Кейт Мортън
Изплъзване от времето (26)

Възкръсване

Тъмнина. Тишина. Сенки. Това не е Лондон; нито дневната на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет. Хана е изчезнала. Засега.

— Добре дошла у дома — казва един глас в мрака и някой се навежда над мен.

Премигвам. И пак го правя, бавно.

Познавам гласа. Това е Силвия. Внезапно се оказвам стара и уморена.

Дори клепачите ми вече не се движат. Не функционирам. Като чифт избелели римски щори с протрити върви.

— Спиш от дълго време. Здравата ни уплаши. Как се чувстваш?

Не на място. Изостанала. Извън времето.

— Искаш ли вода?

Трябва да кимна, защото в устата си имам сламка. Отпивам. Хладка вода. Познато.

Неизмеримо тъжна съм. Не, не неизмеримо. Тъжна съм, защото везните са се наклонили и знам какво предстои.

Отново е събота. Измина цяла седмица от пролетния панаир. От моя епизод, както вече го наричат. Аз съм в стаята си, в леглото. Пердетата са дръпнати и слънцето блещука сред пирена. Сутрин е и има птички. Очаквам посетител. Силвия беше тук и ме подготви. Подпряна съм на възглавниците като кукла. Силвия сгъна горния чаршаф спретнато в бяла гладка ивица под ръцете ми. Решила е да ме докара в представителен вид. Бог да я поживи, дори ми е сресала косата.

Почуква се.

Урсула подава глава през вратата, проверява дали съм будна и се усмихва. Днес е опънала косата си назад, така че се открива лицето й. Малко кръгло лице, което ми се струва много привлекателно.

Вече е край леглото ми, с приведена глава и ме гледа. Тези големи черни очи: очи, които трябва да са върху картина с маслени бои.

— Как си? — пита тя, както питат всички.

— Много по-добре. Благодаря, че дойде.

Бързо поклаща глава насам-натам. Не ставай глупава — означава този жест.

— Щях да дойда по-рано. Разбрах едва вчера, като се обадих.

— Добре е, че не си знаела. Бях много търсена. Оттогава дъщеря ми се пренесе тук. Доста я изплаших.

— Знам. Видях я във фоайето. — Тя се усмихва заговорнически. — Каза ми да не те притеснявам.

— Пази боже!

Тя присяда на стола до възглавниците ми, поставя чантата си на пода.

— Филмът — започвам аз. — Кажи ми какво става с твоя филм.

— Почти е готов — отговаря. — Последната редакция е направена и вече привършваме с озвучаването и музиката.

— Музика — учудвам се аз. Разбира се, че не може без музика. Трагедията винаги трябва да се разиграва на фона на музика. — Каква ще бъде?

— Има няколко песни от двайсетте — обяснява тя, — предимно танцови и малко пиано. Тъжно, красиво, романтично пиано. В стил Тори Амос.

Трябва да съм изразявала недоумение, защото продължи с изравянето на музиканти, по-близки до моята епоха.

— Има малко Дебюси, малко Прокофиев.

— Шопен?

Тя повдига вежди.

— Шопен? Не. Трябва ли да има? — Лицето й унива. — Нали няма да ми кажеш, че някое от момичетата е било лудо по Шопен?

— Не — отговарям аз. — Брат им Дейвид свиреше на пиано.

— О, слава богу. Всъщност той не е главен герой. Умира малко по-рано и не може да повлияе на събитията.

Това е въпрос на гледна точка, но няма да се впускам в спорове.

— Как е? — питам аз. — Добър филм ли е?

Тя прехапва устни, въздиша.

— Така мисля. Надявам се. Страхувам се, че загубих перспективата.

— Стана ли, както си го представяше?

Тя мисли.

— И да, и не. Трудно е да се обясни. Поредна въздишка. — Преди да започна, докато всичко беше в главата ми, проектът изглеждаше с неограничен потенциал. Сега, като е филмиран, има ограничения.

— Предполагам, така става с повечето усилия.

Урсула кимва.

— Но чувствам такава отговорност към тях, към историите им. Исках да е съвършено.

— Никога нищо не е съвършено.

