Кейт Мортън
Изплъзване от времето (5)

Раздвижване на духовете

Миналата година през ноември сънувах кошмар.

Беше 1924 година и отново бях в имението „Ривъртън“. Всички врати зееха отворени и лекият летен вятър развяваше копринените завеси. Цигулките на оркестъра, на хълма под вековен клен, свиреха мързеливо в горещината. Въздухът ехтеше от шумен смях и звън на кристални чаши, а небето бе оцветено в онова синьо, което смятахме, че войната е унищожила завинаги. Един от изискано облечените в черно и бяло сервитьори започна да налива шампанско върху кула от чаши и гостите изръкопляскаха, зашеметени от бляскавото разточителство.

Както това става само насън, наблюдавах някак отстрани как се движа между гостите. Обикалях бавно, много по-бавно, отколкото в действителност би могло, а останалите хора се сливаха в облак от коприна и пайети.

Търсех някого.

След това сцената се смени и аз се озовах при лятната къща — но не тази в „Ривъртън“, не би могло да е тя. Това съвсем не беше лъскавата нова сграда, която Теди беше проектирал, а стара постройка, със стени, обвити в бръшлян, който сякаш се опитваше да проникне през прозорците и да задуши колоните.

Някой викаше името ми. Женски глас, откъм задната част, при езерото. Докато тичах надолу, си проправях път между най-високите тръстики. На брега на езерото видях приведена фигура.

Беше Хана, облечена в сватбената си рокля, с кал, полепнала по апликираните рози отпред. Вдигна поглед към мен. Лицето й бе бледо, когато се появи от тъмнината. Гласът й смрази кръвта ми.

— Закъсня — посочи ръцете ми тя. — Много закъсня.

Сведох очи към дланите си, все още млади, покрити с тъмна речна кал, и видях, че държа вкочаненото тяло на мъртва хрътка.

Знам какво предизвика този сън. Писмото на режисьорката. Напоследък не получавам много поща — от време на време задължителна картичка от пътуването на някоя приятелка, официално писмо от банката, където държа спестяванията си, покана за кръщенето на деца, чиито родители с изненада разбирам, че вече са пораснали.

Писмото на Урсула бе пристигнало един вторник сутринта в края на ноември и Силвия го донесе, когато дойде да оправи леглото ми. С високо повдигнати изрисувани вежди, тя размаха плика.

— Писмо. Съдейки по марката, от Щатите е. Може би от внука ти? — Лявата й вежда се изви нагоре като въпросителен знак, а гласът й се сниши до дрезгав шепот. — Ужасна работа. Наистина ужасна. А такъв симпатичен млад мъж!

Докато Силвия цъкаше с език, аз й благодарих за писмото. Харесвам тази жена. Тя е една от малкото, които поглеждат отвъд бръчките на лицето ми и съзират притаилото се двайсетгодишно момиче, скрито вътре. Въпреки това отказвам да бъда въвлечена в разговор за Маркъс.

Помолих я да дръпне завесите и тя за миг стисна устни, преди да премине на другата си любима тема — времето, вероятността да завали сняг за Коледа и болките, които студът би предизвикал у болните от артрит в дома. Отговарях, когато се налагаше, но умът ми бе зает с плика в ръцете ми с изписан на ръка адрес, с чуждестранната марка и намачканите ъгълчета, доказателства за дългото пътешествие.

— Искаш ли да ти прочета писмото? — с надежда предложи Силвия и потупа възглавницата. — Малко да си починат очите ти.

— Няма нужда, благодаря ти. Но би могла да ми подадеш очилата.

Щом Силвия си тръгна, като преди това обеща, че ще се върне и ще ми помогне да се облека, когато оправи и другите стаи, аз отворих плика и с треперещи пръсти, вече нещо обичайно, извадих листа, с надеждата, че най-сетне той ще се завърне у дома.

Оказа се, че не е от Маркъс. Писмото беше написано от млада режисьорка, решила да прави филм за миналото. Искаше да прегледам декорите и да си спомня събития и места от отдавна отминали времена. Тя нямаше как да знае, че бях прекарала живота си в опит да ги забравя.

Не обърнах внимание на писмото. Внимателно го сгънах и го мушнах между страниците на книгата, която вече се бях отказала да чета. Едва тогава въздъхнах. Не за пръв път нещо ми напомняше за онова, което се случи в „Ривъртън“, за Роби и за сестрите Хартфорд. Веднъж хванах края на някакъв документален филм за поетите по време на войната, който Рут гледаше. Щом лицето на Роби изпълни екрана, а името му, изписано с непретенциозен шрифт, се появи отдолу, цялата настръхнах. Но нищо повече не се случи. Рут дори не трепна, коментаторът продължи монолога си, а аз — да подсушавам измитите чинии от вечерята.

Друг път, докато четях вестника, погледът ми попадна на съобщение, че по телевизията ще има предаване, посветено на седемдесетата годишнина на британското кино. Отбелязах си часа, сърцето ми препускаше и се чудех дали ще се осмеля да го гледам. Накрая заспах, преди да свърши. Съвсем малък откъс бе посветен на Емелин. Няколко снимки от вестници, никоя от които не показваше истинската й красота, и клип от един от немите й филми — „Аферата Венера“, — където тя изглеждаше странно: хлътнали страни и резки, нервни движения като на марионетка. Никаква препратка към онези филми, около които се вдигна толкова шум навремето. Вероятно не заслужават да бъдат споменати в днешните времена на безразборни връзки и разкрепостеност.

Но макар и преди да съм се сблъсквала с тези спомени, случаят с писмото на Урсула беше различен. За пръв път през изминалите седемдесет години някой свързваше мен с онези събития, някой си бе спомнил, че едно момиче на име Грейс Риймс също присъстваше в „Ривъртън“ през онова лято. Това ме караше да се чувствам не само неудобно, но и изобличена. Виновна.

Не, категорично реших аз.

Писмото нямаше да получи отговор.

Така и стана.

И все пак се случи нещо странно. Спомените, дълго кътани в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми, започнаха да надничат през пукнатините. Образи, перфектни снимки, сякаш не бе изминал един цял човешки живот. След първите колебливи капки рукна истински порой. Цели разговори, дума по дума, отсенки и нюанси, сцени, разиграващи се като на филм.

Изненадах сама себе си. Докато молците прояждаха скорошните ми спомени, установих, че паметта ми пази миналото кристално ясно. Духовете от миналото все по-често взеха да се явяват напоследък и с учудване установих, че нямам нищо против. Поне не чак толкова, колкото бях очаквала. Наистина, привиденията, от които цял живот се опитвах да избягам, сега се превърнаха почти в утеха, в нещо, което очаквам и посрещам като добре дошло, подобно на сериалите, за които Силвия постоянно говори, заради които бърза да приключи със задълженията си и при първа възможност слиза долу да ги гледа в общия салон. Предполагам, бях забравила, че освен мрачни има и светли спомени.

Когато миналата седмица пристигна и следващо писмо, със същия разкрачен почерк и върху същата мека хартия, вече знаех, че ще кажа „да“, ще се съглася да разгледам декорите. Обзе ме любопитство, каквото не съм изпитвала отдавна. Малко са нещата, които са в състояние да разпалят интереса ти на деветдесет и осем годишна възраст, но исках да се срещна с Урсула Райън, която държеше да съживи миналото и влагаше толкова страст в тази история. Затова продиктувах отговор, помолих Силвия да го пусне по пощата и така си уговорихме среща.