Кейт Мортън
Изплъзване от времето (29)

Началото на края

Все известен факт е, че рано или късно тайните биват разкривани. Хана и Роби съумяха да запазят своята достатъчно дълго, цялата 1923-та, та и началото на 1924 година. Но както става с всички невъзможни любовни връзки, тя беше обречена.

На долния етаж слугите вече говореха. Новата прислужница на Дебора — Каролайн — запали фитила. Любопитната госпожица беше работила преди това в дома на небезизвестната лейди Пентроп (за която се носеше мълва, че е заложила капани на половината от бъдещите млади лордове в Лондон). Беше освободена с блестяща препоръка и с доста прилична сума, след като бе заварвала господарката си в не една и две компрометиращи ситуации. Всъщност не е било нужно да се тревожи за препоръката си, тъй като, когато дойде при нас, никой не се сети да й я поиска. Дебора я нае не заради уменията й да чисти, а заради способността да шпионира.

Винаги става ясно дали човек знае къде да търси, а тя знаеше много добре къде. Хартийки със странни адреси, измъкнати от огнището, преди да изгорят, следи от страстни бележки, оставени върху хартията за писане, пазарски чанти, в които едва ли има нещо повече от смачкани стари билети. А и не беше трудно да накараш останалите прислужници да си отворят устата. Веднъж вече внесла идеята за развод в разговорите им, тя им напомняше, че в случай на скандал най-вероятно щяха да се окажат без работа и да са първите, които ще бъдат освободени.

Тя бе достатъчно разумна да не ми задава въпроси, но всъщност и нямаше нужда. Много добре познаваше тайната на Хана. Вината е и моя, трябваше да съм по-внимателна. Ако умът ми не беше зает с други неща, щях да забележа, че Каролайн се кани да го направи, и можех да предупредя Хана. Боя се обаче, че по онова време не бях добра камериерка. За съжаление бях станала небрежна в задълженията си към Хана. Бях разсеяна. Преживявах свое собствено разочарование. От „Ривъртън“ бяха пристигнали новини от Алфред.

Следователно първият път, когато и аз, и Хана научихме за това, бе вечерта на оперното представление, когато Дебора дойде в спалнята на Хана. Вече й бях помогнала да облече рокля от бледа френска коприна, нещо средно между бяло и розово, и тъкмо оправях къдриците край лицето й, на вратата се почука.

— Почти съм готова, Теди! — каза Хана, измествайки поглед към образа ми в огледалото. Теди беше педантично точен. Мушнах фиба в една особено непокорна къдрица.

Вратата се отвори и в стаята с плавни стъпки влезе Дебора. Изглеждаше зашеметяваща в червената си рокля, с ръкави като криле на пеперуда. Седна на края на леглото и метна крак върху крак — истински порив на червен копринен вятър.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. Беше необичайно Дебора да идва тук.

— Сигурно очакваш с нетърпение „Тоска“? — попита я Хана.

— Обожавам Пучини — отвърна зълва й и извади от чантичката си кутийка с гримове. Отвори я с щракане и извади гилзата с червило. Много скоро устните й заприличаха на цифрата осем. После избърса ъгълчетата от петънцата. — Тъжно е влюбени да се разделят по този начин.

— В операта малко истории завършват с щастлив край — отбеляза Хана.

— Така е — съгласи се Дебора, — страхувам се, че и в живота е същото.

Хана сви устни и изчака.

— Нали разбираш — рече Дебора, поглаждайки веждите си пред огледалото, — че не ме интересува с кого спиш, щом глупавият ми брат предпочита да не забелязва.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. От изненада изпуснах фибата на пода.

— Интересува ме единствено бизнесът на баща ми.

— Нямах представа, че бизнесът има нещо общо с мен — отвърна Хана. Въпреки нехайния й глас усетих, че дишането й се учести.

— Не се прави на глупачка — скастри я Дебора и затвори кутийката с гримове с щракане. — Знаеш ролята си. Хората ни вярват, защото представляваме най-доброто и от двата свята. Подходът на модерния бизнес и старомодната увереност на наследството на фамилията ти. Прогрес и традиция рамо до рамо.

