Кейт Мортън
Изплъзване от времето (23)

Лов на пеперуди

Докараха ни на пролетния панаир с микробус. Бяхме осмина: шестима обитатели, Силвия и една сестра, чието име не помня. Младо момиче с тънка плитка, проточила се на гърба й чак до кръста. Предполагам, си мислят, че е добре да ни извеждат. Макар че не знам какво му е хубавото да ти заменят удобствата с едно разкаляно сборище с палатки, където се продават сладкиши, играчки и сапуни. Щях да съм си много добре у дома, далеч от тази блъсканица.

Зад кметството, както всяка година, е изградена импровизирана сцена, а пред нея са пластмасовите бели столове за зрителите. Останалите обитатели и момичето с плитката стоят отпред и следят как един мъж вади номерирани топчета за пинг-понг от метална кофа, но аз предпочитам да седя тук до паметника. Днес се чувствам особено. Сигурно е от жегата. Цяла сутрин не можах да се отърся от това странно, мъгляво усещане. Мислите ми се губят. Изникват бързо, съвсем подредени, после ми се изплъзват, преди да успея да ги задържа. Като лов на пеперуди. Това ме притеснява. Дразни ме.

Чаша чай ще ми дойде добре.

Къде ли е Силвия? Каза ли ми къде отива? Беше тук само допреди миг, канеше се да пуши. Пак разправяше за приятеля си и плановете им да живеят заедно. Някога бих определила такова извънбрачно съжителство като неприлично, но времето има свойството да променя отношението ни към повечето неща.

Слънцето пари поразголените ми крака. Мисля си да ги дръпна под сянката, но едно неустоимо мазохистично чувство на отегчение ме подтиква да ги оставя където са. По-късно Силвия ще види червените петна и ще разбере колко дълго ме е оставила сама.

От мястото си виждам гробището. Източната му страна с наредените тополи, чиито свежи листенца потрепват от лекия вятър. Зад тополите са надгробните паметници. Сред тях е и този на майка ми.

Погребахме я преди цяла вечност. В един ветровит ден на 1922 година, когато земята се бе сковала от студ, а леденият вятър вееше полите около краката ми. Фигура на мъж стоеше на хълма. Изглеждаше ми позната. Майка ми отнесе своите тайни в студената, твърда земя, но аз все пак ги научих. Добре се справям с тях; пазя ги цял живот. Като че ли се надявах, че колкото повече чужди тайни знам, толкова по-добре ще опазя моите.

Топло ми е. Прекалено топло е за април. Без съмнение виновно е глобалното затопляне. Глобално затопляне, топене на ледовете, озонова дупка, генетично модифицирани храни. Някоя и друга болест от деветдесетте години. Светът се превърна във враждебно място. Дори дъждовната вода вече не е безопасна.

Тъкмо тя разяжда военния паметник. Едната част от лицето на войника е разрушена, бузата е покрита с дупки, носът — унищожен от времето. Като плод, паднал в някоя канавка, нагризан от хищниците.

Войникът знае що е дълг. Въпреки раните си стои на пост върху гробницата вече осемдесет години. Наблюдава равнината отвъд града, вперил празен поглед през Бридж Стрийт към паркинга на новия търговски център. Земя на герои. Почти на една възраст сме. Дали е уморен колкото мен?

Той и колоната са покрити с мъх — микроскопични растения, избуяли по гравираните имена на загиналите. Там е Дейвид — най-отгоре, заедно с другите офицери; също и Руфъс Смит — синът на клошаря, задушен под срутен окоп в Белгия. По-нататък е Реймънд Джоунс — селският амбулантен търговец от моето детство. Неговите малки момчета трябва вече да са големи мъже. Стари мъже, макар и по-млади от мен. А може и да са умрели.

Нищо чудно, че се разпада. Не може да се очаква от един човек да поема мъката на безброй трагедии и да е свидетел на смъртта на безброй войници.

А той не е сам — във всеки град в Англия има по един като него. Те са белезите на нацията: множество рани на храбростта, покрили страната през 1919-а като израз на решимост за изцеление. Толкова изключителна бе вярата ни тогава — в Лигата на нациите, във възможностите на един цивилизован свят. Пред такава решимост и надежда обезверените поети са загубени. На всеки Т. С. Елиът, на всеки Р. С. Хънтър се падаха по петдесет умни, млади мъже, прегърнали мечтите на Тенисън за парламентарния човек, за световната федерация.

Разбира се, това не продължи дълго. Нямаше как. Разочарованието бе неизбежно; след двайсетте години последваха трийсетте с депресията и още една война. А след нея всичко беше различно. След ядрената гъба на Втората световна война не изникнаха нови паметници триумфално, предизвикателно, оптимистично. Надеждата умря в газовите камери в Полша. Едно ново поколение на пострадали в битките бе довяно вкъщи и върху паметниците се появиха още редове — с имената на синовете под тези на бащите. В съзнанието на хората се загнезди тягостното усещане, че млади хора някога пак ще загиват.

Войните придават на историята измамна простота. Те носят повратни моменти, лесни разграничения: преди — след, победител — победен, справедливо — несправедливо. Истинската история — миналото, не е това. Тя не е плоскост, нито права. Няма очертания. Безформена е като течност; безкрайна и неразгадана като космоса. Но е и променлива: точно когато си мислим, че откриваме модел, перспективата се променя, предлага се нов вариант — изплува отдавна забравен спомен.

Опитвам се да се съсредоточа върху повратните моменти в историята на Хана и Теди. Напоследък всичките ми мисли водят до Хана. Като се връщам назад, всичко изглежда ясно: през първата година на брака им се случиха събития, които положиха основата за последвалото. Тогава нямаше как да го разбера. В реалния живот не усещаш, че даден момент е повратен. Те отминават неназовани и незабелязани. Пропускат се възможности, катастрофи несъзнателно се приемат за победи. Повратностите се откриват по-късно от историците, когато се опитват да сложат ред в някой период на живот, съставен от заплетени моменти.

