Кейт Мортън
Изплъзване от времето (7)

Детската стая

Тази сутрин, сякаш в предчувствие за близката пролет, времето е меко и седя на метален стол под бряста в градината. Според Силвия за мен е добре да глътна малко свеж въздух и ето ме, играя на криеница с плахото зимно слънце. Страните ми са ледени и отпуснати като праскови, стояли твърде дълго в хладилника.

Мисля си за деня, в който се появих в „Ривъртън“. Все още е съвсем ясен в съзнанието ми. Годините, които ме деляха от този момент, сякаш се свиха и отново е 14 юни 1914 година. Отново съм на четиринайсет — наивна, недодялана, изплашена до смърт, пристъпвам след Нанси нагоре по изстърганите до бяло стъпала от бряст. Полата й свисти енергично при всяка крачка и сякаш свидетелства колко съм несръчна. Катеря се мъчително, дръжката на куфара прерязва вече пръстите на ръката ми. В един миг загубвам Нанси от поглед, завила е по следващата поредица стъпала и само острият звук от полата й ме насочва накъде да вървя…

Когато Нанси стигна най-горната площадка, тя продължи напред по тъмен коридор с нисък таван, докато най-сетне токчетата на обувките й спряха пред малка врата. Извърна недоволно смръщеното си лице, наблюдавайки как залитам по коридора. Сърдито присвитите й очи бяха черни също като косите й.

— Какво ти става? — попита тя. Колкото и да се стараеше, не можеше да прикрие ирландския си акцент. — Не знаех, че си толкова мудна. Госпожа Таунсенд не спомена нищо такова.

— Не съм мудна. Куфарът ми… Много е тежък.

— Голяма работа, един куфар — врътна тя глава. — Не разбирам що за прислужничка ще си, след като не можеш да пренесеш един куфар с дрехи. Гледай господин Хамилтън да не те види как влачиш метлата като чувал с брашно.

Тя отвори със замах вратата. Озовахме се в тясна стая, в която миришеше на нещо особено… на картофи може би. Половината от стаята, от желязното легло и от скрина щеше да е моя.

— Това е. Ей там е твоето място — посочи тя далечния край на леглото. — Аз съм на отсамната страна и ще ти бъда благодарна, ако не пипаш нещата ми. — Тя прокара ръка по ръба на скрина, покрай разпятието и Библията, покрай четката за коса. — Не разрешавам да оставяш следи от мръсни пръсти. А сега извади по-бързо нещата си, облечи униформата и слизай долу да започнеш работа. Никакво разтакаване, а и през ум да не ти минава да напускаш помещенията за прислугата. Обядът днес ще е в дванайсет, защото внуците на господаря пристигат. А не сме готови още със стаите. Никак не ми се иска да ходя да те търся. Дано не си от ония, дето се заплесват.

— Не съм, Нанси — троснато отвърнах аз. Не ми хареса намекът й, че може да съм крадла.

— Ще видим — поклати тя глава. — Казах, че ми трябва още едно момиче, а виж кого ми пращат. Никакъв опит, никакви препоръки, на всичкото отгоре има вид на смотла.

— Не съм…

— Млък! — тропна с крак Нанси. — Госпожа Таунсенд ми каза, че майката ти е чевръста и за всичко я бива, а крушата не падала по-далеч от дървото. Гледай наистина да е така. Господарката хич не понася туткави хора, аз — също. — Тя тръсна глава възмутено, завъртя се на пета и ме остави сама в тясната таванска стаичка. Ритмичното свистене на полата й постепенно заглъхна.

Затаила дъх, чаках да настъпи тишина.

Останала сама в притихналата стая, отидох на пръсти до вратата и я затворих. Обърнах се, за да огледам новото си жилище.

Нямаше кой знае какво за гледане. Прокарах пръсти по рамката на леглото, пъхнах глава в тясното пространство, което стръмният покрив образуваше с пода. Дюшекът бе покрит със сиво одеяло, закърпено умело от нечии сръчни пръсти в единия край. Единствената украса в стаята бе малка картина, изобразяваща ловна сцена. Виждаше се прострелян със стрела елен, от чийто хълбок течеше кръв. Побързах да отклоня очи от умиращото животно.

Предпазливо приседнах на ръба на леглото, като много внимавах да не смачкам чаршафите. Пружините изскърцаха и аз отскочих изплашено. Усетих как лицето ми пламва от тревога.

Лъч светлина, в който играеха множество прашинки, влизаше през тесния прозорец. Коленичих върху стола и надникнах навън.

Стаята гледаше към задния двор, беше толкова високо, че виждах отвъд градината с розите, оттатък дървените решетки с увивни растения, та чак до южния фонтан. Знаех, че отвъд е езерото, а на отсрещния му бряг са селото и къщата, в която бях прекарала своите четиринайсет години. Представих си мама, превила гръб над дрехите за кърпене, до прозореца в кухнята, където светлината бе най-добра.

Как ли щеше да се справи без мен? Не беше добре напоследък. Често я чувах да стене нощем в леглото — знаех, че костите я болят. Случваше се сутрин пръстите й да са толкова схванати, че трябваше да нося топла вода и да ги разтривам, докато не се раздвижат достатъчно, та да може да улови кълбото с конци от кошничката. Госпожа Роджърс беше обещала да наминава всеки ден, а човекът, който носеше дрехите за кърпене, идваше два пъти в седмицата. Въпреки това щеше да е сама твърде много време. Трудно щеше да насмогне с работата без мен. От къде щеше да намира пари? Мизерната ми заплата не бе за пренебрегване, но май щеше да е по-добре да бях останала при нея.

