бе казал, че ще излиза. Ливия закрачи енергично към библиотеката. Спря за миг пред вратата, почука и влезе.

— Алекс, тук ли си? Трябва да говоря с теб. — Тя направи няколко крачки и спря. — О, извинявай, не знаех, че имаш посетител.

Съпругът й я погледна малко объркано. Не беше свикнал някой да почука и да нахлуе в личното му пространство, без да чака отговор. Но успя да овладее гнева си.

— Скъпа, позволи ми да ти представя Павел Татаринов — рече любезно той. — Татаринов, това е съпругата ми.

Ливия кимна хладно. Още от първия миг не хареса посетителя. Изглеждаше тромав, недодялан… опасен. Носеше изискани дрехи, но те му стояха като чужди. На всичкото отгоре усмивката му беше изкуствена и разкри криви жълти зъби. Кожата на ръцете му беше груба и напукана.

Този Татаринов беше абсолютна противоположност на съпруга й — днес Алекс носеше елегантен зелен жакет, гълъбовосив кожен панталон, а в снежнобялото шалче на шията му беше втъкната смарагдова игла. А кой знаеше по-добре от нея, че ръцете му са меки като коприна?

— Веднага щом имаш свободна минута, ела при мен. Въпросът е спешен — обясни тихо тя и излезе от библиотеката.

Естествено, беше забелязала объркването и яда в погледа му, макар той да се прикриваше изключително добре. Той също има право на своята лична сфера, каза си тя, докато вървеше към салона. Трябваше да свикне, че не може да влиза във всяка стая просто така, когато й се доще. А сега ще отиде в салона си — нейното лично пространство. Гневът й заплашваше да избухне. Понечи да позвъни за кафе, но бързо се отказа. Кай знае кой щеше да й го донесе.

Внезапно Ливия скочи и се втурна към задната стълба. Моркомб, жена му и сестра й обитаваха малък апартамент на втория етаж. Нито Ливия, нито приятелките й ги бяха посещавали някога — за тях мястото беше свещено. Сега обаче тя нямаше никакви задръжки и силно зачука по вратата.

— Кой е? — изскърца гласът на Моркомб отвътре.

— Аз съм, Моркомб, лейди Ливия.

Вратата се открехна.

— А, вие ли сте? — поздрави я старият иконом както обикновено, когато й отваряше вратата. Както обикновено воднистите му очи гледаха недоверчиво. Както обикновено отвори вратата малко по-широко.

— Може ли да вляза? — попита с усмивка Ливия.

— Пусни я да влезе, Моркомб. — Ада отвори широко вратата и я покани с жест. — Влезте, влезте. И без това трябва да говорим с вас.

— Да, да, разбирам ви.

Ливия влезе и се озова в салон, горещ като в ада. В камината горяха няколко цепеници, а над огъня беше окачен голям котел, в който вреше вода. Салонът беше претъпкан с мебели, порцеланови фигурки и безброй възглавнички.

Ливия се огледа стреснато. Не можеше да си представи, че мълчаливият Моркомб и двете сухи, високи близначки живеят в такава обстановка.

— Хубав салон си имате — произнесе най-сетне тя.

— Виждам, че имате нужда от чаша чай — рече Мейвис, която седеше в най-далечния ъгъл с котката Пуси в скута си. Без да се церемони, старата жена я пусна на пода, котката измяука възмутено и побягна.

— Много благодаря — отговори зарадвано Ливия, наведе се и погали котката, която се триеше в глезените й. — Как е Пуси?

— Много е добре — отговори Ада и донесе няколко чаши. През това време Мейвис наля вряща вода в чайника.

— Много съжалявам — започна Ливия. — Нямам представа какво са ви казали… нито какво се е случило след заминаването ми.

— Вече не сме желани тук — отвърна мрачно Моркомб. — Онзи Борис ми го каза право в лицето. Само преди час. Били сме твърде стари. Не подхождаме на стила на живот на новия господар. Пречим. Да се махаме. Точно така каза.

— Не е справедливо, лейди Ливия — подкрепи го Ада. — Лейди София го каза съвсем ясно в последната си воля. Да работим тук, докато искаме.

— Да, знам. — Ливия седна на един стол. — Благодаря, Мейвис — пошепна тя и пое чашата с чай. — Нямах възможност да поговоря с княз Проков за вас, но ви обещавам, че ще уредя въпроса.

Тя отпи глътка чай и въздъхна доволно.

