Кейт Мортън
Изплъзване от времето (21)

Балът и след него

Балът на Хана мина превъзходно. Музикантите и шампанското пристигнаха точно навреме, а Дъдли извади от оранжерията на имението декоративни храсти. Имаше печки в четирите ъгъла на залата, така че вътре бе достатъчно топло въпреки зимния студ.

Залата искреше от светлина. Кристалните полилеи бяха излъскани, белите и черните плочки на пода светеха от чистота, гостите — също. Скупчени в центъра, стояха двайсет и пет кискащи се млади дами, твърде доволни от красивите си рокли и белите ръкавици от шевро, със самочувствие, подкрепено от старите и скъпи семейни бижута. В центъра на групата бе Емелин. Макар и на петнайсет, тя беше по-млада от повечето момичета. Лейди Клементайн й позволи да присъства срещу обещанието да не монополизира потенциалните съпрузи и по този начин да провали шансовете на останалите момичета. Наметнати с кожи придружителки на младите дами — цял отряд — се бяха настанили на позлатени столове покрай стените, всяка с бутилка топла вода под завивката в скута. Човек можеше да познае ветеранките в тази работа по това, че си носеха или нещо за четене, или плетка, за да убият времето.

Групата на мъжете бе твърде разнородна — пазители на домашното огнище от всевъзможен вид, дошли да изпълнят своя дълг. Шепата представители на силния пол, които можеха да попаднат в категорията „млади“, се състоеше от червендалести братя от Уелс, свикани под знамената от втора братовчедка на лейди Вайълет, както и от оплешивяващия син на местен лорд, който впоследствие се оказа, че не проявява интерес към дамската половина на човечеството. Теди, с неговата черна коса, мустаци като на филмова звезда и американски костюм, изглеждаше страшно изискан редом с всички тези представители на съсловието на селските благородници.

Когато миризмата на дървата в огъня изпълни стаята, разговорите за Ирландския въздушен корпус отстъпиха на Виенския валс и по-възрастните мъже се заеха с възложената им задача. Те завъртяха младите дами в ритъма на танца. Някои с грация, други с ентусиазъм, а трети — без нито едно от двете. Тъй като лейди Вайълет продължаваше да е прикована на легло от треската, лейди Клементайн бе поела ролята на главна придружителка и с тревога забеляза как един младеж с червени петна по бузите се стрелна към Хана и я покани на танц.

Теди, който също се бе насочил натам, бързо се извърна и предложи широката си усмивка на Емелин. Тя прие ръката му с огромна радост. Направи се, че не вижда предупредително смръщените вежди на лейди Клементайн, кимна леко с глава, клепачите й заиграха развълнувано, преди да отвори широко и без това огромните си очи, и едва тогава стана от стола. Бързо се разбра, че не умее да танцува, но парите, похарчени от господин Фредерик за частни уроци по светски етикет, не бяха отишли напразно. Когато излязоха на дансинга, ми направи впечатление, че тя стои твърде близо до своя кавалер, следи внимателно всяка негова дума и се смее прекалено високо на шегите му.

Тържеството бе в пълния си разгар и в помещението ставаше все по-топло. Леката миризма на пот се смеси с дим от едно сурово дърво и когато госпожа Таунсенд ме изпрати в залата с чашите с консоме, заварих поразрошени вече елегантните прически и пламнали от танците лица. Без съмнение гостите се забавляваха, изключение правеше единствено съпругът на Фани, на когото вълнението дойде в повече и той бе отишъл да си легне, под предлог че има пристъп на мигрена.

Когато Нанси ми поръча да предам на Дъдли, че има нужда от още дърва, с радост напуснах задушната и гореща бална зала. По коридора и надолу по стълбите момичетата на малки групи се кискаха и си шушукаха над чашите с бульон. Излязох през задната врата и бях почти в средата на пътеката, когато забелязах самотна фигура в тъмното.