— Прогрес и традиция ли? Отдавна подозирам, че не само любов стои зад предложението на Теди за този абсурден брак — въздъхна Хана.

— Излишно е да остроумничиш — отвърна Дебора. — Ти и твоите близки се възползвате от свързването на фамилиите ни точно толкова, колкото и ние. След цялата каша, която баща ти забърка с имуществото си…

— Баща ми направи най-доброто, на което бе способен. — Хана силно се изчерви.

Дебора повдигна вежди.

— Така ли наричаш съсипването на един бизнес?

— Причината татко да изгуби бизнеса си бе войната. Просто нямаше късмет.

— Разбира се — рече Дебора, — ужасно нещо са войните. Хиляди нещастни хора. В това число и баща ти, много свестен човек. Толкова бе решен да не се предава, че тотално провали бизнеса си. Той беше мечтател, а не реалист като теб. — Тя леко се изсмя, застана зад Хана и ме избута настрани. Облегна се на рамото на Хана и се вгледа в отражението й в огледалото. — Не е тайна, че той беше против този брак. Известно ли ти е, че една вечер дойде да говори с баща ми? О, да. Каза му, че знаел какво си е наумил и да забрави, че ти някога ще се съгласиш. — Тя се изправи и в усмивката й проблесна тих триумф. Хана извърна поглед. — Но ти се съгласи, понеже си умно момиче. Разби сърцето на баща си, но и двамата знаехте, че нямаше почти никакъв друг избор. Къде щеше да си сега, ако не беше се омъжила за брат ми? — Тя замлъкна и повдигна оскубаните си вежди. — С този твой поет ли?

Стоях пред гардероба, неспособна да прекося стаята до вратата, и ми се щеше да съм някъде другаде. Видях, че червенината на Хана бе преминала. Тялото й се бе стегнало като на човек, който се готви да посрещне удар, без да знае откъде ще дойде.

— Ами сестра ти? — продължаваше Дебора. — Малката Емелин?

— Емелин няма нищо общо — отвърна Хана и гласът й потрепна.

— Обзалагам се, че е така — рече Дебора. — Къде щеше да е тя, ако не беше моето семейство? Малко сираче, чийто баща изгубва семейното богатство и си тегли куршума. И чиято сестра се среща тайно с един от нейните приятели. Щеше да е още по-лошо, ако онези гадни филмчета видеха бял свят!

Хана изпъна гръб.

— О, да — продължи Дебора, — знам всичко за тях. Нали не си мислиш, че брат ми има тайни от мен? — Тя се усмихна и ноздрите й се разшириха. — Теди знае как да постъпва. Ние сме истинско семейство!

— Какво искаш, Дебора?

Зълва й леко се усмихна.

— Да разбереш колко много ще изгубим всички ние дори от повей на скандал и защо на това трябва да се сложи край.

— А ако не се сложи?

Дебора въздъхна и взе чантичката на Хана от края на леглото.

— Ако не престанеш да се виждаш с него доброволно, ще се погрижа да нямаш повече тази възможност. — Тя затвори чантичката и я подаде на Хана. — Мъже с артистична нагласа като него, при това пострадали от войната, изчезват непрекъснато, горкичките. Хората дори не забелязват. — Пооправи роклята си и се запъти към вратата. — Или ти ще се отървеш от него, или аз ще го направя.

 

 

И така, „Суийт Дълси“ вече не беше безопасно място. Разбира се, Роби нямаше и представа за случилото се, докато Хана не ме изпрати с писмо с обяснение, посочвайки и мястото, където можеха да се срещнат за последен път.

Той се изненада, когато видя мен вместо Хана, и никак не му стана приятно. Внимателно взе писмото, огледа се, за да се увери, че съм сама, и едва тогава започна да чете. Косата му бе разчорлена, лицето му — покрито с набола брада. Бузите му бяха хлътнали, както и кожата около гладките устни, които леко помръдваха, докато произнасяха думите от писмото на Хана. От него се носеше миризмата на човек, който отдавна не се беше къпал.

Никога не бях виждала мъж в такъв натурален вид и не знаех накъде да гледам. Затова се извърнах към реката зад него. Щом свърши писмото, погледите ни се срещнаха и видях колко мрачни бяха очите му и колко отчаяни. Премигнах, извърнах поглед и си тръгнах веднага щом той заяви, че ще отиде на уреченото място.

