Джейн Фийдър
Опасен маскарад (4)

3

— Е, как ти хареса князът? — попита Ливия, след като Аурелия бе съпроводила госта до вратата.

Приятелката й се поколеба.

— Трудно ми е да кажа — призна замислено тя. — Без съмнение е очарователен, даже много. Държи се любезно и има красиво лице.

Ливия се намръщи недоволно.

— Отговорът ти прозвуча така, сякаш не желаеш да го виждаш повече.

— Прекарах с него само десет минути — продължи все така замислено Аурелия и започна да подрежда великолепните хризантеми във вазата. — Твърде недостатъчно, за да го преценя. Не е честно да искаш мнение от мен след толкова кратко време.

— Права си — въздъхна Ливия. — Напълно си права. Но съм съгласна, че е красив и очарователен. Освен това е дяволски упорит. Науми ли си нещо, трябва да го осъществи.

— Как ти хрумна тази мисъл? Случи ли се нещо в парка?

Аурелия се обърна рязко и огледа внимателно приятелката си. Ливия вдигна рамене и се отпусна в едно кресло.

— Първо снощният танц… а днес предобед… — Разказа набързо какво се бе случило по време на ездата и заключи: — И знаеш ли кое ме учуди най-много? Страшно ми се искаше да се ядосам, че ме е манипулирал, но в действителност не ми пукаше. Трябва да признаеш, че е странно.

— Наистина е странно — кимна Аурелия и избърса ръцете си. — Според мен княз Проков има една-единствена причина да върви по петите ти. В главата му се върти само едно. — Тя размаха дантелената кърпичка и добави убедено: — Явно си му направила страхотно впечатление. Още от пръв поглед.

— Това е абсурдно! — извика Ливия. — Никой разумен мъж не се втурва да преследва една жена само след един танц с нея в задушна бална зала. Та тя му е напълно чужда!

— Такива неща се случват по-често, отколкото си мислиш — обясни с усмивка Аурелия. — И, доколкото разбирам, ти харесваш игричките му.

— Да, мисля, че си права — въздъхна Ливия. — Освен това не вредя на никого, нали? Когато престана да го харесвам, ще му обърна гръб и толкоз. — Тя се изправи и заяви енергично: — Това ми напомня, че… След като най-сетне се върна в Лондон, бихме могли да поканим приятелите си на опера, а преди това да уредим малка вечеря. Крайно време е да им благодарим, че ни приеха така дружелюбно. Какво ще кажеш?

— Права си — потвърди Аурелия. — Ще поканим и княза, нали?

— Защо не? — Ливия се засмя и очите й засвяткаха дяволито. — Няма вечно да играя ролята на мишката. Време е да стана котка.

Тя се врътна и излезе от салона. Аурелия я проследи със замислен поглед и поклати глава. На устните й играеше усмивка, но над лицето й се спусна тъмна сянка. През изминалите месеци Ливия беше обкръжена от ухажори и бе получила няколко добри предложения за женитба. Тя отхвърли всичките и очевидно не се интересуваше сериозно от никого от младите мъже, които се тълпяха от нея. През цялото време твърдеше, че не търси нито голямата любов, нито най-изгодната партия. Искала само да е сигурна, че ще има деца и ще води прилично съществуване.

Тайно в себе си обаче Аурелия знаеше, че приятелката й няма да се задоволи с обикновен живот. Ливия имаше нужда от повече. Никога не би се съгласила да се обвърже с мъж, който не я вълнува. Който не стига до най-съкровената й същност. Но сега си личеше, че тайнственият руски княз й е направил силно впечатление. Той бе постигнал онова, което не се удаваше на нито един член на лондонското висше общество. Аурелия сложи пръст на устните си и продължи да размишлява. Ливия не беше нито наивна, нито глупава. Беше напълно в състояние да се грижи за себе си и вземаше решенията си самостоятелно. Въпреки това не би било зле да проуча по-внимателно този княз, реши Аурелия. Това няма да навреди никому.

— Ще помоля виконт Бонъм, съпругът на Корнелия, да се поослуша в клубовете.