Чудя се как ли бракът им ще бъде представен във филма. Какво според Урсула щеше да ги отведе към нещастието? Дали пристигането на Дебора от Ню Йорк не стана причина за всичко? Изборната загуба на Теди? Липсата на дете? Дали би се съгласила, че още през медения им месец имаше признаци — бъдещите пропуквания са се виждали дори в сумрака на Париж, като леки дефекти в ефирни материи от двайсетте години — красиви материи, толкова тънки, че едва ли биха оцелели?

 

 

През лятото на 1919 година Париж бе залят от светлия оптимизъм на Версайската мирна конференция. Вечер помагах на Хана да се съблече, да смъкне поредната нова, ефирна рокля в бледозелено или розово, или бяло (Теди бе от мъжете, които предпочитат питието си чисто, а жените — непорочни), а през това време тя ми разказваше за посетените от тях места и онова, което бяха видели. Качили се на Айфеловата кула, разхождали се по Шанз-Елизе, вечеряли в известен ресторант. Но имаше нещо повече, и нещо по-малко, което бе харесало на Хана.

— Ескизите, Грейс — каза ми тя една вечер, докато я разопаковах. — Кой би си помислил, че толкова обожавам скиците?

Ескизи, произведения на изкуството, хора, миризми. Тя жадуваше за всяко ново преживяване. Имаше да наваксва много. Мислеше си, че е пропиляла години, докато е отброявала времето в очакване животът й да започне. Имаше да говори с толкова много хора: заможни, които срещаха в заведенията, политици — току-що съчинили съглашението, случайните музиканти по улиците.

Теди забелязваше реакциите й — склонността й да преувеличава, да се оставя на необуздан ентусиазъм, но отдаваше неспокойния й дух на младостта. Състояние, еднакво очарователно и смущаващо, което тя щеше скоро да надрасне. Той не настояваше за това, не и тогава; по онова време бе все още влюбен. Обеща й пътешествие до Италия през следващата година, за да види Помпей, Уфици, Колизея. Тогава почти нямаше нещо, което не би й обещал. Тя беше неговото огледало; в него той се виждаше вече не като син на баща си — сериозен, старомоден, скучен, а като съпруг на една очарователна, непредсказуема жена.

От своя страна Хана не говореше много за Теди. Той бе притурка. Необходимо средство за осъществяване на приключението, в което бе попаднала. О, тя безспорно го харесваше. Понякога го намираше забавен (въпреки че се случваше, когато той най-малко очакваше), добронамерен и нелоша компания. Интересите му бяха доста по-ограничени от нейните, интелектът му не толкова висок, но тя се научи да гали егото му, когато се налагаше, и да търси интелектуални стимули другаде. И какво значение имаше, че не е влюбена? Това не й липсваше, не и тогава. На кого му е притрябвала любов, когато има толкова много други преживявания?

Една сутрин към края на сватбеното им пътешествие Теди се събуди от пристъп на мигрена. Скоро щеше да има и други, познавах го. Не ги получаваше често, но бяха силни — резултат от прекарана болест в детството. В такива моменти можеше само да лежи неподвижен в затъмнена, тиха стая и да отпива по малко вода. Първия път Хана се притесни. През по-голямата част от живота си е била предпазена от болести.

Тя колебливо му предложи да остане, но Теди беше разумен човек и не искаше да получава удобство от неудобството на другите. Обясни й, че с нищо не може да му помогне и че би било престъпление да не се наслади на последните им дни в Париж.

Налагаше се да я придружа. Според Теди бе неприлично една дама да се движи сама по улиците, независимо че е омъжена. Хана нямаше желание да пазарува, беше й омръзнало да стои затворена. Искаше й се да проучва, да открива своя Париж. Излязохме и тръгнахме. Не използваше карта, просто поемаше във всяка посока, която й хрумне.

— Хайде, Грейс — току повтаряше тя. — Да видим какво има нататък.

По едно време се озовахме на уличка, по-тъмна и по-тясна от предишните. Провираше се между два реда долепени една за друга сгради, чиито горни етажи се допираха и образуваха тунел. Носеше се музика, която отвеждаше към малък площад. Някаква миризма смътно, напомняше за нещо за ядене или пък за нещо мъртво. Долавяше се движение. Хора. Гласове. Хана застана в началото на уличката, поколеба се, после тръгна навътре. Не ми оставаше друго, освен да я последвам.

Беше артистичният квартал. Вече знам това. Бях преживяла шейсетте години, бях посетила Хейт-Ашбъри и Карнаби Стрийт, така че лесно мога да разпозная бохемския безпорядък, атрибутите на артистична занемареност. Но по онова време всичко беше ново за мен. Единственото подобно място, което познавах, бе Сафрън, където беднотията няма нищо общо с артистичността. Продължихме нататък покрай малки сергии и отворени врати, прострени чаршафи, които разделяха пространството, пушек от пръчици с аромат на пепел и мускус. Някакво прозрачно русо дете надничаше с огромни безизразни очи между капаците на прозореца.

Седнал върху червени и златисти възглавници музикант свиреше на кларнет, макар тогава да не знаех, че така се нарича дългата, черна свирка с лъскави халки и бутони. Аз си я наричах „змията“. Изпод пръстите на мъжа от нея излизаше музика. Не можех да я определя, но ме караше да изпитвам неясно притеснение, сякаш разказваше за нещо интимно, нещо опасно. Беше джаз, както се оказа, който щях да слушам още много пъти преди края на десетилетието.