Мама обаче настоя да дойда да работя тук. Остана глуха за възраженията ми. Само поклати глава и заяви, че тя знаела по-добре. Разбрала, че в имението търсят помощничка, и била убедена, че тъкмо аз съм подходяща. Не ми обясни откъде го знае. Напълно типично за майка ми с нейните тайни.

— Не е далеч и ще можеш да идваш в свободните дни да ми помагаш — бе единственото, което каза.

Вероятно е прочела по изражението ми, че никак не съм убедена в думите й, защото протегна ръка и докосна бузата ми — нещо твърде необичайно за нашите отношения. Подскочих от изненада й от допира на загрубелите от иглата пръсти.

— Хайде, дете, знаеш, че рано или късно ще трябва да си намериш място, където да работиш. Това, което се предлага сега, е и добра възможност. Ще видиш. Трудно ще намериш дом, в който взимат толкова малко момиче без никакъв опит. Господин Хамилтън може да е строг наглед, но пък е много справедлив. Госпожа Таунсенд — също. Бъди старателна и няма да имаш неприятности. — Пръстите й се сключиха около брадичката ми. — И, Грейси, никога не забравяй мястото си. Много млади момичета така си навличат белята.

Обещах да следвам заръките й и следващата събота, облечена с роклята си за неделното богослужение, потеглих неохотно по хълма към голямата къща на имението, за да се срещна с лейди Вайълет.

Лейди Вайълет ми обясни, че домакинството е сравнително малко и спокойно — била сама със съпруга си лорд Ашбъри, който бил зает през по-голяма част от времето с грижи за имението и с клубовете си, както и за нея. Двамата им синове — майор Джонатан и господин Фредерик, живеели в собствени домове със семействата си, но идвали тук от време на време. Положително съм щяла да ги видя един ден, ако се представя добре и остана в къщата. Тъй като били само двамата, не се налагало да имат допълнителна прислуга и оставили всичко на грижите на господин Хамилтън и госпожа Таунсенд, готвачката. В случай че са доволни от мен, това щяло да бъде достатъчна препоръка да ме задържат.

Жената замълча, но погледът й не слизаше от мен и изведнъж се почувствах като мишка, затворена в стъклен буркан. Неочаквано си дадох сметка, че полата ми е отпускана неколкократно, че имам реприз на единия чорап и той опира болезнено в обувката ми, че вратът ми е твърде дълъг, а ушите — прекалено големи.

Само след миг лицето на господарката на дома се разтегна — усмивката превърна очите й в леденостудени полумесеци.

— Виждаш ми се чиста, а и господин Хамилтън спомена, че боравиш добре с иглата. — Докато кимах в знак на потвърждение, тя се изправи и се запъти към писалището. Прокара ръка по ръба и попита, без да се обръща:

— Как е майка ти? Знаеш, нали, че преди години тя работеше при нас?

Отговорих, че този факт ми е известен, майка ми е добре и благодаря за проявения интерес. Трябва да съм отговорила правилно, защото точно в този момент тя каза, че ще ми плаща по петнайсет лири годишно и мога да започна на другия ден. След това позвъни на Нанси да ме изпрати.

Отлепих лице от прозореца, обърсах влагата, която дъхът ми остави по стъклото, и слязох от стола.

Куфарът ми стоеше още там, където го бях оставила — до леглото откъм страната на Нанси. Изтеглих го до скрина, където ми казаха, че мога да прибера вещите си. Докато ги подреждах — две блузи, две поли, чифт черни чорапи, които мама ме бе накарала да закърпя, за да ми е гоило през зимата, стараех се да не гледам към разкървавения елен и ужаса, застинал в очите му. Хвърлих предпазлив поглед към вратата и едва тогава с разтуптяно сърце извадих тайното си съкровище.

Това бяха общо три тома. Зелени, с подгънати ръбове и избелели букви на корицата. Прибрах ги в дъното на чекмеджето и ги покрих внимателно с шала си, за да не се виждат. Господин Хамилтън даде ясно да се разбере, че освен Библията нищо друго за четене не се допуска в къщата без неговото предварително одобрение. В противен случай рискуваш да ти го отнемат. Не бях някоя бунтарка и сега след толкова време, като се замисля, си давам сметка, че съм била изпълнена с чувство на дълг, но тогава за мен бе немислимо да живея без Холмс и Уотсън.

Куфара пъхнах под леглото.

На кука на вратата висеше униформа — черна пола, бяла престилка и плисирано боне за главата. Чувствах се като дете, току-що открило гардероба на майка си. Полата бе твърда на пипане, а яката дращеше врата ми на местата, трайно прегънати от врата на жената, носила я преди мен, която очевидно е била по-едра. Докато завързвах престилката, малък молец излетя от гънките и се скри някъде сред гредите над главата ми; дощя ми се да го последвам.

Бонето, от бял памучен плат, бе така колосано, че предната част стоеше изправена. Застанах пред огледалото на Нанси, за да се уверя, че стои както трябва, и да пригладя светлата си коса върху ушите, както мама ми беше показала. Погледът ми се задържа за миг върху момичето, което ме гледаше отсреща, и си помислих, че е наистина твърде сериозно. Странно е чувството, което те обзема, когато хвърлиш случаен поглед върху лицето си в огледалото. Обикновено не си подготвен и тогава се виждаш такъв, какъвто си — без предварително нагласено изражение.