Това беше Хана, неподвижна като статуя, с вперен в нощното небе поглед. Голите й рамене, бледи и крехки на лунната светлина, се сливаха с цвета на сатенената рокля и копринения шал. Русата й коса изглеждаше в този момент сребриста и само няколко къдрици се спускаха в нежния улей на тила й. Плътно обгърнати от тънките кожени ръкавици, ръцете й висяха отпуснати.

Сигурно беше измръзнала от студ в зимната нощ, загърната единствено с тънкия шал. Реших да й занеса чаша топъл бульон и връхна дреха, но преди да пристъпя дори, забелязах друг тъмен силует да се приближава към нея. В първия миг реших, че това е господин Фредерик, но когато излезе от сянката, разпознах Теди. Той застана до нея и й каза нещо, което не чух. Тя изви глава и лунните лъчи обляха лицето й, докоснаха устните, които отговориха нещо.

Хана видимо потрепери и тогава реших, че Теди ще свали сакото си, за да я загърне с него — така както правеха романтичните герои в любовните романи на Емелин. Нищо подобно не се случи. Наместо това младият мъж каза нещо, което накара Хана да вдигне лице нагоре. Той взе ръката й в своята и тя видимо се стегна, щом пръстите му погалиха нейните. Сетне изви бавно дланта й така, че когато наведе глава, докосна с устни онази част от бялата й кожа, която се намираше между ръба на ръкавицата и шала.

Тя проследи как тъмнокосата глава се наведе, но и не се дръпна назад. Виждах как гърдите й се вдигат и отпускат забързано.

Потреперих при мисълта, че устните му може би са горещи и мустаците леко боцкат.

Той стоя известно време загледан в нея, без да изпуска ръката й. Каза нещо и тя само кимна леко.

След това се отдалечи.

Хана го проследи с поглед. Едва когато изчезна напълно, вдигна длан и я прокара по другата ръка.

Когато в ранните часове на утрото балът бе официално закрит, отидох да помогна на Хана да се съблече. Емелин вече спеше и вероятно сънуваше коприна и сатен и въртящи се вихрено двойки. Хана обаче седеше безмълвно пред тоалетката си, докато аз се залових да разкопчавам ръкавиците копче по копче. От температурата на тялото кожата се бе поотпуснала и можех без помощта на специалното приспособление, само с пръсти, да ги освободя. Тъкмо посягах към перлената гривна, когато тя дръпна ръката си.

— Искам да ти кажа нещо, Грейс.

— Да, госпожице?

— Не съм го казала на никой друг. — Тя хвърли поглед към затворената врата и сниши глас: — Трябва да ми обещаеш да не ме издаваш. Нито пред Нанси, нито пред Алфред. Пред никого.

— Мога да пазя тайна, госпожице.

— Знам това. И преди си пазила тайните ми. — Момичето пое дълбоко въздух. — Господин Лъкстън ми предложи да се омъжа за него… — Хана ме погледна — и каза, че е влюбен в мен.

Не знаех какво да отговоря. Да се престоря на изненадана щеше да е неискрено. Отново взех ръката й в моята. Този път не се възпротиви и успях да довърша задачата си.

— Много хубаво, госпожице.

— Така е — отговори тя и започна да хапе вътрешността на бузата си. — И аз така мисля.

Очите ни се срещнаха и изпитах ясното чувство, че съм се провалила на някакъв изпит. Аз първа отклоних поглед и изтеглих едната ръкавица като излишна втора кожа, за да се заловя и с другата. Тя мълчаливо следеше движенията на пръстите ми. Под кожата на китката й някакъв нерв потрепваше.

— Все още не съм му дала отговор.

Все така упорито търсеше да срещне погледа ми.

— Да, госпожице.

Най-сетне Хана се погледна в огледалото и в този миг изтеглих и втората ръкавица.

— Каза, че ме обича. Представяш ли си?

