Кейт Мортън
Изплъзване от времето (18)

Банкери

— Банкери — обяви госпожа Таунсенд, поглеждайки последователно Нанси, господин Хамилтън и накрая — мен. Беше се подпряла на чамовата маса и с огромната точилка мачкаше жилавото тесто. Спря да обърше челото си и ето че брашнени резки останаха над веждите й. — И то американци — добави сякаш на себе си.

— Недейте така, госпожо Таунсенд — рече господин Хамилтън, присвил очи да провери за някое петънце по сребърните прибори за сол и пипер. — Вярно е, че госпожа Лъкстън е от рода Стивънсън от Ню Йорк, но сигурно ще ви е приятно да узнаете, че господин Лъкстън е не по-малко англичанин от нас двамата. Някъде от север е, поне според „Таймс“. — Господин Хамилтън погледна над очилата си с половинки стъкла. — Издигнал се е без чужда помощ, ще знаете.

— Издигнал се — изсумтя госпожа Таунсенд. — Но все пак си е взел жена от богато семейство.

— Може и да се е сродил с богата фамилия — уточни господин Хамилтън, — но и той има принос да се увеличи семейното богатство. Банкерството е сложен бизнес: не е лесно да отгатнеш на кого можеш да дадеш пари и на кого — не. Не казвам, че не обичат да гребнат от каймака, но то това е и целта на тоя бизнес.

— Да се надяваме — намеси се Нанси, — че ще оценят по достойнство господаря и ще му предоставят нужните средства. С малко пари тук можем да се надяваме нещата да се променят към по-добро, ако питате мен.

Господин Хамилтън се изправи и ме изгледа строго, макар че не бях аз тази, която си позволи забележката. В течение на войната Нанси все по-дълги часове бе работила навън и изглеждаше променена. Изпълняваше задълженията си все така старателно и експедитивно, но когато дойдеше време да се съберем около масата и да си говорим за нещата от живота, тя предпочиташе да оспорва всяко чуждо мнение и все недоволстваше от едно или друго. За разлика от мен, непокварена от външно влияние; и също като овчар, който предпочита да се прости с една изгубена овца вместо с цялото стадо поради небрежност, господин Хамилтън бе съсредоточил цялото си внимание върху мен.

— Изненадваш ме, Нанси — рече той, макар да гледаше мен. — Много добре знаеш, че не е наша работа да се бъркаме в делата на господаря.

— Съжалявам, господин Хамилтън — кротко отвърна Нанси. — Знам само, че откакто господин Фредерик дойде за постоянно в „Ривъртън“, непрекъснато затваря по някоя стая. Да не говорим, че продаде и мебелите от западното крило. Махагоновото писалище, голямото датско легло на лейди Ашбъри. — Стрелна ме с очи над кърпата, която държеше. — От Дъдли знам, че скоро и конете ще отидат.

— Негова светлост просто проявява благоразумие — рече господин Хамилтън, като се обърна към нея за по-голяма убедителност. — Западните стаи бяха затворени, защото при твоята ангажираност на гарата и отсъствието на Алфред много чистене щеше да се събере на малката Грейс. Що се отнася до конюшните, за какво са му на негова светлост толкова коне, щом има такива хубави коли с мотор?

Изрекъл този знаменателен въпрос, Хамилтън го остави да звучи в студения зимен въздух. Свали очилата си, духна на стъклата и се зае да ги бърше с победоносна театралност.

— Ако искате да знаете — подхвана отново той, след като приключи с номера и очилата бяха върнати на носа му, — конюшните ще бъдат превърнати в гараж. Най-големият в страната.

Нанси отказа да се предаде.

— Каквото и да приказвате — рече тя, като снижи глас, — знам какво се шушука из селото…

— Глупости — прекъсна я господин Хамилтън.

— Какво говорят? — попита госпожа Таунсенд, без да престава да натиска точилката. — За бизнеса на господаря ли?

Откъм стълбището сенките се раздвижиха и на светлината се открои фигурата на слаба жена на средна възраст.

— Госпожице Старлинг… — почти заекна господин Хамилтън. — Не бях ви забелязал. Заповядайте при нас, Грейс ще ви направи чай. — Обърна се към мен, свил устни като пристегната кесийка. — Хайде, Грейс — посочи той печката. — Поднеси чай на госпожица Старлинг.

Госпожица Старлинг се покашля и пристъпи към най-близкия стол; покритата й с лунички ръка стискаше малка кафява чанта.