Срещнаха се за последен път същата зима в Египетската зала на Британския музей. Беше дъждовна мартенска сутрин на 1924 година. Преструвах се, че чета представяне на Хауард Картър, докато Хана и Роби седнаха на срещуположните краища на една пейка пред експозицията на Тутанкамон. За целия останал свят имаха вид на непознати, обединени единствено от общ интерес към египтологията.

 

 

След няколко дни по молба на Хана помагах на Емелин да събере багажа си за преместването й в къщата на Фани. Докато живееше на номер седемнайсет, Емелин се разпростираше в две стаи и естествено нямаше как да се приготви навреме без помощ. Аз събирах зимните аксесоари на Емелин и меките играчки, подарък от ухажорите й, когато Хана дойде да провери докъде сме стигнали.

— Трябва да помагаш, Емелин — отбеляза по-голямата й сестра, — а не да оставяш Грейс да върши всичко.

По тона на Хана личеше колко е напрегната. Така беше от деня в Британския музей, но Емелин не забеляза. Беше твърде заета да прелиства дневника си. Цял следобед, седнала на пода с кръстосани нозе, разглеждаше жадно отрязъци от стари билети, рисунки, снимки и пламенни младежки драсканици.

— Чуй това — каза тя, — от Хари е. „Непременно ела у Дезмънд, иначе ще сме само ние тримата: Деси, твоят любим и Клариса.“ Не е ли убийствено смешно? Горката Клариса, наистина не трябваше да се подстригва късо.

Хана седна на ръба на леглото.

— Ще ми липсваш.

— Знам — отвърна Емелин и приглади с длан една смачкана страница от дневника си. — Но нали разбираш, че не мога да дойда в „Ривъртън“ с вас. Ще умра от скука.

— Убедена съм.

— За теб, мила, няма да е толкова скучно — внезапно добави Емелин, осъзнавайки, че може да я е обидила. — Знаеш, че не го мисля. — Тя се усмихна. — Не е ли странно как се развиха събитията?

Хана повдигна вежди.

— Искам да кажа, че когато бяхме момичета, ти беше тази, която копнееше да се махне. Забрави ли, че дори мечтаеше да станеш секретарка? — Емелин се разсмя. — Не помня дали изобщо стигна до там, че да поискаш от татко разрешение.

Хана поклати глава.

— Чудя се какво би казал той — отвърна Емелин. — Горкият стар татко. Спомням си, че бях ужасно ядосана, когато ти се омъжи за Теди и ме остави с него. Но не помня защо. — Тя щастливо въздъхна. — Нещата се промениха.

Хана стисна устни в търсене на подходящите думи.

— Щастлива си в Лондон, нали?

— Иска ли питане? — отвърна Емелин. — Истинско блаженство е.

— Добре. — Хана се изправи, за да си върви, но се разколеба и отново седна. — Знаеш ли, ако нещо се случи с мен…

— Ако те похитят марсианци от Червената планета? — попита Емелин.

— Не се шегувам, Емелин.

Сестра й рязко вдигна поглед нагоре.

— Известно ми е. Цяла седмица се мусиш.

— Лейди Клементайн и Фани винаги биха помогнали. Нали знаеш?

— Да, да — отвърна Емелин, — казвала си го и преди.

— Така е, но да те оставя сама в Лондон…

— Ти не ме оставяш — каза Емелин. — Аз оставам. И няма да съм сама. Ще живея с Фани. — Тя размаха ръка. — Ще се оправя.

— Знам — рече Хана. Погледите ни се срещнаха, но тя бързо извърна очи. — Оставям те.

Хана беше досами вратата, когато Емелин подхвърли уж между другото:

— Не съм виждала Роби напоследък.

Хана застина, но не обърна поглед назад.

— Вярно — потвърди тя. — Сега си давам сметка, че от дни не се е мяркал.

— Потърсих го, но малкият му шлеп не беше там. Дебора каза, че заминал.

— Така ли? — Хана стоеше като вкаменена. — И къде е отишъл?

— Не каза — начумери се Емелин. — Спомена, че ти може би знаеш.

