Джейн Костело
Шаферки (102)

Глава 102

Най-накрая се озовавахме в един клуб, който Себ избра. Той бе разположен в центъра на града и бе пристанище за всички онези красиви хора с равномерен тен и скъпи дрехи. Добре де, някои от модните дрехи тук едва ли биха паснали на определението непретенциозен стил, защото струваха цяло състояние. Всъщност смятах, че ипотеката ми едва ли би покрила цената на чифт обувки тук.

Когато минахме покрай охраната на входа, Себ му кимна като на познат и веднага започнах да разбирам как се бе чувствала Шарлот преди шест месеца. Всички тук изглеждаха кльощави. Имах дълбоки подозрения, че някъде из канализацията на това място плаваха стотици повърнати вечери.

— Не бива да забравям да си насроча час за липосукция, преди отново да посетя това заведение — промърморих аз.

— Миличка, ти и така си прекрасна — отвърна Себ и ме прегърна окуражително.

Минахме покрай дансинга и Себ се насочи към бара. В този момент, въпреки че прилепналите къси панталонки и сандалите с високи токчета се бяха превърнали почти в униформа за този клуб, съзрях някого, който ме накара да се извърна повторно, обзета от учудване.

— Бет — промълвих аз. Изведнъж се почувствах много неуверена. — Аа, здравей.

Можеше да се досетя, че тя идваше именно на подобни места, макар че и тя се чувстваше толкова неловко от срещата ни, колкото и аз самата.

— Здрасти, Иви — отвърна тя, като отметна назад дългата си тъмна коса.

Опитах се да се усмихна естествено, но на практика бях толкова убедителна, колкото някой, който участва в изключително бездарна реклама на дъвки.

— Разбрах за теб и Джак. Съжалявам! — отвърна тя.

— Да, добре — отговорих с безразличие. — Джорджия ли ти каза за нас?

— Всъщност не, каза ми Дж… — отвърна тя, но явно веднага съжали за думите си. — Искам да кажа, да. Да, Джорджия ми каза.

Присвих очи, а мислите ми се надпреварваха, докато внимателно разглеждах изражението й. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, за да разбера, че не Джорджия й бе казала всичко това. Имаше само още един човек, който можеше да й го бе казал. Джак. Нещо ме прободе в гърдите. Значи съм била права през цялото време.

— Така, ами беше ми приятно да се видим — отвърнах аз и отново се насилих да се усмихна, но сега, когато знаех, че без съмнение са били… бяха заедно, ми бе много трудно да го направя.

— Да, на мен също — отговори тя и двете се отдалечихме към противоположните краища на дансинга.

Когато започнахме да танцуваме със Себ, положих всички усилия, но при тези обстоятелства въобще не ми бе до това. Докато преигравах на фона на песента „Кореняк нюйоркчанин“, ми хрумна, че танците тук, а дори и ужасяващото ми изпълнение на Руби Търнър въобще не бяха толкова забавни, колкото преди. Отърсих се от тази мисъл и си казах, че сега повече от всякога трябваше да забравя за Джак.

След известно време Себ успя да ни уреди във вип залата, където се настанихме на едно сепаре и си поръчахме коктейли на сервитьора.

— Ще ми трябва нещо, с което да прокарам тази малка красавица — започна той, докато вадеше нещо от джоба на якето си и го постави на масата.

Наблюдавах мълчаливо и учудено как подреди и оформи в линия белия прах с кредитната си карта и нави една нова банкнота от двадесет лири. После го изсмърка на един дъх, издавайки звуци, които човек можеше да чуе от някой африкански глиган, страдащ от силна хрема.

Себ се облегна, а на лицето му бе изписана обезкуражаваща усмивка. Прашецът се бе полепил в крайчеца на носа му и изглеждаше така, сякаш го бе завирал в захарница.

— Ааа, остана мъничко — прошепнах аз.

Той избърса праха от носа си и го изсмърка.

— Нека да ти направя една магистрала — небрежно подхвърли той.

— О, не — бързо отвърнах аз. — Честно, ще се задоволя с коктейла си. Нима не се притесняваш, че някой ще те види?