— Да знаете, че няма да готвя, докато онзи французин се мотае из кухнята — заяви Ада. — Това си е моята кухня. Моята и на Мейвис.

— Точно така — подкрепи я Мейвис. — Бяхме достатъчно добри за лейди София и не виждам защо да не сме добри за този чужденец.

Нима забравихте, че съм омъжена за този чужденец? — искаше да попита Ливия, но премълча.

— Според мен съпругът ми не е наясно с положението — опита се да обясни тя. — Не познава историята на тази къща. Ще говоря с него веднага щом посетителят му си отиде. Сигурна съм, че ще намерим решение, което да удовлетвори всички.

Ливия изпи чая си и се надигна.

— Как са Хестър и Джейми?

— О, добре са, двамата млади глупаци — изгърмя недоволно Моркомб, който още не беше започнал да пие чая си. — Нямат представа как стоят нещата. Правят, каквото им кажат.

— Значи са добре — промърмори Ливия. — Ще говоря с мъжа си и ще обсъдим темата. Сигурна съм, че е станало недоразумение.

— Не ми се вярва, но се надявам вие да ни помогнете — отговори намръщено Мейвис, но в следващия миг на лицето й изгря усмивка. — А как са малките? Стийви добре ли е вече?

— Разбира се, че са добре — увери я Ливия. — Момчето вече не помни какво нещастие го е сполетяло.

— Слава богу! — Ада й отвори вратата. — Ще ни кажете какво сте решили, нали?

— Да, разбира се.

Ливия се усмихна окуражително — поне така се надяваше — и забърза към салона си. Изпитваше гняв, но и малко объркване. Алекс бе посмял да се разпорежда зад гърба й, без дори да я попита какво мисли. Да, вярно, персоналът беше много различен, но двамата нито веднъж не бяха разговаряли кого да задържат в дома си и кого не. Той бе казал, че ще поговорят, но сега се оказваше, че е взел решение, без да се допита до нея. Е, това трябваше веднага да престане.

Ливия тъкмо бе слязла на първия етаж, когато откъм кухнята долетя весел лай. Тристан и Изолда дотичаха в преддверието, втурнаха се срещу нея и заскачаха, лаейки оглушително. За малко да я съборят. Ливия седна на стълбата, кучетата се покатериха в скута й и започнаха да ближат ръцете й.

Шумът стигна до библиотеката. Алекс въздъхна, а Татаринов изохка уплашено.

— Това са кучетата на жена ми — обясни князът. — Отдавна не са я виждали.

Гостът му явно не разбра.

— Въпреки това ви поздравявам. Уредили сте нещата си много добре. Такава жена и такава къща… Но най-важното е, че сте го постигнали без усилия. За мен е удоволствие да работя с вас, княз Проков. Не се съмнявам, че ще доведем задачата си до края и начинанието ни ще се увенчае с успех. — Татаринов стана. — Аз ще продължа да движа нещата. Ще кажа на останалите, че сте отново в града.

— То ще се разчуе много бързо — усмихна се хладно Алекс.

— Но няма нищо лошо и вие да вдигнете малко пара.

— Естествено. Лесно ще стигнем до хората ви, нали?

— Да, разбира се. А как сте с финансите?

— Засега съм добре.

— Ако изпаднете в нужда, обърнете се към мен — настоя Алекс. Задачите му бяха различни и се налагаше да изпълнява много роли. Най-лесната от тях беше на ковчежник. Внезапно му хрумна нещо неприятно и лицето му помръкна.

— Има ли нещо ново за шпионите на Аракчеев? Внимавах никой да не ме следи по време на краткото ми сватбено пътешествие. Възможно ли е да са се отказали да вървят по петите ми?

Татаринов вдигна рамене.

— Да, доколкото знам, вече не ви следят. Михаил Михайлович е гарантирал за вас.

Алекс тихо изсвири през зъби.

— Михаил следи дали изпълнявам съвестно задълженията си към царя — обясни той. — Това ми е ясно. Но нямах представа, че работи за тайните служби на Аракчеев.

Татаринов кимна.

— Честно казано, не мога да си представя, че му е приятно да си цапа ръчичките с подобни типове. Но лично царят му е заповядал да работи съвместно с тайната полиция. А както знаете, той се подчинява сляпо на царските заповеди.

Татаринов се изсмя подигравателно, а Алекс кимна.

— Сигурно сте прав. Ще внимавам, когато съм с него. Не е трудно да го убедя, че изпълнявам задачите, възложени ми от царя. И другите от групата ли са под наблюдение?