— От къде на къде? — сви Хана рамене и се обърна. Избегна погледа ми. — Защо точно аз ще знам? Може би е някъде, където пише поезия.

— Нямаше просто така да замине. Щеше да ми каже.

— Не е задължително — сви Хана рамене. — Нали го знаеш? Непредсказуем е. — Тя повдигна рамене, сетне ги отпусна отново. — Както и да е, има ли значение?

— За теб може и да няма, но за мен има. Аз го обичам.

— О, Ем, не говори така — тихо рече Хана. — Не го обичаш.

— Напротив — отвърна Емелин. — Винаги съм го обичала. Откакто за пръв път пристигна в „Ривъртън“ и превърза ръката ми.

— Ти беше само на единайсет — напомни й Хана.

— Разбира се, и по онова време беше само детска любов — отвърна Емили. — Но беше началото. Оттогава всеки мъж сравнявам с Роби.

Хана стисна устни.

— Ами онзи от киното? А Хари Бентли, или още половин дузина други мъже, в които се влюби само в онази година? Беше сгодена за поне двама.

— Роби е различен — каза Емелин.

— И какво? — попита Хана, като не смееше да погледне сестра си. — Той някога давал ли ти е повод да мислиш, че изпитва същите чувства към теб?

— Сигурна съм, че го е правил — каза Емелин. — Не пропусна нито една възможност да излезем заедно. Знам, че не идва с мен, защото харесва приятелките ми. Никога не е крил, че ги смята за разглезени и мързеливи деца. — Тя кимна решително. — Сигурна съм, че има същите чувства. Обичам го.

— Не — отсече Хана с решителност, която стъписа Емелин. — Той не е за теб.

— Откъде знаеш? — попита Емелин. — Ти едва го познаваш.

— Познавам този тип мъже — отвърна Хана. — Войната промени много хора. Отидоха съвсем нормални млади мъже, а се върнаха променени. Повредени.

Сетих се за Алфред и нощта на стълбите в „Ривъртън“, когато призрачните спомени го връхлетяха, но бързо прогоних тази мисъл.

— Не ме е грижа — упорстваше Емелин. — Според мен е романтично. Бих искала да се грижа за него, да го лекувам.

— Мъже като Роби са опасни — рече Хана. — Те не могат да бъдат излекувани. Те са такива, каквито са. — Тя въздъхна нетърпеливо. — Имаш толкова много ухажори. Не можеш ли да намериш в сърцето си любов за някого от тях?

Емелин упорито поклати глава.

— Знам, че можеш. Обещай ми, че ще опиташ.

— Не искам.

— Трябва.

Тогава Емелин извърна поглед от сестра си и забелязах нещо ново в изражението й, нещо по-твърдо и по-непоклатимо.

— Хана, наистина не е твоя работа — с равен тон рече тя. — Аз съм на двайсет. Не желая да ми помагаш да вземам решения. Ти се омъжи на моята възраст и Бог е свидетел, че не се допита до никого за това решение.

— Не е същото…

— Нямам нужда от голяма сестра, която да ме надзирава във всичко, което правя. Вече не. — Емелин въздъхна и се обърна към Хана. Гласът й стана по-дружелюбен. — Нека се договорим. От този момент нататък всяка ще живее живота, който си избира. Какво ще кажеш?

Оказа се, че Хана вече няма какво да добави. Тя кимна в знак на съгласие и затвори вратата зад себе си.

 

 

В навечерието на заминаването ни за „Ривъртън“, докато опаковах последните рокли на Хана, тя седеше до перваза на прозореца и гледаше към парка, докато не угасна и последният лъч дневна светлина. Уличните лампи тъкмо се включваха, когато тя се обърна към мен:

— Била ли си влюбена някога, Грейс?

Въпросът й ме стъписа. Моментът, в който го зададе…

— Не… не бих могла да кажа, госпожо. — Поставих палтото й с лисичата опашка на дъното на големия куфар.

— Не знаеш дали си се влюбвала? — попита тя.

Избегнах погледа й. Опитах се да придам на гласа си безразличие. Надявах се тя да смени темата.

— В такъв случай, трябва да кажа не, госпожо.