Хари имаше добри връзки в Лондон, които стигаха чак до най-висшите политически и дипломатически кръгове. Познаваше и най-влиятелните членове на висшето общество и със сигурност умееше да задава най-подходящите въпроси. Аурелия реши веднага да пише на приятелката си. Хари трябваше да събере сведения за княза колкото е възможно по-скоро. Освен това, Нел много държеше да е осведомена какво става в Лондон.

 

 

Алекс нямаше представа какво е предизвикала появата му на Кавендиш Скуеър. Потънал в мислите си, той яздеше бавно към Хайд Парк Корнър. Портретът на жената над камината бе изместил всички представи, които с години беше носил в сърцето си. Досега я беше виждал само на миниатюри и съзнаваше, че не я е познавал. Жената на голямото платно го бе погледнала знаещо със сапфиреносините си очи и това го плашеше. Имаше чувството, че кожата й с цвят на слонова кост е озарена от вътрешна светлина. А позата й изглеждаше овладяна и дори властна. София Лейси излъчваше самочувствие, което той никога не си беше представял, имайки предвид оскъдната информация, която бе получил от баща си. Отново го обзе добре познатата смесица от гняв и болка. За пореден път бе осъзнал, че баща му не му е казал почти нищо за нея. Бе му съобщил само оскъдните факти около раждането му, без да си направи труда да му разкрие чувствата си — те вероятно щяха да представят фактите в по-мека светлина. За съжаление баща му бе починал преди седем години. Какъв смисъл имаше да го обвинява и да се чувства самотен и изоставен като малко дете? Прекара тези дълги седем години в Русия само заради службата си при цар Александър I и заради политиката. Сега най-сетне му се отвори възможност да намери отговори на въпросите, които го измъчваха от детските му години.

Ездачът влезе в двора на известния търговец на коне Татърсел на Хайд Парк Корнър, скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на дотичалия коняр. Тук посрещаха с уважение всеки потенциален клиент. От малката постройка встрани от оборите излезе мъж в кожен панталон и жилетка, с карирана кърпа на шията и дълбоко нахлупен каскет. Изобщо не изглеждаше като най-добрия търговец на коне в Лондон, но Алекс не се притесни от външността му. Мъжът му кимна кратко за поздрав и моментално посвети вниманието си на коня. Огледа го бавно, с прецизността на професионалист.

— Прекрасно животно — отбеляза той, плъзна пръсти по тила на жребеца и помилва кадифените му ноздри. — Ще продавате ли, сър?

Александър поклати глава.

— Този кон е непродаваем.

— Жалко — промърмори търговецът. — Защото ще ви дадат цяло състояние за него.

— Без съмнение — потвърди Алекс. — Но днес съм дошъл не да продавам, а да купувам, мистър Татърсел. Нали вие сте мистър Татърсел?

Мъжът кимна.

— Да, сър, аз съм. Какво мога да направя за вас?

Алекс обясни какво иска. Татърсел слушаше и от време на време кимаше.

— Утре ще получа нова стока — рече накрая той — и съм сигурен, че ще намерим онова, което търсите. Ако желаете, ще ви дам правото на пръв купувач. Само че ще купите коня, без да го видите. Доставката пристига чак утре сутринта.

Алекс смръщи чело. Не харесваше подобни уговорки. Същевременно обаче знаеше, че Татърсел разбира от коне и няма да рискува репутацията на фирмата си, като измами платежоспособен клиент.

— Да уговорим подробностите.

— Разбира се, сър. Заповядайте в кабинета ми.

Алекс влезе в малка, задушна стая, отоплявана от кюмбе с въглища. Приседна пред масата, където обикновено се водеха преговорите, и изслуша внимателно описанието на Татърсел.

— Точна това търся — кимна той, след като търговецът приключи. — Моля да доставите кобилата в моя обор веднага щом получите новата пратка.

Князът извади от джоба си формуляр за банков превод, но търговецът поклати глава.

— Ще платите следващия месец.

Алекс на свой ред поклати глава.

— Не, уважаеми, аз държа да уреждам сметките си веднага.

