Джейн Фийдър
Опасен маскарад (20)

19

Ливия тъкмо бе написала поредната покана, когато чу, че Татаринов си отива. Остави перото и се загледа в празното пространство. Внезапно изпита угризения на съвестта и сърцето й неволно заби по-бързо, макар да знаеше, че няма причини да се тревожи. Все пак тя беше господарка на този дом и дългът й изискваше да забавлява гостите на съпруга си. Въпреки това Алекс я бе погледнал така, че тя направо се вледени. Интересното беше, че в сините му очи светеше не толкова гняв, колкото стъписване. Да, точно така: Алекс бе реагирал със стъписване и дълбока уплаха.

Дали е излязъл от къщи с госта си? Или ще дойде при мен? Ливия сърдито поклати глава и съсредоточи вниманието си върху поканите. След малко вратата на салона се отвори, но тя продължи да пише.

— Е, как ти хареса гостът ми? — попита Алекс с подчертана небрежност.

— О, ти ли си? — отговори със същия тон Ливия и остави перото.

— Кой друг би могъл да бъде? — попита меко той, облегна се на вратата и скръсти ръце на гърдите. Лицето му не изразяваше нищо, освен учтив интерес.

— Странна птица е този Татаринов — отбеляза спокойно Ливия. — Липсват му маниери.

— Тук си абсолютно права — отговори дружелюбно Алекс. — Затова намирам, че не е подходяща компания за съпругата ми.

— Но след като ти ги го поканил в дома ни, значи не може да става дума за неподходяща компания — възрази тя.

— Ако ти отговоря, че просто имам някаква работа с него, ще се задоволиш ли с този отговор?

— Възпитали са ме да не приемам едносрични отговори и да не позволявам да ме манипулират — отговори Ливия все така спокойно, макар че вътрешно кипеше от гняв.

— Все по-ясно ми става какво е да си вземеш жена, възпитана от математик.

Алекс очевидно смяташе да реши проблема с една малка шега, но се провали напълно.

— Познавам някои от руските ти приятели — продължи все така спокойно Ливия. — Макар да не съм прекарала много време с тях. Но не съм нито сляпа, нито глуха и веднага разбрах, че те са омесени от съвсем друго тесто в сравнение с този мосю Татаринов.

— Явно имаш остър поглед.

Алекс упорито не помръдваше от вратата. Лицето му си оставаше безизразно. Дори в очите му не можеше да се прочете нищо. Ливия потропваше с перото по масата, гледаше го втренчено и чакаше. Той разбра, че трябва да продължи:

— Както изглежда, стигнахме до границите, които ни налага различният ни произход. Във вашето общество може да е обичайно съпругата да разговаря с приятелите на мъжа си в негово отсъствие, но в моето общество това е забранено. Не желая приятелите ми да се чувстват неловко, докато са под моя покрив. Това достатъчна причина ли е?

— Поне е обяснение — отговори остро тя. — Но защо имам чувството, че ти ще говориш за различния ни произход всеки път, когато се налага да обясниш защо редът в тази къща трябва да се определя единствено от теб? Точно по същата причина и аз бих могла да настоявам всичко да се върши по моята воля. Аз съм свикнала да поздравявам гостите, които влизат в моя дом, и нямам намерение да се откажа от този навик.

Ливия подчерта думата „моя“ съвсем леко, но много ясно забеляза как очите му светнаха заплашително.

— Добре, Ливия, няма да спорим по този въпрос. В случая правото е на моя страна — ти сама призна, че Татаринов не е подходяща компания за теб. Освен това нито тук, нито в Русия има значение дали харесвам компанията му, или не. Имам доста приятели, които не искам да виждам в близост до съпругата си, и съм готов да се обзаложа, че твоите приятели мъже ще ти кажат същото. Или ти сериозно смяташ, че Бонъм няма нито един приятел, когото не би представил на Корнелия?

— Нямам представа — отговори Ливия, решена да не се предава. Щом ще се карат, тогава нека е докрай. — И ми е все едно. Сега не говорим за Хари, а за теб и за хората, които идват в тази къща. Говорим за това, че не ми е разрешено дори да ги поздравя, въпреки че съм господарка на този дом. Освен това имам впечатление, че те изобщо не са ти приятели. Никога не играете карти, не ги каниш на вечеря. Просто се затваряте за един час в библиотеката, а след това си отиват безшумно. Естествено е да изпитвам любопитство. Има ли някой женен?

