Джейн Костело
Шаферки (79)

Глава 79

Господи! Какви ги вършех?

Бях пяла пред всякаква публика — родители и учители в училище, студенти в университета, а много често пред тълпата от хора в този бар, но след като измина един час, през който Джак се опитваше да ме убеди да го направя и в крайна сметка успя, изведнъж се почувствах ужасно нервна.

Дланите ми бяха противно лепкави, чувствах стомаха си така, сякаш бях яла нещо развалено, но вече бях на сцената и единственото, което си мислех бе: „Какво, по дяволите, ме прихвана, че се съгласих на подобно нещо?“. Е, добре, вероятно чашата вино и двете бутилки бира имаха нещо общо с това.

Поне групата бе доста добра. Дори се удивих, че музикантите се съгласиха да се качат на сцената заедно с мен. Познавах бегло бас китариста от времето, когато бях във „Вампирът от дъвка“ и започнах да излизам с един от приятелите му (това трая четири дни — един от най-слабите ми моменти в проблема с обвързването).

Когато започнаха да свирят началните акорди, веднага осъзнах, че песента, която бях избрала, бе голяма грешка. Бях гледала как Руби Търнър^[1] изпълнява на живо песента „Никой друг, само ти“ в шоуто на Джулс Холанд^[2] преди години и веднага се влюбих в парчето. Но трябваше да се сетя за един от основните принципи на пеенето пред публика: единственият човек, който можеше да се опита да подражава на Руби Търнър, бе самата Руби Търнър.

Внезапно в очите ми блесна прожекторът и аз започнах да се чудя дали хората от публиката забелязаха това, което усещах аз — капчиците пот, които бавно се спускаха по челото ми.

Вече бе прекалено късно да се тревожа за това. Поех дълбоко дъх и в мига, когато започнах да пея прекрасните думи на песента, страхът ми изчезна. Всъщност горе-долу пеех добре, колкото и невероятно да изглежда.

— Никой никога не ми даде нищо… — запях с глас, изпълнен с тъга.

Погледнах и осъзнавах, че хората ме гледаха, и то така, сякаш явно искаха и да ме чуят. Затворих очи и си представих как пея в банята без никакви задръжки, без публика, само в компанията на пращящото радио и шишетата с балсам.

Можеше и да греша, но изведнъж придобих абсолютна увереност, че пея добре. Не, „добре“ въобще не бе подходящо, пеех дяволски страхотно.

— Никой никога не е държал ръката ми… — припявах аз.

Погледнах към бас китариста и той ми кимна одобрително. Все още бях нервна, но се чувствах на седмото небе.

— Никой друг, никой друг, само ти…

Бях приковала поглед в Джак, сякаш пеех за него с цялото си сърце и душа. Тъкмо се канех да започна втория куплет, когато погледът ми бе привлечен от някой друг, който бе застанал най-отпред и ми махаше.

О, Господи!

О, по дяволите!

Не може да бъде.

Проклятие — наистина бе невъзможно.

Това бе Гарет.

Олеле! Последният стих беше дяволски фалшив.

— Всеки път, когато се почувствам изгубена…

Мамка му, мамка му, мамка му. Още по-фалшиво.

Отчаяно се опитвах да се концентрирам, но вниманието ми бе насочено единствено към Гарет, чиято усмивка имаше изключителна прилика с тази на Джак Никълсън от филма „Сиянието“.

Стараех се гласът ми да звучи меко-дрезгаво, но в момента пеех така, сякаш имах настинка. Когато хората започнаха да се извръщат, погледнах отново към бас китариста, търсейки морална подкрепа. Този път той избегна да ме погледне в очите, очевидно му се щеше на сцената да бе някой друг с по-големи гласови способности. Като например дуетът „Чийки гърлс“^[3].

Гарет вече се намираше най-отпред в тълпата и бе единственият човек в стаята, който се люлееше в такт с музиката, приковал поглед в мен. Погледнах разтревожено към Джак, който беше в дъното на стаята. Той забеляза и ми се усмихна окуражително. Незнайно защо това ме накара да си спомня изражението на учителя ми в неделното училище, когато звучно изпуснах газ по време на пиесата, посветена на Рождество Христово. Тогава бях на шест години, но дори и на тази възраст ми беше ясно до болка, че не бе допустимо светата Дева Мария да пърди, поне не пред хората и независимо колко съчувствено изглеждаше учителят ми, това унижение никога нямаше да изчезне.

Наближаваше кулминацията на песента и затворих очи, като отчаяно се опитвах въобще да не поглеждам към Гарет. Твърдо бях решила, когато наближа най-трудния стих от финала, да дам всичко от себе си.

— Никой… друг… само… тиииии!

Дадох всичко от себе си, ясно?

Срамота, че звучах като пиле на заколение.