— Така е — усмихва се тя. — Понякога се тревожа, че не трябваше аз да разказвам историята им. Ами ако я пресъздам неправилно? Знам ли!

— Литън Стрейчи казваше, че неведението е първото най-важно качество на историка.

Тя сбърчва чело.

— Неведението внася яснота — продължавам аз. — То подбира и пропуска с откровено съвършенство.

— Прекалено много истина разваля добрата история. Това ли искаш да ми кажеш?

— Нещо такова.

— Но сигурно истината е най-важното нещо. Особено в един биографичен филм.

— Какво е истината? — питам аз и бих повдигнала рамене, ако имах сила.

— Каквото действително се случва. — Тя ме поглежда, сякаш най-накрая наистина съм полудяла. — Знаеш това. Ти посвети години на ровене в миналото. Да търсиш истината.

— Така е. Чудя се какво ли намерих. — Свличам се по възглавниците. Урсула забелязва и ме повдига внимателно. Продължавам, преди пак да заспори с мен на семантично ниво. — Исках да стана детектив — заявявам аз. — Когато бях млада.

— Наистина ли? Към полицията? Защо се отказа?

— Полицаите ме изнервят.

Тя се усмихна.

— Това е щяло да бъде проблем.

— Вместо това станах археолог. Не се различават много, като си помислиш.

— Просто жертвите са били мъртви по-дълго време.

— Да — отговарям аз. — Тази идея ми дойде най-напред от Агата Кристи. От един от нейните герои. Казал на Еркюл Поаро: „От теб би излязъл добър археолог, господин Поаро. Имаш дарбата да пресъздаваш миналото.“ — Прочетох го през войната. През Втората световна война. Вече бях се заклела да не чета детективски романи, но една от сестрите я имаше, а старите навици трудно се забравят.

Усмихва се, после внезапно казва:

— О! Това ми напомня, че ти купих нещо. — Бръква в чантата си и измъква малка правоъгълна кутия.

Има размерите на кутия, но вътре нещо дрънка.

— Касета — обяснява тя. — Агата Кристи. — Повдига рамене простодушно. — Не знаех, че си се отказала от детективските романи.

— Не ми обръщай внимание. Беше временно решение, необмислен опит да предпазя младото си същество. Продължих оттам, откъдето спрях, в мига, в който войната свърши.

Тя посочва към уокмена на нощната ми масичка.

— Да ти сложа ли вътре касета, преди да си тръгна?

— Да — отговарям аз. — Сложи.

Тя разкъсва опаковката, вади касетата и отваря моя уокмен.

— Тук вече има касета. — Показва ми я. Това е тази, която записвам за Маркъс. — За него ли е? За внука ти?

Кимвам.

— Остави я на масата, ако ти е удобно. Ще ми трябва по-късно. — Наистина ще ми трябва. Времето ме притиска, усещам го, а съм решила да довърша това преди края.

— Имаш ли вести? — пита ме тя.

— Още не.

— Ще имаш — отсича твърдо. — Сигурна съм.

Твърде изтощена съм за вяра, но кимвам. Нейната е толкова силна.

Поставя Агата в уокмена и го връща на шкафчето.

— Готово. — Премята чантата през рамо. Тръгва.

Пресягам се към ръката й, докато се обръща, стискам я в моята. Толкова е гладка.

— Искам да те помоля за нещо — казвам аз. — Една услуга, преди Рут…

— Разбира се — отговаря тя. — Винаги. — Любопитна е. Доловила е настоятелността в гласа ми. — За какво става дума?

— „Ривъртън“. Искам да видя „Ривъртън“. Ще ме заведеш ли?

Присвива устни, смръщва вежди. Убих я на място.

— Моля те!

— Не знам, Грейс. Какво би казала Рут?

— Тя няма да е съгласна. Затова моля теб.

Поглежда към стената. Притесних я.

— Може би ще е по-добре да донеса кадрите, които снимахме там? Мога да ги кача на видео…

— Не — отвръщам категорично. — Трябва да се върна. — Тя все още гледа настрани. — Скоро — продължавам аз. — Трябва да отида скоро.

Погледът й среща моя и разбирам, че ще каже „да“ дори преди да кимне.

Благодаря й, после посочвам към касетофона.

— Знаеш ли, срещнах я веднъж. Агата Кристи.

