Кейт Мортън
Изплъзване от времето (15)

Падането на Икар

След като настаних Джемайма в леглото, аз се върнах в стаята на прислугата, където господин Хамилтън проверяваше как Кати е измила съдовете. Той вдигна поглед от любимия тиган на госпожа Таунсенд само за да ми каже, че сестрите Хартфорд са отишли до стария навес за лодки и да занеса закуските и лимонадата за тях там. Очевидно не беше разбрал още за разлетия чай и това искрено ме зарадва. Грабнах шише с лимонада от студения килер, прибавих към него няколко изискани сандвича, специалитет на госпожа Таунсенд, и две високи чаши и се запътих към изхода.

Вече навън, спрях за миг на най-горното стъпало и запримигвах от силната слънчева светлина. Цял месец не бе валял дъжд и всичко наоколо изглеждаше избеляло. Слънцето бе достигнало най-високата точка на дневния си път и преките лъчи придаваха на градината цвят, който много напомняше на един от акварелите в будоара на лейди Вайълет. Естествено, имах бяло боне на главата си, но бързо усетих как там, където косата ми се разделяше на път, вече започваше да ми пари.

Прекосих моравата „Тиътър“, наскоро окосена и сочна, над която се носеше упоителният аромат на сено. Дъдли се бе навел наблизо и подрязваше живия плет. Виждаше се как остриетата на ножицата му бяха опръскани от зелен сок.

Сигурно бе усетил, че съм наблизо, защото се извърна и засенчи очи с ръка.

— Жега, а? — рече той.

— Спокойно можеш да изпържиш яйце на релсите — подхвърлих аз, цитирайки буквално една от репликите на Нанси. Все се питах дали има истина в това твърдение.

Дълга поредица стъпала от сив камък водеха от края на моравата към Розовата градина на лейди Ашбъри. Розови и бели пъпки се криеха между летвите на декоративните решетки, около които жужаха усърдни пчели и час по час се пъхаха в жълтеникавата им сърцевина.

Минах под беседката, вдигнах резето на ниската портичка и поех по Дългата пътека — наредени един до друг кръгли камъни сред килим от бял игловръх. Висок плет от габър отстъпваше след няколко метра на миниатюрните тисови насаждения, опасващи градината „Егесков“. Сепнах се от изникналите на пътя ми „фризирани“ дръвчета и искрено се развеселих от внезапна среща с двойка патици, запътили се към езерото. Щом ме видяха, спряха и ме загледаха с лъскавите си черни очи. В края на градината „Егесков“ имаше и втора ниска портичка, жертва на жилавите жасминови клонки. От другата й страна бяха фонтанът „Икар“, езерото и навесът за лодки.

Резето на портичката бе започнало да ръждясва и се наложи да оставя подноса на сравнително равно място сред насаждения от ягоди, за да освободя ръцете си и да отворя. Сетне вдигнах отново товара си и продължих към фонтана в облак от аромат на жасмин.

Ерос и Психея стояха могъщи и великолепни по пътя към главния вход на къщата, но за мен в по-малкия фонтан, скрит сред слънчевите поляни в дъното на южната градина, имаше нещо загадъчно и малко тъжно.

Овалният басейн с каменен пръстен с височина около половин метър бе близо шест метра в най-широката си част. Целият беше облицован с лазурносиния цвят на сапфирената огърлица, донесена от лорд Ашбъри на лейди Вайълет от службата му в Далечния изток. От центъра нагоре се издигаше огромен необработен къс червеникав мрамор, висок колкото двама души — широк в основата и колкото по-нагоре отиваше, толкова повече изтъняваше. Някъде в средата се открояваше фигурата на Икар от млечен мрамор в естествен ръст в момента на падането. Крилете, издялани така, че се виждаха отделните пера, бяха прикачени към разперените назад ръце. От водата се надигаха три русалки с навити около ангелските лица дълги коси. Едната държеше малка арфа, втората — венец от бръшлян, а третата протягаше бели ръце към тялото на Икар, за да го извади от водата.

В средата на летния ден двойка лястовици с металносиня на цвят перушина, безразлични към красотата на скулптурата, бяха кацнали на върха на мраморния блок. Само след миг те се стрелнаха към водата, за да напълнят човките си. Докато ги гледах, ме обзе внезапното желание да потопя ръка в студената вода. Огледах се, къщата бе така ангажирана със скръбта си, че едва ли на някого там щеше да му направи впечатление, че една прислужничка е спряла на път за южната градина и иска да се разхлади за миг.

Оставих подноса на парапета на езерото и коленичих с единия крак върху плочките. Усещах топлината им през черния чорап. Наведох се напред и протегнах ръка.

Дръпнах я в мига, в който докоснах осветената от слънцето вода. Навих ръкава си и отново се протегнах.

Сепна ме весел смях — звънтяща музика в летния покой.

Застинах на място, заслушах се навела глава и надникнах оттатък статуята.

Те бяха там. Оказа се, че Хана и Емелин не бяха в навеса за лодки, а на парапета от другата страна на фонтана. Към изненадата ми се добави и стъписването от факта, че те бяха съблекли траурните дрехи и стояха по долни ризи, под които се виждаха гащите им с дантели по крачолите. Обувките също бяха захвърлени на пътеката от бял камък, която обикаляше басейна. Дългите им коси искряха, огрени от слънцето. Хвърлих поглед към къщата, изплашена от дързостта на момичетата. Чудех се дали присъствието ми тук нямаше да ме замеси в тяхната пакост. Не знаех да се страхувам, или да се надявам на такова нещо.

Легнала по гръб със сгънати в коленете бели като ризата й крака, Емелин приветстваше чистото синьо небе. Едната й ръка лежеше под главата, а другата — бяла и мека — бе топната във водата и пръстите й чертаеха осмици по гладката повърхност. В резултат в басейна се образуваха малки вълни, които се срещаха и после изчезваха.