— Шегуваш се, нали? — насмешливо попита той. — Това е вип залата. Тук всеки го прави. Хайде, не искам да купонясвам сам.

— Наистина предпочитам да не го правя — отговорих аз.

Той ме погледна така, сякаш срещу него неочаквано се бе настанила госпожица Джийн Броуди^[1].

— Хайде, Иви — настоя той. — Просто ще се позабавляваме. Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не, честно, Себ, наистина се чувствам достатъчно спокойна — отговорих аз, макар че изведнъж се почувствах доста напрегната и обезпокоена.

За щастие пристигна сервитьорът, който ни носеше коктейлите, и въпреки проявата на ненужна смелост, Себ прибра принадлежностите си. Но през следващите няколко часа той продължи да вади малкия си пакет с магически прах от вътрешния си джоб, за да извърши същия ритуал още три пъти.

— Хареса ли ти сватбата на Джорджия? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на това, което прави.

— Да — отговори той. — Да, хареса ми. Получи се добре, защото видях отново някои хора от старата банда и по-специално теб.

Усмихнах се.

— Но в края на вечерта на дансинга имаше доста пияни хора, нали? — добави той.

— По сватбите винаги е така — отвърнах аз.

— Да, но видя ли онзи мъж в раираното сако и госпожата му? — продължи той, като клатеше глава и се хилеше самодоволно. — Тези двамата трябваше да ги заключат в някоя лудница.

Усетих как сърцето ми се преобърна и се качи в гърлото ми, когато осъзнах, че двойката, за която говореше, бяха Боб и майка ми.

— Говориш за Боб — започнах аз. — Боб и ааа…

— О, познаваш ли ги? — попита той, преди да успея да довърша. — Надявам се, че не съм обидил някого.

— Ами не, не си обидил никого — отговорих аз и се размърдах на мястото си. — Всъщност говориш за майка ми и съпруга й.

— Дявол да го вземе! — възкликна той през смях. — Боже, ето това се казва да избереш неподходяща тема, за да впечатлиш дамата си!

Аз също се засмях. Себ нямаше как да знае за кого говори. Истината бе, че не каза нищо по-различно за майка ми от това, което самата аз приказвах.

— Обаче трябва да ти призная — продължи той, — че никога преди това не съм виждал чорапогащник като нейния.

— Да, прав си — изкикотих се аз. — Безспорно има необикновен усет при съчетаването на дрехите си.

— А и онази шапка. Господи! — добави той и завъртя очи.

— Ами да — отговорих аз, но вече започнах да се чувствам леко неловко.

— Наистина се радвам, че не си наследила вкуса на майка си, т.е. липсата на вкус — добави той. — Тази вечер изглеждаш удивително.

Този комплимент обаче не постигна ефекта на предишните му.

— Да, добре, Себ — долових собствения си раздразнен тон. — Знам, че майка ми изглежда малко по-различно от общоприетото, но аз я харесвам такава, каквато си е.

— Ей! — възкликна той и вдигна ръце. — Просто се пошегувах. Извинявай. Не исках да те засегна.

Явно бе искрен. Отпуснах рамене. Изведнъж се почувствах малко глуповато.

— Не, ти извинявай — започвах аз. — Не исках да бъда толкова рязка.

— Няма проблем — намигна ми той. — Ще ти простя.

Поместих се смутено, но си спомних колко много се забавлявах на срещата си със Себ тази вечер.

Тъкмо си мислех за това, когато той се надвеси към мен и изненадващо ме целуна по устните. Казвам целуна ме, но движенията на Себ повече напомняха на маневрите на огромен октопод, който се спускаше към плячката си. Само за секунда той набра пълна скорост, пъхна целия си език и почти не ми остави никаква възможност да си поема дъх.

Отдръпнах се задъхано и се облегнах на мястото си. Знаех, че единствената причина, поради която реагирах така, бе начинът, по който се чувствах, след като се бяхме разделили с Джак. Но въпреки всичко не можех да се преборя с това усещане.

— Какво има? — попита той.

— О, нищо. — В този миг погледнах и съзрях Бет в другия край на залата.

— Ами, всъщност не знам — добавих аз.

Но когато Бет отмести поглед, осъзнах, че знаех. Разбира се, че знаех.