 

 

Беше в края на 1922 година. Теди и Хана организираха вечеря на номер седемнайсет. Той и баща му имаха делова работа с Арчибалд Кристи — нещо, свързано с изобретение, което искал да направи.

В онези първи години на десетилетието канеха гости много често. Но по редица причини съм запомнила специално тази вечеря. Едната беше присъствието на самата Агата Кристи. Тогава имаше издадена само една книга — „Тайнствената афера в Стайлс“. Но в моето въображение Еркюл Поаро вече бе изместил Шерлок Холмс. Единият ми беше приятел от детството, другият — част от новия ми свят.

Присъстваше и Емелин. Беше прекарала в Лондон един месец. Бе навършила осемнайсет и организираха дебюта й на номер седемнайсет. Не се говореше за това да й се търси съпруг, както бе станало с Хана. Само четири години след бала в „Ривъртън“ времената се бяха променили. Момичетата — също. Бяха се отървали от корсетите, но се отдадоха на тиранията на диетите. Останали бяха само ръбести колена, плоски гърди и гладки глави. Вече не шепнеха скрито и не се спотайваха зад свенливи погледи. Шегуваха се и пиеха, пушеха и ругаеха наравно с момчетата. Талиите станаха ниски, материите — тънки, а нравите — още по-свободни.

Може би това бе причина за необичайния разговор на онази вечеря, или пък присъствието на госпожа Кристи ги провокира да подхванат темата. Като оставим настрани потока от статии по въпроса във вестниците.

— И двамата ще бъдат обесени — коментираше компетентно Теди. — Едит Томпсън и Фреди Байуотърс. Също като онзи човек, който уби жена си. По-рано тази година, в Уелс. Как му беше името? От армията, нали, полковник?

— Майор Хърбърт Рауз — поясни полковник Кристи.

Емелин потръпна артистично.

— Представете си да убиеш собствената си жена. Човекът, когото би трябвало да обичаш.

— Повечето убийства се извършват от хора, които претендират, че се обичат — заяви госпожа Кристи.

— Хората въобще стават по-жестоки — отбеляза Теди и запали пура. — Човек трябва само да разгърне вестника, за да разбере това. Въпреки забраната за лично оръжие.

— Това е Англия, господин Лъкстън — продължи полковник Кристи. — Родината на лова с лисици. Намирането на оръжие не е трудно.

— Имам приятел, който винаги носи пистолет — обади се безгрижно Емелин.

— Ами! — намесва се Хана и клати глава. Поглежда госпожа Кристи. — Опасявам се, че сестра ми е гледала прекалено много американски филми.

— Имам — настояваше Емелин. — Това е един мой приятел — няма да спомена името му, — който каза, че е лесно, като да си купиш пакет цигари. Предложи да ми достави, ако искам.

— Хари Бентли, обзалагам се — каза Теди.

— Хари? — учудва се Емелин, ококорва широко очи, очертани от черни мигли. — Хари не би убил и муха! За разлика може би от брат си, Том.

— Познаваш прекалено много неподходящи хора — заявява Теди. — Трябва ли да ти напомням, че огнестрелното оръжие е незаконно, а пък и опасно?

Емелин сви рамене.

— Още като дете знаех как се стреля. Всички жени в семейството ни могат да стрелят. Баба ми щеше да ни лиши от наследство, ако не се научехме. Попитай Хана: опита се да се откаже от лова една година. Заяви на баба, че според нея не било редно да се убиват беззащитни животни. Баба добре се изказа, нали, Хана?

Хана повдигна вежди и отпи глътка червено вино, а Емелин продължи:

— Тя каза: „Глупости. Ти си Хартфорд. Стрелбата е в кръвта ти.“

— Както и да е — примири се Теди. — В тази къща няма да има оръжие. Представям си какво ще кажат моите избиратели, ако притежавам незаконно оръжие!

Емелин завъртя очи, когато Хана се обади:

— Бъдещи избиратели.

— Успокой се, Теди — продължи Емелин. — Няма да се наложи да се притесняваш за оръжие, ако продължаваш така. Ще вземеш да си докараш инфаркт. Не съм казала, че ще си купя пистолет. Просто казах, че момичетата трябва да бъдат много внимателни в наши дни. С тези мъже, които убиват жените си, и жени, които убиват мъжете си. Не сте ли съгласна, госпожо Кристи?