На уличката бяха изнесени маси, на които мъже седяха да четат или да разговарят, или пък да поспорят. Пиеха кафе и странни цветни питиета — сигурна съм, алкохолни — от чудновати бутилки. Когато ги подминавахме, вдигаха погледи — заинтригувани, незаинтригувани, трудно бе да се каже. Внимавах да не срещам погледите им; тайно ми се искаше Хана да промени намерението си, да се обърне и да ни изведе обратно на светло и сигурно. Но докато ноздрите ми се изпълваха с нежелан чуждоземен пушек, ушите ми — с чуждоземна музика, Хана сякаш летеше. Вниманието й беше някъде другаде. По стените на околните сгради висяха картини, но не като тези в „Ривъртън“. Тукашните бяха рисувани с въглен. Човешки лица, крайници, очи, които ни гледаха измежду тухлите.

Хана спря пред една картина. Беше голяма и единствената, която изобразяваше цял човек. Жена, седнала на стол. Не кресло, не шезлонг, нито канапе. Обикновен дървен стол с дебели крака. Коленете й бяха разтворени и тя седеше обърната право напред. Беше гола, чернокожа, лъскава от въглена. Лицето й надзърташе от картината. Големи очи, изпъкнали скули, плътни устни. Косата й бе опъната в кокче на тила. Като кралица войн.

Бях шокирана от гледката. Очаквах и Хана да реагира така. Но тя изпита нещо различно. Пресегна се и я докосна; прокара пръсти по овала на лицето. Наклони глава настрани.

Един мъж изникна внезапно до нея.

— Харесва ли ви? — попита той. Имаше силен акцент и още по-силно отпуснати клепачи. Не ми хареса как гледаше Хана. Знаеше, че има пари. Личеше по облеклото й.

Хана премигна, като че освободена от магия.

— О, да — отговори тя замаяно.

— Може би искате да я купите?

Хана стисна устни и разбрах какво си мисли. Въпреки явната си любов към изкуството Теди нямаше да я одобри. И се оказах права. Имаше нещо опасно в тази жена, в картината. Нещо разрушително. И въпреки това Хана я искаше. Напомняше й, разбира се, за миналото. За „Играта“. Нефертити. Роля, която бе изиграла с необременената жизненост на детството. Тя кимна. О, да, искаше я.

Полазиха ме тръпки на лошо предчувствие. Лицето на мъжа остана безизразно. Той повика някого. Като не последва отговор, направи знак на Хана да го последва. Не забелязваха присъствието ми, но аз не се отделих от нея, когато тя го последва по посока на ниска червена врата. Той я бутна и отвори. Озовахме се в ателие — малко по-голямо от тъмна дупка в стената. Стените бяха в овехтяло зелено, тапети — обелени на дълги ленти. Подът — доколкото можех да го видя изпод стотиците пръснати листове, надраскани с въглен — беше от камък. В ъгъла имаше матрак с избелели възглавници и покривка; празни бутилки се търкаляха по него.

Вътре видяхме жената от картината. За мой ужас тя беше гола. Погледна ни с любопитство, което бързо угасна, но не каза нищо. Изправи се — по-висока от нас, по-висока от мъжа — и отиде до масата. Нещо в движенията й — някаква свобода, пренебрежение към факта, че я наблюдаваме, че виждахме гърдите й — едната по-голяма от другата, ме изплаши. Те не бяха хора като нас. Като мен. Жената запали цигара и запуши, докато чакахме. Отвърнах поглед. Хана не направи същото.

— Госпожата иска да купи портрета ти — съобщи мъжът важно.

Черната жена загледа Хана, после каза нещо на език, който не разбирах. Не беше френски. Някакъв много по-странен.

Мъжът се изсмя и каза на Хана:

— Не се продава. — После се пресегна и я улови за брадичката. Ушите ми писнаха от тревога. Дори Хана се стресна, когато той обърна главата й първо на едната, после на другата страна и я пусна. — Само размяна.

— Размяна ли? — учуди се Хана.

— Твоят образ — отвърна мъжът със силния си акцент. Повдигна рамене. — Взимаш нейния, оставяш твоя.

Виж го ти! Портрет на Хана — разсъблечена бог знае докъде, — закачен да виси в тази мизерна френска уличка, та да я гледа кой ли не! Беше немислимо.

— Трябва да тръгваме, госпожо — обадих се аз така твърдо, че сама се изненадах. — Господин Лъкстън ни очаква.

Тонът ми сигурно бе изненадал и Хана, защото за мое облекчение кимна:

— Да. Права си, Грейс.

Тръгнахме заедно към вратата, но докато й правех път да излезе, тя се обърна към мъжа:

— Утре — каза едва чуто. — Ще се върна утре.

Не говорихме по пътя към колата. Хана вървеше бързо, със сериозно изражение. Същата нощ лежах будна, притеснена и уплашена, чудех се как да я спра. Бях убедена, че трябва. Имаше нещо в рисунката, което ме разтревожи; нещо, което забелязах в изражението на Хана, докато го гледаше. Една стара искра.

Онази нощ звуците, долитащи от улицата, ми се сториха зловещи както никога досега. Непознати гласове, непозната музика, женски смях от съседен апартамент. Копнеех да се върна в Англия, на място, където правилата бяха ясни и всеки си знаеше мястото. Разбира се, такава Англия не съществуваше, но нощта често подсилва чувствата.

На следващата сутрин всичко се подреди от само себе си, както обикновено. Когато отидох да обличам Хана, Теди вече се бе събудил и седеше в креслото. Каза, че главата продължава да го боли, но какъв съпруг би бил, ако остави прекрасната си съпруга сама през последния ден от сватбеното им пътешествие? Предложи й да обиколят магазините.

— Това е последният ни ден. Иска ми се да те заведа да си купиш сувенири. Нещо, което да ти напомня за Париж.