Луси Старлинг бе секретарка на господин Фредерик, първоначално наета заради фабриката в Ипсуич. Когато войната свърши и семейството се установи за постоянно в „Ривъртън“, тя започна да идва от селото два пъти седмично и работеше в кабинета на господин Фредерик. На вид беше съвсем обикновена. Кестенява коса със средна дължина, която се открояваше под скромната сламена шапка, поли в убити кафяви или маслинени тонове и обикновена бяла блуза. Единственото й украшение, малка камея на якичката, сякаш съзнаваше видимата си простота и все полягаше на една страна, разкривайки най-обикновена сребърна закопчалка.

Изгубила годеника си в битката при Ипър, тя очевидно бе в траур — обикновен и безличен също като облеклото й; скръбта си проявяваше така благоразумно, че дори не събуждаше съчувствие. Нанси, която разбираше от тези неща, се вайкаше колко жалко било да загуби мъжа, готов да се ожени за нея, защото рядко се случвало мълния да удари два пъти, а то с нейната външност и на тия години било повече от ясно, че ще си остане стара мома. Освен това, натъртваше Нанси, трябвало да си отваряме очите на четири да не изчезне нещо от горните етажи, понеже то госпожица Старлинг сигурно вече кътала разни неща за старини.

Не само Нанси хранеше подозрения към новодошлата. Появата на тази тиха, скромна и по всеобщо мнение съвестна в работата си жена предизвика на нашия етаж брожение, което сега ми изглежда невероятно.

Най-трудно ни беше да определим мястото й в йерархията. Не било редно, твърдеше госпожа Таунсенд, млада жена от средната класа да си позволява да се качва по горните етажи, да се разполага в кабинета на господаря и да си придава важности, несъвместими с положението й. И макар скромно подрязаната мишекафява коса, домашно шитите дрехи и плахата усмивка да не можеха да се изтълкуват като проява на важност, разбирах от какво се дразни госпожа Таунсенд. Разграничението между горните етажи и долния отдавна бе ясно постановено, а ето че с появата на госпожица Старлинг някогашните схващания започваха да се разклащат.

За известно време тя не беше нито от „тях“, нито от „нас“.

Присъствието й на нашия етаж този следобед извика руменина по лицето на господин Хамилтън, някаква нервност обзе пръстите му, които току подръпваха ревера на сакото му. Неясният й статут особено много озадачаваше господин Хамилтън, защото в тази нещастна, нищо неподозираща жена като че ли съзираше съперник. Като иконом той бе най-главен сред прислугата, надзираваше как се води домакинството, ала личната секретарка бе по-близо до любопитните тайни на семейния бизнес.

Господин Хамилтън извади от джоба си своя часовник на златен ланец и демонстративно сравни времето, което показва, с времето на стенния часовник. Часовникът му бе подарък от предишния лорд Ашбъри и господин Хамилтън много се гордееше с него. Тази евтина вещ неизменно му вдъхваше спокойствие, помагаше му да наложи авторитета си в напрегнати моменти. Той прокара пръст по лицето си.

— Къде е Алфред? — попита накрая.

— Слага масата, господин Хамилтън — отвърнах аз и си отдъхнах, че издутият балон от мълчание най-сетне се бе пукнал.

— И още не е свършил? — Господин Хамилтън щракна капачето на часовника, доволен, че има накъде да насочи раздразнението си. — Мина близо четвърт час, откакто го пратих да отнесе гарафите с бренди. Не, не може така. Ще ми се да знам какво са го учили в армията това момче. Откакто се е върнал, умът му все хвърчи нанякъде.

Потръпнах, все едно упрекът бе отправен към мен.

— Всички са така, като се приберат — заяви Нанси. — Гледам ги тия, дето слизат от влаковете, странни ми се виждат. — Тя спря да бърше последната чаша за вино, търсейки точните думи. — Объркани и някак тревожни.

— Тревожен бил — поклати глава госпожа Таунсенд. — Трябва само малко да го поохраним. И ти щеше да си тревожна, ако толкоз време беше живяла на войнишка дажба. Как ще ти хареса говеждо от консерва, а?

Госпожица Старлинг тихо се покашля и произнесе с тона на човек, който е внимавал в часовете по ораторско майсторство:

— Нарича се фронтова болест, струва ми се. — Озърна се притеснено, усетила настъпилата тишина. — Поне така съм чела. Много от мъжете е поразила. Не бива да сте прекалено взискателни към Алфред.

Ръката ми трепна неволно и черните чаени листенца се поръсиха по голямата маса.

Госпожа Таунсенд остави точилката и бутна набрашнените си ръкави над лактите. По страните й бе избила червенина.