Татърсел го погледна изумено. Опитът го беше научил, че джентълмените живеят ден за ден и плащат сметките си само когато ги принудят. Този явно беше различен. Мрачното му лице се озари от усмивка! Прие със задоволство добрата сума и прибра документа в чекмеджето на писалището си. Заключи и кимна признателно.

— Моля само да ми дадете адреса на конюшнята си, сър. Кобилката ще бъде там утре сутринта.

Алекс му каза адреса и излезе от двора, доволен от направената покупка. Бе дал първия залп, който щеше да му помогне да спечели крепостта на име Ливия Лейси. Стига са губили време с размяна на безобидни удари. Дълбоко в себе си беше убеден, че ще я завладее с щурм, но нямаше нищо лошо да удължи малко обсадата.

Върна се в най-добро настроение на Брутън стрийт и се оттегли в своята светая светих — малка стая без прозорци между салона и спалнята му. Всъщност това беше гардеробната, но тя беше идеална за плановете му. Запали лампа и отвори писалището си. От задната страна имаше дванайсет чекмеджета — по едно за всеки месец от годината. Някога бяха служили за разпределяне на семейния бюджет. Днес вече не ги използваше за подобни баналности. В тайния му джоб лежеше крехък златен ключ, който отваряше всички чекмеджета. Алекс порови в подплатата на сакото си, извади ключа и отвори първото чекмедже. Вътре блещукаха десетина ясносини сапфира. Той извади няколко и ги сложи върху парче кожа. Прекрасни камъни, грижливо шлифовани и фасетирани. Сапфири или диаманти? Какво ще отива повече на сивите й очи? Отвори второто чекмедже, извади шепа диаманти и ги плъзна между пръстите си, за да се получи водопад от блясък. Разпредели ги между сапфирите, сложи на окото си увеличително стъкло, каквото използваха бижутерите, и започна да преглежда камък след камък, за да направи своя избор. Всъщност не беше необходимо да си купи достъпа до къщата на Кавендиш Скуеър. Тя и без това му принадлежеше. Не беше нужно и да ухажва Ливия Лейси. Тя нямаше никакви права. Беше просто една от многото желани жени в английската столица. След като агентите го снабдиха с необходимите сведения за младата дама, той стигна до заключението, че тя се вписва много добре в плановете му, и замина за Лондон. Първоначално възнамеряваше да й предложи сделка и беше убеден, че тя не може да откаже. Особено като се имаше предвид, че е неомъжена, няма почти никакво богатство и се движи сама в доброто общество. Съвестта му заповядваше да отправи подобно предложение — ако тя откажеше, той щеше просто да си вземе къщата и да си потърси друга жена. Ала когато я видя за първи път на бала у семейство Кларингтън, разбра, че медалът си има и друга страна: моментално изпита непознат досега, но могъщ импулс да я направи своя. Да, това беше напълно непонятно и без практическа полза, но не можеше да постъпи другояче. Нещо го принуждаваше да я ухажва и да я завладее. Е, щом не може по друг начин, тогава ще пропилее част от богатството си, за да осъществи намеренията си.

Накрая Алекс избра три сапфира и три диаманта и ги подреди в тясна кутийка, облечена с копринено кадифе. Знаеше, че само бижутерите Рандъл&Бридж са в състояние да ги обработят според желанието му. Тъкмо когато прибираше останалите скъпоценни камъни в чекмеджетата, някои почука на вратата. Князът изруга тихо. И той, подобно на баща си, мразеше изненадващите посещения. Но в този град очевидно не намират нищо лошо в това да си ходят на гости по всяко време, каза си той, прибра кутийката в джоба си, заключи чекмеджетата и скри ключа на обичайното му място. Стана и влезе в спалнята си точно когато Борис открехна вратата.

— Княз Михаил Михайлович, Ваше Сиятелство. В салона.

— Идвам веднага.

Алекс се погледна и поклати глава. Не можеше да се яви пред госта си в костюм за езда. Михаил обаче не понасяше да чака — значи беше по-добре да отиде направо в салона, без да се замисля за тоалета си.

— О, Михаил, каква чест. — Той протегна ръка на госта си. — Какво да ти предложа?

— Водка, но само една капка, моля те. — Гостът отговори на ръкостискането. — Жилището ти е чудесно — продължи той с широк жест. — Точно по моя вкус.

