Джейн Фийдър
Опасен маскарад (15)

14

В събота преди Коледа, когато всичко белееше, покрито с пресен снежец, Ливия влезе в църквата на своя баща, следвана от две шаферки. Алекс я чакаше пред олтара, придружен от виконт Бонъм. Руските емигранти бяха уведомени от Татаринов, че виконтът работи за британските тайни служби, и взеха решение по възможност да избягват контактите с него. Колкото по-рядко се срещаме, толкова по-малко рискуваме, заявиха те на Алекс. Отначало Ливия реагира с изненада и стъписване на съобщението на годеника си, че никой от сънародниците му няма да присъства на сватбата им. В крайна сметка обаче прие уверенията му, че само княз Николай и граф Фьодоровски са му достатъчно близки, за да ги покани, но и двамата отдавна били поканени да празнуват Коледа другаде и вече не можели да откажат.

Алекс прие с облекчение лъжата на приятелите си, защото не искаше Ливия да влиза в досег със сънародниците му. Човек като него, който се биеше на два фронта, беше длъжен да крие различните лица на живота си от любопитните погледи на ближните си. Понякога имаше чувството, че седи върху буре с барут — и най-малката искра би била достатъчна да разпали пожар, който да тласне всички към гибел.

Алекс гледаше неотстъпно към Ливия, която бавно пристъпваше към олтара, и мислеше за общото им бъдеще. За това, как се развиваха отношенията им от мига, когато бе решил, че тя ще му даде достъп до нейните кръгове. Точно така, тя бе определена да го въведе в английското общество, да му помогне да се почувства свой в нейния свят. Сега вече нямаше значение, че влиза в брака практически с празни ръце. Той я искаше заради самата нея, заради чувството и за хумор, заради искрения й смях. Искаше я, защото очите й потъмняваха от страст и защото тялото й буквално изгаряше в ръцете му. Никога не беше срещал жена като Ливия. Искаше да се ожени за нея, да я закриля, да я обича и да бъде обичан от нея.

Въпреки това нито за миг не забравяше, че я лъже и мами. Измамата и лъжата бяха в основата на брака им и той не беше в състояние да промени това. Зарът беше хвърлен. Той нямаше друг изход, освен да продължи да я лъже — само така можеше да я закриля. Само така Ливия щеше да продължи живота, с който беше свикнала. Бракът им, нейната благородническа титла и неговото богатство щяха да направят живота й още по-добър. Значи това беше простима лъжа.

Алекс трябваше да прави само едно: да крие от жена си другата страна на своето съществуване. Без да знае, Ливия щеше да изпълнява отредената й роля. Дали тази размяна беше почтена?

Ливия се усмихваше на бъдещия си съпруг пред прозрачния воал, спуснат пред лицето й. Алекс изглеждаше необичайно напрегнат, но това беше съвсем естествено: встъпването в брак бе не по-малко важно за него, отколкото за нея. Ливия не се съмняваше, че постъпва правилно, но въпреки това се изненада, че тази сутрин се събуди щастлива и трепереща от вълнение. Сигурно съм луда да поверя живота си в ръцете на мъж, когото почти не познавам, каза си тя. Само защото имаше чувството, че всичко е както трябва… само защото при мисълта за него сърцето й ликуваше и кръвта във вените й се затопляше. Не можеше да си представи нищо друго, не смяташе, че би могла да вземе друго решение.

Алекс отговори на усмивката й и тя усети как напрежението му отслабна. Вероятно защото е предполагал, че съм размислила, каза си тя и едва не се изсмя с глас. Органът бавно заглъхна и отец Лейси зачете проповедта си. Ясният му глас проникна до последното ъгълче на старата църква й стигна чак до дебелите греди на покрива. Зимното слънце влизаше свободно през обкованите с олово прозорци от пъстро стъкло и потапяше присъстващите на венчавката в меки цветове.

Когато церемонията приключи, Ливия предаде букета от бели рози на Корнелия и свали ръкавицата от лявата си ръка. Алекс сложи на пръста й фината златна халка и за миг стисна ръката й до болка. И така, двамата вече бяха мъж и жена. Свещеникът излезе напред и вдигна булото от лицето на дъщеря си.

— Вече можете да целунете булката.

Алекс я целуна нежно по устата и Ливия беше готова да изкрещи от радост. Имаше чувството, че днес животът й ще започне наново. Макар да знаеше, че тази представа е наивна, виждаше бъдещето си като широк, слънчев път, постлан с рози.