— Чуйте какво ще ви кажа — изрече тя с безспорен авторитет, обикновено присъщ на полицаите и на майките, — в моята кухня такива приказки да не чувам. Няма начин Алфред да е пипнал болест, която няколко обилни вечери да не могат да излекуват.

— То е ясно, госпожо Таунсенд — казах аз с поглед към госпожица Старлинг. — Алфред ще се оправи за нула време, щом започне да си хапва от вашите ястия.

— Не че могат да се сравняват с тези от едно време, преди да се появят подводниците и да дойде тая оскъдица. — Госпожа Таунсенд погледна госпожица Старлинг и гласът й леко потрепери. — Поне знам какво обича Алфред.

— Разбира се — отвърна госпожица Старлинг и издайнически лунички избиха по пребледнялото й лице. — Не съм искала… — Устните й продължиха да се движат, но не успяваше да намери думите. Появи се измъчена усмивка. — Вие най-добре познавате Алфред, разбира се.

Госпожа Таунсенд решително тръсна глава и за още по-голяма категоричност нападна тестото с нова ярост. Атмосферата се поразведри и господин Хамилтън се обърна към мен.

— Побързай, момиче — уморено рече той. — Като свършиш, иди да видиш дали нямат нужда от теб горе. Помогни на младите дами да се облекат, само че не се бави. Тестетата карти трябва да се сложат на място, също и цветята.

 

 

Когато войната свърши и господин Фредерик и момичетата се установиха в „Ривъртън“, Хана и Емелин си избраха стаи в източното крило. Вече не идваха само на гости и тъкмо така било редно, отбеляза Нанси, да сменят стаите си, та на всички да им стане ясно. Прозорците на Емелин гледаха към Амур и Психея на предната морава, а Хана предпочете по-малка стая с изглед към Розовата градина и езерото. Между стаите имаше малък салон с места за сядане, който наричаха Вишневата гостна, макар че стените бяха бледосини, а пердетата — пъстри, на сини и розови шарки.

Вишневата гостна не носеше особени белези за новото си предназначение, запазени бяха предпочитанията на първия й обитател, диктувал подредбата. Удобството беше налице, розов шезлонг под единия прозорец и семпло орехово писалище под другия. Фотьойл бе разположен до вратата към коридора. Върху махагонова масичка блестеше чисто нов грамофон. Самото му присъствие сякаш смущаваше благоразумно избраните стари мебели.

Докато крачех по тъмния коридор, звуци от позната песен долетяха иззад затворената врата, примесиха се със студения застоял въздух, притиснал плоскостите на ламперията. „Ако беше единственото момиче на света, а аз единственото момче…“

Последната любима песен на Емелин, непрестанно я пускаше, откакто дойдоха от Лондон. Пеехме я всички в отделението за прислугата. Дори господин Хамилтън бях чувала да си я тананика в неговото килерче.

Почуках само веднъж и влязох, минах по някога красивия килим и се заех да сортирам купищата коприна и сатен, натрупани върху фотьойла. Зарадвах се, че имам какво да върша. Макар да копнеех момичетата да се върнат, през тия две години близостта, която бях усетила, когато за последно им прислужвах, се бе изпарила. Беше протекла една безмълвна революция и двете момичета с престилки и плитки бяха станали две млади жени. Отново изпитвах стеснение в тяхно присъствие.

Имаше и нещо друго, неподдаващо се на определение, което ме смущаваше. От тримата бяха останали само те двете. Смъртта на Дейвид бе разрушила триъгълника и затвореното пространство сега бе нарушено. Два върха са лишени от устойчивост; щом няма какво да осигури стабилност, нищо не може да им попречи да се отнесат в противоположни посоки. Ако ги свързва връвчица, в някакъв момент тя ще се скъса и върховете ще се разделят; ако връзката е еластична, ще продължат да се отдалечават все повече и повече, докато не се достигне пределът и не се втурнат един към друг с такава скорост, че неволно се сблъскват с опустошителна сила.

Хана се бе излегнала на шезлонга с книга в ръка; челото й беше леко сбърчено. Свободната й ръка бе притисната до ухото в напразен опит да заглуши натрапчивото припукване на грамофона.

Беше последната излязла книга на Джеймс Джойс: „Портрет на художника като млад“. Познах по гръбчето, дори нямах нужда да изчитам заглавието. Не я оставяше, откакто си дойдоха.

Емелин стоеше насред стаята пред голямото огледало, довлечено от една от спалните. Притискаше към талията си рокля, която виждах за пръв път: от розова тафта, с къдрички около деколтето. Поредният подарък от баба й, досетих се аз, купена с твърдото убеждение, че настоящият недостиг на свободни млади мъже налага да се положат свръхусилия.