Мълчах, а и тя очевидно не очакваше да кажа нещо. Освободи ме, като заяви, че ще си легне без моя помощ.

Когато напуснах стаята, тя все така седеше на столчето пред тоалетката и наблюдаваше отражението си, все едно го виждаше за първи път и се опитваше да го запамети добре — от страх, че следващия път то вече няма да е същото.

Докато Хана стоеше горе в стаята и размишляваше над неочаквания обрат на събитията, долу в кабинета господин Фредерик бе изправен пред друг вид проблем. Демонстрирайки съвършената си нетактичност, Саймиън Лъкстън бе нанесъл тежкия си удар. (Колелото на бизнеса не може да бъде спряно само заради дебюта на някакви си млади дами, нали?)

По време на вихрените танци в балната зала той бе съобщил на господин Фредерик, че синдикатът, който бе обещал заем, отказва да даде финансово рамо на западащото производство на лорд Ашбъри. Смятали, че рискът е прекалено голям. Но пък земята била ценна, уверил го Саймиън и бил готов да намери бързо купувач, стига господин Фредерик да иска да си спести неудобството банката да затвори фабриката му. (Съвсем случайно познавал някакъв американец, който търсел подобна земя, за да построи на нея градини, като във Версай. Искал да го направи заради новата си съпруга.)

Новината дойде при нас долу от прислужника на Саймиън, който се разприказва след няколко чашки бренди. Въпреки тревогата, която ни обзе, не можехме да направим нищо друго, освен да продължим да изпълняваме задълженията си. Къщата бе пълна с гости, дошли отдалеч посред зима и твърдо решени да прекарат добре. Ето защо сервирахме чай, оправяхме стаи, разнасяхме храна.

Господин Фредерик обаче не се чувстваше длъжен да спазва задълженията си на домакин и докато гостите му се чувстваха като у дома си, ядяха храната му, четяха книгите му и се наслаждаваха на щедростта му, той оставаше затворен в кабинета си. Едва когато и последният автомобил си замина, излезе навън и се върна към навика си да обикаля имението — безмълвен призрак с напрегнато лице, който очевидно преповтаряше сценариите и проблемите, които го тормозеха.

Почти всеки ден пристигаше лорд Гифорд и викаха госпожица Старлинг от селото, за да намери някакви писма или да напише нови. Ден след ден тя идваше, затваряше се в кабинета на господин Фредерик и стоеше там с часове. Дрехите й бяха скучни, тя самата — също, на всичкото отгоре и не разговаряше много с нас, когато слизаше да обядва. Това, че тя мълчеше и не споделяше нищо, ни изпълваше едновременно с уважение и раздразнение, защото стояхме настрани от случващото се зад затворената врата.

На лейди Вайълет, която бе все така на легло, й бяха спестени лошите новини. Лекарят заяви, че засега не може да направи нищо повече за нея и ако ценим живота си, най-добре да стоим по-далеч от стаята й. Заболяването не било невинна настинка, а особено неприятна инфлуенца, донесена в страната от Испания. По думите на доктора болестта била странен вид божие наказание, изпратено на милиони хора, успели да оцелеят от четиригодишната война, които в началото на мира трябва да се преселят в отвъдното заради нея.

Изправена пред болестта на своята приятелка, несимпатичната склонност на лейди Клементайн да открива катастрофи и смърт бе поставена на изпитание. Въпреки страха от последствията за собственото си здраве лейди Клементайн пренебрегна предупрежденията на лекаря, нареди да сложат кресло в топлата стая на болната и си бъбреше с нея за несгодите на живота. Разказваше й за това колко успешно минал балът, за грозната рокля на лейди Памела Уорт и че много скоро може да е сигурна, че Хана ще се сгоди за господин Тиодор Лъкстън, наследник на огромното богатство на своето семейство.