Алекс наля водка и му подаде чашата.

— Знаеш ли, вече съм си намерил подходяща къща и смятам да се нанеса много скоро. В това жилище се чувствам някак притеснен. Имам нужда от повече простор.

— О, да. — Князът кимна с разбиране и пое чашата. — Да, естествено… Тук човек може да се забавлява не по-зле, отколкото в Москва или в Санкт Петербург. Или, да речем, в Париж.

— Признавам, че имам слабост към Париж — засмя се Алекс и си наля мадейра. — И тъй като не знаем какво ни предстои… Ако дружбата между царя и Бонапарт продължи, много скоро отново ще можем да танцуваме в балните зали на Париж.

Князът кимна самоуверено, изпи водката на един дъх и каза признателно.

— Отлична е. Е, какво мислиш за онова нещо, Алекс?

Проков взе бутилката и му наля солидна порция.

— Какво по-точно имаш предвид, Михаил?

— Говоря за прекратяването на дипломатическите отношения с двора на Сейнт Джеймс. В момента няма нищо по-важно — отвърна леко засегнат приятелят му. — Посланикът ми довери, че очаква всеки момент да го отзоват. Как ще знаем какво се върши тук, като няма да имаме човек на място? Англичаните са коварни. Гледат те в очите и те лъжат, без изобщо да се срамуват. След две секунди те прегръщат като най-верен съюзник. Трябва някой да остане тук и да ги следи. Но кой, кой?

В гласа на княза звънеше гняв. Леко помътнелият му поглед потърси лицето на домакина над ръба на чашата. Алекс равнодушно вдигна рамене.

— Няма смисъл да обсъждаме този проблем, Михаил. Не ми се вярва, че си дошъл тук само за да ми зададеш тези въпроси. По-скоро искаш да потвърдиш подозрението си за… прав ли съм?

Князът примигна смутено, но все пак попита направо:

— Значи ти си в Лондон по поръка на царя?

— И какво, ако е така?

Алекс седна на дивана и покани госта си да седне насреща му. Князът продължаваше да го гледа втренчено.

— Ти си войник, а не дипломат, Алекс.

— Знам, приятелю, знам — засмя се Проков, — но съм убеден, че имам способности и в двете професии. Впрочем, царят също е убеден.

— Англичаните нямат представа, че си тук по тази причина, нали?

Алекс отново се засмя.

— Не съм им съобщил, да. Това не би било от полза за делото. Аз съм просто една пъстра пеперуда, кацнала в доброто общество. Един авантюрист, който мисли единствено за карти и зарове, флиртува и няма нищо против да завърже любовна връзка с хубава омъжена дама. Театри, опери, концерти, приеми и балове — накратко, аз съм мъж, който мисли само за забавления. И кой знае, може би много скоро ще се оженя за някоя добра, почтена англичанка. Тя ще бъде перфектната домакиня и светският и политическият елит на града ще се стича на тълпи в салона ми.

Сините му очи засвяткаха развеселено и потърсиха тъмния поглед на госта.

— Харесва ли ти това прикритие?

Князът кимна замислено.

— Убеден съм, че ще получиш безупречни препоръки. Имаш ли вече контакти в двора?

Алекс се развесели още повече.

— Дори да имам, нямам намерение да ги споделя с теб, мон ами.

Михаил го изгледа обидено, после отметна глава назад и избухна в смях.

— Да, прав си… не бива… Постъпих глупаво, като се опитах да проникна в тайните ти. — Той изпразни чашата си, остави я на масичката и се надигна. — Е, Алекс, не искам да губя повече скъпоценното ти време. Но не забравяй, че винаги можеш да разчиташ на мен, когато се нуждаеш от съвета на опитен държавник.