Последният проблеснал зимен лъч нахлу през френския прозорец, задържа се един омаен миг, преди да позлати дългите къдрици на Емелин, след което морно полегна в краката й. Емелин, на която подобни нюанси й убягваха, се люшна назад, после напред, акомпанирайки на шумящата тафта с приятното си гласче, пропито от копнеж за романтика. С последния тон и угасващото слънце плочата продължи да се върти и да пука под иглата. Емелин хвърли роклята върху празния фотьойл и се завъртя. Вдигна вилката и се опита да уцели началния ръб.

Хана вдигна поглед от книгата. Дългата й коса бе останала в Лондон — заедно с последните остатъци от детството, — но отново галеше раменете й на меки златни вълни.

— Престани, Емелин — намръщи се тя. — Пусни някоя друга. Само не тази!

— Но тя ми е любимата.

— За тази седмица — отбеляза Хана.

Емелин се нацупи.

— Помисли как ще се почувства бедният Стивън, ако научи, че не искаш да слушаш плочата му. Нали е подарък. Поне й се наслади.

— Достатъчно дълго й се наслаждавахме — отсече Хана. И тогава ме забеляза. — Не си ли съгласна, Грейс?

Направих реверанс, усетих как лицето ми пламва и за да се измъкна от отговора, се заех да запаля газената лампа.

— Ако аз имах обожател като Стивън Хардкасъл — замечтано произнесе Емелин, — щях да слушам плочата му по сто пъти на ден.

— Стивън Хардкасъл не е никакъв обожател. — Тонът на Хана подсказваше, че дори самата мисъл я отвращава. — Та ние го познаваме открай време. Той ни е приятел. И кръщелник на лейди Клем.

— Кръщелник или не, не ми се вярва да посещаваше Кензингтън Плейс всеки ден през отпуска си от злокобно желание да научи за последната болежка на лейди Клем. Ти как мислиш?

Хана се наежи.

— Откъде да знам? Те са много близки.

— О, Хана — въздъхна Емелин, — толкова много четеш, а ти убягват очевидни неща. Дори Фани се досети. — Тя завъртя ръчката на грамофона и пусна иглата върху плочата. Изчака да чуе първите прочувствени звуци и продължи: — Стивън се надяваше да му дадеш обещание.

Хана прегъна ъгълчето на страницата, после го разгъна, прокара пръст по гънката.

— Нали се сещаш — не спираше Емелин, — обещание за брак.

Затаих дъх; за пръв път чувах, че Хана е получила предложение.

— Не съм някоя глупачка — заяви Хана, взряна в триъгълничето под пръста си. — Знам какво искаше.

— Тогава защо не…

— Отказах да дам обещание, което не мога да спазя.

— Голям си инат. Какво лошо има да се посмееш на шегите му, да му позволиш да ти шепне мили думички? Нали опяваше, че трябвало всеки да даде своя принос за успешния изход на войната? Ако не беше упорита като магаре, щеше да го дариш с хубав спомен, който да отнесе на бойното поле.

Хана сложи плетен разделител, за да отбележи докъде е стигнала, и остави книгата.

— А какво щях да правя, като се върне? Да му кажа, че съм се пошегувала?

Решителността на Емелин тутакси се разколеба, но ето че си намери довод.

— Точно в това е въпросът — рече тя. — Стивън Хардкасъл не се завърна.

— А може и да се върне.

— Е, всичко е възможно, както се казва. Само че ако си дойде, ще мисли единствено колко е благодарен на съдбата, че се е родил под щастлива звезда, и няма да се тормози заради теб.

И двете упорито замълчаха. Самата стая сякаш се колебаеше чия страна да вземе: стените и завесите клоняха към ъгъла на Хана, а грамофонът държеше да подкрепи Емелин.

Емелин дръпна опашката от къдрици и взе да си играе с краищата им. Вдигна четката си от пода под огледалото и я прокара през косата си с дълги равни движения. Хана я погледа миг-два с мрачно изражение, което не успях да разгадая — раздразнение или по-скоро недоумение, — после отново разтвори книгата.

Взех розовата рокля от стола.

— Нея ли ще облечете тази вечер, госпожице? — попитах.

— Не се промъквай така! — стресна се Емелин. — Уплаши ме до смърт.

— Съжалявам, госпожице — отвърнах и усетих как лицето ми пламва. Хвърлих поглед към Хана, която сякаш нищо не чуваше. — Тази рокля ли искате?