Дали наистина лейди Клементайн знаеше толкова много, или просто искаше да повдигне духа на приятелката си? Ако знаеше, то тя със сигурност бе надарена с пророчески талант. Защото на следващата сутрин годежът бе официално обявен. И когато лейди Вайълет спря да се бори с болестта, тя премина в отвъдното като щастлива жена.

Ала новината не бе посрещната със същата радост от някои други. От момента, в който съобщението бе направено и подготовката за танците прерасна в подготовка за сватба, Емелин започна да фучи из къщата с нацупено лице. Това че ревнуваше, бе ясно, въпросът бе — кого?

Една сутрин отидох да помогна на Хана да извадим сватбената рокля на майка й. Емелин се появи на вратата на пералното помещение. Пристъпи безмълвно и застана до сестра си, докато двете с нея разгръщахме опаковъчната хартия, за да извадим роклята от сатен и дантела.

— Старомодна е — отсече момичето. — За нищо на света не бих облякла подобно нещо.

— Хубавото е, че не ти се и налага — усмихна се Хана и погледна хитро към мен.

Емелин само изсумтя.

— Грейс, виж, ето това там трябва да е булото — рече Хана и пъхна глава в кедровия шкаф. — Виждаш ли го? В самото дъно е.

— Така е, госпожице — съгласих се аз и протегнах ръка, за да извадя пакета.

Хана улови шлейфа от едната страна, аз го придържах от другата и го разгънахме.

— Типично за мама — най-дългият и най-тежкият шлейф.

Той наистина беше красив — висококачествена брюкселска дантела с пришити по ръбовете ситни перли. Вдигнах го нагоре, за да му се възхитя по-добре.

— Ще бъде истински късмет, ако не се спънеш — обади се Емелин. — А и перлите ще ти пречат да виждаш.

— Ще се справя, сигурна съм — погали Хана ръката на сестра си. — Щом ти ще си моя шаферка.

Жилото бе извадено и Емелин въздъхна.

— Как ми се иска да не го правиш! Нищо вече няма да е същото.

— Знам. Но пък ще можеш да пускаш която си искаш песен на грамофона и няма да има кой да те спира.

— Не се шегувай — нацупи се Емелин. — Обеща да не си тръгваш.

Нагласих булото на главата на Хана, като внимавах да не разваля прическата й.

— Казах, че няма да тръгна на работа, и удържах на думата си. Но не съм казвала, че няма да се омъжвам.

— Напротив, каза го.

— Кога?

— Винаги. Винаги си го казвала.

— Това беше преди.

— Преди какво?

— Ем, би ли взела медальона ми, не искам да закачи дантелата.

Емелин разкопча верижката.

— И защо за Теди? — попита тя. — Защо трябва да се омъжваш за него?

— Не трябва да се омъжвам за Теди — поправи я сестра й. — Аз искам да се омъжа за него.

— Ти не го обичаш — заяви Емелин.

Колебанието бе кратко, но отговорът — категоричен:

— Не е вярно.

— Като Ромео и Жулиета ли?

— Не, но…

— В такъв случай не бива да се омъжваш. Остави го на някоя, която наистина ще го обича, както те са се обичали.

— Никой вече не обича по този начин — отговори Хана. — Те са измислени образи.

— Аз ще обичам като тях — въздъхна Емелин и прокара пръсти по грапавата повърхност на медальона.

— В такъв случай искрено ти съчувствам. Знаеш какво им се случва.

Отстъпих назад, за да мога да наглася по-добре воала.

— Много е красив, госпожице — отбелязах аз, след като я огледах.

— Дейвид никога не би одобрил този брак. — Емелин люлееше малкото украшение като махало. — Не мисля, че щеше да хареса Теди.

При споменаването на брат им Хана се вкамени за миг.

— Не ставай дете, Емелин. — Тя протегна ръка да си вземе медальона, но не го стигна. — И не го размахвай така, ще го счупиш.

— Ти просто бягаш. — Гласът на по-малката сестра доби необичайна острота.

