Кейт Мортън
Изплъзване от времето (12)

Докато отново се срещнем

Същата нощ горе на тавана двете с Нанси, свити на кълбо и долепили гърбове, правехме отчаяни опити да се стоплим. Зимното слънце отдавна се бе скрило зад хоризонта и сега сърдитият вятър люлееше шпицовете на покрива и се мъчеше да намери пролука през пукнатините в стената.

— Казват, че щяло да завали преди края на годината — прошепна Нанси и придърпа одеялото към брадичката си. — Право да ти кажа, вярвам им.

— Вятърът вие така, сякаш плаче бебе — обадих се аз.

— Не съвсем — възрази Нанси. — Прилича ми на много неща, но не и на детски плач.

Тази нощ Нанси ми разказа историята на децата на майора и Джемайма. Двете малки момчета, чиято кръв не можела да се съсирва и отишли в гроба едно след друго, сега лежали редом и студената твърда земя на гробището в „Ривъртън“.

Първият им син Тимъти паднал от кон по време на езда с баща си, майора, на територията на „Ривъртън“.

Момчето живяло след това четири дни и нощи, твърдеше Нанси, докато най-сетне виковете му секнали и малката му душа намерила покой. Било бяло като лист хартия, когато издъхнало — цялата му кръв се събрала в подутото рамо, откъдето се мъчела да излезе. Сетих се за книжката с детски стихове с красиви илюстрации, надписана за Тимъти Хартфорд.

— Ужасно бе да слушаш виковете му — сподели Нанси и сръчно изгони с крак последния студен въздух под одеялото ни. — Но изобщо не можеха да се мерят с нейните.

— Чии? — прошепнах аз, не разбирайки.

— На майката. Джемайма. Започна, когато отнесоха момчето, и не спря цяла седмица. Да беше я чула само. От такава мъка косите ти може да побелеят. Не ядеше, не пиеше, започна да вехне така, че скоро заприлича на момчето, преди да умре, мир на праха му.

Потреперих. Опитах се да си представя тази съвсем нормална, закръглена жена, която ми се струваше твърде обикновена, за да е способна на подобно драматично страдание.

— Ти нали каза „деца“? Какво стана с другите?

— Другото — поправи ме Нанси. — Той живя по-дълго от Тими и всички си помислихме, че може би проклятието ще го отмине. Но не му било писано на горкия. Тя го пазеше още по-старателно от брат му. Най-сериозното движение, което му позволяваше, бе да отиде до библиотеката. Нямаше намерение да допусне втора такава грешка. — Нанси въздъхна тежко и сви колене към брадичката си, за да запази собствената си топлина. — Само че да знаеш, никоя майка не успява да предпази момчето си от пакост, ако пакостта зрее в главата му.

— В каква пакост се забърка пък той? Какво го уби, Нанси?

— В крайна сметка се подхлъзнал по стълбите в къщата на майора в Бъкингамшър. Не съм го видяла, но Сара, камериерка там, го видяла с очите си, защото в това време чистела в коридора. Твърдеше, че момчето тичало твърде бързо и се спънало. Нищо повече. Едва ли се е ударило много силно, защото не паднало от високо. Същата вечер, разправяше Сара, коляното му се надуло като пъпеш — точно като рамото на Тими преди. Късно през нощта виковете започнали.

— Пак ли траяли дни наред?

— Не и при Адам — сниши още повече глас Нанси. — Сара каза, че почти цялата нощ горкото момче викало от болки и молело майка си да му помогне. Никой не мигнал в къщата през тази дълга нощ, дори и господин Баркър, конярят, който бил глух. Лежали в леглата си и слушали гласа на болката на Адам. Майорът стоял през цялото време пред вратата, стискал зъби, не проронил и сълза. И най-внезапно малко преди зазоряване виковете секнали. Къщата потънала в гробовна тишина. Когато сутринта отишла да занесе подноса със закуската на детето, Сара заварила Джемайма в неговото легло да го държи в прегръдките си. Лицата и на двамата били ангелски спокойни. Адам изглеждал като заспал.

— Тя плакала ли като предишния път?

— Не. Сара твърдеше, че видът й бил спокоен като на момчето. Предполагам, радвала се е, че най-сетне страданието е свършило. Дошъл краят на нощта и тя го изпратила на по-добро място, където няма страдание и болка.

Замислих се. Това внезапно спиране на детския плач. Облекчението на майката…

— Нанси, нали не мислиш, че тя…? — попитах аз.

— Мисля, че е било истински милосърдно момчето да си отиде по-бързо от брат си — процеди Нанси.

Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че реших, че жената до мен вече е заспала, макар дишането й — леко и някак повърхностно, да сочеше друго. Издърпах одеялото до врата си и затворих очи, за да си представя крещящи от болка момчета и отчаяни майки.

Вече се унасях, когато шепотът на Нанси проряза ледения въздух в стаята.

— А сега тя е бременна отново. Очаква се да роди през август. Трябва да се молиш усилено, чу ли? И то точно сега, защото преди Коледа Той чува най-добре. Моли се този път да роди здраво бебе. Такова, дето няма да свърши без време в гроба.

 

 

Коледа дойде и отмина, библиотеката на лорд Ашбъри бе обявена за изчистена от прах и сутринта след втория ден на Коледа въпреки студа поех към Сафрън Грийн, за да направя поръчка на госпожа Таунсенд. Лейди Вайълет организираше официален обяд на Нова година с благотворителна цел — събиране на средства за нейния Комитет за белгийските бежанци. Нанси я беше чула да споделя, ме би искала да разшири дейността на Комитета и за очакваните бежанци от Франция и Португалия.

Според госпожа Таунсенд най-сигурният начин да направиш впечатление на гостите за обяд в тази оскъдица бе, като поръчаш някои от оригиналните гръцки сладкиши, които предлагаше господин Георгиас. Не че всеки можеше да си купи, добави тя със самочувствието на важна персона, особено в тези трудни времена. Така си беше. Трябваше да отида в магазина, за да направя специалната поръчка на госпожа Таунсенд от „Ривъртън“.