— Не и тук — отговори сухо Алекс. — Иначе щях да постъпя другояче. Щях да каня семействата и да разговаряме заедно. Руските мъже не се чувстват добре в присъствието на чужди жени, когато собствените им съпруги отсъстват.

Това беше отчаяна лъжа, но Алекс дори не мигна. Очевидно не можеше да очаква заповедите му да се изпълняват безропотно. Не и от жена като Ливия. Но сега най-важното беше да се подсигури. Случката от тази сутрин не биваше да се повтаря.

— И за какво си говорите тайно в библиотеката? — попита настойчиво Ливия.

— Пием водка и си спомняме за Русия — отговори небрежно той.

— Щом толкова ти липсва родината, защо си я напуснал? — продължи с въпросите Ливия, неспособна да обуздае любопитството си. Не я спря дори мисълта, че ако той не бе дошъл в Лондон, двамата нямаше да се оженят.

— Аз съм наполовина англичанин и исках да разбера дали нося нещо английско в себе си — отговори той. — Но сега те моля да спреш този разпит. Вече стана уморителен.

Гласът му прозвуча остро, очите му святкаха студено.

— О, извинявай, не бях забелязала, че провеждам разпит — отвърна със същата острота Ливия. — За съжаление аз не знам почти нищо за теб. И с всеки ден, който прекарваме заедно, незнанието ми се увеличава, вместо да намалява. Нима е грешно, че искам да опозная по-добре човека, за когото се омъжих?

Крайно време бе да се помирят.

— Не, мила моя, разбира се, че не. — Той прекоси салона, улови ръцете й я изправи на крака. — Това важи и за мен, нали разбираш. И аз искам всеки ден да научавам по нещо ново за съпругата си. — Палецът му се плъзна по устните й. — Все още знам твърде малко за прекрасната жена, която стои пред мен.

— Но аз не се крия от теб — възпротиви се Ливия, но вътрешно омекна. Нежният му поглед разколеба решителността й. Обзе я радост, че Алекс най-сетне бе показал другото си лице.

— Не е и нужно — засмя се той. — Преди няколко месеца изобщо не знаех, че съществуваш. Ти си живяла дълго време без мен и си се превърнала в жената, която си сега. Аз също искам да науча повече за миналото ти. — Думите му звучаха като молба. — Нека си дадем повече време. Имаме нужда от него. Нека не прибързваме.

Ето пак, каза си Ливия. Очевидно не беше възможно да настоява на своето, без да изглежда капризна, мрачна и безмилостна. А намеренията й бяха съвсем други.

— Ни най-малко не се опитвам да ускоря процеса — отговори тя с колеблива усмивка. — Просто ти си неразгадаема загадка, Алекс, а аз не обичам загадките.

Той изглеждаше наистина отчаян и тя изпита съчувствие към него, но въпреки това продължи да чака отговор.

— Добре, ще ти кажа нещо, но ще ми обещаеш, че повече няма да говорим за тези неща. И ще изпълниш желанието ми да не се срещаш повече с онези хора. Разбрахме ли се?

— Да.

— Много емигранти напускат Русия без пукната пара. Остават там земя, къщи, пари… всичко. Често се случва царят да конфискува цялото им богатство. Аз ги подкрепям финансово. Те обаче са горди и ще се вбесят, ако знаят, че съм ти доверил какво става.

— Разбирам.

Ливия не каза нищо повече. Алекс й бе разкрил една тайна, и то по начин, който го представяше в много добра светлина. Да, тя го разбираше, финансовото положение на сънародниците му си беше тяхна работа и не засягаше нито нея, нито който и да е англичанин. Тя нямаше представа какво са преживели тези хора и защо са принудени да живеят в емиграция като бедняци. Нормално беше да се чувстват неловко, когато идват в дома й да молят съпруга й за помощ.