Госпожа Кристи бе наблюдавала словесната престрелка с престорено удивление.

— Страхувам се, че не се интересувам много от оръжия — отговори тя. — Отровите са повече по моя вкус.

— Това изглежда тревожно, Арчи — обади се Теди с рядко проявление на чувство за хумор. — Съпруга с влечение към отрова?

Арчибалд Кристи се засмя лекичко.

— Това е само едно от малките, очарователни хобита на жена ми.

Съпруг и съпруга се гледаха през масата.

— Не по-очарователно от собствените ти жалки дребни хобита — отвърна госпожа Кристи. — И доста по-ненужни.

 

 

По-късно вечерта, след като семейство Кристи си тръгна, извадих екземпляра си на „Тайнствената афера в Стайлс“ изпод леглото. Беше ми подарък от Алфред и така бях погълната да чета посвещението му, че едва чух звъненето на телефона. Господин Бойл навярно е вдигнал и прехвърлил разговора горе на Хана. Въобще не обърнах внимание. Чак когато господин Бойл почука на вратата ми и съобщи, че господарката иска да ме види, се разтревожих.

Хана все още беше облечена в коприната с цвят на стрида. Като течност. Светлата й коса бе подредена на вълни, прилепнали плътно към главата й, а отгоре — наниз диаманти. Стоеше с гръб към мен и щом влязох се обърна.

— Грейс — започна тя и взе ръцете ми в своите. Този жест ме разтревожи. Стори ми се прекалено лично. Нещо се беше случило.

— Госпожо?

— Седни, моля те. — Поведе ме към канапето и ме погледна със сините си очи, разширени от притеснение.

— Госпожо?

— Обади се леля ти.

Разбрах.

— Майка ми — казах аз.

— Съжалявам, Грейс. — Тя леко поклати глава. — Паднала. Лекарят не могъл да направи нищо.

 

 

Хана ми осигури транспорт до Сафрън Грийн. Следващия следобед колата бе докарана от гаража и аз се настаних на задната седалка. Беше много мило от нейна страна, много повече, отколкото съм очаквала; бях напълно подготвена да се кача на влака. Глупости, каза Хана. Само съжаляваше, че заради предстоящата вечеря с клиенти на Теди не може да ме придружи.

Гледах през прозореца на колата, докато шофьорът завиваше по улиците и Лондон ставаше все по-малко величествен, по-разпилян и разсипан, докато накрая изчезна зад нас. Профучавахме през провинцията и усетих как с навлизането ни в източната й част става по-студено. По стъклата се сипеше мокър сняг, който замъгляваше гледката; зимата бе обезцветила пъстротата на света. Поръсени със сняг ливади преливаха в бледомораво небе и постепенно бяха измествани от древните диви гори на Есекс — в сиво-кафяво и мъхово зелено.

Напуснахме главния път и поехме по този, който стигаше до Сафрън през студените, безлюдни блата. Сребристи тръстики потрепваха сред замръзналите потоци и испанският мъх се бе залепил като дантела по оголелите стебла. Броях завоите и по някаква причина задържах дъха си — освободих го чак след като минахме отбивката за „Ривъртън“. Шофьорът продължи към селото и ме закара до сивата каменна къща на Маркет Стрийт, закътана мълчаливо, както винаги, между двете си посестрими. Шофьорът ми държеше вратата, остави малкото куфарче на мокрия тротоар.

— Ето, пристигнахме — каза той.

Благодарих му, той кимна и добави:

— Ще дойда да те взема след пет дни. Така ми нареди господарката.

Наблюдавах как колата се отдалечава, завива по главната улица на Сафрън, а аз изпитах огромна нужда да го повикам обратно, да го помоля да не ме оставя. Но беше твърде късно за това. Останах в мъглявия мрак, като оглеждах къщата, където бях прекарала първите четиринайсет години от живота си, мястото, където майка ми бе живяла и където почина. И не изпитах нищо.