Въпреки ниските температури бях щастлива, че ще изляза навън. След седмици наред празници, свързани с Коледа, това бе жадувано разнообразие. Щях да остана малко сама и да прекарам цяла сутрин далеч от безкрайните наставления и наблюдението на Нанси. Няколко месеца ме бе оставила на мира, но сега интересът й към това как изпълнявам задълженията си отново се бе възродил: следеше ме, проверяваше ме, поправяше ме непрестанно. Изпитвах чувството, че ме подготвя за някаква предстояща промяна.

Освен това имах и тайна причина да се радвам, че ще ходя до селото. Четвъртата книга на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс бе излязла от печат и се бях уговорила с един амбулантен търговец да ми достави екземпляр. Цели шест седмици бях спестявала и за първи път можех да си купя чисто нова книга. „Долината на страха“. Потръпвах от радостно предчувствие.

Търговецът живееше с жена си и шестте си деца в къща близнак от сив камък, една от цяла редица еднакви сгради. Уличката се намираше в малък жилищен комплекс, сбутан край гарата и пропит от силна миризма на изгорели въглища. Едрите камъни на настилката бяха черни, стълбовете на осветлението бяха покрити с плътен слой сажди. Почуках предпазливо на вратата и отстъпих в очакване някой да отвори. Дете на около три годинки с прашни обувки и изтънял от носене пуловер седеше на стъпалото до мен и потупваше с пръчка водосточната тръба. Голите му, посинели от студа колене бяха покрити с рани.

Почуках отново, този път малко по-силно. Най-накрая вратата се отвори и пред мен застана изключително слаба жена, чийто корем стърчеше видимо под престилката, а на хълбока си крепеше малко дете със силно зачервени очи. Жената стоеше там, но празният й поглед сякаш гледаше през мен. Неясно защо загубих дар слово.

— Здравейте — опитах се да имитирам аз гласа на Нанси. — Аз съм Грейс Рейвс. Търся господин Джоунс.

Жената продължаваше да мълчи.

— Аз съм купувач — с леко притреперване рекох аз. Прокрадна се неволна нотка на въпрос. — Идвам да купя една книга.

Най-сетне в очите й просветна едва забележима искра, знак, че информацията е стигнала до съзнанието й. Тя намести бебето на хълбока си и извърна глава към стаята зад нея.

— Там вътре е — промълви жената и отстъпи леко встрани, за да освободи място за влизане в тясното помещение, в чието дъно бе кухнята. От там се носеше миризма на вкиснало мляко. Две момченца, посивели от бедност, седяха от двете страни на масата и търкаляха върху издрасканата й повърхност две камъчета. По-голямото уцели камъчето на брат си и вдигна лице към мен — погледна ме с огромни, кръгли като пълна луна очи.

— Татко ми ли търсиш?

Кимнах.

— Навън е, смазва каручката.

Трябва да съм изглеждала доста объркана, защото детето вдигна късото си пръстче и посочи малка дървена врата до печката.

Кимнах отново в отчаян опит да се усмихна.

— Скоро и аз ще работя с него — рече детето, насочи вниманието си отново към камъчето и се приготви за пореден удар. — Като навърша осем.

— Късметлия — въздъхна по-малкият с видима завист.

— Все някой трябва да се грижи за това, което става в къщата, докато го няма, а ти си още малък.

Пристъпих напред и бутнах вратата.

Наведен под прострени на въже пожълтели чаршафи и ризи, търговецът оглеждаше едното колело на количката си.

— Проклета работа — мърмореше той под носа си.

Изкашлях се леко и мъжът се извърна рязко, при което чукна главата си в дръжката.

— Проклетия! — въздъхна и присви очи, за да ме види по-добре. От ъгълчето на устата му висеше къса лула.

Опитах се да си придам категоричния вид на Нанси. Естествено, нищо не се получи и промълвих кротко:

— Аз съм Грейс и идвам за книгата. Онази на сър Артър Конан Дойл.

— Знам коя си — облегна се той на количката. Издуха дима през ноздрите си и се разнесе аромат на тютюн. Изтри намаслените ръце в панталоните си и ме погледна. — Искам да поправя возилото, че на момчето да му е по-лесно да го бута.

— Кога заминавате отново? — попитах аз.

— Другия месец — отвърна мъжът, след като гледа известно време над прострените дрехи, които приличаха на жълтеникави призраци. — С Кралския флот. — Прокара мръсни пръсти по челото и продължи: — Винаги съм искал да видя океана, още от малък. — Спри поглед върху мен и нещо в него, някакво отчаяние, ме накара да отклоня очи. Забелязах, че отвън жената с бебето и двете момчета ни зяпат през кухненския прозорец. През неравната, покрита със сажди повърхност на стъклото ми заприличаха на отражения в мръсна локва.

Търговецът проследи погледа ми и продължи:

— Човек може да спечели добри пари. Стига да има късмет, естествено. — Сетне хвърли парцала, който стискаше до този момент, и тръгна към къщата. — Хайде, ела. Книгата ти е вътре.

В малката предна стая приключихме сделката и той ме изпрати до изхода. Внимавах да не гледам настрани, за да не видя гладните лица на децата, които бях сигурна, че не ни изпускат от поглед. Докато слизах надолу по стълбите отпред, чух как най-голямото момче попита:

— Какво купи дамата, тате? Сапун ли взе? От нея миришеше на сапун. Много хубава дама, нали?

Тръгнах с най-бързите възможни крачки и едва се удържах да не се затичам. Исках час по-скоро да избягам далеч от този дом и децата, които си мислеха, че аз, обикновената прислужничка, съм някоя важна дама.