Когато се върнаха, забелязах, че рисунката не е сред вещите, които трябваше да опаковам за Англия. Не съм сигурна дали Теди бе отказал и тя се бе примирила, или е знаела какво ще каже и се е отказала да го пита, но бях доволна. Вместо това й бе купил кожена яка — норка, с малки тънки лапички и безизразни черни стъкълца на мястото на очите.

И така, върнахме се в Англия.

 

 

Жадна съм. Някой пак седи до мен, но не е Силвия. Жена е, в напреднала бременност, стоварила до краката си торби с плетени кукли и буркани домашни сладка. Лицето й лъщи от влага, а гримът й се е стекъл два-три сантиметра надолу. Под очите й се виждат черни полумесеци. Гледа ме. Подозирам, че ме наблюдава от известно време.

Кимвам й. Като че ли го очаква. Мисля си да я помоля да ми донесе нещо за пиене, но бързо се отказвам. От двете ни, според мен, тя изглежда по-зле.

— Прекрасен ден — обажда се жената накрая. — Приятен и топъл. — Виждам капчици пот в корените на косата й. Платът под натежалите й гърди е потъмнял от пот.

— Прекрасен — отвръщам аз. — Много топъл.

Тя се усмихва уморено и извръща поглед.

 

 

Върнахме се в Лондон на 19 юли 1919 година — денят на Шествието на мира. Шофьорът ни лавираше между колите, омнибусите и файтоните, покрай улици, препълнени с хора, които развяваха знамена и лозунги. Още не бе изсъхнало мастилото на договора с неговите санкции, които щяха да донесат огорчението и разделението, станали причина за следващата война, но хората нищо не знаеха за това. Още не. Те просто се радваха, че южният вятър нямаше вече да довява тътена на оръдията отвъд Ламанша. Че едни момчета повече нямаше да умират в ръцете на други момчета по полетата на Франция.

Оставиха ме с багажа в лондонската къща и излязоха. Саймиън и Естела очакваха младоженците на следобеден чай. Хана предпочиташе да се прибере направо вкъщи, но Теди настояваше. Той прикри усмивката си. Нещо си бе наумил.

Един лакей се показа на входа, взе по един куфар във всяка ръка и изчезна обратно в къщата. Чантата с личните вещи на Хана остана в краката ми. Изненадах се. Не очаквах други слуги, не още, и се зачудих кой ли го е наел.

Стоях и вдишвах атмосферата на площада. Миризмата на бензин, примесена със сладникавия дъх на топъл оборски тор. Извих врат, за да огледам шестте етажа на величествена къща. Изградена от кафяви тухли с бели колони от двете страни на главния вход, една от цял ред подобни сгради. На една от белите колони беше изписан в черно номер: 17. Гросвенър Скуеър, седемнайсет. Новият ми дом, където щях да бъда истинска камериерка.

До входа за прислугата се стигаше по стълби, които се спускаха успоредно на улицата надолу към сутерен, ограден с парапет от черно ковано желязо. Взех чантата на Хана и заслизах.

Вратата беше затворена, но отвътре се дочуваха приглушени, явно сърдити гласове. През прозорчето на сутерена видях едно момиче в гръб. Поведението му (арогантно, както би казала госпожа Таунсенд) и кичурът непокорни руси къдрици, изплъзнал се изпод бонето й, подсказваха, че е много млада. Тя спореше с някакъв нисък, дебел мъж, чийто врат бе целият почервенял от яд.

Сложи край на последното, победоносно изказване, като метна през рамо една чанта и се запъти към вратата. Преди да успея да се отместя, тя отвори със замах и се озовахме лице в лице, разкривени отражения в огледало. Тя реагира първа: разсмя се спонтанно и пръски слюнка капнаха на врата ми.

— А пък аз си мислех, че трудно се намират прислужници! — каза тя. — Е, честито. Не са познали, че ще се завирам из чужди мръсни къщи за нищожни пари!

Избута ме да мине и повлече куфара си нагоре по стълбите. Накрая се обърна и изкрещя:

— Кажи довиждане, Изи Батърфилд. Бонжур, мадмоазел Изабел! — Изсмя се отново, артистично заметна полата си и тръгна. Не успях да отговоря. Да обясня, че съм лична камериерка. А не някаква домашна прислужница.

Почуках на все още открехнатата врата. Отговор не последва, но влязох. Из къщата се носеше познатата миризма на пчелен восък (макар и не на „Стъбинс и Ко“) и на картофи, но се долавяше и още една, не точно неприятна, ала съвсем чужда.

Мъжът седеше на масата. Мършава жена зад него бе отпуснала длани на раменете му — кокалести, със зачервени, разранени кожички около ноктите. Обърнаха се към мен едновременно. Жената имаше голяма, черна бенка под лявото око.

— Добър ден — казах. — Аз…

— Добър ли? — отговори мъжът. — Това е третата прислужница, която напуска през последните няколко седмици, след два часа ще имаме тържество, а вие ми разправяте, че денят бил добър.

— Недей така — каза жената и стисна устни. — Нахалница беше тази Изи. Гадателка ми била. Ако тя има дарба, аз съм Савската царица! Ще свърши в ръцете на някой недоволен клиент. Помни ми думата!

Нещо в начина, по който го каза, в жестоката усмивка, в едва сдържаното злорадство в гласа й ме накара да потръпна. Обзе ме желание да се обърна и да си тръгна, но си спомних за съвета на господин Хамилтън, че ако искам да продължа, трябва да започна. Покашлях се и казах спокойно, колкото беше възможно:

— Казвам се Грейс Рийвс.

Те ме погледнаха еднакво объркани.

— Личната камериерка на госпожата.

Жената се изправи в целия си ръст, присви очи и каза:

— Господарката никога не е споменавала за нова камериерка.

Бях стъписана.

— Не е ли? — започнах да заеквам, без да искам. — Аз… Сигурна съм, че написа инструкции от Париж. Лично изпратих писмото.