— Ще забравим ли тези хора? Веднъж завинаги? — попита настойчиво Алекс. Дълбоко в себе си се мразеше за лъжите, които й наговори. Но какво друго би могъл да каже? Освен това в обясненията му имаше и частица истина. Той наистина беше ковчежникът на заговорниците.

— Добре, ще забравя за тях — кимна спокойно Ливия. — Ще се постарая да забравя и за този разговор. И от днес нататък няма да се показвам пред приятелите ти… доколкото ги смяташ за такива.

Алекс изпрати благодарствена молитва към небето, но в същото време се запита какъв ли щеше да бъде следващият проблем, пред който щеше да го изправи Ливия.

— Какво ще кажеш да пояздим в парка? — предложи той.

Много добра идея, каза си Ливия — препускането в парка ще проясни главата ми и ще прогони лошите чувства и подозренията.

— Добре, хайде да пояздим — съгласи се тя и хвърли перото на масата. — Щом се върнем, ще продължа с поканите.

— Имаш ли още много? — попита Алекс и запрелиства готовите покани.

— Останаха ми само две.

— Тогава ги напиши набързо, а аз ще кажа на Борис да ги разпрати веднага.

Ливия изкриви лице.

— Поканите могат спокойно да почакат до следобед.

— Аз пък смятам, че трябва да ги изпратим възможно най-бързо — възрази меко той и й подаде перото. — Седни и пиши. Няма да трае дълго.

Ливия вдигна рамене и изпълни нареждането. Нямаше представа защо той е толкова настоятелен, но колкото по-бързо приключи с това, толкова по-добре. Написа поканите, даде му ги и забърза към спалнята си, за да се облече за езда.

Не преставаше да се пита защо той държи да поканят на вечеря точно тези хора. Защо не ги покани в клуба си, щом държи да говорят за политика? Ливия отново вдигна рамене и се опита да се успокои. Една скучна вечеря не беше чак такава голяма жертва пред олтара на брака.

 

 

Вечерята с гостите на Алекс породи достатъчно интересни въпроси и Ливия нямаше време да скучае. В началото вечерта протече точно така, както си я беше представяла. Разговорът ту заглъхваше, ту ставаше оживен, дори буен. Алекс изобщо не се притесняваше с какъв тон говорят гостите му — през цялото време си остана очарователен, дружелюбен домакин, редовно наливаше вино и дори не трепна, когато лорд Евършам попита нагло:

— Ще ни кажете ли какво замисля вашият цар, Проков? Ако питате мен, той е един проклет глупак.

— Боя се, че не сте единственият, който мисли така, сър — отговори тихо Алекс и за пореден път напълни чашата му.

— Така е, Евършам, не сте единственият — намеси се лорд Кармъртън и вдигна поглед от пълната си чиния. — Калканът е отличен. Поздравления за готвача ви, принцесо Проков.

Ливия благодари с усмивка. Калканът беше приготвен по всички правила на изкуството, но какво от това? Ада и Мейвис щяха да го приготвят още по-добре.

— Цялото правителство бие тревога — продължи Кармъртън. — Е, разбира се, не заради калкана. — Той се засмя на глупавата си шега и продължи: — Колегите бият тревога срещу плана на царя да завземе Финландия. Какво става там, Проков?

— Предполагам, че в дъното на плана стои Наполеон — отговори примирително князът.

— И нашият премиер-министър твърди същото — намеси се в разговора граф Флинток. — Според него Александър се оставя да го водят за носа. Наполеон ще го остави да се порадва на победите си, но най-голямата печалба ще бъде за него.

— Въпреки това успя за кратко време да забърка сериозна каша — промърмори с пълна уста Кармъртън.

— Наполеон иска да попречи на царя да се намеси в Полша — обяви Евършам. — Това е същественото. Или поне правителството смята така. Французинът иска да е сигурен, че Александър няма да протегне алчните си ръце към полските богатства.

Алекс кимна и даде знак на Борис отново да напълни чашите. Ливия следваше примера на поканените дами и не се включваше често в разговора. Вътрешно обаче гореше от любопитство.

Гостите на Алекс говореха подигравателно и с пренебрежение за мъжа, който не само владееше една огромна страна, а беше и, така да се каже, съученик на мъжа й. Въпреки това Алекс изобщо не се опитваше да защити руския цар. Точно обратното, забележките му допринасяха за задълбочаване на критиката.