Хана седеше наблизо, подгънала крак под себе си, с подпряна брадичка в коляното на другия. Върховете на пръстите й си играеха с водата. В едната й ръка се виждаше лист хартия — съвсем тънък, почти прозрачен.

Извадих ръката си от басейна, спуснах ръкава и се изправих. Хвърлих поглед, изпълнен с копнеж към искрящата прохлада пред мен, и вдигнах подноса.

С всяка следваща крачка гласовете на момичетата ставаха все по-ясни.

— … Той наистина е голям инат — коментираше Емелин. Между двете имаше купчина ягоди, от която тя си взе една, пъхна я в уста и хвърли през рамо зелената дръжка.

— Татко винаги е бил упорит — сви рамене Хана.

— И все пак да отказваш толкова категорично ми се струва глупаво. След като Дейвид си е направил труда да пише чак от Франция, татко можеше поне да прочете писмото.

Хана вдигна лице към статуята и отблясъците на вълничките от басейна осветиха кожата й.

— Дейвид се подигра с па. Замина зад гърба му и направи точно това, което па му забрани.

— Мина цяла година вече.

— Па не прощава лесно. Дейвид го знае.

— Писмото наистина е забавно. Прочети отново онази част за боричкането и пудинга.

— Нямам никакво желание. Не трябваше да го чета и преди. Думите в него са прекалено груби за младите ти уши. — Тя протегна писмото към сестра си. — Ето, прочети си го сама. На втората страница има и разяснителна рисунка. — Топлият вятър пое листа и го извърна така, че от мястото си видях изписаните редове и някаква рисунка в горния ъгъл.

Стъпките ми по пътеката със ситни бели камъчета издадоха моето присъствие и Емелин вдигна глава. Видя ме, когато вече бях застанала зад Хана.

— Охо, лимонада! — зарадва се тя и дръпна ръката си от водата, напълно забравила за писмото. — Чудесно. Умирам от жажда.

— Грейс — усмихна се Хана, като ме видя. Сгъна листа и го пъхна под колана си.

— Скрили сме се тук — заяви Емелин и се надигна от тревата. — Прекрасно нещо е слънцето. Удари ме в главата.

— И по бузите — отбеляза Хана.

Емелин вдигна лице към небето и притвори очи.

— Не ме интересува. Иска ми се цяла година да е лято.

— Отиде ли си лорд Гифорд, Грейс? — попита Хана.

— Не мога да кажа със сигурност, госпожице. — Оставих подноса на парапета на басейна. — Беше в дневната, когато занесох сутрешния чай и нейно благородие не спомена, че ще остане и за обяд.

— Надявам се — въздъхна Хана. — И без това достатъчно неприятни неща се случиха напоследък, за да трябва заради него да нося и следобед тази рокля.

Сред розовите и жълтите цветове, отрупали кичурите орлови нокти наблизо, се гушеше ниска маса от ковано желязо, която пренесох, за да оставя върху нея таблата със сандвичите и чашите. Наместих извитите й крачета така, че да застанат стабилно между камъчетата на пътеката, сложих отгоре донесеното и започнах да наливам в чаши студената напитка.

— Дали случайно не чу нещо от това, което лорд Гифорд казва, Грейс? — попита Хана и с привидно разсеян поглед започна да отделя листенцата и дръжката на една ягода.

Не знаех какво да отвърна. От мен не се очакваше да чувам какво се говори, когато сервирам чай.

— Става дума за имотите на дядо — поясни тя. — И за „Ривъртън“, разбира се. — Момичето избягваше да срещне погледа ми и разбрах, че е смутено не по-малко от мен.

— Не съм много… Не зная, госпожице — преглътнах мъчително аз и оставих шишето с лимонада.

— Чула е! — възкликна Емелин — Виж как се изчерви. Чу, нали? — наведе се тя напред и ококори срещу мен сините си очи. — Кажи ни. Хайде, разказвай. Татко ли ще го наследи? Оставаме ли?

— Не знам, госпожице — дръпнах се крачка назад аз и цялата се свих, както ставаше винаги, когато се изправех пред властното внимание на Емелин. — Никой не може да каже.

— Все някой знае — отсече тя и взе чашата с лимонада. — Лорд Гифорд например. Поне според мен. Иначе защо ще идва днес тук, ако няма да говори за завещанието на дядо?

— Исках да кажа, че зависи, госпожице.

— От какво?

— От това какво бебе ще роди леля Джемайма — намеси се Хана. — Нали, Грейс?

— Да, госпожице. Поне мисля, че това казаха.

— И защо? — попита Емелин.

— Ако е момче — замислено започна Хана, — ще наследи всичко. Ако е момиче — па ще стане новият лорд Ашбъри.

Емелин, която отново бе лапнала ягода, закри устни с длани и избухна в смях.

— Не мога да си представя па като господар на имение. Вижда ми се смешно. Коланът, който пристягаше кръста й, се бе разхлабил и единият му край се носеше по водата на басейна. Дълъг конец висеше от долната й риза и се бе усукал около крака на момичето. Поръчах си наум да го закърпя по-късно. — Според теб ще иска ли да останем да живеем тук?

О, да, с надежда си помислих аз. В „Ривъртън“ бе необикновено спокойно през последната година. Нямаше какво да се прави, освен да се бърше от време на време прах в празните стаи и да се опитваш да не се тревожиш прекалено за изхода на тази безсмислена война.

— Нямам представа — рече Хана. — Дано не реши такова нещо. Достатъчно неприятно е, че сме затворени тук цяло лято. Дните в провинцията ми се виждат два пъти по-дълги, а и половината от тях няма с какво да запълним.

— Бас държа, че ще иска да останем.

— Не — отсече категорично Хана. — Па не може да търпи да стои дълго далеч от фабриката си.