— Да, тази. — Емелин прехапа устни. — Но може и да греша. — Тя огледа дрехата, разроши къдричките. — Хана, ти какво ще кажеш? Синьо или розово?

— Синьо.

— Сериозно? — изненада се тя. — Аз пък бях избрала розово.

— Добре, нека да е розово.

— Дори не погледна.

Хана с досада вдигна очи.

— Която и да е. Няма никакво значение. И двете са хубави.

Емелин въздъхна.

— Най-добре донеси синята. Искам пак да ги сравня.

След лек реверанс изчезнах в спалнята. Тъкмо да отворя гардероба, когато чух отново гласа на Емелин:

— Не е вярно, че няма значение. Днес е първата ми официална вечеря и искам да изглеждам изискана. И ти трябва да се постараеш. Семейство Лъкстън са американци.

— Е, и?

— Едва ли искаш да помислят, че ни липсва изтънченост.

— Не ме интересува какво ще си помислят.

— А би трябвало. За бизнеса на татко са много важни. — Емелин сниши глас, аз застинах, долепила роклите до тялото си, и се ослушах. — Чух татко да говори с баба…

— Подслушвала си значи. А баба казва, че аз съм била лошата!

— Добре тогава. — В гласа на Емелин долових как упорито свива рамене. — Нищо няма да кажа.

— Не вярвам да успееш. По лицето ти чета, че не можеш да се сдържиш.

Емелин замълча, за да се наслади на малката си победа.

— Е… — не се стърпя тя. — Щом настояваш, ще ти кажа. — Покашля се важно-важно и продължи: — Започна се с това, че баба каза каква трагедия била войната за семейството. Как германците лишили от бъдеще кръвната линия на Ашбъри и че дядо щял да се обърне в гроба, ако научи какво се е случило. Татко се опита да я успокои, че положението не било чак толкова отчайващо, но баба не щеше и да чуе. На нейните години била наясно, че няма надежда, щом татко е последният син без наследник. После го упрекна, че отказал да постъпи както било редно и пропуснал шанса да се ожени за Фани! Татко кипна и се развика, че макар да е загубил своя наследник, все още имал фабриката, тъй че баба да не се тревожела, защото той щял да се погрижи за всичко. Само че баба хич даже не се успокои, ами го засече, че от банката вече задавали въпроси. Татко замълча и тогава аз се притесних, че е тръгнал към вратата и ще ме открие. Едва не се изкикотих от облекчение, когато заговори отново.

— Добре де, и какво каза?

Емелин продължи с колеблива увереност, също като актриса, наближаваща края на сложна сцена.

— Татко призна, че наистина през войната имал затруднения, но вече се бил отказал от самолетите и отново се захващал с производството на коли. Проклетата банка, той така каза, проклетата банка искала да му вземе парите. Бил се запознал с някакъв човек, когато говорил пред Парламента. Финансист. Господин Лъкстън имал връзки с хора от бизнеса и от правителството. — Емелин въздъхна победоносно, успешно приключила своя монолог. — Горе-долу това беше краят. Татко ми се стори толкова смутен, когато баба спомена банката. И тогава реших, че каквото и да ми струва, ще направя добро впечатление на господин Лъкстън, за да помогна на татко.

— Не знаех, че взимаш толкова присърце деловите въпроси.

— Сега вече знаеш. И престани да се цупиш, че този път съм по-добре осведомена от теб.

След кратко мълчание чух гласа на Хана:

— Да не би внезапният ти интерес към татковия бизнес да е свързан със сина на този човек, чиято снимка във вестника Фани съзерцаваше с такъв копнеж?

— Тиодор Лъкстън? И той ли ще дойде на вечерята? Изобщо не знаех…

— Много е стар за теб, на трийсет и няколко е.

— А аз съм почти на петнайсет и всички казват, че изглеждам много по-зряла.

Хана я изгледа насмешливо.

— Не съм малка, щом мога да се влюбя — упорстваше Емелин. — Жулиета е била само на четиринайсет.

— И виж какво става накрая.

— Просто недоразумение. Ако родителите им бяха ги оставили на мира и двамата с Ромео се бяха оженили, щяха да си живеят щастливо чак до старини. — Хана въздъхна. — Нямам търпение да се омъжа.

— С брака няма да получиш само красив партньор за танци.

Музиката бе спряла, но плочата продължаваше да се върти.

— За какво говориш?

Допрени в хладната копринена рокля, бузите ми пламнаха.

— За лични неща — отвърна Хана. — Интимност.

— Интимност — въздъхна Емелин. — Горката Фани.