— Париж? — те се спогледаха.

Тогава мъжът явно нещо си спомни. Кимна бързо няколко пъти и отмести ръцете на жената от раменете си.

— Разбира се — каза той. — Очаквахме ви. Аз съм господин Бойл, икономът тук, на седемнайсети номер, а това е госпожа Тибит.

Кимнах, все още объркана.

— Приятно ми е. — Двамата продължиха да ме гледат, така че започнах да се чудя дали бяха еднакво глупави. — Доста съм уморена от пътуването — съобщих бавно. — Ще бъдете ли така любезни да повикате някоя от прислужниците да ме заведе до стаята ми?

Госпожа Тибит изсумтя, така че кожата около бенката й завибрира, после се опъна.

— Няма повече прислужници. Още не. Господарката… тоест госпожа Естела Лъкстън не успя да намери такава, която да се задържи.

— Да — обади се господин Бойл със стиснати устни, бледи като лицето му. — А за тази вечер имаме предвидено тържество. Ще се наложи всички да се включат. Госпожица Дебора няма да търпи неуредици.

Госпожица Дебора? Коя беше госпожица Дебора? Смръщих вежди.

— Моята господарка, новата госпожа Лъкстън, не ми е споменавала за тържество.

— Не — продължи госпожа Тибит, — не би го споменала, нали? Това е изненада. Да приветстваме господин и госпожа Лъкстън със завръщането им от сватбеното пътешествие. Госпожица Дебора и майка й го замислят от седмици.

 

 

Тържеството беше във вихъра си, когато пристигна колата на Теди и Хана. Господин Бойл даде инструкции да ги посрещна на входа и да ги въведа в балната зала. Това обичайно било задължение на иконома, обясни той, но госпожица Дебора му дала задачи, който налагали да присъства другаде.

Отворих вратата и те влязоха. Теди сияещ, Хана изтощена, както можеше да се очаква след посещение при Саймиън и Естела.

— Човек убивам за чаша чай — въздъхна тя.

— Не бързай толкова, скъпа — усмихна се Теди. Подаде ми палтото си и целуна лекичко Хана по бузата. Тя трепна едва забележимо, както винаги.

— Първо имам една изненада — продължи той, докато вървеше и доволно потриваше ръце. Хана го наблюдаваше как се отдалечава, после вдигна очи, за да огледа входното антре: с наскоро боядисаните му в жълто стени, доста грозния модерен полилей над стълбите, палмите с надвиснали над низовете декоративни лампички листа.

— Грейс — попита тя с повдигнати вежди, — какво става, за бога?

Повдигнах рамене за извинение и тъкмо да й обясня, Теди се появи отново и я хвана за ръка.

— От тук, мила. — Той я поведе към балната зала.

Вратата се отвори и Хана ококори очи, когато видя толкова много непознати хора. После всички лампи светнаха и докато поглеждах към искрящия полилей, усетих движение на стълбите. Чуха се възторжени възгласи; в средата на стълбите стоеше стройна жена с черна коса, спусната на вълни покрай тясно скулесто лице. Не беше красиво, но в него имаше нещо забележително; една илюзия за красота, която щях да се науча да разпознавам като белег на истинския шик. Тя беше висока и слаба, застанала по начин, който дотогава не бях срещала: с присвити напред рамене, така че копринената й рокля за малко да се изхлузи от тях и да се свлече по извития гръб. Позата беше едновременно изкусна и естествена, небрежна и нагласена. От ръцете й висеше светла козина, която отначало помислих за наметка, докато не се чу лай и тогава разбрах, че държеше малко, пухкаво кученце, бяло като най-хубавата престилка на госпожа Таунсенд.

Не я познавах, но веднага се досетих коя е. Тя се спря за момент, преди да слезе плавно надолу по стъпалата, и като пресичаше залата, множеството от гости се разделяше като в танцова постановка.

— Деб! — възкликна Теди, когато тя приближи. Широка усмивка образува трапчинки по сияещото му, красиво лице. Той улови двете й ръце, наведе се и целуна предложената му буза.

Жената опъна устните си в усмивка.

— Добре дошъл у дома, Тидълс. — Думите й бяха приветливи, нюйоркският й акцент — монотонен и звучен. Говореше, без да спазва интонацията. Това беше маниер, чрез който обикновеното изглеждаше необикновено и обратно.

— Каква невероятна къща! И съм събрала най-забележителните млади същества в Лондон, за да я стоплят. — Тя помаха с дългите си пръсти на една елегантна жена, чийто поглед улови през рамото на Хана.

— Изненада ли се, скъпа? — попита Теди, като се обърна към Хана. — Майка ми и аз го замислихме тайно, а скъпата ми Деб умира да организира тържества.

— Изненадана — каза Хана, докато погледът й за кратко срещна моя. — Едва ли бих го описала така.

Дебора се усмихна, с онази хищна усмивка, толкова типично нейна, и хвана Хана за китката. Една дълга, бяла ръка, която приличаше на втвърден восък.

— Най-накрая се срещнахме — каза тя. — Убедена съм, че ще станем най-добри приятелки.

 

 

Хиляда деветстотин и двайсета започна лошо; Теди загуби на изборите. Не по негова вина, моментът не беше подходящ. Ситуацията се оказа недооценена, а подходът — неправилен. Виновни бяха работническата класа и досадните им малки вестничета. Организираха се мръсни кампании. Хората се чувстваха изиграни след войната; очакваха твърде много. Щяха да станат като ирландците, ако не внимаваха, или като руснаците. Без значение. От партията бяха обещали да има друга възможност; да му намерят по-сигурно място. По същото време следващата година, обеща Саймиън; ако се откажеше от глупавите си идеи, които объркваха консервативните избиратели. Теди щеше да е в Парламента.