— Не съм убедена — рече Емелин. — Ако има нещо, на което да държи малко повече от глупавите си мотори, то това е „Ривъртън“. За него няма по-любимо място на света. Макар че не мога да разбера какъв човек трябва да си, за да ти харесва да стоиш насред нищото, където дори няма с кого да си поговориш… — Тя се прозя широко. — Хана, знаеш ли какво си помислих току-що? Ами ако па стане лорд, то тогава и ние ще станем благороднички, нали?

— Така излиза — отвърна Хана. — Макар че каква полза?

— Ползата е голяма — скочи по-малката сестра. Остави чашата на масичката и стъпи на плочките, с които бе облицован парапетът. — Емелин Хартфорд от имението „Ривъртън“. Добре звучи, какво ще кажеш? — Тя се завъртя на пета и направи реверанс към отражението си във водата. Примигна театрално няколко пъти и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, красиви господине. Аз съм нейно благородие Емелин Хартфорд. — Тя избухна във весел смях от собственото си остроумие и разперила ръце, за да пази равновесие, заподскача от плочка на плочка, повтаряйки титлата и името си.

Развеселена, Хана я наблюдава известно време.

— Имаш ли сестри, Грейс? — попита тя.

— Не, госпожице. Нямам и братя.

— Сериозно? — изненада се тя, сякаш животът е немислим без този вид роднини.

— Нямам този късмет. Само двете с мама сме.

Хана ме изгледа продължително с присвити от силната светлина очи.

— Майка ти е работила тук, нали?

Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Така е, госпожице. До моето раждане.

— Ти много приличаш на нея. Външно, имам предвид.

— Моля? — стъписах се аз.

— Видях я на снимка в семейния албум на баба. — Вероятно забеляза моето объркване, защото побърза да поясни: — Да не мислиш, че съм я търсила нарочно, Грейс? Опитвах се да намеря снимка на майка ми и случайно попаднах на нея. Приликата ти с твоята майка е поразителна. Същото хубаво лице и същите добри очи.

Никога не бях виждала снимка на майка си, още повече на млади години, а описанието на Хана нямаше нищо общо с жената, която познавах така добре. Изпитах неудържимо желание и аз да я видя. Добре знаех къде лейди Ашбъри държи албума — лявото чекмедже на писалището. А сега, когато Нанси даваше дежурства на гарата, много често ме оставяха сама да почиствам дневната, така че ако бях достатъчно бърза, нямаше да е трудно да надникна в този албум. Само трябваше да събера кураж.

— Защо не се е върнала в „Ривъртън“? — попита Хана. — Имам предвид след раждането ти.

— Не е възможно, госпожице. С бебе.

— Доколкото знам, баба е имала семейна прислуга тук. — Тя се усмихна. — Можехме да се познаваме от малки. — Обърна лице към басейна и сбърчи леко чело. — Вероятно не се е чувствала добре тук.

— Не зная това, госпожице. — Изпитах внезапно неудобство да обсъждам майка си с Хана. — Тя почти не говори за това време.

— Някъде другаде ли работи?

— Приема поръчки за шиене у дома. В селото.

— Работи за себе си, значи.

— Да, госпожице. — Не беше ми хрумвало да мисля за това по този начин. Погледнах я внимателно, за да разбера дали не се шегува, но лицето й бе напълно сериозно. Дори замислено.

— Днес следобед ще ходя да се видя с нея, госпожице — запелтечих аз, — и ако искате, може да я попитам.

Стори ми се, че мислите й са някъде другаде, далеч от тук. Щом извърна очи към мен, погледът й се избистри и сенките изчезнаха.

— Не, не е важно. — Пръстите й докоснаха мястото на колана, където бе пъхнала писмото на Дейвид. — Имаш ли вести от Алфред?

— Имам, госпожице. — Искрено се зарадвах, че смени темата. Алфред бе далеч по-безопасен повод за разговор. — Миналата седмица получих писмо. Ще си идва през септември. Всички го очакваме с нетърпение.

— Септември никак не е далеч — отбеляза тя. — Сигурно се радваш, че ще го видиш.

— О, да, госпожице. Много се радвам.

Хана се усмихна многозначително и лицето ми пламна.

— Искам да кажа, че всички долу го очакваме с нетърпение.

— Естествено, Грейс. Той е толкова мил младеж.

Страните ми горяха. Хана правилно бе предположила.

Макар писмата на Алфред да бяха за всички, с течение на времето той все по-често се обръщаше направо към мен. Съдържанието им също започна да се променя. Мисли за дома и други тайни неща постепенно изместиха разказите за битки. Пишеше колко много се е затъжил за мен, говореше за бъдещето… Примигнах няколко пъти.

— А младият господар, госпожице? Ще си идва ли скоро?

— Смята, че ще е най-вероятно през декември. — Хвърли бърз поглед към Емелин и сниши глас: — Имам усещането, че това ще е последният път, когато Дейвид ще се прибере при нас у дома.

— Госпожице?

— Сега, когато избяга, за да види широкия свят, Грейс… Той има нов живот, нали? Истински живот. Войната ще свърши и той ще остане в Лондон, за да продължи музикалното си обучение и да стане велик пианист. Иска да има живот, пълен с вълнения и приключения — нещо подобно на игрите, които измисляхме някога… — Тя зарея поглед към къщата в далечината и усмивката й угасна. След това въздъхна тежко и продължително и раменете й се отпуснаха. — Понякога…

Думата увисна между нас. Протяжна и натежала от недоизреченото. Чаках да чуя продължението, но то така и не дойде. Не знаех какво да кажа и се залових да правя онова, което умеех най-добре. Замълчах и посегнах да й налея още лимонада.

Тя вдигна очи и ми подаде чашата си.

— Вземи, Грейс. Изпий я.

— О не, госпожице. Благодаря ви. Няма нужда.

— Глупости. Бузите ти са червени почти толкова, колкото на Емелин. — Тя тикна чашата в ръката ми.