Когато стигнах най-сетне на ъгъла с Рейлуей Стрийт, въздъхнах с облекчение, че потискащата тежка миризма на въглища и бедност бе останала далеч зад гърба ми. Трудностите на бита не бяха нещо ново за мен. Неведнъж и два пъти двете с мама стискахме зъби, останали без пари, но добре си давах сметка, че „Ривъртън“ ме промени. Дори не бях усетила кога се е случило. Вече бях свикнала с топлината и удобството на големия дом, както и с усещането за сигурност и задоволеност. Бях започнала да очаквам всичко това. Докато се отдалечавах и прекосявах улицата зад конската каруца на млекарите „Даунс“ с пламнали от студ бузи, твърдо реших, че няма да ги загубя. Нямаше да загубя работата си, както това бе сторила майка ми.

Съвсем близо до Хай Стрийт минах под платнен навес и се скрих в тесен безистен пред лъскава черна врата с медна табела. Трескаво свалих ръкавиците и бръкнах под палтото си, докато бяло облаче топла пара от устата и носа ми замъгляваха погледа.

В къщата на търговеца почти не погледнах книгата и сега исках да се уверя, че не е станала някаква грешка. Въпреки студа прокарах с наслада пръсти по кожената корица и изпъкналите букви на заглавието „Долината на страха“. Прошепнах тихичко вълнуващите думи, след което вдигнах съкровището си до лицето, за да вдъхна миризмата на печатарско мастило. За мен това бе ароматът на откриващите се възможности.

Пъхнах обратно под палтото забранения предмет и го притиснах до гърдите си. Първата ми нова книга. Първото ми ново нещо. Сега само трябваше да я прибера в чекмеджето си на тавана, за да не събуждам подозренията на господин Хамилтън. Нахлузих бързо ръкавиците на вече скованите от студа пръсти, присвих очи, заслепена от блясъка на заснежената улица, и пристъпих на открито. В този миг почти се сблъсках с млада дама, която влизаше в същия безистен.

— Извинете! — възкликна тя. — Колко съм невнимателна.

Вдигнах очи и цялата пламнах. Срещу мен стоеше Хана.

— Чакай, чакай… — поколеба се тя за миг. — Аз те познавам. Работиш при дядо ми.

— Да, госпожице. Казвам се Грейс.

— Грейс — повтори тя и името ми сякаш се изля от устните й.

— Да, госпожице — кимнах аз. Сърцето ми думкаше виновно по корицата на книгата.

Хана разхлаби леко синия шал на врата си и отдолу се показа кожа с цвят на бяла лилия.

— Веднъж ни спаси да не умрем от скука по време на урок за романтична поезия.

— Така е, госпожице.

Тя погледна към улицата, където северният вятър превръщаше въздуха в ситни бели късчета лед, и потръпна от студ.

— Престъпление е да си вън в такава сутрин.

— Да, госпожице.

— Нямаше да изляза — додаде и отново се обърна към мен, — ако нямах допълнителен час по музика.

— Аз също, госпожице — включих се и аз в разговора, — ако не беше поръчката на госпожа Таунсенд. Сладкиши. За новогодишния обяд.

Хана хвърли поглед на празните ми ръце, сетне на тесния безистен, от който току-що бях излязла.

— Доста необичайно място за покупка на сладкиши.

Проследих погледа й и прочетох надписа на медната табела зад гърба ми „Училище за секретарки на госпожа Дъв“. Какво да отговоря? Все едно какво, само не истината. Не можех да рискувам да издам какво съм купила. Господин Хамилтън ясно бе дал да се разбере какво имаме право да четем в къщата. Ако Хана кажеше на лейди Вайълет, че посещавам уроци без разрешение, рискувах да загубя работата си.

Преди да успея да измисля оправдание, Хана се изкашля леко и измъкна пакет, увит с кафява хартия.

— Е… — въздъхна тя и въздухът между нас замръзна.

Чаках, обзета от отчаяние, да чуя обвинението.

Най-сетне момичето пристъпи от крак на крак, поопъна врат и ме погледна в очите. Постоя така един дълъг миг и най-накрая рече спокойно:

— Е, Грейс, излиза, че и двете имаме по някаква тайна.

Така се стъписах, че загубих напълно дар слово. Бях толкова изплашена, че не осъзнавах колко стресната е и тя. Докато преглъщах мъчително, впих пръсти в тайния пакет.

— Госпожице?

Тя кимна и съвсем ме обърка, като протегна ръка и стисна енергично моята.

— Поздравявам те, Грейс.

— Така ли?

— Да. Защото добре знам какво криеш под палтото си.

— Наистина ли?

— Да, и аз правя същото. — Погледна към своя пакет и лицето й се изкриви в малко пресилена усмивка. — Нали разбираш, че това тук не са ноти, Грейс.

— Така ли, госпожице?

— А и със сигурност не съм тръгнала на урок по музика. — Хана ококори очи. — Уроци за удоволствие. И то в сегашните времена! Представяш ли си?

Поклатих глава съвсем объркана.

— Ти кое предпочиташ? — заговорнически приближи тя глава към мен. — Машинопис или стенография?

— Не бих могла да кажа.

— Права си, разбира се — кимна Хана. — Глупаво е да се говори за предпочитания. И двете са еднакво важни. — Усмихна се и продължи: — Макар че, честно казано, изпитвам известно предпочитание към стенографията. Има нещо вълнуващо в това. Сякаш…

— Сякаш е таен шифър — изтърсих аз, мислейки си за китайската кутия.

— Именно — блеснаха очите й. — Точно така. Като таен код. Като загадка.

— Да, госпожице.

Тя изпъна рамене и кимна към вратата.

— По-добре да тръгвам. Госпожица Дъв вече ме чака и не ми се иска да злоупотребявам с търпението й. Нали знаеш колко се дразни, ако закъснееш?

Направих лек реверанс и отстъпих встрани, за да освободя пътя към вратата.

— Грейс?

Обърнах се, присвивайки очи, за да ги предпазя от сипещите се снежинки.

— Да, госпожице?

Тя вдигна пръст пред устните си.

— Това е нашата тайна, нали?

Кимнах и за един дълъг миг погледите ни стояха преплетени, докато накрая, очевидно доволна от резултата, тя се усмихна и изчезна зад черната врата на госпожа Дъв.

