Джейн Костело
Шаферки (72)

Глава 72

Кафене „Табак“, улица „Болд“, Ливърпул

Сряда, 11 април

Щях да се посветя на кариерата си, за да преодолея проваления си романс.

Осъзнах, че имаше само един начин да получа първа страница за статията си, а това можеше да стане само ако изляза и сама си я осигуря. Бе напълно ясно, че вероятността Саймън да ми възложи свястна история бе толкова голяма, колкото и да ми предложи педикюр.

Докато пишех кратки статии за четвъртфиналите при кралските състезания по кегли на открито за пенсионери или пък информация, че в град Скелмърсдейл нямаше да има доставка на газ за един час в петък, правех и нещо друго. Обаждах се на моите информатори.

Добре де, меко казано, повечето от тях се оказаха не много плодовити. Единствената информация, която донякъде напомняше на някаква история, беше ценно сведение за някакви набедени кражби в склада за разпределение на фирма за тоалетна хартия, но се оказа, че и то бе напълно невярно.

Но днес седях в любимото си ливърпулско кафене, а срещу мен се намираше главният инспектор, детектив Грег „Бено“ Бенсън и нещата изглеждаха многообещаващи.

— Имам ценна информация за теб — започна той, докато омиташе една от трите вафли, които току-що му бях купила.

— Наистина ли? — опитвах се да запазя израза си на професионалист, вместо да изглеждам толкова отчаяно жадна за новина, че бях на път да предложа да му родя деца.

— Да — отвърна той и се присегна към кифла номер две.

Не бях специалист по криминалните репортажи, но откакто започнах тази работа, бях срещала достатъчно полицаи, за да знам, че Бено не бе типичното ченге. Той се присмиваше над схемите за стажанти, които изпращаха новобранци на медийно обучение, никога не му бе хрумвало да се занимава с офис преса и въпреки непрекъснатия поток преднамерени записки, които инструктираха полицаите да действат точно по противоположния начин, той предпочиташе да общува директно с журналистите. По-точно предпочиташе да се занимава с журналистите, които харесваше и на които имаше доверие. Не бях напълно сигурна кое ме причисляваше в тази категория, но той твърдеше, че бях единственият журналист, който някога бе написал името му правилно (Грег с „г“, а не с „к“), и вероятно това бе причината.

Както и да е. Историята, с която разполагаше, бе следната: Питър Гибсън, поп звездата, роден в Ливърпул, с идеално неопетнен имидж и поредица от хитове в челната десетка, бил арестуван по обвинение за доставка на кокаин и освободен под гаранция.

Но това не бе всичко — той бил заловен с наркотика по време на оргия, където са изобилствали наркотици и са участвали още няколко знаменитости — модели и футболисти. Това безспорно бе сензационна новина. Обаче имаше един проблем.

— Все още не можеш да пуснеш историята — отвърна Бено.

— Какво? — Очите ми се разшириха, когато усетих как първата свястна история, до която се бях добрала, се изплъзваше от ръцете ми. — Все едно Дядо Коледа да каже на някого, че не може да си отвори подаръците до Великден. — Какъв е проблемът?

— Проблемът е — започна той, — че подозираме, че Гибсън не е единственият замесен в цялата мръсотия.

— Не разбирам — отговорих аз.

Бено имаше причина да смята, че Гибсън се бе опитал да подкупи някой полицай да „загуби“ част от доказателствата, които щяха се използват срещу него в съда. Ако се окажеше прав и успееше, щеше да си има работа с доста хитро ченге.

— Защо просто не арестувате и двамата? — попитах аз.

— Защото — отвърна той, докато облизваше от пръстите си захарната глазура — все още не разполагаме със сериозни доказателства.

— И?

— Ами — каза той — трябва да ги хванем на място. Затова следим Гибсън. Той дори не може да иде до тоалетната, без ние да разберем за това. Ако се появи пред вратата на нашия човек с един кафяв плик в задния си джоб, ние ще се окажем там, при това много по-бързо от Ланс Армстронг на мотор.

— Колко време ще отнеме това? — нацупих се аз.

Той се усмихна:

— Иви, обещавам ти, че ти първа ще научиш за това.

Имах ужасното чувство, че това просто нямаше да се случи. Нямаше начин и националните вестници да не се докопат до тази история.

— Определено? — измрънках аз.

— Ако искаш, можеш да дойдеш и да снимаш, когато го залавят — каза той.

Очите ми отново се разшириха.

— Бено — започнах аз, — ако тази история се окаже сполучлива, без съмнение ще станеш моят абсолютен журналистически фаворит информатор, когото някога съм имала.

— Добре — отвърна той. — Сега иди и донеси още няколко от тези кифли.