Потърсих с очи сестра й и я видях стъпила на отсрещната страна на басейна — хвърляше във водата жълти и розови цветчета орлови нокти.

— Наистина, госпожице…

— Грейс — с престорена строгост рече Хана, — горещо е и настоявам.

Въздъхнах и приех чашата. Беше прохладна и изкушението наистина бе голямо. Вдигнах я до устните си за една съвсем малка глътчица.

Развълнуван вик на възторг накара Хана да се извърне. Аз също погледнах по посока на звука и присвих очи на силната светлина. Слънцето бе поело пътя си към хоризонта.

Емелин бе скочила в басейна и бе вече на половината път до Икар. Светлата й коса се спускаше на вълни, зад едното си ухо бе втъкнала букетче от бял повет. Мокрите краища на долната риза бяха полепнали по краката й.

Сякаш бе част от статуята. Четвъртата русалка, но жива. Помаха весело с ръка. Към Хана.

— Ела тук! Вижда се всичко до самото езеро.

— Виждала съм го — отвърна Хана. — Аз ти го показах, не помниш ли?

Над главите ни високо в небето проехтя шум от мотора на прелитащ самолет. Не можех да определя какъв е. Алфред щеше да знае.

Хана не откъсна очи от машината, докато малката точка не изчезна в далечината. Сетне рязко се изправи и се запъти към пейката, където бяха метнали роклите. Оставих недокоснатата лимонада на масата и тръгнах да й помогна.

— Какво правиш? — попита Емелин.

— Обличам се.

— Защо?

— Имам работа в къщата — отговори Хана и изчака да издърпам горната част. — Чакат ме френските глаголи за госпожица Принс.

— Че откога? — сбърчи нос сестра й. — Ваканция е.

— Поисках допълнителна задача.

— Не е възможно.

— Напротив.

— Добре, и аз идвам.

— Както искаш — невъзмутимо отвърна Хана. — А ако ти стане скучно, лорд Гифорд ще е там, за да ти прави компания. — Тя седна на пейката и започна да връзва обувките си.

— Стига де, кажи какво ще правиш — нацупи се Емелин. — Знаеш, че мога да пазя тайна.

— И слава богу — обърна големите си очи Хана към нея. — Не бих искала някой да разбере, че уча глаголи по време на ваканция.

Емелин стоя известно време нерешително и потупваше с крак едното мраморно крило.

— Дай дума, че само това ще правиш.

— Давам дума — отвърна Хана. — Трябва да направя и някои преводи. — Погледна ме крадешком и веднага разбрах защо казва само част от истината. Имаше да прави преводи, но не от френски, а от стенограма. Тутакси сведох очи, изпитала необяснимо удоволствие от това, че участвам в някакъв заговор.

Емелин поклати глава и присви очи.

— Нали знаеш, че лъжата е смъртен грях? — Вече се хващаше за сламка.

— Разбира се — засмя се Хана. — Особено когато съветът идва от най-богобоязливия човек.

— Добре де — скръсти ръце Емелин. — Пази си глупавите тайни. Изобщо не ме интересува.

— Чудесно. Така всички са доволни — усмихна ми се Хана и за първи път смело отвърнах на усмивката й. — Благодаря ти за лимонадата, Грейс.

Минута по-късно тя бе отвъд първата портичка и пое по Дългата пътека.

— Ще те намеря, нали знаеш? — провикна се Емелин. — Винаги успявам.

Така и не получи отговор и чух как сумти сърдито в басейна. Когато се обърнах да я погледна, забелязах, че белите цветове на повета бяха хвърлени в подножието на камъка. Тя ме изгледа начумерено.

— Тази лимонада за мен ли е? Изгорях от това слънце.

 

 

Посещението ми при мама този следобед беше доста кратко и нямаше да се отличава от останалите, ако не се случи нещо необичайно.

Обикновено сядах в кухнята, където светлината бе най-добра и където прекарвахме по-голямата част от деня, преди да се преместя в „Ривъртън“. Този път обаче мама ме поведе към малката дневна, в която се влизаше от кухнята. Почудих се и се запитах кого ли другиго очакваше, защото тази стая почти не се използваше и се пазеше само за посещенията на важни личности, като доктор Артър например или свещеника. Настаних се на стола до прозореца и зачаках да донесе чая.

Личеше, че се е постарала да придаде по-весел вид на стаята. На малка допълнителна масичка бе поставила любимата си бяла порцеланова ваза с нарисувани отстрани лалета, някога собственост на нейната майка, и бе натопила в нея букет поувехнали маргарити. Възглавницата, която обикновено навиваше, за да подпира гърба си, докато шие, бе донесена, поотупана, за да добие първоначалната си форма, и сложена в средата на канапето. Стоеше там „важна“ и „надута“, сякаш единствената й роля в този живот бе да служи за украшение. Всичко вътре ми се видя изключително чисто — дългите години работа като прислужничка бяха създали у нея изключително висока мярка за хигиена — но стаята ми се видя още по-малка и обикновена, отколкото я помнех. Боядисаните в жълто стени, които навремето ми се струваха весели и светли, сега бяха някак опушени и като че извити навътре и сякаш единствено канапето и столовете ги подпираха, за да не се сгромолясат. Морските пейзажи на стената, вдъхновявали не една моя детска фантазия, бяха загубили очарованието си и ми се виждаха избелели и с грозни рамки.

Мама донесе чая и седна срещу мен. Гледах я как налива. Чашите бяха само две. Значи не чакаше друг посетител. Стаята, цветята и възглавницата бяха за мен.

Поех моята чаша и ми направи впечатление леката пукнатина в единия край. Господин Хамилтън никога нямаше да допусне подобно нещо. Няма място за пукнати чаши за чай в „Ривъртън“ дори в стаята за прислугата.