Естела мислеше, че Хана трябва да има дете. Щеше да е добре за Теди. Избирателите трябваше да го виждат като семеен човек. Бяха женени, обичаше да казва, и рано или късно във всеки брак хората се надяваха на наследник.

Теди започна работа при баща си. Всички се съгласиха, че така ще е най-добре. След загубата на изборите той бе придобил изражение на човек, преживял травма, шок; същото изражение имаше Алфред в дните непосредствено след войната.

Мъже като Теди не бяха свикнали да губят, но не беше в стила на един Лъкстън да унива. Родителите на Теди започнаха да прекарват все повече време на номер седемнайсет, където Саймиън често разказваше за баща си, за пътя му към върха, който не е за слабаци и неудачници. Пътуването на Теди и Хана до Италия бе отложено; не било добре за Теди да напуска страната, обясни Саймиън. Впечатлението за успех привличало успех. А пък и Помпей нямало да се премести.

Междувременно аз полагах усилия да свикна с живота в Лондон. Бързо усвоих новите си задължения. Господин Хамилтън ми бе дал безкрайни напътствия, преди да напусна „Ривъртън“ — от преките ми задължения като грижа за гардероба на Хана до по-специалните, да внимавам за добрата й репутация — за това се чувствах сигурна. В новите домашни занимания обаче бях като изгубена. Захвърлена в самотни, непознати води. Защото, макар госпожа Тибит и господин Бойл да не бяха точно коварни, то те със сигурност не бяха откровени. Общуваха си по свой начин, изпитваха силно и явно удоволствие от взаимното си присъствие, което изключваше всичко останало. Освен това специално госпожа Тибит се чувстваше изключително удобно в тази изолация. Нейното щастие се подхранваше от недоволството на другите и ако такова не се задаваше, тя не се свенеше да изфабрикува неприятности за някоя нищо неподозираща душа. Бързо се научих, че за да оцелея на номер седемнайсет, трябваше да бъда единак и да пазя гърба си.

Една дъждовна сутрин намерих Хана сама в гостната. Теди и Саймиън току-що бяха тръгнали към кабинетите си в Сити и тя наблюдаваше улицата. Автомобили, велосипеди, забързани хора, запътени във всички посоки.

— Искате ли да ви донеса чая, госпожо? — попитах аз.

Не последва отговор.

— Или да кажа на шофьора да докара колата?

Приближих се и разбрах, че не ме чува. Беше потънала в мислите си, които лесно можех да отгатна. Беше отегчена. С изражение, което помнех от дългите дни в „Ривъртън“, когато стоеше на прозореца в стаята си. С китайската кутия в ръце, в очакване да пристигне Дейвид, когато отчаяно желаеше да играе Играта.

Покашлях се и Хана вдигна очи. Когато ме видя, някак се оживи.

— Здравей, Грейс — поздрави тя.

Пак я попитах за чая и къде би искала да го сервирам.

— В салона за закуска — отвърна ми. — Но кажи на госпожа Тибит да не се безпокои за кифличките. Не съм гладна. Пък и не е редно да ям сама.

— А после, госпожо? — попитах аз. — Да кажа ли да докарат колата?

Хана завъртя очи.

— Ако трябва да понеса още една обиколка на парка, ще полудея. Не разбирам как другите жени го понасят. Наистина ли нямат по-интересни занимания от тона да ги возят по едни и същи алеи ден след ден?

— Желаете ли да бродирате, госпожо? — Знаех, че няма да иска. Хана не беше жена, която ще държи игла. Това изискваше търпение, което не бе присъщо на темперамента й.

— Ще чета, Грейс — каза тя. — Имам си книга. — И тя повдигна един овехтял екземпляр на „Джейн Еър“.

— Пак ли, госпожо?

Повдигна рамене. Усмихна се.

— Пак.

Не знам защо това толкова ме тревожеше. Звънваше едно предупреждение, което не знаех как да прикрия.

 

 

Теди работеше много, Хана също полагаше усилия. Присъстваше на всичките му партита, бъбреше със съпругите на делови партньори и с майките на политици. Мъжете винаги говореха за едно и също — пари, бизнес, заплахата от бедните съсловия. Саймиън, като всички мъже от този тип, бе изключително подозрителен към онези, които наричаха „бохеми“. Теди, въпреки прекрасните си намерения, споделяше същото мнение.

Хана би предпочела да обсъжда истинска политика с мъжете. Понякога, когато с Теди се оттегляха вечер в свързаните си апартаменти, докато решех косата й, Хана го питаше какво казал еди-кой си за обявяването на военно положение в Ирландия, а на уморения Теди това му изглеждаше забавно и й отговаряше да не тревожи красивата си главица. Това било негова грижа.

— Но аз искам да знам — продължаваше Хана. — Интересно ми е.

А Теди поклащаше глава.

— Политиката е мъжка игра.

— Позволи ми да я играя — упорстваше Хана.

— Ти си в играта — отвръщаше той. — Ние сме един отбор — ти и аз. Твоята работа е да се грижиш за съпругите.

— Но това е скучно. Те са скучни. Искам да говоря за съществени неща. Не разбирам защо да не го правя.

— О, скъпа! — отговаряше простичко Теди. — Защото такива са правилата. Не ги определям аз, но трябва да ги спазвам. — После се усмихваше и я щипваше по рамото. — Не е толкова зле, нали? Поне майка ми ти помага, както и Деб. Страхотна е, нали?

Тогава на Хана не й оставаше друго, освен да кимне с неохота. Вярно е, че Дебора беше винаги на разположение да помогне. И така щеше да продължава, защото бе решила да не се връща в Ню Йорк. От едно лондонско списание й предложиха да завежда модната рубрика, как да устои на това? Цял един нов град от дами, които да облича и напътства. Щеше да живее при Хана и Теди, докато си намери подходящо жилище. В края на краищата, както отбеляза Естела, няма причина да се бърза. Номер седемнайсет е голям дом с много свободни стаи. Особено докато не се появят деца.