Ливия даде знак на Борис да поднесе следващото ядене и се обърна да поговори с лейди Кармъртън. Двете размениха няколко нищо незначещи думи — беше им ясно, че на такава вечеря е изключено да говорят за нещо свое, докато мъжете се замерват с политическите си възгледи, опразват чаша след чаша и езиците им натежават.

— Ще има още една среща — съобщи важно Евършам. — От мен да го знаете. Премиер-министърът е твърдо убеден. Александър ще позволи на Наполеон да го направи свой васал. Много скоро обаче ще се ядоса и ще започне да поставя изисквания. И когато това се случи, господ да ни е на помощ.

— Много интересно — отговори учтиво Алекс. — Но правителството би трябвало да има точни сведения, за да твърди, че нещата ще се развият точно в тази посока. Или се лъжа?

— Ама разбира се… нали си имаме тайни служби. — Кармъртън се почеса многозначително по носа. — Имаме сериозни основания да смятаме, че щом звярът излезе от клетката си, Александър ще се върне в семейното лоно. Не се съмняваме, че ще се опита да сключи съюз с нас.

— Някои високопоставени лица обаче имат друго мнение по въпроса — включи се в разговора един гост, който досега почти не вземаше участие в разговора. Освен домакина той беше единственият мъж на масата, останал трезвен. — Говори се, че дружбата между Александър и Наполеон е само привидна. Че Александър лицемери… и залъгва Наполеон. Доколкото знам, вие се познавате добре с царя княз Проков. Какво ще кажете за това предположение?

— Звучи приемливо — отговори спокойно Алекс. — Но аз не съм осведомен за ходовете на негово величество. В известни отношения познавам царя много добре, но в последно време имахме… различия в мненията. Цар Александър трудно приема съвети от когото и да било.

Той отпи глътка вино и огледа сътрапезниците си. Лицето му остана напълно безизразно, но всички на масата разбраха: доброволно или не, княз Проков бе тук в изгнание, защото се бе осмелил да спори със своя господар.

Ливия се почувства още по-объркана. Междувременно й бе станало ясно, че Алекс е поканил точно тези гости на вечеря по определени причини. За съжаление тя все още не знаеше какви цели преследва мъжът й.

Борис повика помощниците си и започна да сервира второто ястие. Ливия изобщо не бе взела участие в съставянето на менюто — защото нейният персонал не беше ангажиран с вечерята. Но нямаше какво да възрази. Брюкселско зеле в рейнски сос, аншоа върху препечени филийки, шампанско — гостите посрещаха всяко ядене и всяко ново вино с бурно одобрение.

— Естествено е Наполеон да поставя на европейските тронове свои роднини, както е естествено, че руският цар иска да присъедини полската корона към своята империя — каза Алекс и разговорът отново се насочи към същинската тема. След минута улови погледа на Ливия и й кимна едва забележимо. Домакинята стана. Крайно време беше дамите да се оттеглят.

Джентълмените се изправиха учтиво и изчакаха дамите да излязат от трапезарията. Настъпи времето за сериозни разговори — и за по-силни напитки. Гарафата с портвайн обиколи гостите. Мъжете се настаниха удобно в дълбоките кресла, разхлабиха шалчетата, опряха лакти на масата и заговориха оживено.

През това време Ливия сервираше чай в дневната и водеше разговори за възпитанието на децата, за ужасните прислужници и най-вече за новата мода. На няколко пъти се опита да подхване интересна тема, но гостенките й явно не се интересуваха от нищо. Накрая Ливия стигна до заключението, че дамите нямат представа от живота извън четирите стени на дома си и смятат, че външният свят принадлежи изключително на мъжете. За щастие господата се присъединиха към дамите много скоро. Алекс влезе в дневната пръв и веднага отиде при жена си, която седеше до масичката със сервиза за чай.

— Постарах се да не те оставям дълго сама — прошепна в ухото й той.