Двамата си стиснаха ръцете и князът го придружи до вратата. След като гостът си отиде, Алекс заключи грижливо и остана известно време в сумрачния коридор. Царят му бе натресъл Михаил Михайлович, за да го надзирава! На него, Александър Проков, най-добрия му приятел и довереник! Значи доверието на царя също си имаше граници. Но по-добре да бъде честен пред себе си и да признае, че няма право да укорява Александър I. Най-близо до ума беше да предположи, че министерството за вътрешна сигурност е наредило да го следят. Това не улесняваше работата му. Михаил беше стар глупак, който избухваше в крясъци за всяка дреболия, но никой никога не се съмняваше в лоялността му. Беше непоколебимо верен на царя и на родината — за него. Това бяха двете страни на един медал. От негова гледна точка царят олицетворяваше Велика Русия и беше непогрешим.

Алекс посвети останалата част от деня на по-приятни занимания. Извика Борис да му донесе шапката и ръкавиците и излезе. Отиде право на Пикадили, където беше магазинът на Рандъл & Бридж. Каза името си и един дискретен господин го покани в тайната стаичка зад магазина. Там го посрещна лично мистър Бридж — достоен джентълмен с черен редингот и черна жилетка. Застанал зад масивното си писалище, бижутерът го поздрави със сърдечно ръкостискане.

— За мен е чест, княз Проков. С какво мога да ви услужа?

Алекс извади кутийката с камъните от джоба си и я отвори.

— Вече имам някаква представа как бих искал да изглежда накитът, който ще ви поръчам — започна без увърталия той, — но съм готов да чуя и вашите предложения.

Мистър Бридж извади лупа, огледа внимателно камъните и кимна одобрително.

— Позволете да повикам нашия главен майстор.

Излезе навън, безшумен като призрак, и след секунди се върна, следван от висок, невероятно тънък мъж с извит гръбнак. Очевидно от много години се привеждаше над тезгяха.

— Позволете да ви представя мистър Аркрайт, нашия майстор — рече Бридж.

Алекс кимна кратко на новодошлия и посочи блещукащите камъни на масата.

— Иска ми се да направите пръстен и медальон. Ако ми дадете лист и молив, мистър Аркрайт, ще се опитам да ги нарисувам.

Бижутерът проследи почтително усилията на Алекс да нарисува накитите, но накрая посегна към молива.

— Ако позволите, ще нанеса някои корекции, сър. Предполагам, че бижутата са предназначени за дама, а не за… как да се изразя… не за дебютантка, нали, сър? — Мистър Бридж явно се чувстваше неудобно. — Защото сапфирите и диамантите не са подходящи за съвсем млада дама…

— Да, да, знам — усмихна се Алекс, но очите му светнаха остро. Обясненията на мистър Бридж го изнервяха. — Не се притеснявайте, мистър Бридж, дамата не е дебютантка и камъните са много подходящи за нея.

— Да, сър… разбира се, сър… извинете, сър.

— Нека не обсъждаме повече този въпрос, мистър Бридж — отсече Алекс и небрежно махна с ръка. — Не се вълнувайте толкова. — И се обърна към майстора, който вече теглеше камъните. — Е, Аркрайт, харесва ли ви материалът?

— Камъните са безупречни, сър — отвърна мъжът и го погледна изпитателно. — Ако имате още от тях, бих предложил да ви изработим диамантени обици със сапфир в средата. Така ще се получи пълен комплект.

Алекс се засмя одобрително.

— Май сте прав, мистър Аркрайт, но да не прибързваме. Щом му дойде времето, ще си спомня за предложението ви.

— Разбира се, сър. Мога ли сега да взема камъните?

— Заповядайте. Как мислите, колко време ще ви трябва, за да изработите бижутата?

— Четири седмици.

Алекс присви очи. Четири седмици му изглеждаха достатъчни, за да превземе крепостта с щурм, но ако искаше да спази сроковете, които си бе поставил, трябваше да побърза.

— Три седмици — изрече решително той.

Майсторът погледна собственика на магазина. Мистър Бридж вдигна рамене и прибра камъните в кутийката.

— Значи три седмици. Ще се справим, сър.

— Благодаря ви. — Алекс посегна към шапката си, която бе оставил на стола. — Ще дойда при вас точно след три седмици.

Мистър Аркрайт кимна и излезе. Мистър Бридж се поклони дълбоко.

— За мен е голямо удоволствие да работя за вас, княз Проков.

Бижутерът придружи госта си до улицата и продължи да се кланя, докато Алекс изчезна в навалицата.