Новобрачните излязоха от църквата под камбанен звън и бяха посрещнати с бурни ръкопляскания. Очевидно всички хора от енорията се бяха събрали, за да почетат сватбата на свещеническата дъщеря. Засипаха ги с оризови зърна. Ливия примигваше смутено под силната слънчева светлина, която позлатяваше света. Очите й се напълниха със сълзи. Приятелките й също бяха развълнувани — и техните очи бяха влажни. Силен порив на вятъра вдигна булото й и Алекс го задържа.

— Да отидем на завет, преди да отлетиш — пошепна той и Ливия се засмя тихо.

В чест на събитието каретата на свещеника и конят бяха украсени с бели панделки. Превозното средство чакаше пред портата. Алекс и Ливия закрачиха през шпалира от гости. Всички ръкопляскаха въодушевено и отново започнаха да ги обсипват с оризови зърна. Алекс помогна на Ливия да се качи в каретата и внимателно подреди диплите на булото й. Седна при нея и се наведе към ухото й.

— В този момент бих искал да остана сам със съпругата си — пошепна той, нежно прокара пръст по бузата й и се обърна към момъка на капрата. — Дайте ми юздите. Аз ще карам. Вие ще вървите пеша.

— С удоволствие, милорд. — Момъкът скочи и се засмя широко. — Аз ще изтичам напред.

Алекс цъкна с език и старият кон потегли бавно към свещеническата къща.

— Трябваше да докарам моята карета — промърмори недоволно младоженецът. — Този екипаж е дяволски бавен. — Плесна с юздите по гърба на коня, за да го накара да побърза, и продължи: — Нали знаеш, моят екипаж е…

— … най-бързият в Лондон — довърши изречението Ливия, зарадвана, че си бъбреха непринудено за маловажни неща.

Внезапно я връхлетя вълна на щастие, толкова силна и дълбока, че й се зави свят. Кожата й тръпнеше, сякаш се къпеше в шампанско… и това щеше да продължи вечно.

— Баща ми никога не би позволил дъщеря му да използва чужда карета в деня на сватбата си — обясни засмяно тя. — В това отношение е доста старомоден.

— Е, скоро ще напуснем окончателно къщата му и тогава ще пътуваме, както подобава — отговори весело Алекс.

Ливия го гледаше и сърцето й трепкаше от радост. Зимното слънце позлатяваше русата му коса. Тук и там святкаха медноцветни кичури. Дългият, прав нос доминираше в профила му. Беше изключително красив и му личеше, че е свикнал да дава заповеди.

Алекс усети погледа й и се обърна изцяло към нея. Усмихна й се въпросително с добре оформените си устни и сияещите сини очи за пореден път разпалиха в тялото й гореща страст.

— Къде ще отидем? — попита Ливия, представи си широко легло и преплетени крайници и не съумя да обуздае фантазията си.

— Почакай — отговори както обикновено Алекс. — Почакай и ще разбереш. Обещавам ти, че няма да останеш разочарована.

— Убедена съм, че няма да ме разочароваш — отговори нежно тя.

Алекс разбра двузначността на отговора й, усмихна се и й изпрати въздушна целувка. След миг каретата спря пред дома на свещеника. Конярчето вече ги чакаше. Алекс скочи, вдигна жена си във въздуха и я сложи на земята.

— Два часа — обяви с твърд глас той. — Нито секунда повече. Искам да те имам само за себе си. Даже ако се наложи да те взема на гърба на коня си, ще го направя. И не казвай, че не съм те предупредил.

— Сигурно ще е много забавно — засмя се Ливия. — Но не е редно да шокираме гостите. Освен това — продължи сериозно тя — ще се наложи да издържим няколко часа. Гостите са ни много скъпи и не би било учтиво да го изоставим толкова бързо.

Ливия хвана съпруга си подръка и двамата влязоха заедно в къщата. Марта бе дошла в църквата за церемонията, но бе побързала да се върне, защото имаше много работа около сватбената трапеза. В момента надзираваше наетите от селото момичета, които нареждаха на дългите маси какви ли не вкусни неща. Като видя новобрачните, тя разпери ръце, втурна се към Ливия и я прегърна сърдечно.

— Желая ти цялото щастие на света, мила моя! Церемонията беше толкова тържествена… Свещеникът е истински щастлив…

Марта целуна булката и енергично избърса сълзите си.