 

 

Силвия ми е донесла чаша топъл чай и парче лимонов пай. Настанява се на металната пейка до мен, хвърля поглед към кабинета и вади цигарите от джоба си. (Интересно как моята потребност от чист въздух сякаш винаги съвпада с нуждата й да запали крадешком цигара.) Предлага и на мен, но отказвам — както обикновено, тя не пропуска да отбележи:

— Вероятно е по-добре за човек на твоята възраст. Да изпуша ли и твоята?

Вижда ми се по-хубава днес. Направила е нещо с косата си и й го казвам. Тя кима, докато издухва струя дим и отмята глава, а на рамото й се появява конска опашка.

— Сложила съм си екстеншъни — обяснява тя. — От години мечтая за такова нещо и тъй като животът е твърде кратък, си помислих, че мога да си го позволя. Страхотна е, нали?

Позакъснявам с отговора и тя приема мълчанието ми за потвърждение.

— Защото е от истинска коса. Такива правят на звездите. Ето, пипни.

— Божичко! — възкликвам аз и поглаждам острата опашка с ръка. — Истинска коса.

— Всичко е възможно в наши дни — размахва цигарата си тя и на филтъра виждам следи от червилото на плътните й устни. — Естествено трябва да си платиш. Добре че имах нещо заделено за черни дни.

Усмихва се широко като зряла праскова и бръква в джоба на блузата си. Оттам изважда снимка и най-сетне разбирам причината за това разкрасяване.

— Антъни — заявява тя и лицето й грейва.

Демонстративно изваждам очилата си и ги слагам, за да огледам по-добре мъжа на средна възраст с посребрените мустаци.

— Много е симпатичен.

— Ох, Грейс! — щастливо въздъхва тя. — Наистина е така. Излизали сме само няколко пъти за по чаша чай, но имам чудесно предчувствие за този мъж. Истински джентълмен. И не е безделник, като някои от предишните. Отваря ми вратата, носи цветя, изтегля стола, преди да седна. От старата школа е.

Това последното го казва заради мен. Вероятно предполага, че само възрастните могат да оценят добродетелите на старата школа.

— С какво се занимава? — питам аз.

— Учител е в местното училище. По история и английски. Ужасно е умен. И не скъпи времето си за обществена работа — доброволен сътрудник е на местното историческо дружество. Казва, че хобито му е да проследява родословното дърво на всички тези лордове и съпругите им, на херцозите и херцогините. Знае всичко за твоето семейство с къщата на хълма… — Тя млъква внезапно, присвива очи и поглежда към кабинета. — Господи, сестра Рачет. Вече трябваше да разнасям чая. Няма да се изненадам, ако Бърти Синклер отново се оплаче. Добре ще й се отрази, ако пропусне някоя и друга бисквита. — Тя загася цигарата и напъхва угарката в кибритената кутия.

— Няма спокойствие за грешниците. Искаш ли да ти донеса нещо, преди да отида при другите, миличка? Не си докоснала чая си.

Уверявам я, че съм добре, и тя с бързи стъпки тръгва през моравата — бедрата и конската й опашка се полюшват в такт.

Приятно е да се грижат за теб, да ти носят чая. Драго ми е да си мисля, че съм заслужила този малък лукс. Само един бог знае колко пъти съм носила чай на другите. Понякога ми е забавно да си представя, че Силвия е част от прислугата в „Ривъртън“. Не я виждам като мълчалива, подчиняваща се домашна прислужничка. Твърде пряма е, не биха я усмирили дори честите напомняния, че трябва да си знае мястото, че е добре да намали малко очакванията си. Не, Силвия никога нямаше да бъде послушната ученичка на Нанси, каквато бях аз.

Знам, че сравнението не е от най-справедливите. Хората твърде много се промениха. Изминалият век ни остави наранени и угнетени. Дори младите и привилегированите носят цинизма като значка на дрехата си, очите им са празни, умовете — пълни с факти, които дори не са искали да знаят.

Това е една от причините да не говоря никога за семейство Хартфорд и Роби Хънтър и за онова, което се случи между тях. Защото беше време, когато се изкушавах да го направя и да се разтоваря от бремето на тяхната история. С Рут. Или по-скоро с Маркъс. Но знаех предварително, че няма да мога да ги накарам да разберат как завърши всичко това. И да им обясня колко много се е променил светът.

Естествено, вече бяха налице първите признаци на прогреса. Първата война — Голямата война, промени всичко. Като си помисля колко потресени бяхме, когато заприижда новата работна ръка с идеите за минимална работна заплата и почивни дни. Преди това светът изглеждаше някак непоклатим, разделенията — прости и неизменни.

В първия ден на пребиваването ми в „Ривъртън“ господин Хамилтън ме повика в своя килер в дъното на коридора за прислугата, където, приведен над дъската, гладеше брой на „Таймс“. Щом ме видя, изправи се и намести рамките на очилата върху дългия си, леко закривен нос. Моето въвеждане в правилата на дома очевидно бе толкова важно, че дори госпожа Таунсенд бе напуснала поста си в кухнята, където приготвяше обяда, за да присъства на нашия разговор. Господин Хамилтън огледа старателно униформата ми и накрая, очевидно останал доволен, подхвана лекцията си за разликите между нас и тях.

