Джейн Фийдър
Опасен маскарад (2)

1

Лондон, септември 1807 г.

Ливия Лейси нервно барабанеше със затвореното ветрило по своята длан и правеше усилия да скрие нетърпението си. Оркестърът вече отмерваше първите тактове на котильона. Всеки път, щом чуеше тази музика, крачетата й сами започваха да потропват. Картата й за танците беше запълнена, но партньорът, на когото бе обещала котильона, блестеше с отсъствието си. Нима щеше да пропусне любимия си танц? Какъв ужас! Ливия се направи, че не забелязва любопитните, погледи на възрастните дами, насядали в един отдалечен ъгъл на балната зала. Знаеше, че говорят за нея. Очевидно новината за неприличното й посещение във Воксхол бе стигнала до ушите им. При обичайни обстоятелства тя се придържаше строго към приличието и обществените правила. Никога не нарушаваше неписаните закони на етикета, защото знаеше, че цялото общество им се покорява. Само понякога я обхващаше безумно желание да се освободи от принудите и обикновено не можеше да му устои. Преди няколко вечери се изкуши и отиде във Воксхол, придружена от няколко млади аристократи, и то облечена като мъж. Изпита приятна възбуда, която за съжаление трая много кратко. А сега щеше да си понесе последствията. Ако Аурелия си беше останала на Кавендиш Скуеър, вместо да замине на гости при Нел и Хари в Шотландия, тя никога нямаше да се поддаде на този смешен импулс. Защото се отличаваше със здрав човешки разум. Но самотата и скуката я бяха надвили. Е, да става каквото ще, каза си решително тя, вече не мога да го променя. Всички говореха за случката, но старите клюкарки много скоро щяха да си потърсят друга интересна тема. А тя бе взела твърдото решение оттук нататък да се държи безупречно. Отново плъзна поглед към центъра на залата, където двойките се подреждаха за котильона. Все още имаше свободни места, но ако Белингъм не се появеше веднага, щяха да ги заемат. Всички знаеха, че тя обича котильон.

— Нима няма да танцувате, лейди Ливия? Ще позволите ли да ви представя княз Проков?

Ливия се обърна изненадано. Домакинята, херцогиня Кларингтън, се бе появила зад нея, придружена от рус джентълмен. Непознатият се поклони учтиво.

— Ако ми окажете честта, лейди Ливия…

И протегна ръка. Говореше с лек акцент, също толкова екзотичен и впечатляващ като огромния рубин, който святкаше на показалеца му. Очевидно беше богат, а стройната, гъвкава фигура издаваше, че е и добър танцьор. Белингъм да върви по дяволите! И без това само щеше да й досажда. В най-добрия случай с приказките си. Постоянно гледаше в краката си и обясняваше надълго и нашироко откъде произхождал танцът и какво било социалното му значение. Ливия никога не би избрала да играе котильон с него, но за съжаление се бе записал пръв в картата й. Отначало понечи да му откаже, но си припомни, че трябва да се държи прилично, и си обеща да понесе досадната му компания най-много половин час. Но сега… Белингъм се бе показал крайно неучтив, като не се появи навреме за танца — значи сам си беше виновен, че тя е приела друго предложение.

— За мен ще е удоволствие, сър.

Джентълменът я хвана за ръка и я поведе към центъра на залата. Пръстите му бяха сухи и топли и Ливия с изненада усети как по гърба и пробягаха тръпки. Той избра подходящо място и се поклони така театрално, че тя едва не се засмя с глас. Отговори му с реверанс и започнаха. Да, той беше изключителен танцьор. Също като мен, каза си Ливия без фалшива скромност. Знаеше, че се движи елегантно и гъвкаво, а партньорът й изпълняваше без усилие сложните стъпки и фигури на котильона. При този танц двойките обикновено не говореха. Непознатият се задоволяваше да й се усмихва съзаклятнически, когато се устремяваха един към друг и след няколко стъпки отново се разделяха. Когато танцът свърши, двамата се поздравиха отново с реверанс и поклон и той й предложи ръката си, за да я отведе на мястото й.

— Благодаря. Танцът беше прекрасен — каза тихо Ливия, докато вървяха към една от вратите, през които се излизаше на терасата. Леките завеси бяха вдигнати и свежият бриз влизаше безпрепятствено в препълнената бална зала. — Вие сте отличен танцьор, княз… Проков, така ли беше?