През ноември същата година Емелин дойде в Лондон за шестнайсетия си рожден ден. Това бе първото й гостуване от сватбата на Хана и Теди и Хана го очакваше с нетърпение. Тя прекара сутринта в гостната, като притичваше до прозореца, когато чуеше някой автомобил отвън да намали скоростта, но все оставаше разочарована и се връщаше на канапето.

Накрая така се оклюма, че пропусна момента. Не разбра, че Емелин е пристигнала, докато Бойл не почука на вратата.

— Госпожица Емелин е тук, госпожо — съобщи той.

Хана скочи, когато икономът въведе Емелин.

— Най-сетне! — възкликна тя възторжено и прегърна силно сестра си. — Мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи назад и се обърна към мен: — Виж, Грейс, не е ли красива?

Емелин се усмихна накриво и после бързо нацупи устни. Въпреки изражението си, или може би тъкмо заради него, изглеждаше красива. Бе се източила и отслабнала, а промененото й лице привличаше погледите с налетите си устни и големите кръгли очи. Беше си изработила маниер на отегчена небрежност, перфектно подхождащ на нейната възраст и на епохата.

— Ела, седни! — поведе я Хана към канапето. — Ще поръчам да ни донесат чай.

Емелин се стовари в единия ъгъл и щом Хана се обърна, приглади полата си. Беше с обикновена рокля от миналия сезон; някой се бе опитвал да я преработи, за да изглежда по-нова и по-дамска, но все още личаха издайническите белези на предишната кройка. Когато Хана се завъртя към нея, Емелин спря да я приглажда и заоглежда стаята с престорена небрежност.

Хана се засмя.

— О, това е последна мода. Елзи де Улф избра всичко. Грозно е, нали?

Емелин повдигна вежди и кимна бавно.

Хана седна до нея.

— Радвам се, че те виждам — каза тя. — Тази седмица можем да правим всичко каквото поискаш. — Да отидем в „Гънтърс“ на чай и орехов сладкиш, да гледаме спектакъл.

Емелин повдигна рамене, но забелязах, че пръстите й продължаваха да човъркат по полата.

— Можем да посетим музея — продължи Хана. — Или да разгледаме „Селфриджис“. — Поколеба се. Емелин кимаше уклончиво. Хана се засмя несигурно. — Чуй ме само! — каза тя. — Едва си пристигнала, а аз вече планирам седмицата. Не ти позволих да кажеш и една дума. Дори не те попитах как си.

Емелин погледна Хана.

— Харесва ми роклята ти — накрая се обади тя, после стисна устни, сякаш бе нарушила някакво решение.

Беше ред на Хана да повдигне рамене.

— О, имам цял гардероб. Теди ми ги носи от чужбина. Според него една нова рокля компенсира това, че не съм пътувала. За какво друго ходи една жена в чужбина, ако не да си купува рокли? Така че гардеробът ми е пълен, а няма къде да… — Опомни се, спря и сдържа усмивката си. — На мен са ми много. — Тя небрежно погледна Емелин. — Дали не би искала да ги видиш? Може нещо да ти хареса. Ще ми направиш услуга, като ми помогнеш да освободя малко пространство.

Емелин бързо вдигна очи и не можа да прикрие вълнението си.

— Бих могла. Ако това ще помогне.

Хана добави десет рокли от Париж към гардероба на Емелин, а на мен ми поръча да направя корекциите по дрехите, които Емелин бе донесла със себе си. Докато разпарях небрежните бодове на Нанси, налегна ме носталгия по „Ривъртън“. Надявах се, че няма да приеме моите корекции за лична обида.

След това отношенията между сестрите се подобриха: недоволството на Емелин изчезна и до края на седмицата нещата станаха такива, каквито винаги са били. Те отново бяха добри приятелки, щастливи, че са възстановили старите си отношения. Аз също изпитах облекчение: напоследък Хана беше твърде мрачна. Надявах се доброто настроение да продължи и по-нататък.

През последния ден от гостуването на Емелин заедно с Хана седяха в двата края на канапето в дневната и чакаха да пристигне автомобилът от „Ривъртън“. Дебора, на път за съвещание в редакцията, приседна на бюрото с гръб към тях, за да нахвърля набързо съболезнователно писмо за своя починала приятелка.

Емелин, облегнала се удобно, въздъхна някак замечтано:

— Бих могла да пия чай при „Гънтърс“ всеки ден, а ореховият сладкиш никога няма да ми омръзне.

— Ще ти омръзне, като ти изчезне тънката талийка — обади се Дебора, докато дращеше с писеца по листа хартия. — Миг удоволствие и гледай после какво става.

Емелин запърха с мигли към Хана, която едва сдържаше смеха си.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана? — попита Емелин. — Наистина за мен не е проблем.

— Съмнявам се, че татко ще одобри това.

— Ами! — продължи Емелин. — Хич няма да го е грижа. — Тя наклони глава. — Бих могла да си живея съвсем удобно в дрешника ти. Дори няма да разбереш, че съм тук.

Хана се престори, че обмисля думите й.

— Много ще скучаеш без мен — добави Емелин.

— Знам — отговори Хана и изимитира припадък. — С какво ще се утешавам?

Сестра й се разсмя и я замери с възглавничка.

Хана я улови и за момент започна да оправя ресните й. С очи, все още вперени във възглавничката, тя каза:

— Относно татко, Ем… Той… Как е той?

Знаех, че обтегнатите отношения с баща й тревожеха Хана. Много пъти бях намирала започнати писма в писалището й, но нито едно не беше пуснато.