След като Хана ми каза, спрях да чувствам. През цялото време, докато пътувахме към Сафрън, се опитвах да си спомня. Майка си, миналото, себе си. Къде отиват детските спомени? Би трябвало да са страшно много. Нови и ярки преживявания. Може би децата са толкова пленени от мига, че нямат нито време, нито желание да съхранят образите за по-късно.

Уличните лампи светват — замъглено жълто в студа, а мокрият сняг продължава да пада. Страните ми вече са изтръпнали. Зървам снежинките на светлината на лампите, преди да ги усетя.

Взимам куфара си, изваждам ключа и тръгвам нагоре по стъпалата, когато вратата се отваря. Леля ми Дий — сестра на майка ми, стои на вратата. Държи лампа, която хвърля сянка върху лицето й и то изглежда по-старо и още по-изкривено, отколкото е в действителност.

— Ето те — казва тя. — Хайде, влизай.

Първо ме въведе в дневната. Каза, че спяла на моето старо легло, така че за мен остава канапето. Облегнах куфара си на стената.

— Направих супа за вечеря. Може да не е като онова, на което си свикнала в голямата лондонска къща, но винаги е била достатъчно добра за хора като мен и близките ми — каза тя намусено, за да се застрахова.

— Супата ще ми дойде добре — отговорих аз.

Хранихме се мълчаливо на масата на майка ми. Леля ми седеше в единия край, точно пред топлината на печката, а аз — на мястото на майка ми, близо до прозореца. Кишавият дъжд се бе превърнал в сняг и тупкаше по стъклото. Другото, което се чуваше, бе само тракането на лъжиците ни и прашенето на огъня.

— Сигурно искаш да видиш майка си — каза леля ми, когато приключихме.

Майка ми бе положена на дюшека си, с разпусната кестенява коса. Бях свикнала да виждам косата й вързана отзад; беше много дълга и много по-тънка от моята. Някой — сигурно леля ми — бе дръпнал лекото одеяло до брадата й, сякаш спеше. Изглеждаше по-сива, постара, по-стопена, отколкото я помнех. И някак плоска. От дългите години употреба дюшекът се бе сплескал. Трудно се различаваше тялото й под одеялото. Човек би си помислил, че няма тяло или че се е разпаднала, къс по къс.

Слязохме долу и леля ми направи чай. Изпихме го в дневната, почти без да си говорим. След това казах, че съм уморена от пътуването, и започнах да застилам канапето. Сложих чаршафа и одеялото, които леля ми бе оставила, но когато посегнах за възглавницата на майка ми, я нямаше. Леля ми ме наблюдаваше.

— Търсиш възглавницата — обади се тя. — Изхвърлих я. Беше мръсна. Парцалива. Видях голяма дупка в единия й край. А беше шивачка! — зацъка тя. — Искам да знам какво ли е правила с парите, които й пращах!

Излезе. Качи се да си легне в стаята до тази на покойната й сестра. Дъските поскърцаха над мен, пружините на леглото въздъхнаха и после настъпи тишина.

Лежах в тъмнината, но не можех да заспя. Представях си леля ми, която критично оглежда вещите на майка ми; случило се е внезапно, майка ми не е успяла да се подготви, не е имала късмет. Трябваше аз да дойда първа. Аз да организирам нещата, да изглежда всичко прилично заради майка ми. Най-накрая си поплаках.

 

 

Погребахме я в гробището в двора на църквата. Дойдоха малко, но уважавани хора. Госпожа Роджърс от селото, жената, която държеше магазина за дрехи, където мама извършваше шивашки услуги, доктор Артър. Беше сив ден, както подобаваше за такива случаи. Мокрият сняг спря, но въздухът бе остър и всички знаехме, че е само въпрос на време. Пасторът четеше забързано Библията и току хвърляше поглед към небето — дали заради Господ или заради времето, не знам. Говореше за дълг и всеотдайност и тяхното значение за жизнения ни път.

Не си спомням подробности, защото умът ми беше другаде. Опитвах се да мисля за майка ми от времето, когато бях малко момиче. Странно. Сега, когато съм стара, спомените изплуват неканени: майка ми ме учи как да мия прозорците, за да не се замазват; майка ми вари коледната шунка със сплъстена от парата коса; майка ми прави гримаса за нещо, което госпожа Роджърс й е споделила за господин Роджърс. Но не и тогава. Виждах само сивото, изпито лице от предната нощ.