— Точно така, лейди Ливия — отговори с лек поклон мъжът. — Александър Проков, винаги на вашите услуги.

Той задържа развяващите се завеси, за да може Ливия да излезе на малкия балкон с парапет, от който се виждаше цялата градина зад къщата.

— Ще позволите ли да ви донеса чаша лимонада? Или предпочитате шампанско?

— Шампанско, моля — отговори Ливия и отново усети как атмосферата помежду им се зарежда с напрежение. Представи си пърхащите мехурчета в шампанското и потръпна. Откъде се взеха тези грешни мисли? Сигурно беше виновна ярката септемврийска луна, увиснала на небесния свод точно над балкона.

— Да, вечерта е сякаш специално създадена за шампанско — кимна със сериозна физиономия той, но искрите в тъмносините очи показваха друго. — Веднага се връщам.

Ливия го проследи с поглед, докато той умело си проправяше път през балната зала. Спираше тук и там, потупваше някой гост по рамото, казваше по няколко любезни думи, а множеството се разтваряше пред него като Червено море пред Мойсей. Откъде се бе появил така внезапно този княз Проков? Лондон беше пуст през цялото лято и едва сега, в средата на септември, обществото започваше да се връща в града. Странно как досега не се бяха срещнали. Много скоро князът се появи отново с две чаши и маневрирайки умело, стигна до нея.

— Да вдигнем тост — предложи той и й подаде едната чаша. — За новите приятели.

Ливия чукна чашата си в неговата и вдигна вежди. Доста дързък тост.

— Значи сега сме приятели? — попита хладно тя.

Той я измери с внимателен поглед.

— Имате ли нещо против? Не, доколкото виждам.

Ливия вдигна рамене, надявайки се забележката й да прозвучи достатъчно хапливо, за да му даде да разбере, че няма право да се държи толкова дръзко.

— Не ми е в характера да се сприятелявам бързо с непознати, сър — отвърна тя. — Нужно ми е време, за да взема едно толкова важно решение.

Изгледа го с високо вдигнати вежди и остана много учудена, когато той й отговори с подигравателен поглед. Явно забележката й не бе постигнала желаното въздействие. Тя се облегна на парапета и се загледа към суматохата в балната зала.

— Не разбирам защо го няма лорд Белингъм. Трябваше да танцувам котильона с него.

— О, да, Белингъм, добре, че ми казахте името му — кимна замислено князът. — Срещнах го преди малко, но не се сетих как се казва.

Ливия се обърна изненадано.

— Срещнали сте го? Къде?

— О! Извинявайте, трябваше да го спомена много по-рано. Знаете ли, лорд Белингъм претърпя малка злополука, която му попречи да ви покани на обещания танц.

— Какво означава малка злополука? — попита стреснато Ливия.

— Ами той… той… падна във фонтана — обясни князът и съчувствено поклати глава. — Много съжалявам.

Ливия проследи ръката му, която сочеше пръскащия фонтан в средата на градината, и потръпна. Напразно се опитваше да запази самообладание. Дълбоко в себе си беше убедена, че непознатият се смее, въпреки че оставаше външно сериозен. Смееха се само очите му.

— Да, и аз мисля, че трябваше да го споменете по-рано.

Стараеше се гласът й да звучи хладно и дистанцирано, но веднага забеляза, че не е в състояние да остане сериозна. Князът сякаш изтри забележката й с рязко движение на ръката.

— Всъщност няма какво да ви разказвам, мадам. Джентълменът просто падна във фонтана. Жалко, много жалко. Просто лош късмет. Доколкото разбрах, реши да си отиде вкъщи, за да се преоблече. Затова не беше в състояние да ви покани на уговорения танц.

Ливия се взря в очите му и изведнъж разбра.

— Ще позволите ли да попитам… Възможно ли е да сте замесен в тази случка, княже?

— О, не си струва да говорим за това — отвърна небрежно той и отпи глътка шампанско.

— Все пак държа да изясним нещата. — Гласът на Ливия вибрираше от смях.

— Ами… май го хванах за рамото — започна той. — Съвсем леко, уверявам ви. За нещастие това се оказа достатъчно да го извади от равновесие. Някои хора много трудно пазят равновесие. Вероятно и вие сте забелязали тази особеност?

Мъжът вдигна подигравателно едната си вежда и я погледна въпросително над ръба на чашата.