— Помни, че имаш огромен късмет да те поканят да прислужваш в къща като тази — рече той напълно сериозно. — С добрия шанс обаче идва и отговорността. Държането ти във всеки момент се отразява на семейството и си длъжна да пазиш тайните им и да заслужиш доверието им. Помни, че господарят винаги е прав. Взимай пример от него и семейството му. Служи безмълвно… старателно… с благодарност. Ще знаеш, че добре си свършила работата си, ако си я свършила, без да те забележат — успяла си, ако никой не те е видял. — Вдигна глава, погледна някъде над мен и лицето му пламна от вълнение. — И, Грейс, никога не забравяй каква чест е да служиш в дома им.

Като си представя само как би реагирала Силвия. С положителност не би приела думите му като мен — с вкаменена от благодарност физиономия и обзета от непознатата тръпка, че се е издигнала с едно стъпало по-нагоре.

Намествам се в стола си и забелязвам, че е забравила снимката. Добре познавам този тип мъже, като новия й ухажор, който й говори за история и за аристократи. Колекционират изрезки от вестници и снимки на хора и семейства, за да скалъпят родословията, до които иначе нямат никакъв достъп.

Може да прозвучи пренебрежително, но всъщност не е така. Винаги ми е било интересно как времето изтрива реалностите и остават единствено някакви неясни отпечатъци. Кръвта и духът избледняват и остават само имената и датите.

Отново затварям очи. Слънцето вече се е преместило и сега топли страните ми.

Обитателите на „Ривъртън“ отдавна вече не бяха на този свят. Времето бе оставило върху мен следите си, докато те останаха вечно млади и красиви.

Сега пък се размеквам. Естествено, че нито са вече млади, нито красиви. Те са мъртви. Погребани. Бяха си отишли завинаги. Единствено откъслечни фрагменти прелитат в паметта на онези, които някога са ги познавали.

Само онези, които живеят в паметта на хората, никога не умират истински.

 

 

Първия път, когато видях Емелин, Хана и брат им Дейвид, те обсъждаха как проказата се отразява на лицето. Бяха в „Ривъртън“ вече цяла седмица за обичайното им лятно гостуване. До този момент бях долавяла откъслечни смехове и трополене на забързани стъпки сред скърцането на старата сграда.

Нанси твърдеше, че съм твърде неопитна, за да бъда пусната в отбраното им общество, нищо че бях почти тяхна връстница, така че получавах задачи, които бяха достатъчно далеч от гостите. Докато останалата прислуга бе заета с подготовката около пристигането на възрастните, наложи се аз да се грижа за детската стая.

Твърде големи били вече, твърдеше Нанси, за да имат детска стая, и вероятно няма да я използват, но все пак традицията повелявала голямата стая на втория етаж в далечното източно крило да бъде проветрявана и почиствана всеки ден и цветята да се сменят. Стаята бе просторна и мрачна, с видими белези на занемареност.

Мога да я опиша, но се страхувам, че няма да успея да предам необяснимото очарование, което тя имаше за мен. Беше почти квадратна, твърде мрачна и някак извехтяла и белязана от немара. Сякаш беше омагьосана изоставена стая от някаква стара приказка. Потънала в съня на стогодишна магия. Въздухът вътре бе застоял и влажен, като че с особена плътност. Малката маса в кукленската къща до камината бе подредена в очакване на гости, които никога нямаше да дойдат.

Стените бяха покрити с разлепени на места тапети, някога на сини и бели райета, които с течение на времето и под влияние на влагата бяха станали мръсносиви и на петна. Избелели сцени от приказки на Ханс Кристиан Андерсен висяха на едната стена: смелият оловен войник над огъня, момиченцето с червени обувки, малката русалка, която оплаква загубеното си минало. Всичко тук бе пропито с миризма на влага, на призрачни деца и на отдавна непочистена прах.

В единия край имаше опушена камина и кожено кресло, на съседната стена — огромен прозорец със заоблен свод. Като се покатерех на широкия дървен перваз и погледнех през прозореца, виждах двора, където два бронзови лъва, стъпили на поразрушени от времето постаменти, сякаш наблюдаваха имението и долината под него.

Пред прозореца бе оставено овехтяло люлеещо се конче — сиво на бели петна, с кротки черни очи, които сякаш ми благодаряха за това, че съм избърсала прахта. До него стоеше като мълчалив приятел Рейвърли — ловното куче на лорд Ашбъри от времето, когато бил още момче. Бе умряло, след като попаднало в капан. Препараторът се бе опитал да прикрие разкъсаната кожа, но очевидно раната е била твърде голяма и отдолу се виждаше част от пълнежа. Докато вършех работата си, покривах препарираното животно и се мъчех да си представя, че го няма в стаята, че не ме следи с празния си стъклен поглед и на тялото му няма зейнала рана.

Въпреки Рейвърли с миризмата на бавно разлагане и разлепените тапети това бе любимата ми стая. Както ме предупредиха, ден след ден заварвах стаята празна, децата все имаха занимания някъде другаде в имението. Бързах да свърша задълженията си, за да ми останат няколко свободни минути. Далеч от непрестанните забележки на Нанси, от мрачните укори на господин Хамилтън, от останалите свадливи прислужници, които ме караха да се чувствам така, все едно имам още много да уча. Единствено тук спирах, за да си поема дъх, да остана сама. Започвах да възприемам стаята като своя собствена.

При това имаше и книги, толкова много накуп не бях виждала — приключенски, исторически, приказки, — всичките наредени безразборно на огромните рафтове от двете страни на камината. Веднъж дори дръзнах да сваля една от тях, привлечена единствено от красивото й гръбче. Прокарах ръка по покритата с лек мухъл корица, разтворих я и разчетох името ТИМОТИ ХАРТФОРД. Отгърнах плътните страници, вдишах миризмата на пресен мухъл и се пренесох в друг свят и в друго време.