Мама обгърна чашата си с длани. Забелязах, че пръстите и на двете й ръце са с нови изкривявания. Как щеше да продължи да работи в това състояние? Попитах се от колко ли време са така зле, но пък без работа не можеше да преживява. Всяка седмица донасях част от моята заплата, но пак не беше достатъчно. Преди време бях повдигнала този въпрос.

— Това не е твоя грижа — бе ме срязала тя. — Справям се.

— Мамо, трябваше да ми кажеш, можех да отделям повече. Нямам за какво да харча парите си.

Изражението на слабото й лице се менеше — ставаше ту отбранително, ту безпомощно. Най-сетне тя рече с въздишка:

— Добро дете си, Грейс. Изпълняваш твоята част от задълженията. Лошият късмет на майка ти не е твой, така че не се безпокой.

— Не е така, мамо.

— Само внимавай да не повтаряш моите грешки.

Събрах цялата си смелост и попитах кротко:

— Какви грешки, мамо?

Тя отклони очи и аз зачаках с разтуптяно сърце да спре да хапе устни. Вероятно се колебаеше дали не е време да ми довери най-сетне тайната, стояла между нас през всичките тези години.

— Няма значение! — рече тя и се обърна към мен. За пореден път вратата към този въпрос бе здраво затръшната. Мама вирна брадичка и попита какво става в къщата или по-скоро в семейството, както обикновено се изразяваше.

Какво ли очаквах? Някаква внезапна промяна на навиците? Или изливане на минали огорчения, които да дадат обяснение за това защо майка ми е толкова огорчен човек, неспособен да се държи така, че да стигнем до някакво разбирателство или близост?

Вероятно съм имала подобни очаквания. Все пак не бива да се забравя колко млада бях.

И тъй като става дума за история, а не за пожелание, никой не бива да се изненадва, че това не се случи. Преглътнах горчивия хап на разочарованието и й разказах за наскорошната смърт на бащата и сина, като не успях да скрия неудобството си, че нещастието в семейството звучеше малко като клюка. Първо дойде съобщението за гибелта на майора — господин Хамилтън получи опасаната с черна рамка телеграма и я подаде на Джемайма, чиито пръсти така трепереха, че не успя да я отвори, а няколко дни след това почина лорд Ашбъри.

Майка ми поклати безмълвно глава — движение, което само подчерта колко дълъг е вратът й — и продължи да отпива от чая си.

— Чух за това, но не знаех колко от чутото да отнеса към слуховете. Добре знаеш, че хората в това село са много склонни към клюки.

Само кимнах в знак на съгласие.

— А от какво си отиде лорд Ашбъри? — попита тя.

— Според господин Хамилтън причината не е само една. Отчасти поради удара, отчасти поради жегата.

— Какво мисли госпожа Таунсенд? — попита мама, като не спираше да дъвче вътрешната страна на бузата си.

— Според нея не е нито едното, нито другото. Скръбта е тази, която го е убила — нищо друго. — Снижих глас, имитирайки дословно интонацията на възрастната жена: — Смъртта на майора съкрушила негово благородие. Всички мечти и надежди на бащата били разбити и погребани заедно със сина му на френска земя.

Лицето на майка ми се разтегна в нерадостна усмивка. Тя отново поклати глава и отправи очи към стената отсреща, където висяха морските пейзажи.

— Бедният Фредерик — промълви тя.

Бях толкова изненадана от чутото, че реших, че нещо не съм разбрала или че тя сбърка името. „Горкият лорд Ашбъри“ — разбирам, „Горката лейди Вайълет“ — и това разбирам. „Горката Джемайма“ — също. Но „Фредерик“?

— Няма защо да се тревожиш за него. Вероятно ще наследи имението.

— Щастието не е само в богатството, дете.

Никак не обичах, когато майка ми започнеше да говори за щастие. Все пак чувството трябваше да се излъчва понякога от този, който говори за него. Докато майка ми, с измъчените си очи и празната си къща, бе последният човек, от когото бих искала да чуя определението за щастието. Почувствах се така, сякаш някой ми се беше скарал. И то за прегрешение, което дори не можех да назова.

— Опитай се да го кажеш на Фани — намусено подхвърлих аз.

Мама сбърчи чело и си дадох сметка, че тя няма как да знае това име.

Неясно защо се развеселих.

— Забравих да ти кажа. Лейди Клементайн се грижи за нея и се надява да я омъжи за господин Фредерик.

— За Фредерик ли? — не вярваше на ушите си майка ми.

Кимнах в знак на потвърждение.

— От една година го ухажва.

— И въпреки това не й е предложил, нали?

— Не. Но е въпрос на време.

— Кой ти каза? Госпожа Таунсенд ли?

— Не, Нанси.

Майка ми се съвзе от изненадата и успя да се усмихне едва забележимо.

— Сбъркала е тази твоя Нанси. Фредерик никога няма да се ожени повторно след Пенелопи.

— Нанси винаги е права за такива неща.

— Не и в този случай — скръсти майка ми ръце.

Нейната увереност ме подразни. Откъде можеше да е сигурна, след като не познаваше как стоят нещата в къщата?

— Дори госпожа Таунсенд е съгласна с нея — настоявах аз. — Казва, че лейди Вайълет одобрява Фани и макар господин Фредерик често пъти да се инати, не му е все едно какво казва майка му. Никога няма да престъпи волята й за важните неща.

— Така е. — Усмивката не само не слезе от лицето на майка ми, а дори разцъфна. — Не мисля, че ще го направи. — Тя извърна очи от мен и този път ги насочи към отворения прозорец, през който се виждаше сивата стена на съседите. — Все пак не мисля, че ще се ожени повторно.

Не ми стана приятно от нейната категоричност. Засрамих се от неудържимото си желание да я сложа на мястото й. Очевидно бе харесвала тази Пенелопи, майката на Хана и Емелин. Как иначе да си обясня нежеланието й да види някой на нейно място. Покрих пръстите й с дланта си.