Настъпи тишина, за да отдадем дължимото на това нещастие. Горката Фани бе омъжена, хваната в капана на медения месец с един непознат.

И аз вече имах опит с подобни ужасии. Бях в селото преди няколко месеца и ето че Били, малоумният син на рибаря, ме бе проследил. В уличката ме сграбчи, задърпа полата ми. Отначало се стреснах, но после се сетих, че нося торба скумрия, вдигнах я нависоко и здравата го халосах по главата. Пусна ме, разбира се, но не преди да ме докосне на онова място. Не спрях да треперя по целия път до вкъщи и дни наред, щом затворех очи, си представях преживяното и се питах какво ли щеше да се случи, ако не бях се защитила.

— Хана — питаше Емелин, — какво точно значи интимност?

— Ами то е… израз на любов. Сигурно дори е приятно с мъж, в когото си страстно влюбена. И крайно противно с всеки друг.

— Добре де, но ти ми кажи какво точно значи?

Отново мълчание.

— И ти не знаеш — заяви Емелин. — По лицето ти познавам.

— Е, не бих казала…

— Ще питам Фани, като се върне. Тя със сигурност ще знае.

Прокарах пръсти по меките платове в гардероба на Емелин, търсейки синята рокля, но не спирах да се питам дали Хана казва истината. И най-вече дали бих възприела като приятни нападките на Били, ако ги предприемаше. Спомних си как на няколко пъти Алфред се бе доближавал до мен, когато наоколо нямаше никого, спомних си непознатото, но не и отблъскващо чувство, което бях изпитала…

— Е, не казвам, че искам още утре да се омъжа — не спираше Емелин. — Но не можеш да отречеш, че Тиодор Лъкстън е много привлекателен.

— Тоест много богат.

— То е почти едно и също.

— Благодари се, че татко изобщо ти позволи да вечеряш с нас. На четиринайсет дори не припарвах до голямата маса.

— Скоро ще стана на петнайсет.

— Предполагам, иска да попълни броя на гостите.

— И така да е. Слава богу, Фани прие да се омъжи за онзи досадник, който я отведе на сватбено пътешествие в Италия. Ако бяха тук, щях да вечерям с нани Браун в детската.

— Аз лично предпочитам нейната компания пред американците на татко.

— Глупости.

— А с най-голямо удоволствие бих останала да си чета.

— Лъжкиня — не отстъпваше Емелин. — Приготвила си млечнобялата сатенена рокля, която Фани те помоли да не обличаш за срещата с нейния стар досадник. Не би избрала точно тази, ако не се вълнуваше поне колкото мен.

Отговор не последва.

— Ето! — изписка Емелин. — Права бях! Виждам, че се усмихваш!

— Добре, признавам си — отстъпи Хана. — Очаквам вечерята с нетърпение, но не за да се харесам на някакви си богати американци.

— Наистина ли?

— Наистина.

Дъските на пода проскърцаха: някое от момичетата прекоси стаята и изключи замлъкналия грамофон.

— И все пак — обади се отново Емелин — не вярвам да се вълнуваш заради ястията на госпожа Таунсенд, скалъпени с оскъдни продукти.

Не смеех да помръдна, очаквайки отговора на Хана. Най-сетне чух гласа й — овладян, но и развълнуван.

— Тази вечер ще попитам татко дали мога да се върна в Лондон.

Зяпнах от изумление. Та нали току-що бяха пристигнали, немислимо ми изглеждаше Хана отново да замине, и то толкова скоро.

— При баба ли? — попита Емелин.

— Не. Искам да живея сама, в отделен апартамент.

— Защо ти е да живееш в апартамент?

— Само не се смей… Искам да започна работа в някоя кантора.

На Емелин не й беше до смях.

— Каква точно работа?

— Ще пиша на машина, ще водя документация, ще стенографирам.

— Че ти не умееш… — Ето че на Емелин й просветна. — Научила си стенография. Онези листове, които ми попаднаха миналата седмица… не са били египетски йероглифи…

— Да, наистина.

— Учила си стенография. И то тайно. — Възмущението на Емелин нарастваше. — От госпожица Принс?

— Не, за бога. Да сме научили нещо полезно от госпожица Принс?

— Къде тогава?

— В школата за секретарки в селото.

— Кога?

— Започнах много отдавна, непосредствено след началото на войната. Чувствах се толкова безполезна. И реших, че и това е някакъв начин с нещо да помогна за успешния изход от войната. Когато се преместихме при баба, очаквах да си намеря работа в някоя кантора в Лондон, но… не успях. Когато най-сетне се измъкнах от баба и тръгнах да обикалям, навсякъде ми отказаха. Била съм много млада. Сега вече съм на осемнайсет, тъй че отпада проблемът с възрастта. Много упорито се упражнявах и добих голяма бързина.