— Може и да е късмет. — Тя се обърна с гръб към прозореца. — Истинската любов е като болест.

— Болест ли, госпожо? — Със сигурност ми призля в този миг.

— Не я разбирах, докато четях за нея в книгите и пиесите, в стихотворенията. Не разбирах кое кара иначе интелигентни и разумни хора да вършат такива екстравагантни и нерационални неща.

— А сега, госпожо?

— Да — въздъхна тя, — сега разбирам. Това е болест. Заразяваш се, когато най-малко очакваш. За нея няма лекарство. А понякога, в най-крайни случаи, може и да е фатална.

Лекичко затворих очи. За миг изгубих равновесие.

— Не и фатална, госпожо, със сигурност не.

— Да, може би си права, Грейс. Преувеличавам. — Тя ме погледна и се усмихна. — Разбираш ли, аз съм такъв случай. Държа се като героиня от ужасен евтин роман. — Хана замълча, но сигурно продължи да мисли в същата посока, тъй като след известно време поклати глава. — Знаеш ли, винаги съм си мислела, че вие с Алфред…

— О, не, госпожо — бързо отвърнах. — С Алфред никога не сме били нещо повече от приятели. — Почувствах жегването на хиляди игли по тялото си.

— Наистина ли? — Тя се умълча. — Какво ли ме е накарало да си го помисля?

— Не бих могла да кажа, госпожо.

Тя ме погледна, докато поглаждаше подгъва на копринената си рокля, и се усмихна.

— Притесних те.

— Не, съвсем не, госпожо. Просто… — Възползвах се от разговора. — Мислех си за едно писмо, което получих наскоро. Новини от „Ривъртън“. Какво съвпадение, че питате за Алфред точно сега.

— Нима?

— Да, госпожо. — Не можех да се спра. — Помните ли госпожица Старлинг, която работеше за баща ви?

Хана се намръщи.

— Слабата дама с безцветната коса ли? Имаше навика да върви на пръсти из къщата с кожена чанта.

— Да, госпожо, същата. — Надминах себе си. Погледът и гласът ми създаваха впечатлението, че ми е все едно. — Те с Алфред се оженили. Само преди месец. Сега живеят в Ипсуич и той се занимава с електрическия си бизнес.

— Затворих куфара и кимнах със сведен поглед. — А сега, ако ме извините, госпожо, мисля, че господин Бойл има нужда от мен долу.

Затворих вратата след себе си и останах сама. Притиснах длан до устните си, затворих очи и почувствах как раменете ми треперят, а в гърлото ми нещо напира.

Тялото ми, изглежда, изгуби равновесие и се свлякох на пода. Първо рамото ми сякаш проникна в стената. Жадувах да изчезна там, в пода, във въздуха.

Но останах да лежа неподвижна. Имам бегли спомени, че Теди и Дебора ме откриха в тъмния коридор на път за стаите си. Повикаха господин Бойл, за да ме преместят. Нищо не почувствах, нито срам, нито дълг. Какво значение имаше? Какво значение имаше всичко вече?

Изведнъж някъде на долния етаж нещо се строши, падаха чинии и прибори.

Затаих дъх. Очите ми се отвориха. Настоящето ме връхлетя и ме изпълни отново.

Разбира се, че имаше значение. Хана има значение. Сега повече от всякога тя имаше нужда от мен, тъй като се завръщаше в „Ривъртън“ без Роби.

Издишах на пресекулки. Изправих рамене и преглътнах. Наложих си да успокоя свитото си гърло.

Никаква полза нямаше да има от мен, ако се оставех на самосъжалението. Така се разсейвах от задълженията си.

Отблъснах се от стената, пригладих полата и оправих маншетите си. Изтрих сълзите.

Бях лична камериерка, а не някаква незначителна слугиня в домакинството. На мен разчитаха. Не можех да си позволя такива пристъпи на неблагоразумие.

Отново въздъхнах. Дълбоко. Съсредоточено. Кимнах си мислено и тръгнах с големи крачки надолу по коридора.

Докато изкачвах стълбите до моята стая, насилих се да затворя ужасяващата врата в ума си, през която за част от секундата бях надзърнала и видях съпруга, дома и децата, които можеше да имам.