— Ще ми кажете ли защо сте бутнали лорд Белингъм във фонтана, княз Проков? — попита направо Ливия, готова да избухне в смях. Съзнаваше, че е неучтиво да се забавлява с нещастието на горкия Белингъм, който толкова държеше на достойнството си, но не можа да се удържи.

— Ами защото той ми се изпречи на пътя — отговори спокойно князът, сякаш това беше най-естественият начин да отстранява препятствия от пътя си. — Видях фонтана и поисках да го разгледам. А той случайно стоеше наблизо… не, мисля че бе сложил крак върху мраморния цокъл.

— Как е възможно да се е изпречил на пътя ви, като е стоял край фонтана? Фонтанът е на два метра от пътеката — възрази Ливия, опитвайки се да запази самообладание. Разговорът им беше направо безумен.

— О! Явно не сте ме разбрали. Той ми се изпречи на пътя, но не защото вървях към определена цел, а защото щеше да осуети желанието ми да танцувам с вас. Приближих се до него и най-учтиво го помолих да ми отстъпи този танц. Той обаче започна да ми говори надълго и нашироко, че било крайно неприлично да се разменя редът на записалите се в танцовата карта на дамата. Произнесе цяла проповед, от която не разбрах почти нищо. Всъщност никога не съм се интересувал от проповеди.

Князът се засмя като хлапак, успял да обясни трудна задача пред учителя си. Ливия го гледаше изумено.

— Направили сте го, защото сте искали да танцувате с мен? Какво ласкателство! Или по-скоро, би било ласкателство, ако комплиментът не идваше от устата на луд човек.

— Да — потвърди просто той. — Наблюдавам ви от началото на вечерта. Много държах да ви бъда представен.

— Защо просто не помолихте домакинята да ви доведе при мен? Нужно ли беше да бутнете бедния човек във фонтана?

— Вижте… стори ми се по-добре да убия две мухи с един удар — обясни извинително той. — Исках да се запознаем и да танцувам с вас. Реших, че най-ефективният начин е да отстраня партньора ви за котильона. Защото много обичам да танцувам котильон, разбирате ли? Така изборът ми съвсем естествено падна върху Белингъм. Впрочем — добави с лека усмивка той, — няколко пъти съм наблюдавал лорд Белингъм да танцува котильон и останах с впечатлението, че никак не го цени. Така че вие имахте късмет с мен. Моля ви, опитайте се да ме разберете. Той се отнесе крайно неучтиво към молбата ми да го заменя във вашата танцова карта. Буквално ме принуди да взема крути мерки.

Ливия стискаше зъби, за да не избухне в луд смях. Съзнаваше, че няма сили да го накаже за арогантността с хладен коментар и да го остави сам. Проблемът беше, че този човек говореше напълно искрено. Да, изпитваше съчувствие към бедния лорд Белингъм, но от друга страна, самата тя много пъти беше изпитвала силно желание да го накаже за високомерието и многознайството му. Отказа се да се сдържа и се засмя весело. Компаньонът й се облегна на парапета и с усмивка изчака смехът й да заглъхне. Тогава взе ветрилото от ръката й, разтвори го и започна да й вее, докато бузите й изгубиха малко от червенината си. Ливия попи сълзите си с копринена кърпичка и въздъхна.

— Мили боже, не трябваше да се смея така… Бедният Белингъм. — Тя разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от този недостоен изблик на смях. — Трябва да призная, княз Проков, че поведението ви е абсолютно… неанглийско. Ние не се държим така с хората, които се изпречват на пътя ни.

— Аз не съм англичанин — кимна спокойно той и й върна ветрилото. — Славяните са склонни към импулсивност. Нашият темперамент изисква да изберем най-бързия и най-ефективния начин да премахнем неприятностите от пътя си.

Ливия го погледна по-внимателно. Високи скули, дълъг тънък нос, фино извити устни, дълга руса коса, сресана назад, за да открие широкото, интелигентно чело. Благородни черти на лицето и прекрасни наситеносини очи. Говореше с лек, възбуждащ акцент. Славянин? Странно защо, досега тя си беше представяла славяните с мрачни лица и черна коса. Явно той беше изключение.

— От Русия ли сте? — опита се да отгатне тя. — Или може би от Полша?