Леденият вятър фучеше и блъскаше полите в краката ми. Погледнах нагоре към притъмнялото небе и забелязах фигурата на хълма, до стария дъб. Беше мъж, джентълмен; нямаше съмнение. С дълго черно палто и лъскав цилиндър. Държеше бастун или чадър, плътно прибран. Отначало не се замислих много; реших, че е дошъл да посети друг гроб. Беше странно, че един джентълмен, който сигурно има собствено имение и собствено семейно гробище, ще посещава градското, но тогава не се сетих за това.

Докато пасторът хвърляше първата шепа пръст върху ковчега на майка ми, погледнах отново към дървото. Джентълменът бе все още там. Разбрах, че ни наблюдава. Тогава заваля сняг и мъжът погледна нагоре, така че светлината падна върху лицето му.

Беше господин Фредерик. Но изглеждаше променен. Сякаш застигнат от проклятията в приказките, изведнъж се бе състарил.

Пасторът побърза да приключи службата и погребалният агент разпореди гробът бързо да се засипе заради лошото време.

Леля ми стоеше до мен.

— Ама че нахалство! — изрече тя и отначало помислих, че имаше предвид погребалния агент или пък пастора. Но когато проследих погледа й, разбрах, че гледаше към господин Фредерик. Зачудих се откъде знае кой е. Предположих, че майка ми й го е показвала някога, при някое от гостуванията на леля ми. — Наистина е нахалство да се появява в такъв момент. — Тя поклати глава и стисна устни.

Думите й не ми говореха нищо, а когато се обърнах да я попитам какво има предвид, тя вече се бе отдалечила — усмихнато благодареше на пастора за мъдрата служба. Предполагам, обвиняваше семейство Хартфорд за проблемите с гърба на майка ми, но това не беше справедливо. Донякъде бе вярно, че годините работа са влошили състоянието й, но артритът и бременността й бяха създали големия проблем.

Изведнъж всички мисли за леля ми се изпариха. До пастора, с черна шапка в ръце, стоеше Алфред.

Погледите ни се срещнаха през гроба и той вдигна ръка за поздрав.

Поколебах се, кимнах така отривисто, че зъбите ми изтракаха.

Той тръгна. Приближаваше ме. Гледах го така, сякаш ако отклоня поглед, щеше да изчезне. Вече беше до мен.

— Как се справяш?

Отново кимнах. Само това успях да направя. В мислите ми думите бурно се въртяха, но така и не можех да ги уловя. Седмици в очакване на писмото му; болка, объркване, тъга; будни часове, през които си представях сцени на обяснения и сдобряване. А сега, най-сетне…

— Добре ли си? — попита той сковано и протегна нерешително ръка към моята, после размисли. Отново хвана периферията на шапката си.

— Да — успях да отговоря. Ръката ми тръпнеше на мястото, където той щеше да я докосне. — Благодаря ти, че дойде.

— Как няма да дойда?

— Не трябваше да се притесняваш.

— Не се притеснявам, Грейс — продължи той, докато въртеше шапката между пръстите си.

Тези последни думи увиснаха самотно между нас. Името ми прозвуча от устата му свойски и крехко. Насочих вниманието си към гроба на майка ми; наблюдавах гробаря и припрените му действия. Алфред проследи погледа ми.

— Съжалявам за майка ти — каза той.

— Знам — отвърнах бързо. — Знам, че съжаляваш.

— Много работеше.

— Да — съгласих се аз.

— Видях я миналата седмица…

Погледнах го.

— Така ли?

— Занесох й малко въглища, които господин Хамилтън бе икономисал.

— Наистина ли? — попитах аз впечатлена.

— Много студено беше нощем. Не исках да мръзне.

Изпитах благодарност; страхувах се и почувствах вина, че майка ми си бе отишла, защото е стояла на студено.

Една ръка здраво стисна китката ми. До мен стоеше леля ми.

— Приключи — заяви тя. — И службата беше хубава. Не виждам от какво може да се оплаче — продължи отбранително тя, макар да не бях изразила несъгласие. — Нищо повече не бих могла да направя, така си е.