— Някой друг знае ли?

— Не, само ти.

Скрита сред роклите, остро усетих как ми отнемат нещо. Една споделена тайна, която така усърдно пазех, беше излязла наяве. Изплъзна се от пръстите ми, между гънките коприна и сатен, накрая се приземи в тъмния прашен гардероб и я изгубих от поглед.

— Вълнуващо е, не мислиш ли? — все по-въодушевено говореше Хана.

— По-скоро подло — нацупи се Емелин. — И глупаво. И татко ще ти каже същото. Да работиш, за да победим във войната, е едно, но твоето е направо глупост. Най-добре си го избий от главата. Татко никога няма да ти разреши.

— Точно затова ще му кажа по време на вечерята. Предоставя ми се златна възможност. Няма как да каже „не“ пред толкова много хора на масата. Особено пред американците с техните модерни идеи.

— Не мога да повярвам, че ще извършиш нещо направо немислимо — кипна Емелин.

— Аз пък не разбирам защо се разстройваш.

— Защото не е… — Емелин не намираше думи да се защити. — Защото тази вечер ще си домакинята и вместо да се грижиш всичко да мине гладко, ти ще злепоставиш татко. И ще предизвикаш сцена пред семейство Лъкстън.

— Няма да правя сцени.

— Все така казваш, а после излиза точно обратното. Защо просто не се държиш…

— Нормално?

— Направо си полудяла. За какво ти е да работиш в кантора?

— Искам да видя света. Да пътувам.

— До Лондон?

— Това е първата крачка. Искам да бъда независима. Да се срещам с интересни хора.

— По-интересни от мен, това искаш да кажеш.

— Не ставай глупава, Емелин. Имах предвид умни хора, говорещи за неща, които не съм и чувала. Искам да бъда свободна. Да се впусна във всяко зашеметяващо приключение, което ми се изпречи.

Погледнах часовника на стената. Четири часът. Господин Хамилтън щеше да се развика, ако не сляза скоро. И все пак исках да чуя още, да науча какви точно приключения си представяше Хана. Разкъсвана между любопитството и гузната съвест, направих компромис. Затворих гардероба, прихванах синята рокля през талията и спрях до вратата.

Емелин все така седеше на пода с четката за коса в ръка.

— Защо не отидеш при таткови приятели? Така и аз ще мога да дойда. Например семейство Родърмиър в Единбург…

— И да се оставя лейди Родърмиър да ме дебне на всяка крачка? Или още по-лошо, да ми натрапи противните си дъщери? Това не ми прилича на независимост.

— Същото важи и за работата в кантора.

— Донякъде имаш право, но все пак ще са ми нужни пари. От никого няма да прося, нито ще крада, а не се сещам от кого бих могла да поискам заем.

— Ами татко?

— Чула си какво казва баба. Някои хора може и да са забогатели от войната, но не и татко.

— Каквото и да говориш, идеята ти е ужасна — отсече Емелин. — Така просто не е редно. Татко няма да го допусне за нищо на света, а баба… — Тя си пое дълбоко дъх, после бавно издиша, додето гърдите й хлътнаха. Когато заговори отново, гласчето й прозвуча жално като на дете. — Не ме оставяй. Първо беше Дейвид, сега и ти.

Името на брата причини сякаш физическа болка на Хана. Не беше тайна колко дълго бе оплаквала смъртта му. Семейството все още бе в Лондон, когато пристигна обрамченото с черна лента писмо, ала тогава новините бързо се разнасяха между прислугата в именията на Англия. Така научихме колко сломена е била Хана. Отказът й да се храни ни създаде много тревоги, а госпожа Таунсенд се захвана да пече малинови тарталети, любимите на Хана още от малка, които пращаше с колети в Лондон.

Запитах се дали Емелин се е уплашила от реакцията, предизвикана при споменаването на Дейвид, или нарочно бърка отново в раната, защото я чух да казва:

— Какво ще правя съвсем сама в тази огромна къща?

— Няма да си сама — тихо рече Хана. — И татко ще бъде тук.

— Нима очакваш това да ме утеши? Чудесно знаеш, че татко не го е грижа за мен.

— Напротив, Емелин — уверено се възпротиви сестра й. — Той е загрижен за всички нас.

Емелин хвърли поглед през рамо и аз се притиснах до рамката на вратата.

— Въпросът е, че изобщо не ме харесва. Както харесва теб например.