Бях се научила да чета в селското училище и учителката ми, госпожица Руби, приятно изненадана, че е открила толкова необичаен интерес към книгите у едно дете, започна да ми дава от своите: „Джейн Еър“, „Франкенщайн“, „Замъкът Отранто“. Когато й ги връщах, разговаряхме за любимите откъси. Госпожица Руби предложи дори да стана учителка. Мама замърмори недоволно, когато й казах. Много мило било, дето госпожица Руби подхвърля такива идеи, но идеите не слагали маслото и хляба на масата. Скоро след това ме изпрати в дома на хълма, в имението „Ривъртън“ при Нанси и господин Хамилтън и в детската стая.

Известно време тази стая се превърна в моя територия, книгите — в мои книги.

Един ден се събудихме с мъгла и не след дълго заваля дъжд. Докато бързах по коридора и си мислех, че ме чака илюстрованата детска енциклопедия, която бях открила предишния ден, непознати звуци ме накараха да спра.

Сигурно вятърът е довял нечии гласове от другите стаи, помислих си аз. Трябва да съм си въобразила. Открехнах вратата и за всеки случай надникнах предпазливо. Каква изненада! Вътре имаше някой. Млади хора, които се бяха разположили съвсем спокойно.

Без предупреждение или какъвто и да било знак, мястото вече не беше мое. Стоях вцепенена, нерешителна. Не знаех да продължа ли навътре, за да изпълня задълженията си, или да се върна по-късно. Надникнах отново, но се дръпнах, сепната от звука на внезапно избухналия вътре смях. Гласовете звучаха плътно и уверено. Мярнаха ми се лъскави коси и още по-лъскави панделки.

Цветята, оставени предишния ден, ми помогнаха да взема решение. Вазата стоеше на полицата над камината и през нощта няколко листенца се бяха отронили и лежаха на пода. Не можех да рискувам Нанси да ги види. Много ясно бе обяснила какви са задълженията ми. Също така ме предупреди, че мама веднага ще бъде уведомена, ако не се подчинявам на нарежданията й.

Спомних си заръките на господин Хамилтън и притиснах метлата и четката до гърдите си, докато пристъпвах на пръсти към камината. Правех всичко възможно да съм невидима. Напразно се стараех толкова. Тези тримата от раждането си бяха свикнали да живеят с армия от невидими. Правеха се, че не ме забелязват, също както и аз тях.

Бяха две момичета и едно момче. По-малкото момиче бе на десет, а момчето — най-голямото от всички — на около седемнайсет. И тримата с типичните за членове на семейство Ашбъри черти — русокоси, с ясните сини очи с цвят на цейлонски сапфир на майката на лорда — лейди Ашбъри. Датчанка, която (по думите на Нанси) се омъжила по любов и била лишена от наследство от родителите си. (Ала знае се, че който се смее последен, най-добре се смее, бе добавила Нанси, защото, когато братът на съпруга й починал, тя станала лейди Ашбъри.)

По-високото момиче стоеше насред стаята, размахваше купчина листа и обясняваше колко хубаво нещо е проказата. По-малката седеше на пода с кръстосани крака и наблюдаваше сестра си с ококорени сини очи. Едната й ръка бе прегърнала врата на Рейвърли. Бях не само изненадана, но и леко ужасена от факта, че са го измъкнали от ъгъла и са го включили в групата. Коленичило на дървения перваз на прозореца, момчето се взираше през мъглата към двора на черквата.

— И в този момент, Емелин, се обръщаш към публиката и цялото ти лице е разядено от проказа — тържествуващо обяви изправеното момиче.

— Какво е проказа?

— Кожна болест — гласеше отговорът на сестра й. — С рани, слуз и така нататък.

— Може би носът трябва да е като окапал, Хана — предложи момчето и намигна така, че Емелин да не забележи.

— Чудесна идея! — възкликна Хана.

— А, не! — простена момиченцето.

— Излагаш се, Емелин. Ще бъде само наужким. Ще направим нещо като маска. Наистина ще е отвратителна. Ще се опитам да открия подходяща книга в библиотеката. Дано да има и картинки.

— Не разбирам защо точно аз ще трябва да съм прокажената — измрънка Емелин.

— Питай Господ! — укорително рече Хана. — Той го е написал.

— Но защо ще трябва да играя Мириам? Не може ли да получа друга роля?

— Няма други действащи лица — обясни сестра й. — Дейвид ще бъде Аарон, защото е най-висок, а аз ще играя Бог.

— Не може ли аз да съм Бог?

— И дума да не става. А и мислех, че искаш главната роля.

— Така е.

— Ами добре. Бог не трябва да е на сцената — обясняваше Хана. — Ще казвам неговите реплики зад завесата.

— Може да съм Мойсей — предложи Емелин. — Нека Рейвърли да е Мириам.

— Не може да си Мойсей — отсече Хана. — Имаме нужда от истинска Мириам. Тя е много по-важна от Мойсей. Той участва само с една реплика, затова избрахме Рейвърли. Ще произнеса и неговите думи иззад завесата. Може дори да махнем Мойсей от пиесата.

— Тогава да изиграем друга сценка — с плаха надежда предложи Емелин. — Онази с Мария и бебето Исус.

В отговор Хана само изсумтя презрително.

Очевидно репетираха някаква пиеса. Алфред, лакеят, ми беше споменал, че такава била традицията в семейството по това време на годината — един пее, друг рецитира, децата винаги представят някаква сценка от любимата книга на баба им.