Алфред ни наблюдаваше.

— Алфред — казах аз, — това е леля ми Дий, сестрата на мама.

Леля ми го изгледа с присвити очи; неоснователното подозрение беше типично за нея.

— Много ми е приятно — рече тя и отново се обърна към мен. — Хайде да вървим, госпожице — подкани ме леля ми, намести шапката и придърпа шала си. — Хазяинът ще дойде рано сутринта и тази къща трябва да бъде лъсната.

Погледнах Алфред и проклех стената от несигурност, която се издигаше между нас.

— Е — казах, — предполагам най-добре ще е…

— Всъщност — побърза да ме прекъсне Алфред — надявах се… всъщност госпожа Таунсенд мислеше, че може би ще искаш да дойдеш до къщата на чай?

Той погледна към леля ми, която начумерено отговори:

— За какво ли й е притрябвало…

Алфред повдигна рамене, позаклати се напред-назад на пети. Гледаше ме.

— За да се види с другите от прислугата. Малко на приказки. Заради старите времена.

— Не мисля — отговори леля ми.

— Да — заявих твърдо, като се овладях. — Бих искала.

— Добре — отговори Алфред с облекчение.

— Е — каза леля ми, — както желаеш. Не съм против. — И подсмръкна. — Само не се бави. Да не мислиш, че ще търкам сама?!

 

 

Двамата с Алфред тръгнахме през селото един до друг. Над главите ни се сипеха меки снежинки, толкова леки, че не падаха, а се носеха по вятъра. Известно време мълчахме. Стъпките ни заглъхваха във влажния кален път. Подрънкваха звънчета от магазините, когато клиентите влизаха и излизаха. Рядко по улицата избръмчаваше кола.

Като наближихме Бридж Роуд, заговорихме за майка ми. Спомних си за деня с копчето в пазарската мрежа, за това как гледахме „Пънч и Джуди“, за това как едва съм се отървала от сиропиталището.

Алфред кимаше.

— Много смела е била, ако питаш мен. Не й е било лесно съвсем сама.

— Не спираше да ми го повтаря — потвърдих аз с повече горчивина, отколкото исках да покажа.

— Много лошо от страна на баща ти — каза той, като подминахме улицата на майка ми и изведнъж селото свърши. — Да я остави така.

Отначало помислих, че не съм чула добре.

— От страна на кого?

— На баща ти. Жалко, че не се е получило между двамата.

Гласът ми затрепери въпреки цялото ми старание да го овладея.

— Какво знаеш за баща ми?

Повдигна рамене чистосърдечно.

— Само каквото майка ти ми разказа. Каза, че била млада, обичала го, но в края на краищата се оказало невъзможно. Нещо заради семейството му, задълженията му. Не обясни точно.

Гласът ми изтъня като носещия се сняг.

— Кога ти разказа това?

— Кое?

— За него. За баща ми. — Затреперих под шала и го придърпах по-плътно около раменете си.

— Напоследък редовно я посещавах — каза той. — Беше съвсем сама, а и ти си в Лондон. Не ми представляваше трудност да поседя с нея от време на време. Да поприказваме за това-онова.

— Каза ли ти нещо друго? — Възможно ли беше, след като майка ми кри от мен цял живот, накрая да се бе доверила така лесно?

— Не — отговори Алфред. — Не много. Нищо повече за баща ти. Трябва да призная, че аз говорех повечето време; тя не беше от приказливите, нали?

Чудех се какво да мисля. Целият ден бе ужасно притеснителен. Погребах майка си, неочаквано се появи Алфред и научавам, че двамата с нея са се срещали редовно, обсъждали са баща ми. Една тема, табу за мен още преди да съм помислила да попитам. Ускорих крачки, когато влязохме през портите на „Ривъртън“, като че ли исках да се отърся от този ден. Зарадвах се на лепкавата влага по дългата тъмна алея. Поддадох се на някаква сила, която сякаш безмилостно ме теглеше напред.

Дочувах зад себе си Алфред, който също се разбърза, за да ме догони. Под краката ми пукаха дребни клони, като че дърветата подслушваха.

— Исках да ти пиша, Грейси — каза някак припряно той. — Да отговоря на писмата ти. — Изравни се с мен. — Опитах толкова много пъти.