— Права си, мамо. Говорех си просто така. Освен това нищо не се знае със сигурност.

Тя мълчеше.

— А и кой ли би могъл да го съди за липсата на интерес към Фани? Обръща повече внимание на конете си.

Шегата ми имаше за цел да я поразсмее и с радост видях как тя извръща отново лице към мен. Установих също така, че огряна от слънцето, мама изглеждаше почти хубава. Не беше ми хрумвало, че някога ще употребя такова определение за нея. Чиста и спретната — да, но не и хубава.

Замислих се за думите на Хана и как тя определи лицето на майка ми от снимката и взех твърдото решение да намеря начин да я погледна. Горях от нетърпение да видя момичето, което Хана описа като хубаво, момичето, за което госпожа Таунсенд си спомняше с толкова топлота.

— Винаги е обичал ездата. — Майка ми остави чашата си на перваза на прозореца. След което наистина ме изненада, като взе дланите ми между своите и погали мазолите по тях. — Разкажи ми за новите си задължения.

Като гледам ръцете ти, разбирам, че здравата са те натоварили.

— Не е чак толкова зле. — Бях искрено трогната от тази рядка проява на привързаност от нейна страна. — Не се радвам толкова на чистенето и прането, но има други задължения, които нямам нищо против да върша.

— Така ли? — наклони тя леко глава.

— Напоследък Нанси е много заета на гарата и затова се налага да я замествам често горе.

— Харесва ти там, нали, момичето ми? — попита тя тихо. — Да бъдеш по-дълго време в богата къща?

Кимнах.

— Кое точно ти харесва?

Да съм в просторните стаи с тънък порцелан, с картини и гоблени. Да слушам шегите на Хана и Емелин, да мечтая. Спомних си предишните съвети на майка ми и й доверих нещо, което не бях признавала дори пред себе си.

— Надявам се един ден да стана камериерка на някоя елегантна дама.

Мама ме гледа известно време безмълвно, в това време лицето й потрепваше.

— Има бъдеще за една камериерка, момичето ми — с изтънял от напрежение глас промълви тя най-сетне. — Но щастието… Щастието се крие в домашното огнище. Не можеш да го набереш от чуждата градина.

Продължавах да премислям думите на майка ми, докато късно същия следобед крачех обратно към „Ривъртън“. Естествено, повтори да не забравям мястото си. Много отдавна чувах тази лекция. Тя държеше да търся щастието сред въглените в огнището на стаята за прислугата, а не сред нежните перли в дамския будоар. Само дето за мен семейство Хартфорд не бяха чужди хора. И какво лошо има в това да изпитвам радост, че работя за тях?

Внезапно ми хрумна, че тя може би ревнува. Завижда ми, че живея в голямата къща. Била е привързана към Пенелопи, майката на момичетата, това си личеше и от думите й, че господин Фредерик никога няма да се ожени повторно. А сега, като вижда, че аз съм заела място, което й е харесвало някога, това й напомня, че е била принудена да го напусне. Всъщност никой не я е карал да го напусне. Нали Хана спомена, че лейди Вайълет и преди е наемала семейства за работа. А ако майка ми е така ревнива към това, което правя, защо настояваше толкова много да отида да работя в „Ривъртън“?

Ритнах ядосано буца, оставена от конско копито насред пътеката. Никога нямаше да успея да разгадая тайните, които майка ми криеше. И ако тя не можеше да формулира онова, което мисли, и предлагаше единствено жлъчни подмятания за щастието и че трябва да си зная мястото, как можех да й отговоря смислено?

Въздъхнах дълбоко. Майка ми не ми оставяше голям избор — просто щях да следвам своя път, дори това да означаваше борбата за още едно стъпало нагоре.

Излязох от алеята, засенчена от високите дървета, и когато се озовах на огряната от слънцето част, спрях за миг, за да погледам къщата. Слънцето се бе придвижило по хоризонта и сега сградата бе в сянка. Приличаше на огромен бръмбар на върха на възвишението, приведен под тежестта на горещината и собствените си тревоги. Застанала насред пътеката, ме обзе топло чувство на сигурност. За първи път в живота си усещах твърда почва под краката. Някъде между селото и парка на имението бях загубила безпокойството, че ако не се държа здраво за работата си, ще излетя от там.

Пристъпих в притъмнялата стая за прислугата и поех по коридора. Стъпките ми отекваха по прохладните каменни плочи. В кухнята царяха абсолютно спокойствие и тишина. Във въздуха се носеше миризма на задушено говеждо, но нямаше никого. Часовникът в трапезариите зад мен звучно отмерваше минутите. Надникнах и там — отново никой. На масата имаше самотна чаша за чай, но човекът, който я бе оставил, не се виждаше. Свалих шапката си, сложих я на закачалката и пригладих с длани полата си. Въздишката, която се откърти от гърдите ми, отекна в каменните стени. Усмихнах се — не помнех някога да съм била сама тук.

Погледнах циферблата на часовника. Имаше цял половин час до времето, когато очакваха да се прибера. Можех да изпия чаша чай. Този, който мама ми поднесе, остави горчив вкус в устата ми.

Чайникът бе все още топъл, покрит с вълнения си калъф. Тъкмо вадех чаша да си налея, когато иззад вратата в помещението влетя Нанси. Като ме видя, ококори широко очи.

— Джемайма… — рече тя. — Раждането започна.

— Не трябваше ли това да стане през септември? — попитах аз.

— Бебето няма как да знае, че не е дошло времето. — Тя хвърли към мен малка квадратна кърпа. — Вземи я и заедно с купа топла вода се качи при нея. Не успявам да открия никого, а все някой трябва да се обади на лекаря.

— Не съм си сложила униформата — промълвих объркано.

— Не вярвам майката и бебето да имат нещо против — подхвърли Нанси, докато влизаше в килерчето на господин Хамилтън, за да използва телефона.