— Не е вярно.

— И Дейвид би ти казал, че ме изоставяш.

— С него щях да се разбера далеч по-добре — едва чуто промълви Хана. Очите й заблестяха издайнически.

Настъпи напрегнато мълчание — време, през което забелязах съвсем малка дупка, която трябваше да зашия.

— Права си. Бягам. Точно така, както ще направиш и ти при първа възможност. Понякога, докато се разхождам из имението, имам чувството, че краката ми се вкореняват и не мога да ги вдигна от пръстта. Не си ли тръгна от тук скоро, с живота ми ще е свършено и от мен ще остане само име в семейната гробница.

Чувствата, за които Хана говореше сега, бяха прекалено мрачни за нея, но бяха сигурен знак за това колко дълбоко е нещастието й.

— Теди е единственият ми шанс да видя света, да пътувам, да се срещна с интересни хора.

— Знаех си, че не го обичаш. — Всеки миг от очите на Емелин щяха да закапят сълзи.

— Но го харесвам. Ще се науча да го обичам.

— Харесваш го, така ли?

— За мен това е достатъчно, Ем. Двете с теб сме различни. Не мога да се смея и да разговарям с хора, които не са ми приятни. Повечето хора от нашето общество са ми досадни. Не се ли омъжа, за мен има две възможности: да гния в самота в къщата на па или да се отдам на безкрайна поредица от досадни вечеринки с още по-досадни придружителки, докато остарея достатъчно, за да стана една от тях. И както Фани спомена…

— Фани си измисля.

— Не и този път — категорична бе Хана. — Бракът ще бъде началото на моето приключение.

Емелин си играеше разсеяно с медальона и в един миг реши да го отвори.

Хана побърза да го прибере, но закъсня с части от секундата и видя как отвътре се изсипа съдържанието му. И трите замръзнахме на местата си. На земята тупна миниатюрна книжка със зашити с конец страници. „Битката с якобинците“, успях да прочета най-отгоре.

В стаята цареше гробна тишина.

— Нали каза, че ги няма? — едва чуто промълви Емелин. Сетне хвърли медальона на пода и тичешком напусна стаята, затръшвайки шумно вратата след себе си. Както беше с воала на майка си, Хана се наведе и вдигна книжката. Приглади с ръка пожълтялата най-горна страница и прибра съкровището на мястото му. Внимателно захлупи капака, но щракване така и не се чу. Закопчалката се беше счупила.

— Мисля, че приключихме с този воал, Грейс. Можеш да го занесеш в помещението за проветряване.

 

 

Емелин съвсем не беше единственият член на семейството, за когото предстоящата сватба на Хана бе твърде нежелана. Докато цялото домакинство бе заето с проби на дрехи, украси и планиране на ястия, Фредерик мълчеше и предпочиташе да не излиза от кабинета си. От лицето му обаче не слизаше изражението на голяма загриженост. Загубата на фабриката и на майка му бяха взели своето. Също и решението на Хана да се омъжи за Теди.

Вечерта преди сватбата бях отишла в стаята на Хана, за да прибера подноса, на който бях занесла вечерята й, когато той неочаквано влезе. Приседна на стола пред тоалетката, но в същия миг стана и се отправи към прозореца. Загледа се към моравата навън. Хана лежеше в леглото си по снежнобяла нощница, копринената й коса се стелеше по раменете. Тя следеше баща си с поглед и колкото повече наблюдаваше отслабналата му фигура и свитите рамене, толкова по-загрижено ставаше лицето й. Златото на косата му само за няколко месеца се бе превърнало в сребро.

— Няма да се изненадам, ако утре вали — рече той, все още загледан навън.

— Винаги съм обичала дъжда.

Господин Фредерик мълчеше.

— Това ли ще е всичко за днес, госпожице? — попитах аз, когато бях готова.

Тя съвсем бе забравила за моето присъствие.