— В по-голямата си част от Русия — отговори небрежно той, взе чашата от ръката й и я остави върху парапета. — Ще танцуваме ли още веднъж?

— Боя се, че не мога — отговори Ливия и погледна танцовата си карта, прикрепена с копринена панделка на китката й. — Освен ако не направите така, че следващите шестима джентълмени, записали се да танцуват с мен, да преживеят по някое малко мокро произшествие.

— Кои са джентълмените? — попита енергично той и Ливия избухна в луд смях.

Без да му даде възможност да види картата й, тя се върна с бързи крачки в балната зала, където следващият й партньор се оглеждаше нетърпеливо. Александър Проков остана на балкона, загледан в приказната градина, разпростряла се под него. Покрай алеите горяха факли, в короните на дърветата бяха окачени стотици лампички. Князът нямаше никакво желание да танцува с друга до края на вечерта.

 

 

Ливия изобщо не успя да съсредоточи вниманието си върху новия партньор. Добре, че не се налагаше да внимава за стъпките на танца.

— Според мен е най-добре да заминем за Гретна Грийн… още утре… не, по-добре вдругиден. Искате ли да избягаме, Ливия?

Младата жена разтърси глава като събудена от сън и втренчи поглед в лицето на лорд Дейвид Фостър.

— Какво казахте, Дейвид? Прощавайте, но не разбрах.

— Говоря ви за Гретна Грийн — натърти той. — Предложих ви вдругиден да избягаме и да отидем в Гретна Грийн.

Ливия зяпна изумено.

— Какво?

— Ливия, скъпа, от половин час ви говоря, а вие не ме чувате — укори я меко той. — Вече се чувствам като дървена кукла на подвижни крака.

— О, Дейвид, много съжалявам. — Ливия кимна съкрушено. — Признавам, че бях на мили оттук. Ето, сега ви слушам. Наистина ли искате да заминем за Гретна Грийн? Толкова внезапно… Да, винаги съм искала да избягам от къщи. Да си направя въже от чаршафите и да се измъкна през прозореца… А вие ще ме чакате на улицата с наета карета.

— Стига, стига! — засмя се той. — Много добре знаете, че съм готов веднага да се оженя за вас, стига да ме искате.

— Много сте мил, Дейвид, но се боя, че не можете да си позволите да се ожените за мен. Аз не притежавам никакво богатство — призна честно тя.

— Боя се, че имате право — въздъхна той. — Значи ще продължа да си живея с копнеж в сърцето.

До края на вечерта Ливия танцува с още много джентълмени, но често-често се оглеждаше да зърне тайнствения руснак. За съжаление той бе изчезнал също така незабелязано, както се бе появил. След последния танц Ливия се извини на партньора си и отиде да се сбогува с домакинята. Намери я на горната площадка на парадното стълбище, обкръжена от множество дами и господа. Прислужничките усърдно разнасяха палтата на гостите. Каретите вече се бяха наредили в дълга редица пред вратата и лакеите извикваха имената на излизащите. Ливия се нареди на опашката и най-сетне стигна до херцогинята, за да й благодари и да се сбогува.

— Танцът с княз Проков беше прекрасен — рече тя, докато стискаше ръката на домакинята, стегната в копринена ръкавица. — Вероятно е нов в града? Не си спомням да съм го срещала някъде.

— О, да, той е ново лице, при това много интересно — отвърна дамата. — Толкова ми е омръзнало всеки сезон да виждам все едни и същи хора. Хубаво е, че нашият малък кръг се разшири с един руски княз. Въпреки че… — тя сниши глас — … руските принцове са многобройни като песъчинките в морето. И все пак титлата не е за пренебрегване, нали, мила моя?

— Напълно съм съгласна с вас — отговори шепнешком Ливия. — Вече очаквам бъдещата си среща с княза. Празникът беше великолепен. Много ви благодаря и довиждане, ваша светлост.

Тя се поклони и се запъти към стълбището. Внезапно една ръка се мушна под лакътя й и мъжки глас прошепна в ухото й:

— Значи руските принцове са многобройни като песъчинките в морето? Потресен съм.

Ливия стреснато вдигна глава. Князът, изникнал незнайно откъде, преспокойно вървеше до нея надолу по стълбата.

— Това не са мои думи — защити се бързо тя. — Аз не се изразявам по този начин.

— Но вие се съгласихте — възрази тихо той. — Чух всяка ваша дума.