 

 

На 31 декември работещите в „Ривъртън“ се бяха събрали в трапезарията за прислугата в очакване последните часове на 1915 година да се изнижат. Лорд Ашбъри бе разрешил да изпием бутилка шампанско и две бутилки бира, госпожа Таунсенд бе успяла да измисли нещо като празнична трапеза от почти празния килер. Разговорите секнаха и притихнали изчакахме, докато постепенно стрелките наближат решителния момент. След като дванайсетте удара на часовника отбелязаха настъпването на Новата година, господин Хамилтън прочете вдъхновено традиционните стихове и започнаха обичайните поздравления и пожелания. Тъкмо Кати сподели решението си никога повече да не задига сладкиши от килера на госпожа Таунсенд, когато Алфред направи важното си съобщение.

— Записах се доброволец — обяви той, без да откъсва очи от господин Хамилтън. — Заминавам за фронта.

Дъхът ми секна, а всички в стаята млъкнаха и зачакаха реакцията на иконома. Най-сетне мъжът се съвзе от изненадата и с мрачна усмивка промълви:

— Е, това е много достойна постъпка, Алфред. Ще говоря с господаря от твое име, но не вярвам да иска да се раздели с теб.

— Благодаря, господин Хамилтън — рече Алфред след мъчително преглъщане. Подир което си пое дъх и продължи: — Вече говорих с него. Каза, че съм постъпил правилно и ми пожела късмет.

Господин Хамилтън преглътна и това. Само по гневната искра в очите му разбрахме, че е подразнен от дързостта на Алфред.

— Разбира се, че е правилно.

— Повиквателната ми е за март — подчерта Алфред. — Първо ще ме изпратят на подготовка.

— И после? — попита госпожа Таунсенд, която очевидно вече се бе съвзела. Тя притискаше здраво длани към добре оформените си бедра.

— После… — усмихна се едва забележимо Алфред — … Франция, предполагам.

— Е, това заслужава тост — сковано се обади господин Хамилтън, който видимо се бе овладял. Той се изправи и вдигна чашата си, последван от всички ни. — За Алфред. Дано да се върне жив и здрав при нас.

— Така, така — потвърди госпожа Таунсенд, която не можеше вече да крие гордостта си. — И дано да е час по-скоро.

— По-полека, госпожо Ти — ухили се Алфред. — Не и прекалено скоро. Ще ми се да преживея някое и друго приключение.

— Ти само гледай да се пазиш, момчето ми. — Очите на добрата жена блестяха от сълзи.

— Време е да направя каквото мога за отбраната на родината, Грейси — обърна се Алфред към мен, докато останалите доливаха чашите си.

Кимнах безмълвно, но много ми се искаше да му кажа, че той никога не е бил страхливец. Поне според мен.

— Ще ми пишеш, нали, Грейси?

— Разбира се, че ще пиша — кимнах за пореден път аз.

Той ми се усмихна и почувствах как страните ми пламват.

— И докато празнуваме — прекъсна ни Нанси с почукване по чашата си, — и аз искам да направя едно съобщение.

— Да не би да се омъжваш, Нанси? — възкликна простодушие Кати.

— Не, разбира се — смръщи чело Нанси.

— Тогава какво? — не се сдържа и госпожа Таунсенд. — Само не ми казвай, че и ти ни напускаш. Няма да го понеса.

— Не точно — отвърна Нанси. — Записах се за доброволни дежурства на гарата. Миналата седмица, когато бях в селото за поръчки, видях обявата. Господарката каза, че се радва, че всеки в къщата й иска да помогне с нещо — обърна се тя към господин Хамилтън.

— Така е — въздъхна икономът. — Стига всеки от вас да си върши работата и тук. — Той свали очилата си и разтри мястото на носа, където бяха стояли до този момент. Сетне ги сложи отново и ме погледна строго. — За теб ми е жал, момиче. Много отговорности ще се стоварят на младите ти рамене, когато Алфред замине, а и Нанси ще работи на две места. Няма откъде да намеря друг човек, за да ти помага. Поне не в този момент. Ще се наложи да вършиш много работа горе, докато всичко отново си дойде на мястото. Разбираш ли ме?

— Да, господин Хамилтън — кимнах аз тържествено. Започна да ми става ясно и защо Нанси отделяше толкова много време напоследък за обучението ми. Оказва се, че ме е подготвяла да я заместя, за да получи по-лесно разрешение да работи и навън.

Икономът поклати замислено глава и разтри слепоочията си.

— Ще трябва да прислужваш на масата при хранене, ще имаш задължения в дневната, при следобедния чай. А и ще се наложи да помагаш на младите дами, на госпожиците Хана и Емелин да се обличат, докато са тук…

Продължи да изброява какво ме очаква, но вече не слушах. Бях твърде развълнувана от перспективата да прекарвам известно време със сестрите Хартфорд. След неочакваната ни среща с Хана в селото моят интерес към момичетата, особено към Хана, бе станал още по-голям. За съзнанието ми, захранено с евтини булевардни романи и криминални истории, тя бе истинска героиня — красива, умна и смела.

Макар по онова време да не мислех, естествено, с подобни понятия, давам си сметка за истинския смисъл на думата „привличане“. Бяхме две момичета на сравнително еднаква възраст, живеехме под един и същи покрив в една и съща държава, а в нейно лице виждах човек с възможности, които аз никога нямаше да имам.

 

 

Първото дежурство на Нанси на гарата бе определено за следващия петък и времето, в което трябваше да ми разкаже какви ще са допълнителните ми ангажименти, беше наистина малко. Нощи наред се будех от рязко сритване в глезена или смушкване в ребрата, последвани от инструкции, за които се бе сетила, а се боеше, че ще забрави до сутринта.

Почти цялата нощ преди петък лежах будна. Сънят упорито бягаше от очите ми. В пет часа, когато бодро стъпих с босите си крака на ледените дъски на пода, запалих свещта и започнах да се обличам, стомахът ми вече бе свит на топка.

Направо летях, докато вършех обичайните си задължения, след което се върнах в стаята на прислугата и зачаках. Седях до масата, прекалено нервна, за да плета, и слушах как часовникът отброява минутите.