— Да, благодаря ти, Грейс. — Внезапно Хана протегна ръка и улови моята. — Ще ми липсваш, Грейс.

— Да, госпожице — направих реверанс аз и цялата пламнах. — Вие също ще ми липсвате. — Обърнах се към гърба на господин Фредерик. — Лека нощ, милорд.

По нищо не пролича да ме е чул.

Питах се какво ли го бе довело в стаята на дъщеря му. Какво може да е това, което на всяка цена трябва да кажеш в навечерието на сватбата, а не е можело да бъде изречено по-рано през деня. Излязох навън и затворих вратата, след което, колкото и да ме е срам, признавам, че оставих подноса в коридора и долепих ухо до вратата.

Вътре дълго мълчаха и започнах да се страхувам, че вратата е твърде дебела или гласът на господин Фредерик — твърде тих. По едно време чух как той се изкашля.

— Очаквах Емелин да е тази, която ще загубя още щом навърши подходящата възраст, но теб? — доста припряно рече той.

— Не ме губиш, па.

— Губя те — повиши той рязко глас. — Дейвид, фабриката, сега и теб. Всичките ми най-скъпи… — Замълча и когато отново проговори, прозвуча така приглушено, все едно гласът му щеше да прекъсне. — Не съм сляп за моята роля във всичко това.

— Па?

Поредно мълчание, през което пружините на леглото изскърцаха. След малко гласът му дойде от друга посока и реших, че сега е седнал до Хана.

— Не искам да го правиш — прозвуча някак забързано. Скръъц. Отново бе на крака. — Самата мисъл, че ще живееш точно с тези хора. Те измъкнаха фабриката изпод носа ми…

— Нямаше други кандидати, па. Тези, които Саймиън доведе, платиха добра цена. Представи си какво унижение щеше да преживееш, ако банката бе затворила фабриката. Те ни спасиха от истинско падение.

— Спасили ли са ни? Та те ме обраха. Можеха да ми помогнат. Можеше да съм в бизнеса все още. А ето че сега ставаш една от тях. От това кръвта ми направо… Не, и дума да не става. Трябваше да тропна с крак много по-рано, преди нещата да излязат от контрол.

— Па…

— Така не спрях навремето Дейвид. Но няма да си простя, ако повторя грешката си.

— Па…

— Няма да ти позволя…

— Па — за кой ли път повтори Хана, но този път в гласа й отекна твърдост, каквато не бях долавяла досега. — Взела съм решението си.

— Ами промени го — изкрещя той.

— Не.

Сега вече изтръпнах. В „Ривъртън“ се носеха легенди за избухванията на господин Фредерик. Беше отказал всякакъв контакт с Дейвид, когато момчето дръзна да го излъже. Какво ли щеше да стори при откровената съпротива на Хана?

— Не смей да отговаряш на баща си — заплашително потрепери гласът му.

— Дори ако смятам, че греши?

— Упорита глупачка.

— Приличам на теб.

— Открай време харесвам силната ти воля и тъкмо затова съм отстъпвал, но този път това няма да се случи.

— Решението не е твое, па.

— Дете си ми и ще правиш каквото ти кажа. — В гласа му се прокраднаха нотки на отчаяние, примесени с гняв.

— Нареждам ти да не се омъжваш.

— Но, па…

— Направиш ли го — гласът на бащата бе в най-високите си тонове, — няма да си повече добре дошла тук.

Бях ужасена. Разбирах желанието на господин Фредерик да задържи Хана в „Ривъртън“, но също така добре знаех, че заплахите няма да я накарат да промени решението си.

Така и стана.

— Лека нощ, па — с ледена решителност рече Хана.

— Глупачка. — Личеше, че не може да повярва, че е загубил играта. — Упорито, глупаво дете.

Стъпките му се насочиха към вратата на стаята и побързах да грабна подноса и да се отдръпна. В този миг чух последните й думи:

— Ще взема и прислужничката си с мен. — Сърцето ми подскочи. — Нанси ще се грижи за Емелин.

