Джейн Костело
Шаферки (15)

Глава 15

Симпатичният братовчед Джим се бе оттеглил сам на бара, за да си почине за малко от снимането с камерата. Доста разочароващо. По-скоро се надявах, че на този етап щях да ги открия заедно с Шарлот, сгушени в някой ъгъл, където той да й нашепва едни от най-пикантните стихове на Байрън.

— Здрасти, Джим, къде е Шарлот? — попитах аз. Опитвах се да бъда тактична, доколкото можех, като се имаше предвид, че целта ми бе той да й е предложил брак до края на идната седмица.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Не съм я виждал от вечерята насам. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене?

— Не, благодаря. Шарлот е прекрасна, нали? — замислено отвърнах аз, докато небрежно отпивах от виното си.

— Да — съгласи се той. — Да, тя е прекрасна.

— Честно казано, не познавам друг толкова мил, щедър, интелигентен, с една дума — фантастичен човек — добавих аз, като се чудех дали не попрекалих.

— Няма две мнения, тя наистина е мило момиче.

— Нали! — съгласих се аз. Това звучеше многообещаващо.

— Ето я и нея — отвърна той и посочи другия край на сватбената шатра, където Шарлот бе погълната в разговор с майката на Грейс.

Не можех да повярвам на очите си. Като по някакво чудо организаторите на сватбата я бяха сложили до мъжа, когото харесваше — мъж, който я описваше като „прекрасна“, а при първата изникнала възможност тя изчезваше, за да си говори с майката на Грейс. Ох, Шарлот, какво да правя с теб?

— Наред ли е всичко? — попита Джим.

— Ами да, защо?

— Клатеше неодобрително глава, та затова.

— О, така ли? Извинявай. Просто си мислих за последното увеличение на общинските данъци. Не е ли ужасно? Няма значение, ще ме извиниш ли?

Пресякох шатрата, плътно приковала поглед в Шарлот, когато съзрях Джак в другия край на стаята. Той си бъбреше с годеника на Джорджия, Пит, и тъкмо се чудех за какво ли си говорят, когато той вдигна очи и улови погледа ми. После вдигна ръка и ми… помаха.

Докато се двоумях как да постъпя, осъзнах, че съм спряла да вървя и съм се заковала на мястото си. Наистина бях раздвоена и се чудех как да реагирам: ако му помахам в отговор, ясно щях да покажа, че проявявам интерес към него, а това бе последното нещо, което исках, но пък ако не му помахам, щеше да изглежда много невъзпитано.

— Иви, ето те и теб — долових познат глас зад гърба си.

Замръзнах. Обърнах се бавно и осъзнах, че решението вече бе взето. Това бе Гарет. Това бе първият път, в който щяхме да разговаряме, откакто се бяхме разделили.

— Виж — каза той. — Трябва да поговорим.

О, господи! Налага ли се?

— Не се притеснявай — добави той.

— Не съм притеснена — отвърнах аз, но всъщност бях, и то доста. Цял ден избягвах Гарет, защото инстинктивно усещах, че щеше да поиска да обсъдим „нашата връзка“. Тази възможност ми се струваше ужасяваща колкото средновековно мъчение.

— Смятам, че наистина трябва да обсъдим нашата връзка — добави той.

— Мислиш ли? — попитах аз и стомахът ми се сви. — Не съм сигурна, че моментът е подходящ, Гарет.

— Че какво му е на момента? — отвърна той решително. — Смятам, че наистина е важно. Иви, работата е там, че трябва да знам едно нещо.

— О! — възкликнах аз и започнах да оглеждам стаята за път за бягство.

— Причината, поради която се раздели с мен. Да не би да беше… — той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ни слуша — да не би да беше бельото?

Група гости от близките маси започнаха да се смеят и въпреки че знаех, че няма как да са ни чули, се отместих неловко. Самата мисъл за бельото, което беше неговият отвратителен подарък за Св. Валентин, закупен от специалния раздел на списанието „Секси и възбудени“, би предизвикала истерична реакция у всеки един човек. Така и не го пробвах, но не можех да не си помисля, че дори и с двете големи дупки на гърдите, които служеха за проветрение, при всичкият този латекс, човек се излагаше на истинска опасност да си докара някакъв дяволски обрив.

— Гарет, няма да се преструвам, че бих предпочела Марката бельо „Ла Перла“, но не — добавих бързо, за да не прозвучи безсърдечно, — не това е причината.

Прекалено късно. Погледна ме с очите си на малко кутре, сякаш бях човек, който извършва вивисекция^[1]. Почувствах внезапна вина.

— Тогава каква е причината, Иви? — изстена той. — За бога, каква?

И тогава Гарет подсмръкна. Това по-скоро бе изгрухтяване, отколкото подсмърчане. Изгрухтяването му бе толкова шумно и продължително, че напомняше звука на машина за капучино, която всеки миг щеше да се възпламени внезапно. Това означаваше само едно — предстоеше емоционален срив.

— Не плачи — умолявах го аз и го сграбчих за ръката. Наистина исках да спре не само защото чичото на Грейс — Боб, но и леля Марион гледаше към нас.

Гарет измъкна оръфана салфетка от джоба си и изсекна носа си по най-шумния начин, който някога съм чувала. Изсекна се така силно, че имаше опасност очите му да изскочат от орбитите. После смачка салфетката и вместо да я пъхне обратно в джоба си, небрежно я хвърли върху масата до нас.

Опитах се да се съсредоточа върху това, което казваше, но внезапно открих, че не мога да мисля за нищо друго, освен за съдържанието на салфетката, която изглеждаше доста плашещо — като създание от филма „Ловци на духове“.

— Няма да се разплача — отвърна той с героична трепереща усмивка. — Няма да се разплача.

Млъкна за миг, а после изхлипа:

— Ооо, Иви!

Откъснах поглед от салфетката. Разкъсвах се между това, дали да презра себе си, или да се опитам отчаяно да се измъкна от тази сцена. Имаше само един изход. Обърнах се към Гарет, сграбчих ръката му и го погледнах право в очите:

— Гарет — промълвих аз, като го държах за лакътя. — Наистина трябва да поговорим за това. Напълно си прав.

Ако бях предложила да избягаме заедно във Финландия и да осиновим дванадесет северни елена, Гарет щеше да изглежда по-малко изненадан.

— О! — отвърна той. — Значи си съгласна, че трябва да поговорим?

— Напълно. Но проблемът е там, че сега не мога. Не точно сега. Трябва да ида да помогна на майката на Грейс… — огледах стаята за вдъхновение — … със салфетките.

Погледна ме сякаш съм полудяла.

— За какво са ти тези салфетки? Всички приключиха с вечерята.

— Могат да предизвикат пожар — добавих важно. — Не можем просто да си тръгнем и да оставим толкова много хартиени салфетки на това място. Това е в разрез с правилата на Европейския съюз. Една случайно захвърлена цигара и това място ще се превърне в сцена от филма „Ад под небето“, а Стив Маккуин няма да е наблизо, за да ни спаси.

Той потърка лицето си:

— Никога не съм чувал подобно нещо. Освен това салфетките не бяха ли ленени?

— Още по-зле — задъхвах се аз. — Съжалявам, Гарет, но трябва да тръгвам. Скоро ще се видим. Обещавам.