— Ти си най-прекрасната булка на света.

Най-сетне забеляза младоженеца, разкаяно поклати глава и направи реверанс.

— И на вас желая щастие, милорд… ваша светлост. Убедена съм, че с този ангел до вас ще бъдете много щастлив.

Марта отново изтри очи с ъгълчето на престилката си. Алекс й благодари сърдечно, но тайно се запита дали някога ще свикне със свободното поведение на английския персонал. Повечето стари слуги се чувстваха като част от семейството и господарите им се отнасяха с тях по този начин.

В руската феодална система не съществуваше подобна близост. Крепостните знаеха мястото си в обществото и не смееха да си позволяват подобни волности. Системата е виновна, каза си с внезапен гняв Алекс, тя ражда хора като Татаринов, готови да удавят Русия в кръв.

— Лив… Алекс… ето ви най-после! — Аурелия влезе в трапезарията и се обърна към младоженците. — Ела да поздравиш гостите си, княгиньо.

През следващия час Ливия не престана да се учудва на сковаността и напрежението на съпруга си. Гостите на сватбата бяха твърде малко — Ливия бе поканила само най-близките си приятели от Лондон. Алекс трябваше да поговори само с Ник, Дейвид, Хари и, разбира се, с баща й. Никой от местните хора — дребни земевладелци и фермери — не знаеше за какво да разговаря с екзотичния младоженец. Казваха му по няколко думи за времето или за лова и се отдалечаваха. Често се възцаряваше неловко мълчание, макар Алекс да полагаше усилия да разведри обстановката — Ливия не можеше да не му го признае. Той говореше с фермерите за земеделие, а със земевладелците — за коне, но те си оставаха сдържани.

— Мило дете, мъжът ти сигурно се чувства като риба на сухо — отбеляза загрижено свещеникът, когато за миг остана насаме с дъщеря си. — Редно е скоро да го освободиш от тази неприятна ситуация. — Той отпи голяма глътка бордо и продължи: — Истинско удоволствие е от време на време да се насладиш на това благородно вино.

Ливия се вгледа в очите му и откри обичайната му ирония.

— Ако желаеш, можеш да пиеш по чаша всяка вечер — възрази весело тя. — Освен в събота и неделя.

— Тогава няма да му се радвам истински — усмихна се баща й. — Винаги съм казвал, че човек трябва да се наслаждава умерено, и то само на истински добрите неща. — Той сложи ръка върху нейната и помоли със сериозно лице: — Моля те, ела в кабинета.

— Разбира се.

След високите гласове в трапезарията, звъна на чашите и потракването на приборите тишината в свещеническия кабинет беше направо плашеща.

— Какво има, татко?

— О, нищо, нищо — побърза да я успокои той. — Няма за какво да се притесняваш, детето ми. Исках просто да си спестя неловкостта да те просвещавам за тайнствата на първата брачна нощ. Аз съм свещеник, но съм и загрижен баща. Слава богу, ти имаш достатъчно приятелки, които ще свършат тази работа вместо мен. Сигурен съм, че са много по-подходящи за случая. — Той се усмихна сухо и продължи: — Искам да ти кажа нещо много важно: аз съм и ще си остана най-близкият ти човек. Ако се нуждаеш от съвет или от помощ, все едно по какъв въпрос, ела при мен. Обещай ми, че ще го направиш. Вложил съм малко пари в банката и ако се случи нещо непредвидено, веднага мога да ги изтегля.

— Какво непредвидено би могло да се случи? — попита с тревога Ливия. — За какво мислиш, татко?

Свещеникът поклати глава.

— Нямам представа. Но ти встъпи в свещен брак с един чужденец, скъпа моя. Може би един ден ще живееш в страна, непозната за всички нас. Алекс е руснак, произхожда от чужда нам култура. Сигурен съм, че някои страни от характера му ще се окажат сериозно предизвикателство за теб. Знам, че ти си силна и ще приемеш трудностите с чувство за хумор. Твоето сърце е склонно да изпълнява желанията му, но аз знам, че няма да пожертваш собствените си ценности. И ако все пак се случи нещо, което да ти причини болка, спомни си, че не си сама на света.

Ливия го гледаше изумено. Собственият й баща, човекът, който я бе венчал в църквата си, изказваше дълбоки съмнения към съпруга й. Към връзката, която току-що беше благословил.

— Мисля, че не те разбирам, татко — прошепна нещастно тя. — Нима не харесваш Алекс?