В девет и половина господин Хамилтън погледна ръчния си часовник, след това този на стената и ми напомни, че вече е време да отида да прибера подносите със закуските и да помогна на младите дами да се облекат. Щях да се пръсна от нетърпение.

Стаите им бяха на горния етаж, непосредствено до детската. Почуках веднъж, бързо и тихо — просто формалност, беше ми казала Нанси, — след което отворих вратата на стаята на Хана. За първи път влизах в стаята на Шекспир. Нанси толкова се страхуваше да не изпусне от контрол всичко, че настоя, преди да тръгне за гарата, да разнесе закуските по стаите.

Вътре ми се видя мрачно, дължеше се вероятно на избелелите тапети и тежките мебели — леглото, нощното шкафче и тоалетката; всичко бе в цвят махагон и с дърворезба, а яркочервеният килим покриваше пода от стена до стена. Над леглото висяха три картини, благодарение на които и стаята носеше името си. Както Нанси ми обясни, жените, нарисувани на тях, бяха героини от пиесите на най-великия английски драматург. Тъй като никоя от тях не ми се видя много героична, приех думите й на доверие. Първата бе паднала на колене и във високо вдигната над главата й ръка се виждаше стъкленица с някаква течност. Втората седеше на стол, а малко встрани от нея се виждаха двама мъже — единият цветнокож, а другият бял. Третата героиня бе млада жена, легнала по гръб в някакъв поток и дългата й коса, обкичена с диви цветя, се стелеше на повърхността зад нея.

Когато пристигнах, Хана вече бе станала и както си беше с бялата памучна нощница, седеше като за молитва с подвити крака на живописния килим до тоалетката, насочила цялото си внимание към писмото пред нея. Нанси бе дръпнала завесите и няколкото лъча немощна слънчева светлина, които влизаха през прозореца с плъзгаща се нагоре долна половина, огряваха гърба на момичето и дългите й руси плитки. Очевидно не бе разбрала, че съм влязла.

Прокашлях се, за да дам знак, че съм там, и тя вдигна очи.

— Грейс — започна делово момичето, — Нанси спомена, че ще поемеш задълженията й, докато тя е на гарата.

— Да, госпожице.

— Няма ли да се натовариш прекалено? Защото освен твоята работа сега ще вършиш и тази на Нанси.

— О, не, госпожице. Съвсем не.

— Сигурно си много заета — наведе се напред Хана заговорнически. — Сега, когато трябва да мислиш и за уроците на госпожа Дъв.

В първия миг се обърках. Коя ли беше госпожа Дъв и за какви уроци ставаше дума? Миг по-късно се сетих — училището за секретарки в селото.

— Справям се, госпожице. — Преглътнах и побързах да сменя темата. — Да започна ли с косата ви?

— Да — кимна Хана многозначително. — Разбира се. Права си да не искаш да говориш за това, Грейс. Трябва да съм по-предпазлива. — Опита се да потисне усмивката си, но смехът напираше и тя се разсмя от сърце. — Такова облекчение е да има с кого да споделиш тайната си!

— Така е, госпожице — кимнах аз важно, а вътрешно цялата се люлеех.

Хана заговорнически се усмихна, вдигна показалец пред устните си и насочи отново поглед към писмото. Надникнах през рамото й и видях, че е от баща й.

Взех четката със седефен гръб от тоалетката и застанах зад нея. Погледнах в огледалото и тъй като Хана бе наведена над листа, позволих си да я разгледам по-внимателно. Слабата светлина отвън падаше върху лицето й, от което отражението й в огледалото бе някак призрачно. Под тънката бяла кожа се виждаше цялата мрежа от тънки вени, под нежните клепачи очите й бягаха насам-натам по редовете.

Тя се размърда и аз тутакси се заех да развържа плитките й. Освободих ги, минах с пръсти през косата, за да разделя кичурите, и започнах да прокарвам четката през тях.

Хана сгъна на две листа и го пъхна под кристалната бонбониера на тоалетната масичка. Погледна се в огледалото, стисна устни и извърна лице към прозореца.

— Брат ми заминава за Франция — жлъчно рече тя. — Иска да участва във войната.

— Наистина ли, госпожице?

— Да, с неговия приятел Робърт Хънтър. — Произнесе името на младежа с искрено отвращение и побутна с пръст края на писмото. — Горкият татко не знае нищо. А и не трябва да му казваме.

Прокарвах четката ритмично, като броях наум колко пъти е минала през косата. (Нанси ми бе казала, че трябва да са сто, но била сигурна, че ще изпусна няколко.)

— Ще ми се да можех и аз да отида.

— На фронта ли, госпожице?

— Ами да. Светът се променя, Грейс, и искам да го видя. — Погледна ме в огледалото. Сините й очи се оживиха от слънчевата светлина и тя изрече на един дъх, сякаш отдавна бе готвила тази мисъл: — Искам да знам как се чувства човек, когато животът го променя.

— Защо да го променя? — Недоумявах защо ще променя нещо, след като Господ я бе дарил с толкова много.

— Ще ми се да се променям, Грейс. Не искам вечно да чета, да играя и да се преструвам. Искам да живея. Да преживея нещо голямо, съвършено различно от обикновения си живот. — Очите й заблестяха развълнувано.

— Не ти ли се е искало да получиш повече от онова, което съдбата ти е отредила?

Известно време стоях неподвижна, разчувствана от факта, че тя споделя с мен; същевременно бях смутена, че очаква да участвам с дружелюбност, за която бях безнадеждно неподготвена. Проблемът беше, че всъщност не я разбирах. Чувствата, за които говореше, бяха като чужд език. Бях убедена, че съдбата е благосклонна към мен. Нима можех да го подложа на съмнение? Господин Хамилтън не спираше да повтаря какъв късмет имам, че съм получила тази работа, нещо, което и майка ми не пропускаше да отбележи при случай. Главата ми не раждаше нищо. Отворих уста да кажа нещо, но езикът ми се завъртя безпомощно и от устата ми не се отрони и дума.