— Татко си е татко — сви рамене Емелин. — Все същият.

— О… — продължи Хана с нещастен вид. — Добре. Не съм получавала новини от него.

— Не — отвърна Емелин и се прозина. — Е, знаеш какъв е, като си науми нещо.

— Така е — съгласи се Хана. — И все пак си мислех… — Гласът й притрепери и за момент и двете замълчаха. Макар че Дебора бе обърнала гръб, виждах как е наострила уши като немска овчарка, за да чуе клюката. Хана също беше забелязала, защото се изправи и с преднамерена жизнерадост смени темата.

— Не знам дали ти споменах, Ем — намислила съм да се захвана малко с работа, като си заминеш.

— Работа? — попита Емелин. — В магазин за дрехи?

Сега и Дебора се разсмя. Тя запечата плика и се завъртя на стола си. Спря да се смее, когато видя изражението на Хана.

— Сериозно ли говориш?

— О, Хана обикновено говори сериозно — обади се Емелин.

— Когато бяхме на Оксфорд Стрийт онзи ден — каза Хана на Емелин, — докато ти беше на фризьор, видях една малка печатница — „Блаксланд“, на чийто прозорец имаше обява. Търсят редактори. — Тя повдигна рамене. — Обичам да чета, интересувам се от политика, граматиката и правописът ми са над средното ниво…

— Не ставай смешна, скъпа — подхвърли Дебора и ми подаде писмото си. — Погрижи се да тръгне със сутрешната поща. — После се обърна към Хана: — Никога не биха те взели.

— Вече го направиха — отговори Хана. — Веднага подадох молба. Собственикът каза, че се нуждае спешно от човек.

Дебора рязко си пое дъх, разтегна устни в лека усмивка.

— Но сигурно разбираш, че и дума не може да става.

— За какво? — попита Емелин, като се преструваше, че не разбира.

— За правилния избор — каза Дебора.

— Не съм знаела, че има дума за правилен избор — продължи Емелин. Тя се разсмя. — Какъв е отговорът?

Дебора си пое дъх, ноздрите й се свиха.

— „Блаксланд“? — с писклив глас се обърна тя към Хана. — Не са ли те онова издателство, което бълва гадните памфлетчета, които войниците раздават по ъглите на улиците? — Присви очи. — Брат ми ще припадне.

— Не мисля така — отговори Хана. — Теди често е изразявал съчувствие към безработните.

Дебора рязко се облещи: като изненадан хищник, проявил краткотраен интерес към плячката си.

— Не си чула правилно, скъпа — каза тя. — Тидълс просто се старае да не настройва срещу себе си бъдещите си избиратели. Освен това… — Тя се изправи победоносно пред огледалото над камината и забучи една игла в шапката си — … съчувствие или не, не мисля, че ще му е много приятно да научи, че си обединила сили с хората, отпечатали отвратителните статии, които го провалиха на изборите.

Хана зяпна — не се бе сетила. Тя погледна Емелин, която съчувствено повдигна рамене. Дебора видя реакциите им в огледалото, потисна усмивката си и се обърна към Хана, като зацъка разочаровано.

— Скъпа, каква ужасна липса на лоялност!

Хана бавно изпусна дъха си.

Дебора поклати глава.

— Това ще убие бедния стар Тидълс, като разбере. Ще го убие.

— Тогава не му казвай — обади се Хана.

— Познаваш ме, аз съм самата дискретност — каза тя. — Но забравяш за стотиците други хора, които нямат моите скрупули. Те ще са изключително щастливи да го разгласят, когато видят името ти, неговото име, върху тази пропаганда.

— Ще им съобщя, че се отказвам — промълви Хана. Остави настрани възглавничката. — Но имам намерение да си потърся нещо друго. Нещо по-подходящо.

— Скъпо дете — засмя се Дебора, — избий си го от главата. Няма подходяща работа за теб. Искам да кажа, как ли би се гледало на това? Жената на Теди да работи? Какво биха казали хората?

— Ти работиш — отбеляза Емелин с иронично притворени клепачи.

— Различно е, скъпа — отговори Дебора, без да губи темпо. — Още не съм срещнала моя Теди. На секундата бих се отказала от всичко това заради подходящия човек.

— Трябва да върша нещо — каза Хана. — Нещо друго, освен да седя тук по цял ден и да чакам някой да се обади.

— Е, разбира се — каза Дебора и дръпна чантата си от писалището. — Никой не обича да се мотае. — Тя повдигна едната си вежда. — Макар че, мислех си, тук могат да се вършат доста повече неща от седенето и чакането. Едно домакинство не се управлява само, нали знаеш.

— Не — отвърна Хана. — И аз с радост бих се захванала с някои задължения…

— Най-добре се придържай към това, което умееш да правиш — каза Дебора, като се примъкна към вратата. — Това съветвам винаги. — Тя се спря, задържа вратата отворена, после се обърна и на лицето й бавно се появи усмивка.

— Знам — продължи тя. — Как не се сетих по-рано? Ще поговоря с майка ми. Можеш да се включиш в дамския клуб на консерваторите. Те търсеха доброволци за предстоящата галавечер. Можеш да помогнеш в надписването на картичките за местата и да оцветяваш украсата — ще разкриеш артистичната си дарба.

Хана и Емелин се спогледаха, когато Бойл се появи на вратата.

— Колата за госпожица Емелин пристигна — каза той. — Да ви повикам ли такси, госпожице Дебора?

— Не се безпокой, Бойл — изчурулика Дебора. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Бойл кимна и отиде да се погрижи да натоварят багажа на Емелин.

— Какво гениално хрумване! — усмихна се Дебора на Хана. — Теди ще бъде толкова доволен ти и майка да прекарате цялото това време заедно! — Тя наклони глава и сниши глас: — А така никога няма да се наложи да разбере за онази злощастна работа.