Джейн Костело
Шаферки (46)

Глава 46

Островите Сили

Събота, 7 април

Джорджия не се бе шегувала, когато ни каза, че това място бе удивително. Отлетяхме от главния остров Света Мери вчера вечерта, а огненото слънце блестеше по водната повърхност и имах чувството, че кацнахме не във Великобритания, а на Сейшелските острови.

Разбира се, когато се приземихме, веднага се усети, че това не бяха Сейшелите, защото имаше заведение за бързо хранене, където продаваха риба и картофки, няколко кръчми и спартански супермаркет, където продаваха жълти списания и родните цигари „Бенсън енд Хеджис“. И все пак.

После се возихме на моторна лодка, за да стигнем до един по-малък остров с назъбени скали, който, ако изключим хотела, буквално създаваше впечатлението, че бе необитаем. А хотелът беше за чудо и приказ: разкошен и в същото време модерен, а към това се добавяше и очарованието на смайващото му местоположение. Той бе разположен на брега на Атлантическия океан. Мястото разполагаше с почти всичко, което беше нужно.

Днес в небето нямаше нито един облак. Застанах на дървената избеляла тераса на младоженския апартамент на Джорджия. Само нежният бриз галеше кожата ми. Стълбището отвеждаше надолу към един частен плаж, където пясъкът бе толкова фин и светъл, а морето бе прозрачно като кристал. Единственото нещо, което цяла сутрин нарушаваше тази гледка, бе Валентина, която правеше ежедневните си упражнения по системата „Пилатес“. Те изискваха много навеждания, а това й позволяваше непрекъснато да излага задника си на показ.

— Това място е великолепно — въздъхнах аз.

— Страхотно е, нали? — обади се Джорджия, която бе седнала на стола пред един малък роял. Тя бе облечена в сватбената си рокля и бе напълно готова за церемонията. — Обожавам това място. Тук прекарвахме семейните си почивки, когато бях дете.

— Значи не си ходила на почивка в Бътлинс^[1]? — попитах аз.

— Виж, сигурна съм, че в Бътлинс щеше да ми хареса също толкова много — настоя тя.

— Да бе, да, както кажеш — подразних я аз.

Апартаментът бе огромен и разкошен, без да бъде претрупан. Само наистина скъпите места можеха да си позволят подобна комбинация — килими, изтъкани от влакна от кокосови орехи, варосани мебели и странни импресионистични морски пейзажи по стените. До церемонията оставаха цели четиридесет и пет минути. Контрастът между нея и сватбата на Грейс бе много ярък. Джорджия сякаш бе готова от векове. Както се досещате, не можех да кажа същото за най-добрата си приятелка.

— Успя ли да видиш Грейс днес? — тихо попита тя.

Героически се стараеше да не изпадне в паника заради това, че една от шаферките й явно бе в неизвестност.

— Съвсем за малко — отвърнах аз.

— Защото започвам леко да се тревожа за нея — продължи Джорджия. — Цяла сутрин успях да остана спокойна, но виж ме сега. — Тя протегна ръката си напред, за да ми покаже, че трепери.

— Тя ще дойде — опитах се да звуча максимално убедително. — Сериозно, не се тревожи.

Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Съжалявам! Знам, че закъснях! — промълви Грейс. На лицето й бе изписан обичайният израз на изтощение.

— Трудно е човек да те открие този следобед. Все едно се опитвам да издиря Осама бен Ладен — намесих се аз.

— Да, знам, съжалявам… — повтори тя. — Обади ми се Адел. Не беше доволна от сделката, която тъкмо приключих. После се обади майка ми, за да се оплаче, че Скарлет не иска да яде пасираната пържола и пая с месо, а после ми се обадиха и от химическото чистене, за да се оплачат, че все още не съм взела килима, който им оставих преди три месеца.

— Грейс — подех аз, — това, от което имаш нужда, е отдел за обслужване на клиенти, който да работи само и единствено за теб.

— Добре, вече си тук — каза Джорджия и хвърли към нея последната шаферска рокля. — Отивай да я облечеш и побързай.

— Да. Добре. Няма проблем — отговори Грейс и хвана роклята. Тя се обърна и се насочи към будоара и на вратата се сблъска с Валентина.

— О… Грейс! — промълви Валентина с едва скрит ужас при вида на Грейс. — Имаш ли нужда от нещо… като за начало — ново лице?

Грейс се намръщи.

— Благодаря ти, Валентина. Ти също изглеждаш великолепно — отвърна тя, докато минаваше покрай нея.

— Знам — усмихна се Валентина. — Тъкмо се изследвах за алергии и открих, че имам непоносимост към марулите. Миналата седмица ги отказах и кожата ми вече сияе.

Точно в този миг от будоара се зададе Шарлот, облечена и напълно готова.

— Леле! Изглеждаш страхотно! — развълнувано възкликнах аз, като я накарах моментално да се изчерви.

Нямаше причина, защото това бе първият случай, когато не бе нужно да се чувства неловко и да се изчервява.

Основното, което правеше впечатление, бе, че Шарлот бе облечена в шаферска рокля, която й бе по мярка. Освен видимата загуба на килограми, косата и гримът й — резултат от общите ни усилия с Валентина — бяха пример за изтънчено очарование. Старата Шарлот бе изчезнала, тази тук бе друг човек.

— Наистина съм много доволна от това, което постигнахме с външния ти вид, Шарлот. Имала съм много скрити умения, нали? — разсъждаваше Валентина. — Всъщност смятам, че прическите и терапията за красота може би са областта, в която съм най-добра.

— Миналата седмица каза същото и за фелациото — подхвърли Джорджия. — Каза ми, че можеш да накараш всеки един мъж да настръхне от удоволствие.

— О, да — усмихна се Валентина. — Това също.