Хана въздъхна и сви рамене. Устните й се изкривиха в леко разочарование.

— Естествено, че не ти се е искало. Извинявай, Грейс. Обърках те.

Тя отклони поглед и в този миг се чух да казвам:

— Мислила съм си, че бих искала да стана детектив.

— Така ли? — Очите й се срещнаха с моите в огледалото. — Имаш предвид като господин Бъкет от „Студеният дом“?

— Не съм чувала за господин Бъкет, госпожице. Исках да кажа като Шерлок Холмс.

— Сериозно? Детектив, значи.

Кимнах.

— Да търсиш следи, да разкриваш престъпления?

Кимнах отново.

— Ами тогава — блеснаха очите й прекалено радостно, — значи съм грешала. Разбираш за какво говоря. — Очите й за пореден път се отправиха към прозореца, а на лицето й изгря лека усмивка.

Така и не разбрах как се случи всичко и защо спонтанно дошлият ми отговор толкова много я зарадва, пък и не ме интересуваше кой знае колко. Най-важното бе, че усещах как се създават някакви, макар и слаби, наченки на близост.

Върнах четката на място и отрих ръце в престилката.

— Нанси ми каза, че днес ще облечете костюма за разходка, госпожице.

Извадих дрехата от гардероба и я занесох до тоалетката. Държах полата така, че Хана да може да прекрачи в нея.

В този момент скрита зад тапета врата близо до леглото се отвори и в стаята влезе Емелин. Клекнала, за да придържам полата, проследих как тя мина покрай мен. Красотата на това момиче сякаш не отговаряше за възрастта му. Нещо в огромните сини очи, в пълните устни, дори в начина, по който се прозяваше, създаваше усещането за ленива зрялост.

— Как е ръката ти? — попита Хана, подпряла се на рамото ми, докато прехвърляше крак в полата.

Бях навела глава с надеждата, че Емелин не изпитва вече болка и не помни моето участие в падането. Дори да ме беше познала, с нищо не го показа. Разкърши рамене и разтри с пръсти превързаната си китка.

— Почти не ме боли. Държа я превързана, за да е по-интересно.

Хана се извърна с лице към стената, съблече нощницата и нахлузи на нейно място блузата от костюма.

— Може да ти остане белег, нали знаеш? — подразни тя сестра си.

— Знам — отговори Емелин и приседна на леглото на Хана. — В началото се дразнех, но Роби каза, че ще бъде като следа от битка. Щяло да ме направи по-силна.

— Така ли? — жлъчно подхвърли Хана.

— Каза също, че всички качествени хора били с характер.

Опънах надолу блузата на Хана и понечих да закопчая първото копче.

— Ще дойде с нас на езда тази сутрин — продължи Емелин, а кракът й потропваше по рамката на леглото. — Помоли Дейвид да му покаже езерото.

— Сигурна съм, че ще прекарате чудесно.

— Ти няма ли да дойдеш? От седмици насам не сме имали толкова хубаво време. Сама каза, че ще се побъркаш, ако стоиш само още един ден затворена.

— Вече съм на друго мнение — небрежно отговори Хана.

Емелин постоя замислено известно време и накрая въздъхна.

— Дейвид беше прав.

Усетих как, докато закопчавам копчетата, тялото на Хана се стегна.

— Какво искаш да кажеш?

— Разказа на Роби, че каквато си упорита, ако си решиш, че не искаш да се виждаш с него, ще стоиш затворена вътре цяла зима.

Хана стисна устни, очевидно загубила дар слово от яд.

— Можеш да кажеш на Дейвид… Че греши. Изобщо не го избягвам, а си имам работа. Важна работа. Неща, за които никой от вас не знае.

— Като например да киснеш в детската стая и препрочиташ книгите от кутията.

— Малка шпионка! — възмути се Хана. — Толкова ли е лошо, че искам да остана сама? — сумтеше тя. — На всичкото отгоре не си наясно. Кутията отдавна не е там.

— Какво искаш да кажеш?

— Скрих я.

— Къде?

— Ще ти кажа, когато играем следващия път.

— Но може да не играем цяла зима! — възрази Емелин.

— Не можем да започнем, ако не кажем на Роби.

— В такъв случай ще научиш другото лято. Няма да ти липсва кой знае колко. Сега, когато Робърт Хънтър е тук, вие двамата с Дейвид си имате други занимания.

— Защо не го харесваш?

Настъпи неловко мълчание, при което се почувствах някак не на място, а на всичкото отгоре си мислех, че сърцето ми бие така силно, че кънти в цялата стая.

— Не знам — отговори Хана най-сетне. — Откакто се появи тук, всичко е някак различно. Нещата започнаха да се изплъзват. Изчезват, преди да си разбрал дори за какво става дума. — Тя протегна ръка, докато оправях дантелата около врата й. — А ти заради какво го харесваш?

— Защото е забавен и умен — сви рамене Емелин. — И Дейвид го харесва. Нали ми спаси живота?

— Това е малко преувеличено — отбеляза Хана. Вече закопчавах последното копче. — Съдра престилката ти и уви парчето около китката. — Тя се завъртя и застана с лице към сестра си.

Емелин захлупи устата си с ръка и ококори очи. Миг след това се заля от звънък смях.

— Какво има? Защо се смееш? — попита Хана и се погледна огледалото. — Ох! — въздъхна тя.

Емелин не спираше да се кикоти и се катурна настрани върху леглото.

— Приличаш на онова момче от селото, чиято майка го кара да носи умалелите си дрехи.

— Това е грубо, Ем! — укори я Хана, но не се сдържа и също се разсмя. Продължи да се наблюдава в огледалото и се опита да опъне блузата. — При това не е вярно. Онова момче изобщо не изглеждаше толкова смешно. — Извърна се, за да се огледа в профил. — Трябва да съм пораснала на височина от миналата зима.

— Ами! — обади се Емелин като не откъсваше очи от блузата на сестра си. — Само на височина ли?

— Във всеки случай не мога да сложа това — обади се Хана.