Хана отвори уста да се защити, но Емелин продължи:

— Не е нужно да се преструваш. Знам как ме гледа, когато смята, че не го виждам. Все едно е крайно смутен, все едно се чуди коя съм. — Очите й заблестяха, но тя не заплака. Гласът й се сниши до шепот. — Защото мен обвинява за загубата на мама.

— Не е вярно — буйно отрече Хана. — Дори не си го помисляй. Никой не те вини.

— Татко не може да ми прости.

— Не е вярно.

— Чух баба да казва на лейди Клем, че татко вече не бил същият след случилото се с мама. — Емелин говореше с убеденост, която ме изненада. — Не заминавай. — Тя стана от пода, седна до Хана, стисна ръката й. Непривичен жест, който шокира не само мен, но и сестра й. — Моля те. — И после се разплака.

Двете седяха една до друга на шезлонга — Емелин хлипаща, Хана с упорито изражение, така привично за нея, ала стегнатите скули и стиснатите устни не ми попречиха да забележа и още нещо. Нещо ново в погледа, което не можеше да се обясни с навлизането в зрелостта.

И ето че ми просветна. Сега тя бе най-голямото дете, наследила смътно очертаните, но неизменни отговорности, съответстващи на мястото й в семейството.

Хана се обърна към сестра си и се помъчи да се усмихне.

— Не унивай — рече тя и я потупа по ръката. — Да не искаш да се появиш със зачервени очи?

Погледнах отново часовника. Четири и четвърт. Господин Хамилтън сигурно вдигаше пара.

Влязох отново при момичетата, понесла роклята, преметната на ръката ми.

— Ето я, госпожице — обърнах се към Емелин.

Емелин не отговори. Престорих се, че не забелязвам сълзите по страните й. Вторачих се в роклята, подръпнах дантелите да бухнат.

— Сложи розовата — меко каза Хана. — Много ти отива.

Емелин отново не реагира.

Погледнах към Хана за потвърждение. Тя кимна.

— Розовата.

— А вие, госпожице? — попитах.

Избра млечнобялата сатенена рокля, точно както Емелин бе предположила. Отидох да извадя от гардероба сатенената фуста и корсета, когато чух въпроса:

— Ти ще бъдеш ли там, Грейс?

— Едва ли, госпожице. Нали Алфред го демобилизираха. Сега той помага на господин Хамилтън и Нанси.

— Да, вярно. — Хана взе книгата, отвори я, почти веднага я затвори и прокара пръсти по гръбчето. — Кажи ми, Грейс, как е Алфред? — попита предпазливо.

— Добре е, госпожице. Дойде си с настинка, но госпожа Таунсенд му направи овесена отвара с лимон и бързо му мина.

— Не те пита как е физически — неочаквано се намеси Емелин. — Пита дали главата му е наред.

— Главата ли? — Погледнах към Хана, която се мръщеше на сестра си.

— Нали го видя — обърна се Емелин към мен. — Когато сервира чая вчера следобед, държането му беше много странно. Тръгна да обикаля с подноса сладкиши както обикновено и внезапно таблата се заклати в ръцете му. — Момичето се засмя: глухо и неестествено. — Цялата му ръка трепереше. Изчаках да се успокои, за да си взема лимонен сладкиш, но той сякаш не можеше да се овладее. Таблата се подхлъзна и всичкият пандишпан се стовари върху най-хубавата ми рокля. Отначало без малко да му се разсърдя, че е толкова непохватен и едва не съсипа роклята ми. Но после го видях как стои като истукан с един такъв празен поглед и се уплаших. Направо си помислих, че полудява. — Тя сви рамене. — После се съвзе и оправи бъркотията. Само че злото бе сторено. Имаше късмет, че пострадалата бях аз. Татко не би му простил така лесно. Не ми се мисли колко ще се ядоса, ако се повтори тази вечер. — Насочи право в лицето ми студените си сини очи. — Няма вероятност да се случи, нали?

— Не мога да кажа, госпожице — отвърнах изумена. За пръв път чувах за случилото се. — Тоест не ми се вярва, госпожице. Сигурна съм, че Алфред е добре.

— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хана. — Станало е случайно, нищо повече. Като си отсъствал толкова дълго, нужно ти е време отново да привикнеш. Пък и подносите са страшно тежки, госпожа Таунсенд натрупва цели камари. Наумила си е да ни охрани. — Тя се усмихна, ала изражението й остана замислено.

— Да, госпожице — потвърдих аз.

Хана кимна — знак, че въпросът е приключен.

— Хайде сега да се облечем и да поемем ролите на примерни дъщери за пред американските гости на татко.