— Защо не го направи? — попитах аз, докато продължавах напред.

— Не можех да подбера точните думи. Знаеш как съм с главата. От войната… — Той повдигна ръка и лекичко чукна челото си. — Изглежда, не мога да правя вече някои работи. Не е както преди. Думите и писмата са едно от тях. — Бързаше да се изравни с мен. — Освен това — продължи той задъхано — имаше неща, които трябваше да ти кажа, но само лично.

Въздухът вледеняваше страните ми. Забавих крачка.

— Защо не ме изчака? — попитах тихичко. — За театъра?

— Чаках те, Грейси.

— Но когато се върнах, едва минаваше пет.

Той въздъхна.

— Тръгнах си в без десет. За малко сме се разминали. — Той поклати глава. — Бих те изчакал по-дълго, Грейси, само че госпожа Тибит каза, че сигурно си забравила. Че си отишла да изпълняваш поръчка и няма да се върнеш с часове.

— Не беше вярно!

— Защо да си измисля подобно нещо? — попита Алфред объркан.

Повдигнах безпомощно рамене, отпуснах ги.

— Защото си е такава.

Бяхме стигнали до края на алеята. Там, на хълма, се извисяваше „Ривъртън“, голямата и тъмна къща; вечерта бавно я обгръщаше. Спряхме неволно, постояхме, преди да продължим край фонтана към входа за прислугата.

— Тръгнах да те настигна — продължих аз, докато навлизахме в градината с рози.

— Не може да бъде — отвърна той и ме погледна. — Наистина ли?

Кимнах.

— Чаках пред театъра до последно. Мислех, че може да те догоня.

— О, Грейси! — пророни Алфред и се спря пред стълбището. — Толкова съжалявам.

И аз спрях.

— Изобщо не трябваше да слушам онази госпожа Тибит — каза той.

— Не си знаел.

— Но трябваше да вярвам, че ще се върнеш. Просто… — Погледна към затворената врата, стисна устни, въздъхна. — Мислех за нещо важно, Грейс. Нещо важно, което исках да обсъдя с теб. Да те питам. Бях като пружина този ден. Целият бях нерви. — Той поклати глава. — Като си помислих, че си ме подвела, толкова се разстроих, че не можах да го понеса. Напуснах онази къща колкото може по-бързо. Тръгнах по първата улица, на която попаднах, и продължих да вървя.

— Но Луси… — казах тихичко, с очи, вперени в ръкавиците ми. Гледах как снежинките се стопяваха, щом ги докоснеха. — Луси Старлинг…

Той въздъхна, погледна през рамото ми.

— Поканих Луси Старлинг, за да те накарам да ревнуваш, Грейси. Да си помислиш, че имам някого. — Той поклати глава. — Беше нечестно от моя страна, знам: нечестно към теб и към Луси. — Пресегна се и с един пръст повдигна брадичката ми внимателно, за да го погледна. — Направих го от разочарование, Грейс. През целия път от Сафрън си представях как ще те видя, повтарях какво ще кажа, като се срещнем.

Бадемовите му очи бяха откровени. На брадата му потрепна някакъв нерв.

— Какво щеше да ми кажеш? — попитах аз.

Той се усмихна нервно.

Изскърцаха железни панти и вратата на слугинското помещение се отвори. Появи се едрата фигура на госпожа Таунсенд, с големи, зачервени от огъня бузи, осветена отзад.

— Ето! — подсмихна се тя. — Какво правите на студа вие двамата? — Погледна вътре към другите. — Ето ги тук на студа! Не ви ли казах, че са те? — Отново се обърна към нас. — Казах на господин Хамилтън: „Господин Хамилтън, Господ да ме убие, ако не чувам гласове отвън!“

„Въобразяваш си разни работи, госпожо Таунсенд, казва той. За какво ще стоят навън на студа, когато могат да влязат тук, където е приятно и топло?“ „Не знам, господин Хамилтън, отговарям аз, но ако не ме лъжат ушите, това там са те.“ И бях права. — Тя подвикна навътре: — Бях права, господин Хамилтън. — Протегна ръка и ни помаха да влизаме. — Е, идвайте! Ще загинете от студ вън!