Кейт Мортън
Изплъзване от времето (32)

Краят

Най-после. След деветдесет и девет години и моят край настъпи. Последната нишка, която ме държеше, се скъса и северният вятър ме отвява. Най-после се губя в нищото.

Чувам, че са неподвижни. Едва осъзнавам, че са там. Рут държи ръката ми. Маркъс лежи в края на леглото. Усещам топлината му в краката си.

На прозореца има още някой. Тя най-после излиза от сянката и аз се вглеждам в най-красивото лице. Това е майка ми, това е Хана, това не е нито едната от двете.

Усмихва се. Протяга ръка. Излъчва милосърдие и опрощение, и спокойствие.

Поемам я.

Стоя до прозореца. Виждам се на леглото, стара, крехка и бяла. Пръстите ни се докосват, устните ми мърдат, но не намират думи.

Дишане и издишане.

Хъркане.

Избавление.

Рут затаява дъх.

Маркъс вдига поглед.

Но мен вече ме няма.

Обръщам се и не поглеждам назад.

Моят край е дошъл. И изобщо не възразявам.