Татаринов отново вдигна рамене.

— Известно време се интересуваха от Сперсков. Нали знаете, той обича жените и според тях това е подозрително. Но не вярвам да са открили нещо съществено, освен че е развратник. А той дава всичка от себе си, за да поддържа това убеждение. Другите също са под наблюдение, но май няма повод да се тревожим. Поне засега. Ако положението се промени, вие ще научите пръв, княз Проков.

— Това звучи утешително — отбеляза Алекс и позвъни за Борис.

Кучетата отново залаяха като луди, когато икономът придружи госта през преддверието и му отвори вратата.

Алекс се появи в преддверието със смръщено чело. Ливия седеше на стълбата и се опитваше да успокои развилнелите се териери. Добре поне, че ги държеше здраво, колкото и те да се опитваха да се освободят.

— За бога, Ливия, стани от стълбата! Крайно неприлично поведение за една дама! И накарай проклетите кучета да замълчат!

Ливия се надигна, без да изпуска кучетата от ръцете си.

— Трябва да говорим. Веднага. Аз и ти, Александър Проков.

Алекс моментално разбра, че съпругата му кипи от гняв, и изпита леко смущение. Гласът й прозвуча студено, меките черти на лицето й издаваха твърда решителност. Нежната любовница, промъкнала се рано сутринта в леглото му, бе изчезнала. Тя слезе по стълбата, притиснала до гърдите си двете кучета, и застана пред него.

— Какво има? — попита той.

— Много добре знаеш какво — отвърна Ливия. — В библиотеката ли ще отидем, или в салона?

Алекс поклати глава.

— Все ми е едно. Нямам представа какво се е случило, затова предоставям на теб да избереш подходящото място.

Ливия му хвърли остър поглед. Възможно ли беше да не разбира причината за вълнението й? Тя влезе в салона, остави кучетата вътре и отново излезе.

— Ще говорим в библиотеката.

— Както желаеш — кимна учтиво той. — Заповядай…

Ливия тръгна пред него с толкова енергични крачки, че зеленият креп на утринната й рокля се увиваше около глезените. Веднага след като Алекс затвори вратата на библиотеката, тя се обърна към него и започна без увъртания:

— Доколкото си спомням, ние с теб се бяхме разбрали да говорим за персонала на тази къща. Тази сутрин обаче разбрах, че Борис е казал на моите хора нещо съвсем друго — че повече не са желани в това домакинство. Че са твърде стари, за да изпълняват досегашните си задължения. Че най-добре е да се махат. — Гласът й затрепери от гняв. — А ти можеше да проявиш поне малко учтивост и да говориш с мен предварително!

— О, скъпа — опита се да я успокои Алекс, — ако Борис наистина е наговорил тези неща на Моркомб, макар че аз не съм убеден, той е действал по моя заповед. Знам, че дните ни в тази къща ще бъдат много по-приятни без тримата старци.

— Ти сериозно ли очакваш да изхвърля служителите на София на улицата? — Ливия го погледна с ужас. — О, Алекс, не ти ли обясних подробно, че никога няма да наруша последната воля на София Лейси?

Князът въздъхна тежко.

— Естествено, аз не очаквам да ги изхвърлиш. Очаквам да ми предложиш компромис. Решение, което ще им даде възможност да останат да живеят тук, ако желаят, без да се месят в работата на моето домакинство.

— Твоето домакинство? — Ливия пое дълбоко дъх и се опита да запази самообладание. — А какво ще стане с моето домакинство? Аз съм господарката тук.

— Разбира се, че ти си господарката — потвърди спокойно той. — Но аз съм господарят. И като такъв отговарям за домакинството.

По гърба на Ливия пробяга студена тръпка и тя затвори очи. Припомни си загрижените думи на баща си… да, той наистина е искал да я предупреди. Но какво ще спечели, ако се впусне в недостойна словесна престрелка?

— Обясни ми, ако обичаш — заговори тя, щом овладя гласа си, — дали при вас в Русия е нормално съпругът да не се съобразява с желанията на жена си, а да ги тъпче безогледно. За да знам какво ме очаква в бъдеще.

Очите на Алекс засвяткаха развеселено.

— Е, добре, скъпа, ще ти кажа, че това е колкото обичайно, толкова и желано. Впрочем, руската църква е определила във всички подробности как мъжът да наказва непокорната си съпруга.