— Нали трябваше да бъда учтива! — отвърна веднага тя. — А вие сте подслушвали, затова не се оплаквайте, че чувате неща, които не ви харесват.

— Колко вярно! — кимна той и даже се засмя. — Знаете ли, много искам да ви изпратя до дома ви. Предполагам, че сте тук без компаньонка?

— Това означава ли, че ще бутнете още някого във фонтана? — попита през смях Ливия. — Но сте прав. По волята на случайността тази вечер компаньонката ми само даде името си, за да спазим правилото. Лейди Харли и дъщерите й отдавна се прибраха вкъщи. Благодаря ви, но нямам нужда от придружител.

— Съжалявам, но съм принуден да възразя — отговори ведро той и се обърна към чакащата прислужница. — Наметката на лейди Ливия, моля!

Момичето направи реверанс и се втурна да изпълни поръчката. През това време князът даде нарежданията си на лакея.

— Каретата на лейди Ливия Лейси!

Лакеят предаде нареждането на момъка, който стоеше на най-долното стъпало. Той размаха факлата и обходи редицата от чакащи коли, повтаряйки името на Ливия. Голяма, почти кръгла карета се отдели от колоната и спря пред входа. Момчето спусна стълбичката и отвори вратата.

— Ето я и каретата ми — рече Ливия, пое наметката си от момичето и пусна в шепата му дребна монета. — Много ви благодаря за танца, княз Проков.

— Това ли е каретата ви? — По изключение гласът му прозвуча стреснато. — Формата й е наистина… учудваща.

— Наричаме я „старата чаша за чай“ — обясни весело тя, прихвана полите си и забърза надолу по стъпалата.

— Много точно название — отговори със същия тон той. — Ако позволите, мадам.

Преди Ливия да е успяла да възрази, той я хвана за лакътя и й помогна да се качи. После се настани до нея, затвори вратичката и се отпусна на седалката, тапицирана с избеляла пурпурна дамаска. Огледа вътрешността на каретата и подсвирна възхитено.

— Според мен тези карета излязоха от мода преди повече от двайсет години.

— Най-малко — кимна Ливия. Вече знаеше, че в най-добрия случай е безсмислено, а в най-лошия недостойно да му противоречи. Освен това смяташе, че е по-добре да говори истината. — Каретата беше собственост на моя далечна роднина. Предполагам, че е излизала на разходка с нея, за да покаже, че заема видно място в обществото.

Мъжът я гледаше неотстъпно. В мрачната вътрешност на каретата очите му изведнъж станаха светли.

— Наистина ли? Много интересно.

— И защо го намирате интересно, княже? Според мен дамата се е държала така, както са изисквали обстоятелствата. Тя почина преди около година.

— О, съжалявам — промърмори князът.

— Няма за какво. Аз не я познавах — обясни спокойно Ливия. — Вече ви казах, че бяхме само далечни роднини. Всъщност не съм сигурна каква точно беше роднинската ни връзка. Знам само, че носехме едно и също фамилно име. Това очевидно е било много важно за нея, защото ме направи своя наследница.

Още докато говореше, тя се запита защо разказва тези лични неща на един напълно непознат човек. Животът й изобщо не го засягаше. Но той изглеждаше искрено заинтересуван.

— Разкажете ми още за себе си, лейди Ливия.

— Няма нищо за разказване. — За една вечер бе разкрила предостатъчно. — Но може би вие ще ми обясните какво търси руски княз в Лондон в тези смутни времена. Не ви ли е страх, че ще ви посрещнат с недоверие? Руснаците не са желани тук, откакто царят ви сключи договор с Наполеон.

— Пак ли досадна политика? — Князът небрежно махна с ръка. — Мразя да говоря за политика. Не искам да имам нищо общо със силните на деня. Освен това съм само наполовина руснак.

— О! А другата половина?

— Английска, разбира се.

В гласа му имаше такова самодоволство, че Ливия неволно се засмя. Този мъж постоянно я разсмиваше.

— Изобщо нямаше да се сетя — пошегува се тя. — Да, вярно е, че английският ви е отличен, но все пак…

— О, ние, руснаците, умеем да се изразяваме гладко на всички езици — обясни важно той. — Освен на собствения си, за съжаление. Само крепостните говорят на руски.

Ливия тъкмо щеше да започне да го разпитва, но каретата спря и вратата се отвори.

