Джейн Костело
Шаферки (74)

Глава 74

Саймън ме погледна така, сякаш току-що бе разбрал, че отново се бе появил досадният пристъп на хемороиди, от който смяташе, че ме бе отървал.

— При повечето редакции обикновено репортерите правят това, което им каже редакторът на информационния отдел — рязко каза той. — Ако, разбира се, вече си приключила с онова съобщение за пресата.

— Не — отговорих аз. — Не съм, но аз познавам онзи мъж, когото показаха по телевизията.

— Кого? — попита той. — Майкъл Бърк^[1] ли?

Реших да не му казвам, че точно този кореспондент на Би Би Си в Африка бе с около двадесет години по-млад от Майкъл Бърк и на всичкото отгоре бе азиатец.

— Не — отговорих аз. — Другия, Джак Уилямсън, шефа на благотворителната организация, за която работи заложницата.

— И какво от това? — Саймън повдигна рамене. — Кой се интересува от него. Ние искаме да се доберем до жената.

— Но… — започнах аз.

— Виж — продължи той, — ако ми казваш, че можеш да вземеш интервю от семейството на жената и първа да я снимаш, при това навреме за втория тираж — добре, в противен случай, моля те, не ме занимавай.

И двамата знаехме, че той искаше невъзможното.

— Добре — отвърнах аз. — Ще се постарая.

Той повдигна вежди и ме погледна надменно.

— Хубаво — отговори той. — В противен случай разполагам с друга история, която е точно на твоята улица. Става въпрос за изчезнал папагал.

Съвсем ясно бе на кого щях да се обадя първо — на Джак. Не възлагах големи надежди, като се имаше предвид, че през последните дни всеки път, когато се опитвах да се свържа с него, се включваше гласовата поща, което бе напълно обяснимо сега, когато знаех, че бе насред пустинята. Мисля, че бе открил последното място на земята, в близост, до което нямаше антена на мобилен оператор.

— Здравей, Джак — започнах аз, когато се свързах с гласовата му поща. — Познавам мъже, които са готови на всичко, за да не излязат на среща с мен, но това е абсурдно. А сега сериозно — продължих сконфузено, сякаш току-що бях казала виц, на който никой не се бе смял. — Тъкмо те гледах по телевизията и ако щеш вярвай, но аз отразявам този случай за „Еко“, та се чудех дали ще можеш да ми звъннеш в тази връзка. Ще те разбера, ако не искаш — вероятно в момента пресата те бомбардира с въпроси. Но ако успееш, ще ти бъда много благодарна.

Канех се да кажа „чао“, но нещо ме разколеба.

— И още нещо — продължих аз, докато се чудех как да го формулирам най-добре. — Сигурна съм, че много добре знаеш как да се оправиш, но… само се надявам да си добре. Направи ми услуга и се пази, нали? Чао.

Затворих телефона, но не спрях да мисля и отново вдигнах слушалката.

— Сега на кого ще звъниш? — попита седналият срещу ми Греъм.

— Централния офис на „Бъдеще за Африка“ — отвърнах аз.

— Не си прави труда — отговори той. — Вече го направих. Те са толкова неотзивчиви.

Все пак реших да опитам. Без съмнение, когато им кажех, че познавах Джак, това щеше да ми отвори някои врати. Свързвах се с офиса на „Бъдеще за Африка“ и ми отговори жена, чийто глас звучеше младежки.

— Здравейте — започнах аз. — Обаждам се от „Дейли Еко“. Тъкмо се чудех кой се занимава със запитванията на пресата за отвличането на Джанет Харпър.

— Какво искате да знаете? — попита тя.

— Ами, тъй като Джанет е от нашия район, се питах дали семейството й не може да ни даде интервю.

— Добре — отвърна гласът от другия край. — Ще трябва да предам това на служителя, упълномощен да прави заявления пред пресата. Аз само приемам съобщения. Можете ли да повторите името си отново.

— Иви Харт — отвърнах аз. — Аз съм от „Дейли Еко“.

— Добре — отговори тя. — Записах го. Ще предам съобщението ви.

Имаше нещо в тона й, което ме накара да си помисля, че щях да имам повече успех, ако бях насочила въпросите си към Ласи.

— Почакайте — не се отказвах аз. — Има и още нещо.

— Да? — попита тя.

— Приятелка съм на Джак Уилямсън, вашия изпълнителен директор — съобщих аз.

Последва кратко мълчание.

— И? — отвърна жената в другия край на телефона.

— Ами това е — отговорих аз. — Ако той се обади, бихте ли му казали, че много бих искала да разговарям с него. Името ми е Иви Харт.

— Да — отвърна тя. — Казахте ми го.