— Избрахме този епизод, защото е важен — обясни Хана.

— Ти го избра — уточни Емелин.

— Вярно е. Става дума за един баща, който има двойствено отношение и двойствени правила: едни за синовете, а други — за дъщерите.

— На мен ми звучи съвсем разумно — обади се Дейвид с насмешка.

Хана се направи, че не го чува.

— Аарон и Мириам имат какво да кажат в тази посока — обсъждат брака на брат си…

— И какво казват? — не се сдържа Емелин.

— Не е важно, просто…

— Разменили ли са си грозни думи?

— Не, и не това е важно. Бог решава Мириам да бъде наказана с проказа, докато Аарон получава само укори. Това справедливо ли е според теб, Ем?

— Мойсей не се е ли ожени за една африканка? — попита Емелин.

За кой ли път, откакто ги наблюдавах, Хана тръсна нетърпеливо глава. От цялото й същество, с доста дълги крайници при това, се излъчваше енергичност и нетърпение. Емелин за разлика от нея бе заела позата на жива кукла. Чертите им, почти еднакви, взети поотделно — правилен нос, чифт наситено сини очи, красива уста, — изглеждаха съвсем различно на лицето на всяко от момичетата. Докато Хана създаваше впечатлението, че пред теб стои кралица на феите — страстна, загадъчна, настойчива, красотата на Емелин бе някак по-достъпна. Макар и още дете, устните й стояха леко отворени също като на снимка, която бях видяла да изпада от джоба на пътуващ търговец.

— Кажи де, нали се ожени за африканка? — повтори Емелин.

— Права си, Ем — засмя се Дейвид. — Оженил се за етиопка. Хана се притеснява, че не споделяме достатъчно ентусиазирано идеите й за правата на жените.

— Хана! Какви ги говори той? Нали не си суфражетка?

— Естествено, че съм — отговори сестра й. — Ти също.

— А татко знае ли? — сниши заговорнически глас момиченцето. — Нали се сещаш колко много ще се ядоса.

— Ами! Кротък е като коте!

— По-скоро е лъв — с треперещи устни промълви Емелин. — Моля те, не го дразни, Хана.

— На твое място не бих се тревожил — обади се Дейвид. — Правата на жените са на мода в дамското общество напоследък.

Емелин не изглеждаше много убедена.

— Фани не ми каза такова нещо.

— Всеки, който се има за нещо повече, ще носи вечерен костюм по време на нейния дебют този сезон — отбеляза Дейвид.

По-малката сестра ококори очи.

Стоях неподвижно пред рафтовете с книги в пълно недоумение за значението на по-голяма част от думите. Чувала бях „суфражетка“, но според мен бе някакъв вид заболяване, каквото май се беше случило на госпожа Намърсмит от селото, когато тя си бе свалила корсета по време на Великденския парад, и съпругът й трябваше да я заведе в болница в Лондон.

— Само се заяждаш — сряза го Хана. — Това, че татко беше достатъчно несправедлив, за да спре Емелин и мен от училище, не значи, че при всеки повод ще се опитваш да ни изкараш глупави.

— Няма нужда да се опитвам — подхвърли момчето и отметна глава заради падналата над очите му къдрица.

Видя ми се толкова красив с тези златисти като на сестрите му коси, че затаих дъх.

— Все едно — продължи той. — Не сте загубили много. Училището е доста прехвалено занимание.

— Така ли? — повдигна вежди Хана. — Обикновено ти е приятно да покажеш какво губя. Защо е тази внезапна промяна? — Широко отворените й от любопитство наситено сини очи ми напомняха на синкава луна. Гласът й трептеше от вълнение. — Да не би да си направил нещо отвратително и да са те изхвърлили?

— Не, естествено — побърза да отвърне Дейвид.

— Смятам обаче, че в живота има по-важни неща от ученето. Според приятеля ми Хънтър най-доброто образование е самият живот. Тази година го записаха в Итън. Баща му е някакъв учен. Очевидно е открил нещо важно, защото кралят го удостои с титлата маркиз. Според мен е малко откачен. Робърт — също, ако може да се вярва на останалите момчета. Според мен обаче е страхотен.

— Е, твоят луд приятел Робърт Хънтър има късмет и може да си позволи да се държи пренебрежително към образованието си, но как да стана уважаван драматург, ако татко настоява да остана неграмотна? — въздъхна Хана, очевидно разочарована. — Щеше ми се да се бях родила момче.

— Аз пък не искам да ходя на училище — включи се и Емелин в разговора. — А и никак не ми се иска да съм момче. Няма да има рокли, ще трябва нося скучни шапки и да говоря по цял ден за спорт и политика.

— На мен пък ми се говори за политика — обади се Хана. В увлечението си тя тръсна глава и внимателно подредените букли и билидъфи се разместиха. — И бих започнала с това да накарам Хърбърт Аскуит да даде право на жените да гласуват.

— Може да станеш първият министър-председател на Великобритания — драматург.

— Точно така — кимна Хана.

— Аз пък си мислех, че искаш да станеш археолог като Гертруд Бел — обади се Емелин.

— Политик и археолог. Мога да бъда и двете. Двайсети век сме вече. — Тя смръщи загрижено чело. — Да можеше само татко да ми разреши да получа прилично образование!

— Знаеш го какво обича да казва за образованието на момичетата — напомни й Дейвид.

— Плъзгава плоскост за всички, които са склонни да се борят за правата на жените — със заучена интонация издекламира Емелин. — Освен това според него госпожица Принс ни учи на всичко необходимо.