Свещеникът нетърпеливо поклати глава.

— Нямах предвид това. Аз го ценя много, детето ми. Той е умен, опитен, цивилизован. Много добре възпитан. Но си личи, че играе по други правила. Допускам, че много скоро между вас ще се породят противоречия. И двамата сте силни характери и неизбежно ще се сблъскате. Няма да ти направя услуга, ако ти обещая, че пътят ти ще е постлан с рози. Те имат и тръни… навсякъде има тръни. Може да се окаже, че някои от тях са по-остри, отколкото предполагаме. Може да се убодеш точно когато най-малко очакваш.

Отецът излезе иззад писалището си, хвана дъщеря си за раменете и впи поглед в уплашеното й лице.

— Нямаш причини да се страхуваш, мила моя. Аз вярвам, наистина вярвам, че двамата си подхождате. В същото време съм убеден, че понякога ще хвърчи перушина. Очаквай го и не се притеснявай от такива сцени. — Той я целуна по челото й добави задавено: — Моля се с цялото си сърце да преживееш с Алекс щастието, което покойната ти майка дари на мен. Това е най-хубавото, което мога да ти пожелая.

Успокоена, Ливия целуна баща си по бузата и се сгуши в прегръдките му. Бе осъзнала, че един период от живота й свършва окончателно. През изминалите месеци се беше наслаждавала на живота в Лондон, но в сърцето си оставаше дъщеря на провинциален свещеник. Защото жените винаги черпеха самосъзнанието си от връзката с най-важния мъж в живота си. Сега най-важният мъж в живота й беше Алекс. Тя беше негова съпруга.

Всъщност къде беше разликата? Обичайно за живота на жената беше на мястото на бащата да дойде съпругът. Защо тогава имаше чувството, че за в бъдеще няма да има право да разполага с живота си както досега?

В този момент някой почука на вратата.

— Ливия! — повика отвън Алекс.

— Заповядайте, влезте! — покани го свещеникът и се усмихна топло. — Вече проведохме разговора си на четири очи, като баща и дъщеря, и сега вече мога да ви върна съпругата.

— Много ви благодаря сър.

Алекс протегна ръка към Ливия и я измери с въпросителен поглед. Веднага бе забелязал бледите й бузи и леката несигурност в погледа. Какво й бе казал отец Лейси?

— Ако си готова, Аурелия и Корнелия ще ти помогнат да се преоблечеш — каза нежно той, усмихна се окуражително и скришом стисна ръката й.

— О, да, крайно време е вие двамата да направите следващата стъпка в живота си — заяви сухо отец Лейси. — Хайде, Ливия, върви да се преоблечеш.

Той придружи двамата до вратата и се затвори в кабинета си.

— Ето те най-после! — викнаха в един глас Корнелия и Аурелия, които ги очакваха на стълбищната площадка. — Алекс започва да става нетърпелив.

— Той не е виновен — защити го енергично Корнелия. — Гостите се държат с него така, сякаш е пристигнал от Луната. — Тя огледа изпитателно Ливия и поклати глава. — Какво е станало, Лив?

— Нищо — отговори беззвучно приятелката й. — Абсолютно нищо. Какво би могло да стане? Хайде да отидем в стаята ми.

Тя забърза към спалнята, следвана от двете млади жени, които се спогледаха многозначително. Аурелия вдигна безпомощно рамене, но Корнелия нямаше намерение да мълчи.

— Отецът сигурно ти е дал обичайните бащини съвети за първата брачна нощ? — попита небрежно тя, докато помагаше на Ливия да свали булчинската рокля.

— Не съвсем — отговори едва чуто булката. — Каза ми, че вие сте по-подходящи за такъв разговор. Че знаете за тези неща повече от него.

Аурелия се засмя тихо, тръсна роклята и внимателно я окачи в гардероба.

— Е, Лив, имаш ли въпроси? Ние жадуваме да ти услужим с нашите отговори.

— Нямам въпроси — отговори решително Ливия и облече удобна тъмночервена пътническа рокля. — Повечето неща са ми известни, а практиката много скоро ще отговори на останалите въпроси. Въпреки това много ви благодаря.

Тя стегна колана и приглади полите на роклята.

— Да се надяваме, че князът знае какво да прави? — засмя се Корнелия и подаде на приятелката си топло жакетче.