— Но какво да правя там? — отправих аз въпроса си по-скоро към празната стая и кърпата в ръката ми.

— И аз не знам — подаде Нанси глава през вратата. Очевидно ме бе чула. — Ще измислиш нещо. Говори нещо, все едно какво. Добронамерено и окуражително.

Метнах кърпата на рамото си, напълних купа с топла вода и тръгнах нагоре по стълбите, както ми поръча Нанси. Ръцете ми леко трепереха и малко от водата се изплиска, оставяйки тъмно петно върху пътеката в коридора.

Поколебах се миг-два, преди да вляза в стаята на Джемайма. Поех си дъх, почуках и натиснах бравата.

С изключение на единствения лъч светлина, който се промъкваше през цепнатината между двете завеси пред прозореца, вътре бе съвсем тъмно. Ситни прашинки играеха в ивицата светлина. Огромното легло с четири колони в средата на стаята тънеше в сумрак. Джемайма лежеше неподвижно и се чуваше тежкото й дишане.

Приближих безшумно и оставих купата на малката масичка до леглото.

Жената простена и аз прехапах устни в безсилието си да направя нещо.

— Хайде, хайде — промълвих накрая плахо, така, както мама ми говореше, когато бях болна. — Ще мине.

Джемайма потрепери и дишането й се учести. Очите й останаха затворени.

— Всичко ще се оправи — рекох аз и натопих кърпата във водата, сгънах я на четири и я сложих на челото й.

— Джонатан… — промълви тя. — Джонатан… — Името му звучеше чудесно, произнесено от нея.

Не знаех какво още да кажа и затова замълчах. Последваха нови стенания. Жената се извиваше и хленчейки, зари глава във възглавницата. Пръстите й напразно търсеха опора в чаршафите.

Миг след това отново се успокои. И се отпусна.

Вдигнах кърпата, която вече се бе стоплила от горещото чело, и я намокрих. Изстисках я и отново протегнах ръка, за да я поставя върху главата й.

Джемайма отвори очи, примигна и се взря в лицето ми.

— Хана! — въздъхна тя.

Сепнах се от грешката. Но трябва да кажа, че ми стана и много приятно. Понечих да я поправя, но в този миг продължи:

— Толкова се радвам, че точно ти си при мен. — Пръстите й стиснаха моите. — Много се страхувам — прошепна тя. — Не чувствам нищо.

— Няма страшно — рекох аз. — Бебето си почива.

Това, изглежда, я успокои за малко.

— Сигурно. Винаги е така точно преди да се родят. Само дето… Твърде рано е. — Тя извърна глава. Когато отново заговори, бе толкова тихо, че се наложи да напрегна слух. — Всички искат да родя момче, но не се боя да не загубя и него.

— Няма — уверих я аз с надежда.

— Семейството ми е прокълнато — рече тя с все още скрито във възглавницата лице. — Майка ми ме предупреди, но не й повярвах.

Вероятно е загубила ума си, помислих си аз. От мъка трябва да е, затова се поддава на суеверия.

— Проклятията са измислица — казах тихо.

Джемайма издаде звук, нещо средно между смях и ридание.

— Напротив. От същото почина и синът на скъпата ни покойна кралица. Проклятието на кръвта. — Джемайма замълча, прокара ръка по корема си и се намести на възглавницата така, че да ме вижда. — Но момичетата… То отминава момичетата.

Вратата на стаята се отвори със замах и Нанси се появи на прага. Следваше я слаб мъж на средна възраст с угрижено лице, когото аз взех за доктора, макар да не бе доктор Артур от селото. Бързо разместиха възглавниците, а след това и Джемайма и запалиха осветлението. Ръката ми вече бе освободена, избутаха ме назад и аз се измъкнах навън.

Следобедът се изниза и наближи вечерта. Чаках и се надявах. Времето може да се точи бавно дори когато имаш много работа. Трябваше да се сервира вечерята, да се оправят леглата, да се съберат дрехите за прането на следващия ден. През всичкото това време мислите ми бяха при Джемайма.

Най-сетне, когато и последните лъчи на слънцето вече бяха потънали зад хоризонта, Нанси изтрополи надолу по стълбите с купата и кърпата в ръце.

Току-що бяхме приключили с вечерята и седяхме около масата.

— Е? — първа се обади госпожа Таунсенд, притиснала кърпичка до сърцето си.

— Ами… — започна Нанси, докато оставяше нещата до умивалника. — В осем и двайсет и шест майката роди бебето си. Дребно, но здраво.

Чаках напрегнато.

— И въпреки всичко ми е малко мъчно за нея — продължи Нанси. — Момиче е.

 

 

Беше близо десет часът, когато се качих, за да взема подноса от вечерята на Джемайма. Тя беше заспала, със сгушена до ръката й малката Гита. Спрях за миг и се загледах в личицето й, преди да изгася нощната лампа: нацупени устнички, червеникаворуса косица и здраво стиснати очи. Не беше наследник, но пък бебето щеше да живее, да порасне и да обича. И един ден може би да има и собствено бебе.

Напуснах стаята на пръсти. Лампата в ръката ми бе единствената светлина в коридора и хвърляше отблясъци към портретите по стената. Докато най-новият член на семейството спеше дълбоко зад затворената врата, цяла поредица от починали членове на семейство Хартфорд стояха на своя пост и наблюдаваха какво става в къщата, която някога бяха притежавали.

Щом стигнах голямото преддверие, забелязах, че под вратата на дневната се процежда тънък лъч светлина. В тревогата си тази вечер господин Хамилтън бе забравил да загаси лампата. Добре че аз бях тази, която го забеляза. Въпреки радостта от новата внучка лейди Вайълет щеше да се вбеси, че редът, свързан с траура, е нарушен.

Отворих вратата, но замръзнах на прага.