Ливия се усмихна едва забележимо и подаде една чаша на прислужника, който чакаше до нея, с молба да обслужи лорд Евършам. После намигна на мъжа си и отговори тихичко:

— Ако ме беше оставил още малко с тези кокошки, щях да полудея. Такова мъчение…

Алекс кимна много сериозно, сякаш беше чул важна забележка. После съвсем естествено се запъти към дивана, където трите дами наистина бяха „накацали“ като кокошки в кокошарника. Ливия не чу какво им каза, но и трите изведнъж скочиха.

— Крайно време е да си тръгваме, милорд — обяви лейди Кармъртън, размаха нервно ветрилото си и хвърли съжалителен поглед към Ливия.

— Действително. Хайде, Евършам — подкани съпругът й и също изгледа съчувствено домакинята.

— Вечерта беше прекрасна, принцесо Проков… княз Проков. Много мило от ваша страна, че ни поканихте. — Лейди Евършам се наведе към Ливия и пошепна: — Сигурна съм, че буквално се разкъсвате, мила.

Ливия се изправи и отговори със слаба усмивка. Какво, за бога, ставаше тук? Тя хвърли въпросителен поглед към съпруга си, но той й отговори само със загрижена усмивка.

— О, бедничката, знам колко ужасни могат да бъдат тези неща. — Лейди Кармъртън помилва ръката на домакинята. — Но ви уверявам, че скоро ще ви мине.

— Много сте добра — отговори едва чуто Ливия. Да не би гостите й да смятаха, че е болна? Дали да притисне ръце върху слепоочията си? Или да се сгърчи от болка в стомаха и даже да повърне? Не, по-добре само да изтрие сълзите си с копринената кърпичка.

Щом Борис съобщи, че каретите чакат отвън, Алекс поведе гостите към изхода. Ливия се подчини на желанието на компанията да не се пренапряга и остана с чаша чай в дневната.

След няколко минути съпругът й се върна при нея. Изглежда много доволен, отбеляза с интерес тя.

— Страхотно беше, че ги отпрати толкова бързо — усмихна се тя. — Но не би било зле да ми кажеш какво ми е. Нямам представа от каква болест страдам.

— Въпреки това изигра ролята си перфектно — засмя се Алекс. — Реших, че няма да е зле да облекча товара ти. Защото понесе безграничната досада много смело.

— Да, прав си. Какво точно им каза?

Алекс отново се засмя и тя го изгледа подозрително.

— Намекнах им, че днес си много чувствителна към промените във времето. Че от известно време страдаш от мигрена и може би си в благословено състояние…

— Намекнал си, че може да съм бременна? — извика ужасено Ливия.

— Може да си, а може и да не си — отговори небрежно той. — Дамите да си изберат в какво да вярват. Случайно знам, че английските дами реагират много мило на женските неразположения.

Ливия буквално загуби ума и дума от възмущение.

— Разбери, скъпа, нямах избор. Иначе трябваше да стане земетресение, за да накара мъжете да се отделят от бутилката с коняк. Единственото средство беше да събудя съчувствието на дамите, а те да умилостивят властните си съпрузи.

Ливия разбра и се отпусна. На лицето й изгря усмивка.

— Въпреки това смятам, че си постъпил безсрамно. Е, благодаря ти, че свали товара от гърба ми, макар и по този безумен начин. Но ще ми кажеш ли каква беше целта на тази вечеря, Алекс? — попита сериозно тя и впи поглед в лицето му. — Какви цели преследваш? Опитах се да разбера, но не успях. Знам, че царят ти е приятел, но ти се държа, сякаш ти е враг.

Алекс си наля чашка коняк. Очевидно обмисляше отговора си.

— Искаш ли и ти?

— Не, благодаря — отвърна нетърпеливо Ливия. — Искам само да знам защо трябваше да прекарам четири часа в компанията на тези хора. Каква беше целта ти?

— Интересува ме тяхната гледна точка — отговори бавно той. — Преди няколко седмици чух разговора им в клуба и това събуди любопитството ми.

Алекс взе чашата си и се отдалечи от масичката с напитките.

— Понякога ми е болно, че живея толкова далече от родината си, скъпа. Знаеш ли, все по-често изпитвам желание да говоря за Русия.

Ливия вдигна вежди.

— Не ми се вярва, че това е всичко. Не вярвам, че си поканил тези хора само за да си поговорите за Русия и за царя.