— Ако па се интересуваше от нас толкова, колкото от фабриката си — отбеляза Емелин, — щеше да се сети, че от време на време имаме нужда от нови дрехи.

— Старае се човекът.

— Не ми се мисли какво би било иначе. Но ако не се погрижим сами, ще се явим на дебюта си с моряшките костюмчета.

— Изобщо не ме интересува — сви рамене Хана. — Глупава, старомодна традиция. — Тя отново огледа отражението си и въздъхна. — Все едно, налага се да му пиша, че ни трябват дрехи.

— И то не с престилчици отпред — добави Емелин, — а истински рокли, като тези на Фани.

— Добре, само че днес ще се наложи да нося престилка. Това тук не става. — Тя ме погледна и вдигна вежди. — Питам се какво ще каже Нанси, когато разбере, че правилата й са нарушени.

— Няма да й стане много приятно, госпожице — дръзнах да се усмихна аз и започнах да разкопчавам блузата.

Емелин вдигна очи, наклони леко глава и ми намигна.

— Коя е тя?

— Това е Грейс — обясни Хана, — не помниш ли? Спаси ни от госпожица Принс миналото лято.

— Да не би Нанси да е болна?

— Не, госпожице — обадих се аз. — В селото е, работи на гарата. Дава дежурства.

— Искрено ми е жал за немарливия пътник — вдигна вежди Хана, — който не е сложил билета си на мястото му.

— Така е, госпожице.

— Грейс ще ни помага с обличането, когато Нанси е на гарата — обясни Хана. — Мисля, че е хубаво от време на време да има с нас някой на нашите години.

Направих реверанс и напуснах стаята с ликуващо сърце. Част от мен искрено се помоли войната да не свършва.

 

 

Мартенската утрин, в която изпращахме Алфред, бе доста мразовита. Небето беше ясно, а въздухът — наситен с очакване за нещо вълнуващо. Чувствах се някак изпълнена с решителност, докато крачехме по пътя от „Ривъртън“. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд останаха да пазят къщата, а Нанси, Кати и аз получихме специално разрешение да придружим Алфред до гарата, стига, разбира се, да сме приключили с всекидневните задължения. Наш национален дълг е, бе обяснил господин Хамилтън, да поддържаме бодър духа на тези младежи в момент, когато са готови да дадат живота си за родината.

Поддържането обаче трябваше да е в определени граници: под никакъв предлог не биваше да разговаряме с останалите войници, за да не се представим като твърде достъпни млади жени.

Чувствах се толкова важна, когато стъпихме на Хай Стрийт с най-хубавите си дрехи, придружени от един войник от Кралската армия. Убедена съм, че не само аз бях така развълнувана. Забелязах, че и Нанси бе положила специални грижи за косата си и беше превърнала обичайната опашка в красив кок, почти същия като на господарката. Дори Кати се бе опитала да укроти буйните си къдрици. Когато пристигнахме, гарата гъмжеше от донаборници и техните близки. Приятелки прегръщаха, майки подръпваха и оправяха лъскавите униформи, а бащите и останалите възрастни мъже се мъчеха да прикрият законната си гордост. Службата за набиране на доброволци на Сафрън Грийн за нищо на света не искаше да падне по-долу от службите в останалите градчета и от месеци насам плакат на лорд Кичънър с вдигнат пръст висеше на почти всеки стълб. Момчетата от града щяха да сформират специален батальон, обясни ни Алфред, и да останат заедно, което било добре, защото така отрано си знаеш с кого ще живееш и до кого ще се биеш на фронта.

Специалният влак, лъскав и измит, вече чакаше и от време на време за авторитет локомотивът шумно изпускаше пара. Алфред стигна с войнишката си торба докъм средата на перона и спря.

— Е, момичета — обърна се той към нас, — тук е подходящо да се сбогуваме.

Закимахме, завладени от празничната атмосфера. В дъното на перона, там, където се събираха офицерите, свиреше духов оркестър. Нанси тържествено се поздрави с един от кондукторите, който отривисто кимна в отговор.

— Алфред… — свенливо се обади Кати. — Донесла съм ти нещо.

— Така ли? — попита Алфред. — Много мило от твоя страна — и подаде буза за целувка.

— Не, не целувка — изчерви се като зрял домат момичето.

Алфред намигна на мен и Нанси.

— Сега вече ме разочарова, Кати — рече той. — Мислех, че ще ми дадеш нещо, с което да си спомням за дома, когато съм далеч в морето.

— Ще ти дам. — И Кати му подаде понамачкана салфетка за чай. — Заповядай.

— Салфетка за чай? — повдигна изумено вежди Алфред. — Много ти благодаря. Това наистина ще ми напомня за дома.

— Не е това. Всъщност това е, но е вътре в нея. Погледни.

Алфред разгърна пакетчето и от там се показаха три парчета от великолепния сладкиш „Виктория“ на госпожа Таунсенд.

— Само че е без масло и сметана, защото, нали знаеш, има ограничения — обясни Кати. — Ама не е лош.

— А ти как разбра, Кати? — изсъска Нанси. — Нали знаеш, че госпожа Таунсенд никак няма да се зарадва, че отново си ровила в килера й!

Кати прехапа устни.

— Исках само да взема нещо, с което да изпратя Алфред.

— Добре, добре — омекна Нанси. — Права си, случаят е специален. Но да не се повтаря. — Нанси насочи вниманието си към Алфред. — И ние с Грейс имаме нещо за теб, нали, Грейс?

В далечния край на перона забелязах познати лица: Емелин, която стоеше до Докинс, шофьора на лорд Ашбъри, заобиколени от млади офицери в стегнати нови униформи.

— Грейс! — дръпна ме Нанси за ръката. — Казвах на Алфред за подаръка ни.

— А, да. — Бръкнах в чантата си и подадох на нашия войник малък пакет, увит в кафява хартия.

Той го разви предпазливо и се усмихна.

— Аз оплетох чорапите, а Нанси шала — обясних аз.