— Предполагайте каквото си искате — отговори весело Ливия, докато пъхаше ръце в ръкавите. Засмя се и добави: — Ама че абсурден разговор водим!

— Водим го, за да те накараме да се засмееш — обясни Корнелия. — Ще ни кажеш ли най-после какво ти каза баща ти? Защо изглеждаше толкова… тревожна?

— Наистина ли изглеждах така? — попита тихо Ливия, закопча копченцата на бродираното черно жакетче и вирна брадичка, за да затвори високата яка.

— За бога, Лив, ние те познаваме достатъчно добре — намеси се Аурелия.

— Татко просто ме върна на земята — обясни с въздишка младата булка. — Изслушах го, макар че много ми се искаше да си запуша ушите. В момента се чувствам като във вана с шампанско и това ми харесва. Не искам мечтата ми да се пръсне като сапунен мехур.

— Нима заплашва да се пръсне? — попита Аурелия и лицето й помръкна.

Ливия помисли малко и решително поклати глава. Очите й засвяткаха.

— Не — отговори почти сърдито тя, — мечтата ми няма да се пукне като перличка от шампанско. О, мили мои, аз копнея за мъжа си. Готова съм да го изям с все костите и косата.

Ливия се засмя ведро и продължи:

— Умирам за него. Искам да съм вечно в обятията му. Ако не се махнем скоро от тази стая, ще кажа или ще извърша нещо, от което стените на достопочтената свещеническа къща ще се разтреперят.

Приятелките й си размениха облекчени погледи. Ливия бе възвърнала обичайната си форма.

— Мислите ли, че роклята ми е достатъчно елегантна? — попита Ливия, оглеждайки се в голямото огледало.

— Повече от елегантна — отговори Аурелия. — Стои ти като излята.

Ливия опря ръце на кръста си и наклони глава. Аурелия беше права. Жакетчето обхващаше идеално горната част на тялото й и подчертаваше високия бюст и тънката талия.

— Цветът на роклята е чудесен — добави Корнелия. — Червеното отива много на тена ти.

Аурелия свали от закачалката новата шапка и приглади черното перо.

— Знаеш ли вече къде ще те заведе Алекс?

— Не. Отказа да ми каже.

Ливия сложи шапката върху тъмните си къдрици. От едната страна периферията беше извита надолу, а черното перо от другата страна се спускаше до рамото.

— Чудесно допълва тоалета, нали? — отбеляза доволно тя.

— По-добре не може да бъде.

Ливия се завъртя пред огледалото и се усмихна на приятелките си.

— Пожелайте ми щастие.

— Желаем ти цялото щастие на света, мила.

Корнелия я прегърна и я притисна до гърдите си. Аурелия я избута нетърпеливо и направи същото. Ливия изтри сълзите от очите си, отстъпи крачка назад и изпъна рамене.

— Да вървим.

Алекс чакаше на стълбищната площадка. Като видя трите жени, протегна ръце, хвана Ливия през кръста и я привлече към себе си.

— Най-сетне — изръмжа той. — Вече щях да нахлуя в стаята ти.

Улови ръката й и я преведе през тълпата от гости, за да излязат навън, в светлия, мразовит късен следобед. Каретата му чакаше пред портата. Едно момче държеше юздите на двата кафяви коня, които нетърпеливо потропваха с копита, риеха пръстта и пръхтяха. Дъхът им излизаше на бели кълба.

— Би било добре да не пътуваме дълго — рече трепереща Ливия.

— Дъщеря ми е права, Проков. Каретата ви е отворена, и това в средата на зимата — отбеляза неодобрително свещеникът, наведе се и целуна Ливия по бузата.

— Не се притеснявайте, сър. Взел съм топли одеяла, за да се увием в тях, и горещи тухли за краката на Ливия — отговори весело Алекс.

Без да се церемони, той настани жена си в каретата, разтърси ръката на тъста си и седна до Ливия. Всички разбраха, че с нетърпение очаква да остане насаме със съпругата си.

— Пусни юздите, Джейк — заповяда Алекс и момъкът моментално се подчини. Князът плесна леко с юздите и конете препуснаха в бърз тръс. Лакеят скочи отзад на каретата, която бързо набираше скорост.

— Достатъчно топло ли ти е, скъпа?

Обещанието в гласа му беше недвусмислено и отново я побиха сладки тръпки. Тя промърмори нещо неразбрано, уви кожата около краката си и вдигна поглед към небето. Вечерницата тъкмо бе изгряла.