— О, наистина е така.

— Но защо точно с тях?

— Защото по една случайност всички имат нещо общо с външното министерство — обясни Алекс. — Близки са с министър-председателя, макар да не заемат важни постове. Затова бях любопитен как гледат на сегашното положение. Освен това бих искал да ми осигурят достъп до най-високите дипломатически кръгове.

Обяснението звучеше убедително, но Ливия пак не остана доволна.

— Защо остави у тях впечатлението, че си се скарал с царя?

— В известно отношение това е вярно — отговори просто Алекс. Този път казваше истината.

— Той ли те прати в изгнание?

— Не, не — поклати глава князът. — Не сме чак толкова скарани. Просто разбрах, че ще е по-умно да не се мяркам в Санкт Петербург, докато трае войната. — Той се усмихна меланхолично и обясни: — Знаеш ли, Ливия, славяните са склонни да реагират импулсивно. Сигурно защото имат гореща кръв. Царският двор е много опасно място. Разделен е на групи и групички, които постоянно враждуват помежду си.

— Значи си бил убеден, че те грози опасност?

Алекс отново поклати глава.

— Не, не непременно. Просто реших, че не би било лошо да променя обстановката за известно време. — Той седна до нея на дивана и попита: — Доволна ли си сега, скъпа?

— Разбира се — отговори Ливия.

Отговорът му звучеше напълно разумно, но съмнението продължаваше да я гризе. Да, той сигурно казваше истината, но това не беше цялата истина. Не беше напълно искрен с нея.

— Мисля, че е време да си лягам. Идваш ли и ти?

— След малко. Трябва да отговоря на няколко писма. — Алекс се наведе и я целуна нежно. — Много ти благодаря, че търпеливо понасяш капризите ми, скъпа.

— Какво е една досадна вечер в сравнение с товара, който тежи на твоите плещи — отговори тихо тя и се надигна. — Събуди ме, когато дойдеш в леглото.

 

 

Алекс остана още известно време в дневната, отпивайки по малко коняк. Обясненията му бяха много близо до истината и Ливия изглеждаше доволна. Той въздъхна и стана. Колко по-просто щеше да бъде, ако София Лейси беше завещала дома си на някое послушно момиченце без ум в главата, каза си той и вдигна мълчалив тост към портрета над камината. Съзнаваше обаче, че е абсурдно една толкова нетрадиционна дама да определи за своя наследница някоя безлична девойка. Но защо е избрала тъкмо Ливия Лейси?

Докато вървеше към библиотеката, Алекс не спря да размишлява върху този въпрос. Ливия бе споменала, че София искала да завещае къщата си на жена, която носела нейното име. Нищо, че не я познавала, нищо, че били само далечни роднини. Защо? Алекс седна зад писалището си и потопи перото в мастилницата, но не започна да пише, а се загледа с празен поглед пред себе си. София не е имала право да спомене в завещанието си детето, което беше родила. Защото то не носеше нейното име. Възможно ли е да си е избрала наследница, която има връзка с нея само по име, без да я познава? Наследница, която да не й напомня за сина, от когото се е отказала!

Алекс разочаровано поклати глава и се загледа в книгите насреща си. Колкото и да се стараеше, не можеше да свикне с мисълта, че жена като София Лейси е имала любовна връзка с мъжа, когото помнеше като свой баща.

Когато най-сетне започна да пише, установи, че мастилото отдавна е засъхнало. Не изпитваше никакво желание да изпрати депешата за Санкт Петербург още тази нощ, но знаеше, че трябва да напише писмото, докато впечатленията му са още пресни. Нямаше защо да чака спомените да избледнеят и да предприема маневри за отклоняване на вниманието.

 

 

На следващата сутрин Ливия се събуди с добре познатото усещане за неловкост. Остана да лежи, загледана в избродирания балдахин на леглото. На тавана беше окачено копие от една прекрасна чувствена картина на френския художник Фрагонар. Тя беше тук още от времето на София Лейси и по време на ремонта беше почистена и реставрирана. Още една частица от голямата загадка, наречена леля София, помисли си Ливия. Колко ли любовници е посрещала в това легло, дали са се наслаждавали заедно на картината на Фрагонар?