— Не ставай смешен — възрази хладно Ливия.

— Това е чистата истина — отговори той, готов да се засмее.

— Слава богу, аз съм само наполовина руснак, значи само наполовина съм склонен да изпълнявам предписанията на църквата.

— Бих желала да говориш сериозно. Проблемът в никакъв случай не е забавен. — Ливия отново беше готова да избухне. — Не разбирам как можеш да се смееш.

— Смея се, защото ти се гневиш. И защото съм сигурен, че ако и аз се разгневя, няма да е добре нито за мен, нито за теб. — Алекс протегна ръце към жена си. — Хайде, Ливия, успокой се и ще измислим някакъв компромис.

Тя го гледаше колебливо. Бъди разумна — нашепваше й вътрешният глас. Няма да спечелиш нищо, ако отблъснеш протегнатата ръка. Вече знаеше, че той има прекрасни качества. Че си струва да опознае съпруга си. Че й предстои дълъг, много дълъг път по непознат терен, докато може спокойно да каже, че познава всичко в него. Трябваше да помни, че по този път ще открие и качества, които със сигурност няма да й харесат. И ако не може да го промени, ще се научи да живее с тези му качества — или да живее без него. Сега е малко късно за такива размишления, укори се горчиво тя. Освен това беше достатъчно честна да признае пред себе си, че вече не може да си представи живота без него.

— Ела — повтори Алекс и остана така с протегнати ръце. Изражението му беше спокойно и решително. — Да сключим мир. И да видим дали можем да намерим решение.

— Съгласна съм — отговори Ливия и улови ръцете му. — Мир. Но само при две условия, за които няма да се пазаря. Никога няма да приема, че Моркомб и близначките са твърде стари, за да изпълняват службата си. Освен това те са дали да се разбере, че ще приемат заповеди само от мен. Това означава, че Борис няма право да им дава нареждания.

Алекс вдигна вежди.

— Това означава ли, че и аз нямам право да им нареждам?

Ливия поклати глава.

— Не знам. Зависи от тях. Но сега не става въпрос за това.

— Права си, не става въпрос за това. — Алекс пусна ръцете й, сложи пръсти върху устата си и я погледна втренчено.

— Не мога да си представя, че моят готвач ще е готов да дели кухнята с двете сестри.

Ливия поклати глава.

— Няма да му се наложи. Ада и Мейвис изрично заявиха, че няма да делят своята кухня с него.

— Май ми е трудно да открия червената нишка в разговора, а именно тя е тази, от която може да произлезе компромис — отвърна с остър глас Алекс. — Аз заявих ясно, че съм склонен на компромис, Ливия. Но ти не мръдваш нито на сантиметър насреща ми.

Тя се отдалечи малко от него. Съзнаваше, че той е прав, но не искаше да отстъпи.

— Ние говорим за хора, Алекс — опита се да обясни тя. — Хората имат чувства. Грешно е да преговаряме за тях, сякаш са само фигури върху шахматната дъска. Така ли се отнасяш към прислужниците си в Русия?

— Нашите слуги са крепостни — отговори Алекс — и тук е мястото да заявя, че отношението към тях наистина е много лошо. Затова приемам, че в другите страни положението е различно. Предлагам да говориш с Моркомб и близначките и да ги попиташ имат ли идея как бихме могли да излезем от тази неприятна ситуация. Това ще е първата стъпка.

— Ако те предложат компромисно решение, ще се съгласиш ли? — попита предпазливо Ливия.

— Естествено. Ако предложението им задоволява всички страни в конфликта.

— А ако Борис продължи да упорства?

— Ако успееш да ме убедиш, че възраженията му са необосновани, ще те подкрепя.

Ливия се замисли. Разбираше, че той прехвърля проблема върху нея, но най-важното беше, че е готов да приеме нейната гледна точка — а в началото на разговора им това изглеждаше повече от съмнително.

— Много добре — кимна решително тя и на свой ред направи компромис — Виж, Алекс, мразя да се карам… с когото и да било. Но най-неприятно ми е да се карам с теб.

Той се усмихна и я привлече в обятията си. На лицето му се изписа нещо като разкаяние.

— Нямах представа, че можеш да бъдеш толкова упорита.

Ливия въздъхна и положи глава на рамото му.

— Не съм упорита. О, скъпи, каква бъркотия! Щеше да бъде много по-просто, ако се бяхме нанесли в твоя къща. Там нямаше да се чувствам така… разкъсана.

Алекс не отговори.