— Какво друго да каже? Надява се да станем отегчителни съпруги на още по-отегчителни мъже, да говорим поносим френски, да свирим поносимо на пиано и да губим елегантно на бридж. Така няма да създаваме проблеми на никого.

— Никой не обичал жена, която мисли твърде много — допълни Емелин.

— Също като онази канадка — завъртя драматично очи Дейвид, — която с приказките си за политика го накара да се махне от златните мини и да си дойде у дома. Тази жена ни навлече големи неприятности.

— Не искам всеки да ме харесва — обади се отново Хана и вирна упорито брадичка. — Няма да имам добро мнение за себе си, ако всеки ме харесва.

— Ами значи можеш да се гордееш със себе си — успокои я Дейвид. — Бъди сигурна, че по-голямата част от приятелите ни не те харесват.

Тя смръщи лице, но чертите й много скоро се разтегнаха от усмивката, която озари лицето й въпреки желанието й.

— Нямам намерение да повторя днес някой от противните й уроци. Омръзна ми да рецитирам „Дамата от Шалот“, докато тя си бърше носа.

— Плаче за загубената си любов — въздъхна прочувствено Емелин.

Хана само завъртя очи.

— Истина е — настояваше Емелин. — Чух баба да го казва на лейди Клем. Преди да дойде у нас, госпожица Принс е била сгодена.

— Вероятно се е осъзнала в последния момент — подхвърли Хана.

— Той се оженил за сестра й — уточни Емелин.

Тази информация накара Хана да замълчи, макар и за кратко.

— Трябвало е да го съди за нарушаване на обещание за брак.

— И лейди Клем каза същото и дори по-лошо, но според баба госпожица Принс не искала да му създава неприятности.

— Значи е глупачка — отсече Хана. — Без него ще й е по-добре.

— Колко си романтична — саркастично подхвърли Дейвид. — Нещастната жена е безнадеждно влюбена в мъж, когото никога няма да има, а ти се свиди да рецитираш от време на време по някое тъжно стихотворение. Жестокост, твоето име е Хана.

— Не съм жестока, а практична. Чувствата те карат да се забравиш и да правиш глупости.

Дейвид се усмихна с хитрата усмивка на по-големия брат, който знае, че с времето нещата ще се променят.

— Така си е — настояваше Хана упорито, — госпожица Принс по-добре да престане с всичко това и да започне да пълни главата си, а и нашите глави, с интересни неща. Като например строежа на пирамидите, изчезналия град Атлантида, приключенията на викингите…

Емелин се прозя, а Дейвид вдигна ръце в знак, че се предава.

— Все едно — въздъхна Хана и взе отново листовете си. — Само губим време. Да започнем от момента, в който Мириам се разболява от проказа.

— Това го правихме вече сто пъти — възрази Емелин. — Не може ли да правим нещо друго?

— Какво например?

— Ами не знам — сви тя рамене. Местеше поглед от Хана към Дейвид. — Какво ще кажете за Играта?

По онова време си беше игра, а не Играта. Беше съвсем обикновена. Емелин вероятно имаше предвид играта с кестени, с камъчета или на топчета — това бяха единствените игри, които знаех. Трябваше да мине известно време, докато започна да възприемам играта им с главно „И“. Много по-късно научих, че тя е свързана с тайни, с измислени приключения и фантазии. Но в онази сива, мъглива сутрин, когато капките дъжд трополяха по стъклата на прозореца в детската стая, нямах представа за какво става дума.

Скрита зад креслото, събирах с четката разпръснатите окапали листа на цветята и се мъчех да си представя какво е усещането, ако имаш братя и сестри. Винаги съм мечтала за това. Веднъж дори го споделих с мама и я попитах дали не бих могла да имам сестра. Или някой, с когото да си поклюкарствам, да заговорнича, да си шепна или да си помечтая. Помня, че майка ми се засмя, но с много горчивина и отговори, че за нищо на света няма да направи отново тази грешка.

Все се чудех какво ли е да принадлежиш на някаква група, да си член на племе например и да застанеш пред света с вече готови съюзници? Замислена прокарвах четката за прах по креслото пред мен и изведнъж осъзнах, че нещо под четката се движи. Одеялото, метнато отгоре, се вдигна и нечий старчески глас се обади:

— Хана? Какво става?

Оказа се, че там, сред възглавниците, седи прастара жена, която изобщо не бях видяла до този момент. Веднага се сетих, че това вероятно е „нани“ Браун — дойката. Чувала бях да говорят за нея с приглушен и пълен с уважение глас. Знаех, че е била бавачка на лорд Ашбъри и се смята за нещо като семейна институция, почти толкова, колкото и самата къща.

Вцепенена, стоях с вдигната четка, а три чифта яркосини очи не се отделяха от мен.

— Какво става, Хана? — повтори старицата.

— Нищо, нани Браун — съвзе се най-сетне Хана. — Репетираме тук. Ще говорим по-тихо.

— Внимавайте за Рейвърли, не го разигравайте твърде.

— Няма, нани — успокои я Хана. Гласът й прозвуча неочаквано дружелюбно, като се има предвид колко яростен бе преди малко. — Ще се стараем да пазим тишина. — Тя излезе напред и загърна грижливо дребната фигурка на жената. — Хайде, нани, миличка, почини си.

— Ще си затворя очите само за малко — сънливо отговори старицата. Клепачите й потрепнаха за миг и почти веднага след това дишането й стана равномерно и дълбоко.