Алекс се размърда до нея. За разлика от Ливия, която се будеше бавно и прекарваше известно време в полусън, той скачаше веднага. Погледът и съзнанието му се проясняваха моментално.

— Добро утро, любов моя.

— Добро утро. — Ливия се протегна лениво, обърна глава към него и получи целувка по бузата. — Навън вали.

Едри капки биеха шумно в прозорците. Алекс седна в леглото, устреми поглед към картината и си помисли същото като Ливия. Но не го произнесе гласно.

— Ама че глупост! Бях се уговорил с няколко приятели да излезем на езда. — Той стана и разтърка тила си. — Ти имаш ли някакви планове за днес?

— Всъщност имам уговорка за обяд, но май ще се извиня и ще откажа.

Ливия се настани удобно сред възглавниците и възхитено огледа голия гръб на мъжа си.

— Би ли позвънил за Етел, ако обичаш?

Алекс позвъни, целуна я още веднъж и отиде в своята спалня, за да повика Борис. Макар да беше иконом на къщата, той продължаваше да изпълнява и службата на камериер.

Борис наточи бръснача, подаде го на господаря си и уви врата му с топла кърпа. Алекс потопи острието в сапунената пяна и се замисли. Депешата, която бе написал през нощта, трябваше да бъде предадена на куриер от тайните служби. Първо обаче ще я покаже на княз Михаил Михайлович. Хубава маневра за отклоняване на вниманието, която ще заличи следите. Как да го направи по най-добрия начин?

Продължи да размишлява по въпроса, когато слезе на закуска и намери до чинията си вест от Татаринов. Кодирана, но достатъчно ясна. Контактът е възстановен. Алекс сложи в чинията си херинга със сметанов сос и си наля чаша бира. Ливия никога не закусваше с него, защото стомахът й се бунтуваше от гледката. Според него обаче беше глупаво човек да яде на закуска варени яйца и хляб с масло и да пие силен чай. За щастие поне по този въпрос нямаше караници. И без това изникваха достатъчно други фини пукнатини, скрити под хармоничната фасада на брака им. За съжаление тези пукнатини се увеличаваха.

Ливия е смутена и объркана, каза си Алекс, не се чувства добре. За съжаление той не беше в състояние да й даде отговор, който да реши всички проблеми между тях. Той имаше нужда от нея, от рамката на брака им, за да продължи да работи. В никакъв случай не биваше да рискува да загуби тази стабилност.

Значи вече имаха контакт със свръзката в армията. Онзи човек разполагаше с необходимите средства, за да нанесе удар. Сега оставаше да чакат удобен случай. А той трябваше да събере смелост и да каже да. Сигурно няма да оцелее.

Алекс си взе филия черен хляб и я намаза дебело с масло. Що за човек беше този, който изпращаше други на смърт, а сам си седи на топло и на сухо вкъщи? Дали да захвърля всичко тук и сам да свърша работата? — запита се той. За него щеше да е по-лесно да намери сгоден случай.

Знаеше обаче, че не може. Защото той беше човекът, който стои на заден план, който организира, който държи всички нишки в ръцете си. Който урежда възникващите въпроси и плаща. Освен това имаше жена. Но какво ще стане после? Сигурно ще се наложи да я остави в Англия. Не, не би имал сили да го направи. Тук нямаше кой да я закриля. А той можеше да й предложи закрилата, от която тя се нуждаеше. Ако отиде лично да свърши работата, ще изложи Ливия на още по-голяма опасност. Тя и сега беше в опасност.

Обикновено Алекс успяваше да отстрани опасностите от пътя си. И днес се вкопчи в убеждението, че тази опасност е дреболия в сравнение с жизненоважните интереси, които го бяха свързали с Ливия. Баща му го беше възпитал да вярва, че мъжът няма по-висша цел от любовта към родината. Всички жертви за родината бяха оправдани. Това обаче не означаваше, че княз Проков има право да въвлича в своята битка за родината хора, които нямат нищо общо с нея!

Алекс взе писмото на Татаринов и се запъти към библиотеката. Седна зад дъбовото писалище и написа сърдечна покана до княз Михаил Михайлович.