— Благодаря, Джейми — рече тя и пое подадената ръка на лакея. — Е, княже, тук пътищата ни се разделят. Много ви благодаря за танца, макар да не одобрявам средствата, с които си го извоювахте.

Усмихната, тя му подаде ръка, надявайки се, че лицето й изразява и малко укор. И нищо повече от приятелство. Той поднесе ръката й към устните си, обърна я и нежно целуна дланта.

— Нали ще позволите да ви посетя някой път, милейди?

Всъщност това не беше въпрос, а искане. Ливия не видя причини да му откаже, макар да се ядосваше, когато мъжете не зачитаха желанията й по определени въпроси. Изрази съгласието си със сдържана усмивка, пожела му тихо лека нощ и забърза по стълбите към дома си. Точно тази вечер имаше нужда старият иконом Моркомб да очаква завръщането й. Но се наложи да почука три пъти, преди да чуе влаченето на филцовите му пантофи по плочките в антрето. Резето бе изтеглено мъчително бавно, вратата се отвори с протяжно скърцане и старецът недоверчиво надникна през пролуката.

— А, вие ли сте били — отбеляза той, сякаш бе очаквал някой друг.

— Да, Моркомб, аз съм — отвърна нетърпеливо Ливия. — Отворете по-бързо, за бога!

— Търпение, търпение — провлече мрачно той и отвори вратата. — Хайде, влизайте. По това време почтените хора отдавна са в леглата си.

Ливия влезе в антрето и устоя на импулса да погледне през рамо дали князът е проследил кратката сцена от тротоара.

Александър изчака вратата на къщата да се затвори и старият иконом отново да спусне резето. Отдалечи се малко, вдигна глава и огледа къщата. Внушителната сграда по нищо не се отличаваше от останалите на елегантния Кавендиш Скуеър. Прозорците бяха подновени, оградата беше прясно боядисана в черно, медното чукче на вратата блестеше, стълбите бяха излъскани. Прислугата явно си върши работата, отбеляза доволно той, обърна се и закрачи по тротоара, премисляйки отминалата вечер. Разказът на информатора му за лейди Ливия се бе оказал точен. Тя беше подходящата жена.

Даже много подходяща, добави на ум младият мъж. Ако първите впечатления не ме лъжат, неуважителният смях, който тя явно не умее да сдържа, обещава забавно и неконвенционално сътрудничество.

На ъгъла на Кавендиш Скуеър Александър спря и се запита в каква посока да поеме. Към къщи? Или да се отбие в някой клуб? Вслуша се в себе си и установи, че няма нужда от хора и светска шумотевица, нито му се играят карти. Затова потегли към жилището си на Брутън стрийт. Обитаваше просторен, удобен апартамент, имаше си паж и камериер. И най-важното — отличен готвач. Домакинството беше чисто мъжко — това отговаряше на темперамента му. Така правеше баща му и Александър още от детските си години се движеше само сред мъже. След като излезе от ръцете на бавачката, всичките му възпитатели бяха мъже.

Положението се промени едва когато царица Екатерина го взе под крилото си, за да живее с внуците й. Той беше малко по-голям от тях и трябваше да ги усмирява и поучава. Но дори в дворцовите класни стаи рядко влизаха жени — момчетата растяха под внимателните погледи на частни учители, военни и дипломати, грижливо подбрани от самата царица. Защото наследникът й трябваше да получи възпитание, което да го приготви за императорския трон. Разбира се, след като царицата се освободи от негодния му баща. От няколко дни княз Проков постоянно се питаше доколко успешно е било това възпитание — като се имаха предвид решенията, вземани от Александър I в последно време.

Александър I, руският цар. Негов стар приятел. Князът влезе в жилището си и смръщи лице, като чу гласове от малкия салон вдясно на антрето. Както обикновено прислужникът се появи безшумно.

— Гости, господарю — съобщи той с поклон. — Княз Николай Сперсков, граф Константин Фьодоровски и още един господин. Пожелаха да дочакат завръщането ви тук.

Прислужникът пое наметката, бастуна и ръкавиците на княза и отново се поклони. Александър кимна кратко.

— Какво пият?

— Водка, княже.

— Донесете ми коняк.

Князът отвори вратата към салона.

— О, ето те и теб, Алекс. Надявам се, нямаш нищо против, че те чакаме тук.

