Джейн Костело
Шаферки (88)

Глава 88

Смятах, че другите първи щяха да започнат да се чудят що за сватба бе това в мига, когато майка ми съобщи, че всички ние просто трябваше да си донесем наши собствени шаферски рокли. Нямаше проби, нито пък месеци, прекарани в разглеждане на сватбени списания, всъщност нищо повече от едно просто указание — ако искате, облечете се в пурпурно.

Първоначално предупредих майка си, че шаферките бяхме толкова много, че съществуваше опасност да изглеждаме като ходещ грозд. Но сега, когато всички бяхме тук, осъзнавах многообразието от нюанси на пурпурното. Всъщност, бяхме истинска дъга от цветове — като се започнеше от светлорозовото и се стигнеше до кафеникавия цвят на тапицерията на „Форд Кортина“ от 1982 година.

И въпреки това някои от нас изглеждаха доста добре.

Може би днешното присъствие на Джак като официалния ми сериозен приятел ме подтикна да направя според удивената Валентина „усилие“. Ставаше въпрос за маникюр, прическата, която ми направи един доста добър стилист, и роклята, от която сумата в кредитната ми карта намаля стремглаво.

Междувременно, Шарлот също бе истинско видение с роклята размер 40, с избора на която й помогнах. Грейс изглеждаше добре, макар и леко разчорлена, защото много бързаше тази сутрин. Не беше особено доволна от факта, че Валентина прекара цялата сутрин в опити да й пробута капките си за очи.

Валентина се държеше както обикновено, нещо средно между футболна съпруга и елитно момиче на повикване и вече бе заслепила всички наоколо с най-блестящия пръстен, който можеше да се срещне само в някой клип на Пи Диди.

Не трябваше да забравяме, че в това събитие участваха и приятелките на майка ми. Не можех да твърдя, че днес стандартът за рокля бе особено висок. Като се започнеше от Глория, облечена в роба за бременни от седемдесетте, и се стигне до Пенелопе с нейната пола-панталон. Ако днес се появеше модната полиция, някои от тези хора не просто щяха да получат затворнически присъди, но и щяха да се окажат със смъртно наказание.

Но никой нямаше да се учуди от това, след като видеше как бе облечена самата булка. Когато стигнахме до гражданското, седнах заедно с останалите шаферки и тогава гостите вече имаха възможност да видят сватбената рокля на майка ми в целия й блясък.

Боб се извърна към нея и й се усмихна така, сякаш тя бе най-красивата жена на света. Винаги съм знаела, че бе леко побъркан и това току-що се потвърди, защото всички други просто ахнаха.

Най-удивителният елемент от роклята на булката бе, че тя бе зелена, и когато казвам зелена, това означаваше, че тя би могла да регулира движението с нея. Що се отнася до дизайна й, долната част бе добре — дълга до глезените и набрана, но деколтето в горната част бе доста чудновато. То се състоеше от презрамка около врата, при това тя бе стряскащо изрязана, комбинирана с яка. Марго Ледбетър^[1] от „Добрият живот“ би облякла подобно нещо, за да се появи на суинг парти. Видът й се допълваше от украшение за глава, което се състоеше от едно-единствено огромно пауново перо, което вероятно е било откраднато от някой музей на културата на американските индианци.

Завеждащият отдел „Гражданско състояние“ бе възрастен господин и ако съдя по сакото му от туийд, беше ясно, че самият той не бе почитател на експерименталната мода и бе на прага на психическото разстройство, причинено от гледката пред очите му. Самият той трябваше да се успокои, преди да започне.

— Добро утро, дами и господа — кротко промълви той. — Първо ми позволете да ви приветствам, че сте се събрали тук в този толкова специален ден. Днес Сара и Боб ще си разменят тържествените клетви, с които ще се обвържат и ще си осигурят взаимната сигурност. Те трябва да бъдат от сърце и да се спазват искрено. Вие ще станете свидетели на това събитие и ще споделите радостта им.

— Но преди да започнем с водещата част на церемонията, а… госпожица Глория Флауърдю ще изпълни кратко поетическо четене.

Глория почти докара хората, покрай които премина, до припадък с натрапчивата воня на масло от пачули.

— Ааа, здравейте — започна тя, като издигна нагоре пръстите си, за да изобрази знака на мира, и зарецитира думите от някаква поема.

Звучеше ми странно позната, но не можех да се сетя къде съм я чувала преди това. Едва когато стигна до основната част на текста, осъзнах какво всъщност четеше.

— Благодаря ти, Глория — отвърна възрастният господин. — Това поетическо четене беше откъс от, ъъъ, „Скъпа, запали огъня ми“ от „Дор Нобс“^[2].

Понесе се приглушен кикот.

— „Дорс“ — прошепнах му аз, — просто „Дорс“.

— О, да, правилно, просто „Дорс“ — смутено се поправи той.

Бедният човечец изглеждаше така, сякаш през целия си живот бе бракосъчетавал хората, но бях убедена, че никога преди това не се бе сблъсквал с подобно нещо.