— Виждат ми се много хубави — огледа ги внимателно Алфред. Обгърна с пръсти чорапите и ме погледна. — Непременно ще си мисля за теб… и за трите ви, когато останалите се свиват от студ, а аз ще се пъча доволно. Всички ще ми завиждат за моите три момичета, най-добрите в цяла Англия.

Той прибра подаръците в торбата си, сгъна старателно хартията и ми я подаде.

— Вземи я, Грейс. Госпожа Ти и без това ще се ядоса, когато види, че й няма част от сладкиша. Нека да не търси и хартията за печене.

Кимнах и прибрах хартията в чантата си. Усещах как не сваля очи от мен.

— Нали няма да забравиш да ми пишеш, Грейси?

— Няма, Алфред — отвърнах на погледа му аз. — Няма да те забравя.

— Дано — засмя се той весело. — Иначе да му мислиш, когато се върна. — Неочаквано лицето му стана сериозно. — Ще ми липсваш. — После се обърна и към Нанси и Кати: — Всички ще ми липсвате.

— Виж останалите младежи — развълнува се Кати. — Всичките са от Сафрън.

Докато Алфред показваше някои от момчетата, с които се бе запознал в наборната служба, потърсих отново с поглед Емелин и видях как маха на някаква група, след което побягна. Двама от офицерите я сподириха с поглед и тогава видях лицата им. Дейвид и Роби Хънтър. Къде беше Хана? Потърсих я в тълпата. Цяла зима тя избягваше брат си и приятеля му, но не вярвах, че няма да дойде да изпрати Дейвид на фронта.

— … Този пък е Руфъс — посочи Алфред някакъв слабоват войник с дълги зъби. — Баща му е вехтошар. Руфъс му помагаше, но смята, че в армията има повече шанс да се храни редовно.

— За един вехтошар — сигурно — обади се Нанси. — Но ти в „Ривъртън“ не можеше да се оплачеш.

— За нищо на света — отговори Алфред. — Не и в това отношение. Госпожа Таунсенд и господарите се грижат да сме нахранени. — Той се усмихна и продължи: — Но, честно казано, омръзна ми да седя затворен. С нетърпение очаквам възможността да поживея малко на свобода.

Над главите ни прогърмя аероплан. Блерио XI-2, както обясни Алфред, и в този момент всички започнаха да викат възторжено. Тълпата се люшна развълнувано и ни повлече. Кондукторът, чиято фуражка в бяло и черно стърчеше над главите на всички, наду свирката си и прикани пътуващите да се качват на влака.

— Е — обади се Алфред с леко смутена усмивка, — тръгвам.

В отсрещния край на гарата се появи стройна фигура. Хана. Тя огледа перона и помаха нерешително, когато видя Дейвид. Запромъква се между изпращачите. Спря едва когато стигна брат си. Стоя така миг-два, преди да заговори, сетне измъкна от чантата си малко пакетче и му го подаде. Вече знаех какво е това. Бях го видяла на тоалетката й тази сутрин. „Пътешествие отвъд Рубикон“, една от малките книжки от Играта — любимо тяхно приключение, старателно описано, илюстрирано и с подшити с конец страници. Беше го завила в плик и притегнала с връвчица.

Дейвид го погледна, сетне вдигна лице към Хана. Прибра го в джоба на ризата си, притисна го с ръка, след което стисна дланите на сестра си; сякаш искаше да я прегърне, да я целуне, но подобна проява на привързаност не бе приета сред тях. Ето защо не го направи. Наведе се и пошепна нещо в ухото й. И двамата извърнаха лица към Емелин и Хана кимна.

Дейвид каза нещо на Роби, после на Хана и тя започна да рови в чантата си. Очевидно търсеше да му даде нещо. Предположих, че Дейвид й е напомнил, че и Роби трябва да получи нещо за спомен.

Гласът на Алфред, съвсем близо до ухото ми, ме накара да насоча вниманието си към моята група.

— Довиждане, Грейси! — рече той, а устните му почти докоснаха шията ми. — Много съм благодарен за чорапите.

Ръката ми неволно докосна ухото, все още топло от думите му. Алфред вече мяташе торбата на рамо и се отправяше към влака. Стигна вратата на вагона, стъпи на най-долното стъпало, извърна се и ни се усмихна над главите на другарите си.

— Пожелайте ми късмет — провикна се той и избутан от останалите войници, които напираха да се качат, изчезна от погледите ни.

— Късмет! — провикнах се аз към гърбовете на непознатите младежи, внезапно осъзнала каква празнина ще остане след Алфред в „Ривъртън“.

По-нататък Дейвид и Роби се качиха във вагоните на първа класа заедно с останалите офицери. Докинс ги следваше с чантите на Дейвид. Офицерите бяха далеч по малко на брой от пехотинците, ето защо за тях имаше достатъчно места и всеки се показа на отделен прозорец, докато Алфред се бореше за място на правостоящ.

Локомотивът за пореден път изсвири, чу се пухтене и перонът се изпълни с пара. Лостовете на колелетата се задвижиха и започнаха да набират скорост. Композицията бавно потегли.

Хана крачеше редом с вагона и продължаваше, очевидно напразно, да търси нещо в чантата си. Най-сетне дръпна бялата панделка от косата си и я сложи в протегнатата ръка на Роби.

Малко по-нататък сред развълнуваната тълпа стоеше неподвижна фигура. Емелин. Тя стискаше бяла кърпичка във вдигнатата си ръка, но бе спряла да я размахва. С широко отворени очи и замръзнала на лицето усмивка бе въплъщение на неувереността.

Повдигната на пръсти, оглеждаше тълпата. Несъмнено търсеше да види Дейвид, за да му пожелае на добър час. На него и на Роби Хънтър.

Изведнъж лицето й просветна. Разбрах, че е забелязала Хана.

Ала вече беше късно. Тя се спусна към сестра си, викаше нещо, но шумът от локомотива, възгласите на изпращачите и войниците заглушаваха гласа й. Виждах как Хана продължава да тича успоредно с прозореца на момчетата с развяна коса и парата от локомотива постепенно я погълна.