До камината стоеше дебел джентълмен с розови бузи и въртеше в ръце почти празна чаша с водка.

— Водката ти е отлична. Поздравявам те — засмя се той и размаха чашата. — Сигурно си я донесъл от Санкт Петербург?

— Само една дузина, Николай — отвърна небрежно Алекс. Говореха си на френски — езика, който знаеха най-добре. — Позволявам ти да си вземеш една.

Князът засука впечатляващия си гарвановочерен мустак и засия.

— Щедър както винаги. Благодаря ти, приятелю.

Алекс се засмя и стисна ръка на Константин Фьодоровски.

— Константин… нямах представа, че пребиваваш в Англия. А вие…

Князът се обърна въпросително към третия посетител.

— Алекс, позволи ми да ти представя Павел Татаринов — рече Фьодоровски. — Преди два дни пристигнахме от Русия.

— Добре дошъл в дома ми, мосю — поздрави учтиво домакинът. — О, благодаря, Борис — обърна се той към камериера, който безшумно бе внесъл гарафа и чаши за коняк. — Поставете таблата тук. — Той посочи малката масичка до дивана, камериерът изпълни нареждането и излезе с поклони. — От известно време предпочитам коняк — обясни князът и си наля малко от кехлибареното питие в затоплената тумбеста чаша. — Някой ще се изкуши ли?

— Не, благодаря, ще си останем на водка — отклони любезната покана Константин, вдигна чашата си и разклати бистрата течност. — Тази е мека като кадифе. Николай е напълно прав.

— Е, щом е така — и за тебе има бутилка — засмя се Александър и се разположи в креслото пред камината. Кръстоса крака, отпи глътка коняк и огледа внимателно гостите.

— Сигурно се питаш защо останахме да те чакаме — започна князът и отново засука мустак.

— За мен винаги е удоволствие да приема приятелите си у дома — отговори учтиво князът.

Татаринов изкриви лице, скочи, отвори вратата и надникна в тъмното антре. След секунди затвори и се обърна към останалите. Погледът му падна върху тежките кадифени завеси, спуснати пред прозорците. Той отиде до най-близкия прозорец, дръпна завесата и погледна към улицата. Навън цареше тъмна нощ.

— Татаринов е крайно предпазлив — промърмори князът.

— Вероятно има основание — отбеляза Александър и измери непознатия с присвити очи. — Наистина ли се опасявате, че някой ни подслушва?

— Винаги проверявам — обясни Татаринов. — Човек никога не може да е сигурен. Откакто царят създаде проклетото министерство за вътрешна сигурност, тайната полиция души навсякъде. — Мъжът застана пред камината и макар да беше широко разкрачен, се залюля, сякаш се намираше на палубата на кораб в бурно море. Искрящият му поглед обходи другите трима в стаята.

— Е, след като се уверихте, че не ни подслушват, да минем на въпроса — подкани Алекс и отново отпи глътка коняк.

— Татаринов носи обезпокояващи вести от двора — съобщи князът. — По всичко личи, че до ушите на царя са стигнали слухове за нашето малко… начинание.

Александър не промени позата си, но погледът му се изостри.

— Казали ли са имена?

Татаринов поклати глава.

— Не знам. Мисля, че не са. Но царят постепенно осъзнава, че близо до него има хора, които… как да кажа… които не са доволни от проявите му на сцената на световната политика.

— Това е чистата истина — кимна Константин. — Докато царят се разхожда по брега на Мемел и се перчи с договора, които е подписал с Бонапарт, французинът се смее доволно. Той ще използва Русия, ще я изстиска и в най-тежкия час ще я изостави. Царят или не може, или не иска да погледне истината в очите. Според мен той просто не е в състояние да я види. Нима сериозно вярва, че с договора от Тилзит е направил Наполеон свой верен приятел? Неотменим съюзник? — Разгневен, графът направи няколко крачки по стаята. — Не се е вслушал даже в съвета на майка си! — извика възбудено той. — А вдовстващата царица му каза съвсем ясно какво е мнението й за сближаването с Бонапарт.

— Прав си. Обикновено Александър се вслушва в думите й. Само не и в този случай.

Николай тъжно поклати глава.

— Ако не го убедим, ще трябва да го премахнем, за да не пречи. Все едно по какъв начин.

— Спокойно, спокойно, приятелю — намеси се предупредително Алекс. — Надявам се, че ще се разберем без крайности.