Бях толкова изумена и щастлива, че последните думи на господин Фредерик минаха покрай ушите ми:

— Прави каквото знаеш. — Отвори вратата с такъв замах, че макар и вече по пътя към стълбището, едва не изтървах товара си. — Бог ми е свидетел, че не искам да я виждам тук.

Защо Хана се омъжваше за Теди? Не защото го обичаше, а защото искаше да го обича. Бе млада и без никакъв опит, с който да сравни това, което изпитваше.

Каквато и да беше истината, за страничния наблюдател те бяха подходяща двойка. Саймиън и Естела бяха във възторг, ние долу — също. Аз също бях поласкана, че ще ме вземат. Лейди Вайълет и лейди Клементайн също би трябвало да са доволни, защото независимо от младежката си съпротива срещу брака Хана трябваше да се омъжи, а Теди бе съвсем подходяща партия.

Сватбата се състоя в една дъждовна събота на месец май 1919 година и седмица по-късно заминахме за Лондон. Хана и Теди в колата отпред, а аз заедно с прислужника на Теди и багажа на Хана ги следвахме във втората кола.

Господин Фредерик стоеше на стълбите — скован и блед. От мястото си успях, без никой да ме вижда, за първи път да разгледам добре лицето му. Това бе красивото лице на патриций, което страданието бе лишило от изражение.

Вляво от него в една редица стояха прислужниците, наредени по старшинство. Дори нани Браун бе измъкната от детската стая и лееше сълзи, които попиваше с бяла кърпичка.

Липсваше единствено Емелин. Отказа да присъства на заминаването им. Малко преди колите да потеглят, видях бледото й лице зад едно от стъклата на готическите прозорци. Или така ми се стори. Може да бе игра на светлината. Или пък някое от палавите духчета, обитаващи детската стая.

Бях си взела вече сбогом с всички. С цялата прислуга и с Алфред. От онази нощ в градината, когато седяхме на стъпалата, между нас се бяха установили отношения на поносимост и примирие. Той се държеше любезно и внимателно, но дистанцията, която наложи между нас след завръщането, не се скъси. Въпреки това обещах да му пиша. Успях да изтръгна от него същото.

Видях се с майка ми седмицата преди сватбата. На тръгване тя ми връчи малък пакет — шал, който бе плела преди години, и бурканче с игли и конци, за да не забравя уменията си. Когато й благодарих, тя само сви рамене и заяви, че на нея вече не й били нужни, тъй като пръстите й били така сковани, че нищо не можела да върши с тях. При последното ми посещение ми зададе въпроси, свързани със сватбата и фабриката на господин Фредерик, както и за смъртта на лейди Вайълет. Изненада ме лекотата, с която посрещна загубата на предишната си господарка. Напоследък бях осъзнала, че е била щастлива, докато е работела в имението, и въпреки това дори не се натъжи, когато й разказах за последните часове на възрастната жена. Кимаше бавно, но лицето й бе напълно безизразно.

По онова време и през ум не ми минаваше да разпитвам, защото мислите ми бяха ангажирани единствено с предстоящия ми живот в Лондон.

 

 

Далечни удари на барабани. Чуваш ли ги? А не остана много да чакаш. Да не би да са плод на фантазиите ми?

Беше търпелив. Ако използвам думите на Хана, предстои Роби Хънтър да се завърне на сцената. Знаеше, че ще се случи, естествено, защото той има своята роля в тази игра. Това не е приказка или любовна история.

Сватбата не отбеляза щастливия край на тази история. Тя сложи началото на нови събития, на нова глава.

 

 

В единия край на Лондон Роби Хънтър се събужда. Отърсва се от кошмарите и изважда малък пакет. Държи го в джоба на ризата си от времето на войната. Бе дал обещание на умиращ свой приятел да го предаде.