Вътре господин Фредерик, новият лорд Ашбъри, седеше на стола на баща си.

Бе кръстосал дългите си крака и подпрял лицето си с ръка така, че не се виждаше.

Между пръстите на другата се забелязваше лист хартия, който, съдейки по изписаните с черно мастило редове, бе писмото от Дейвид. Същото, което Хана четеше край фонтана и от което Емелин така весело се кискаше.

Гърбът на господин Фредерик се тресеше и помислих в първия миг, че се смее.

Едва тогава до слуха ми достигна звук, който завинаги се запечата в съзнанието ми. Продрана спонтанна въздишка, наситена с болка.

Стоях така известно време, без да смея да помръдна. После бавно и полека заотстъпвах, докато се озовах в коридора. Тихо затворих вратата, за да не съм вече таен свидетел на неговата скръб.

 

 

Някой почуква на вратата и отново съм в стаята си в „Хийтвю“, 1999 година е, а пръстите ми стискат снимката със сериозните лица пред мен. Младата актриса седи на кафявия пластмасов стол и разглежда връхчетата на косите си. Колко ли време съм била отнесена? Поглеждам часовника си. Малко след десет е. Възможно ли беше? Как става така, че дебрите на паметта се разтварят, нижат се една след друга сцени, духове оживяват, а не е минало никакво време?

Вратата се отваря и Урсула отново е в стаята. По петите й върви Силвия и крепи в ръцете си сребърен поднос с три чаши. Намерила е някакви доста по-красиви от обичайните пластмасови.

— Моля да ме извините — казва режисьорката и заема отново мястото си на ръба на леглото ми. — Рядко си позволявам такова нещо, но беше спешно.

В първия момент не съм сигурна за какво говори, но виждам мобилния телефон в ръката й.

Силвия ми подава една от чашите, след което се извръща, за да подаде другата на Кийра.

— Надявам се, сте започнали без мен — казва Урсула.

— Може да се каже, че почти свършихме — мръдва рамене Кийра и се усмихва.

— Така ли? — Урсула ококорва широко очи под плътния си бретон. — Много съжалявам. Толкова исках да чуя какво ще каже Грейс.

Силвия слага ръка на челото ми.

— Виждаш ми се малко уморена. Не искаш ли да ти дам един аналгин?

— Добре съм — с леко дрезгав глас отвръщам аз. Тя повдига вежди въпросително. — Наистина съм добре — настоявам аз с цялата решителност, която успявам да събера.

Младата жена изсумтява и поклаща глава, което знам, че означава, че е направила каквото трябва и няма да носи повече отговорност. Засега. „Твоя работа! — говореше изражението й. — Но мога да се обзаложа, че преди гостите ти да стигнат паркинга, ще позвъниш за болкоуспокояващото.“ Може и да е права.

Кийра отпива от чашата зелен чай и я оставя на масичката ми заедно с чинийката.

— Има ли тук тоалетна? — пита тя.

Виждам как Силвия ме изгаря с поглед.

— Ще покажеш ли на Кийра тоалетната надолу по коридора? — обръщам се към нея с цялата смелост, на която съм способна.

— Разбира се — промълвява тя със стиснати зъби, но виждам, че направо ще се пръсне. — От тук, госпожице Паркър.

— Много благодаря, че се съгласи да се срещнеш с Кийра — усмихва ми се Урсула. — Дъщеря е на приятел на един от продуцентите ни, така че съм длъжна да й обърна по-голямо внимание. — Хвърля поглед към вратата и снишава гласа си. — Добро хлапе е, но понякога е малко… Малко нетактична.

— Не забелязах.

— Така е, когато имаш работещи родители — засмива се тя. — Такива деца виждат, че родителите им са уважавани за това, че са богати, известни и красиви. Кой може да им се сърди, че искат същото?

— Няма нищо — казах аз.

— И въпреки това ми се искаше да съм тук. Да хвърлям по едно око…

— Ако не спреш да се извиняваш, много скоро ще ме убедиш, че наистина си направила нещо лошо. Напомняш ми за внука ми. — Сянка премина през погледа на младата жена. Не го бях забелязала до този момент. — Реши ли проблемите си? По телефона, имам предвид.

— Да — въздъхва тя.

Спира и продължава да мълчи. Чакам я търпеливо. От дългия си опит знаех, че мълчанието стимулира отсрещния към доста признания.

— Имам син. Казва се Фин. — Името предизвика тъжна усмивка. — Навърши три години миналата събота. — Отмества поглед от мен и го спира на ръба на чашата в ръцете й. — Баща му и аз… никога не сме… — Тя чукна нокът в чашата и отново ме погледна. — Само двамата с Фин сме. Майка ми беше на телефона. Тя се занимава с него, докато снимаме. Паднал.

— Добре ли е?

— Да. Натъртил си китката. Лекарят я превързал. Добре е. — Тя се усмихва, но очите й са пълни със сълзи. — Много съжалявам… Божичко. Не знам защо плача.

— Разтревожена си — отбелязвам аз, — а и изпитваш облекчение.

— И вина.

— Вина ли?

— Да — отвръща тя, без да влиза в подробности. — Лесно се разговаря с теб. Напомняш ми за моята баба.

— Изглежда, е била симпатична жена.

— Така е. — Тя издухва носа си в кърпичката. — Виж ме, само те натоварвам, Грейс.

— Ето, отново се извиняваш. Настоявам да спреш.

По коридора отвън се чуват стъпки. Урсула поглежда към вратата и отново издухва носа си.

— Нека поне да ти благодаря за това, че ни прие, че говори с Кийра. Че ме изслуша.

— Наистина ми беше приятно. — Сама се изненадах от искреността си. — Нямам много посещения в последно време.

Вратата се отвори. Урсула се изправи и ме целуна по бузата.

— Скоро ще дойда пак — обещава тя и стисва леко китката ми.

Чувствам се неизказано щастлива.