— Алекс, ти си единственият човек, когото царят никога няма да заподозре — обърна се към него Николай и сивите очи под гъстите вежди засвяткаха предизвикателно. — Израснали сте заедно, учили сте заедно, ти си най-близкият му довереник. Знам, че приемаш думите ми като предателство.

В салона се възцари напрегната тишина. След кратък размисъл Александър се изправи и заговори отмерено:

— Не го приемам като предателство. Предателството е грозна дума. Ние обсъждаме как да спасим родината си. Вероятно ще се наложи да пожертваме един човешки живот.

— Царят е само един арогантен глупак — изсъска Константин. — Наследил е много от недостатъците на баща си и твърде малко от величието на баба си Екатерина. Ако питате мен, най-добре би било да се отървем от него. От царя, от жена му и от майка му. Ще сложим на трона сестрата на царя, великата херцогиня Екатерина. Единствена тя от семейството е наследила духа и неукротимата воля на старата царица.

Дебатът се разгорещи, но без участието на Алекс. Спомняше си детството на царя… как го глезеха и го закриляха. Постоянно го окуражаваха да гледа на себе си като на бог, съвършен и непогрешим, стоящ много по-високо от всички останали човешки същества. Никога не го наказваха, когато правеше грешки. Изпълняваха незабавно всичките му желания. Възможно ли беше при тези обстоятелства и при това възпитание царят да управлява разумно и мъдро? Александър помнеше Екатерина, бабата на сегашния владетел, като извънредно умна жена с ярък интелект и отлично образование. Царицата водеше кореспонденция с най-изтъкнатите личности от цивилизования свят. Защо се бе провалила така жалко във възпитанието на внука си?

— Защо се умълча, Алекс?

Забележката на Николай го изтръгна от мрачните размишления.

— Извинявай, замислих се.

— Дано мислите ви да са полезни — отбеляза горчиво Татаринов.

— Може би. А може би и не.

Алекс заинтересовано огледа новака на лондонската емигрантска сцена. Тя събираше най-различни хора: умни и глупави, богати и бедни. Общото между всички бе, че принадлежаха към аристокрацията, доброволно или принудително напуснала Русия. Татаринов беше различен. Приличаше на суров диамант, без шлифовката на другите емигранти. Но като всички в салона и той обичаше родината повече от всичко и държеше много на честта. Какви са движещите сили на човек като Татаринов? — запита се Алекс и си обеща да го държи под око.

— Според мен е нужно да разберем в детайли какво знае или предполага царят — предложи Алекс.

— Ти си най-близо до него. Не можеш ли да го преслушаш? — попита Константин и князът кимна.

— И без това имах намерение да му пиша. Ще засегна темата в писмото си.

Николай видя, че домакинът се прозява и бързо стана.

— Извинявай, виждам, че си уморен.

Без да направи опит да отрече, Алекс също се надигна. Дискусията му се стори безкрайна, а му предстояха още няколко часа работа. Вместо да започне, беше принуден да се разправя с досадните си гости. Придружи ги до вратата и се върна в салона, където Борис тъкмо събираше чашите.

— Добавете дърва в огъня и ми донесете още коняк — нареди князът и се запъти към писалището си. — После заключете къщата и си лягайте.

— Както желаете, княже.

Алекс извади от чекмеджето лист хартия, подостри перото и се замисли. Никой от гостите му не подозираше, че е пристигнал в Лондон по молба на царя. Александър искаше от него да се оглежда и ослушва за благото на Русия, но без никой да заподозре каква игра играе. Намерението на царя беше през следващите седмици да отзове посланика си от Лондон. А щом дипломатическите отношения се прекратят официално, някой ще трябва да го уведомява редовно за политическите и дипломатическите ходове на Англия. Затова Алекс се превъплъти в ролята на безгрижния аристократичен емигрант, който се интересува единствено от блестящите забавления в балните зали и салоните на английската столица и не желае да говори за политика. Това беше най-добрата позиция, за да работи като таен агент в услуга на царя. Още само няколко седмици и ще се утвърди в подходящите обществени кръгове. Но в ръкава му беше скрит още един коз: достъп до тайната организация на руските анархисти, основана в Лондон. Царят проявяваше жив интерес към информацията, която Алекс получаваше от членовете на организацията.

Князът потопи перото в мастилницата и започна да пише.