Притиснах четката до гърдите си в очакване някое от децата да продума. И тримата ме гледаха с все така широко ококорени очи. В следващия миг си представих как ме завличат при Нанси или, още по-лошо, при господин Хамилтън, за да обясня защо съм се опитала да обърша прахта от заспалата нани. Представих си, естествено, и сърдитото лице на майка ми, когато ме връщат обратно у дома без никакви препоръки…

Нищо такова не се случи — нито се намръщиха, нито се развикаха, нито някой ме укори. Като по даден знак избухнаха в див неудържим смях и след минута вече се търкаляха един върху друг.

Продължавах да стоя неподвижно и да ги наблюдавам още по-разтревожена от преди, тъй като нищо не разбирах. Усетих само как брадичката ми се разтреперва, сякаш всеки миг ще се разплача.

Най-сетне по-голямото момиче се овладя и докато изтриваше потеклите от смях сълзи, рече:

— Аз съм Хана. Виждала ли съм те преди?

Приклекнах в лек реверанс и едва чуто промълвих:

— Не, милейди. Аз съм Грейс.

— Тя не е лейди — изкикоти се Емелин. — Тя е госпожица.

Отново направих реверанс и като се стараех да не поглеждам към лицето на Хана, казах само:

— Казвам се Грейс, госпожице.

— Лицето ти ми е познато — продължаваше Хана. — Сигурна ли си, че не беше тук и по Великден?

— Да, госпожице. Току-що бях започнала работа.

— Не ми се виждаш достатъчно голяма, за да бъдеш прислужница — обади се Емелин.

— На четиринайсет съм, госпожице.

— Ха! — възкликна Хана. — И аз. Емелин е на десет, а Дейвид — той е направо стар. На шестнайсет е.

— Винаги ли бършеш прахта от спящите, Грейс? — обади се Дейвид.

При тези думи Емелин отново избухна в смях.

— О, не, сър. Само този път.

— Жалко! — въздъхна младежът. — Би било удобно. Така няма да има нужда да се къпе.

Лицето ми пламна от изненада. До този момент не бях срещала истински джентълмен. Поне не такъв, който е приблизително на моя възраст или в чието присъствие сърцето ми да забие, все едно ще изхвръкне, заради това, че спокойно говори за къпане. Вече съм възрастна жена и въпреки това, когато си мисля сега за Дейвид, в мен потрепват чувства, сходни с тогавашните. Значи не съм умряла още.

— Не му обръщай внимание — обади се Хана. — Той се мисли за бунтовник.

— Да, госпожице.

Тя ме изгледа въпросително и сякаш се канеше да каже още нещо. В този миг обаче всички чухме забързани стъпки по стълбите, сетне по коридора отвън. Тап, тап, тап…

Емелин изтича до вратата и надникна през ключалката.

— Госпожица Принс — развълнувано съобщи тя и хвърли тревожен поглед към Хана. — Идва насам.

— Бързо! — решително и с приглушен глас нареди сестра й. — Тази жена ще ни умори от четене на Тенисън.

Последва тропот от стъпки и шум от дрехите на тичащите деца и докато се усетя, и тримата изчезнаха. Миг по-късно вратата се отвори със замах и в стаята нахлу вълна влажен въздух. Фигура на типична стара мома се появи в рамката.

Тя обиколи с поглед стаята и най-сетне го спря върху мен.

— Тц, тц — рече тя, — виждала ли си децата? Закъсняват за урок. От десет минути ги чакам в библиотеката.

Не съм лъжкиня и не знам какво ме накара да го направя, но в момента, в който видях госпожица Принс да се взира в мен над очилата си, нито за миг не се замислих.

— Не, госпожице Принс — отрекох аз. — Не и днес.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

Тя не откъсваше очи от мен.

— Стори ми се, че чух гласове.

— Чули сте мен. Пеех си.

— Така ли?

— Да, госпожице.

Възцарилото се след отговора ми мълчание сякаш се проточи цял век, нарушавано единствено от потупването на показалката в дланта на едната й ръка. Най-сетне тя пристъпи напред и обиколи стаята. Тап, тап, тап…

Когато наближи кукленската къща, забелязах как кранчето на панделката, която опасваше роклята на Емелин, се подава и преглътнах мъчително.

— Всъщност… Като се замисля, май ги зърнах тази сутрин през прозореца. Бяха в стария навес за лодки. Там, край езерото.

— Край езерото — повтори госпожица Принс. Приближи до френските прозорци и се загледа в мъглата навън. И без това бялото й лице се освети от зимното сияние навън. — Там, където върби белеят и трепетлики тръпнат, а лек вятър…

Не познавах по онова време Тенисън и си помислих, че това е просто красиво описание на езерото.

— Да, госпожице.

Миг след това тя се извърна.

— Ще поръчам на градинаря да ги доведе. Как му беше името?

— Дъдли, госпожице.

— Отивам да му кажа. Не бива да се забравя, че точността е несравнима с нищо добродетел.

— Не бива, госпожице — направих поредния реверанс.

Обувките й затрополиха отново по дъсчения под и скоро вратата се затвори зад нея.

Сякаш докоснати с магическа пръчка, децата се измъкнаха изпод прашните дрехи в къщата за кукли.

Хана ми се усмихваше, но не разбирах какво толкова съм направила. По-важното бе, че недоумявах защо излъгах. Бях смутена, засрамена и развълнувана.

Направих бързешком реверанс и с пламнало лице полетях по коридора, за да се скрия час по-скоро в стаята за прислугата, далеч от тези необикновени екзотични деца — възрастни и от чувствата, които предизвикаха в мен.