Кейт Мортън
Изплъзване от времето (31)

Изплъзване от времето

Той е тук. Маркъс си дойде. През последната седмица идва да ме види всеки ден. Понякога и Рут е с него, а друг път сме само двамата. Невинаги разговаряме. Често пъти той просто седи до мен и държи ръката ми, докато дремя. Харесва ми този безкрайно дружелюбен жест, утеха от детството, та чак до старостта.

Започвам да умирам. Никой не ми го е казал, но го виждам по лицата им, по приятното и меко изражение, по усмихнатите им очи, по любезния шепот и погледите, които си разменят. А и сама го чувствам.

Забързване.

Изплъзвам се от времето. Ограниченията, които съм съблюдавала цял живот, изведнъж изчезват. Изчезват секундите, минутите, часовете, дните. Те са просто думи. Остават ми само миговете.

Маркъс донася една снимка. Подава ми я и преди още да фокусирам поглед, знам коя е. Беше ми любима, и все още е. Направена е преди много години по време на археологически разкопки.

— Къде я намери? — питам аз.

— Нося я със себе си — отвръща той глуповато и прокарва ръка през израсналата си коса, огряна от слънцето. — През цялото време, докато ме нямаше. Надявам се, че не възразяваш.

— Радвам се — казвам аз.

— Исках твоя снимка. Тази винаги съм я харесвал, още от дете. Изглеждаш толкова щастлива.

— Наистина бях. Най-щастливата. — Разглеждам снимката още известно време и му я връщам. Той я поставя на нощното ми шкафче, за да я виждам винаги щом ми се прииска.

 

 

Събуждам се от дрямката. Маркъс е до прозореца, отправил поглед към полята. Първоначално ми се струва, че и Рут е в стаята, но не е тя, а някакъв друг човек. Или нещо друго. Появи се малко преди това. Тук е, оттогава. Никой друг не го вижда. Знам, че чака мен, и аз съм почти готова. Рано тази сутрин направих и последния запис за Маркъс. Всичко вече е приключено и изречено. Обещанието, което дадох, е нарушено и той ще узнае тайната ми.

Маркъс усеща, че съм се събудила. Обръща се и се усмихва със своята великолепна, широка усмивка.

— Грейс.

Отдалечава се от прозореца и застава до мен.

— Искаш ли нещо? Чаша вода?

— Да — отвръщам.

Оглеждам го. Стройното му тяло е облечено в широки дрехи, дънки и тениска, униформата на днешната младеж. По лицето му виждам момчето, което беше, детето, което ме следваше от стая в стая и задаваше въпроси, искаше да разказвам за местата, където съм била, за предметите, които съм извадила от земята, за голямата стара къща на хълма и за децата и тяхната игра. Виждам младия мъж, който ме очарова, когато съобщи, че иска да стане писател, и ме помоли да ми прочете някои свои произведения и да чуе мнението ми. Виждам порасналия мъж, оплетен в паяжината на скръбта, безпомощен, но отказващ помощ.

Помръдвам леко и се изкашлям. Трябва да го попитам нещо.

— Маркъс…

Той поглежда изпод кичур кестенява коса.

— Да, Грейс?

Изучавам очите му с надеждата да открия истината.

— Как си?

За негова чест той не се отнася формално към въпроса ми. Сяда, помага ми да се облегна на възглавниците, приглажда косите ми и ми подава чаша вода.

— Мисля, че ще се оправя — отвръща Маркъс.

Има толкова много неща, които бих искала да кажа, за да му вдъхна увереност. Но съм твърде немощна, твърде уморена. Успявам само да кимна.

 

 

Урсула влиза в стаята. Целува ме по бузата. Искам да отворя очи и да й благодаря за внимателното отношение към семейство Хартфорд, за това, че ги помни, но не мога. Маркъс се грижи за всичко. Чувам, че приема видеофилма, благодари й, уверява я, че ще се радвам да го гледам и че имам високо мнение за нея. Интересува се как е минала премиерата.

— Беше страхотно — отвръща тя. — Бях нервна както никога, но мина като по мед и масло. Дори се появиха един-два добри отзива.

— Видях ги — рече Маркъс. — Много добри статии в „Гардиан“. „Впечатляващо“, нали така се изразиха, „изтънчено, красиво“! Поздравления.

— Благодаря — казва Урсула. Съзирам нейната срамежлива и доволна усмивка.

— Грейс съжалява, че не успя да дойде.

— Знам. Аз също. Щях да се радвам да присъства. — Гласът й се оживява. — Дори моята собствена баба дойде. Чак от Америка.

— О! — възкликва Маркъс. — Това се казва проява на съпричастност.

— Всъщност е проява на романтизма й — обяснява Урсула. — Именно моята баба провокира интереса ми към тази история. Далечна роднина е на сестрите Хартфорд. Мисля, че е втора братовчедка. Родена е в Англия, по майка й се преселва в Щатите, още като дете, след като баща й умира в Първата световна война.

— Страхотно е, че е успяла да дойде и да види какво е вдъхновила.

— Дори и да исках, нямаше да мога да я спра — засмя се Урсула. — Баба Флорънс никога не е приемала „не“ за отговор.

Урсула се приближава. Усещам я. Вдига снимката от нощното шкафче.

— Не съм я виждала преди. Грейс изглежда толкова красива! Кой е този с нея?

Маркъс се усмихва. Усещам усмивката в гласа му.

— Това е Алфред.

Мълчание.

— Баба ми е твърде екстравагантна — казва той с любов. — Въпреки неодобрението на майка ми тя си намери любовник на сериозната възраст от шейсет и пет. Очевидно го е познавала години преди това. Той я откри.

— Много романтично — въздъхва Урсула.

— Да. Алфред беше страхотен. Не сключиха брак, но бяха заедно почти двайсет години. Грейс обичаше да казва, че някога го е оставила да си иде и за нищо на света няма да повтори грешката си.

— Съвсем в стила на Грейс — чувам Урсула да казва.

— Алфред обичаше да я дразни. Казваше, че е добре, че тя е археолог. Колкото повече остарявал, толкова повече нараствал интересът й към него.

Урсула се усмихва.

— Какво се случи с него?

— Умря в съня си преди девет години. Оттогава Грейс живее тук.

 

 

Топъл вятър нахлува през отворения прозорец и милва затворените ми клепачи. Според мен е следобед.

Маркъс е тук. Тук е от известно време. Чувам, че е край мен и скърца с писалката върху хартия, като от време на време въздиша, изправя се, отива до прозореца или в банята, или до вратата.

След известно време идва Рут. Тя е до мен, гали лицето ми и ме целува по челото. Усещам цветното ухание на пудрата й. Сяда.

— Да не пишеш нещо? — пита тя колебливо. Гласът й е напрегнат.

Бъди щедър, Маркъс. Тя се старае.

— Не съм сигурен — отвръща той и млъква. — Обмислям го.

Чувам ги как дишат и си говорят нещо.

— Инспектор Адамс ли?

— Не — отвръща Маркъс бързо. — Нещо по-различно.

— О?

— Грейс ми изпрати няколко записа.

— Не разбирам.

— Писма на запис.

— Не е споделила — тихо рече Рут. — Какво разказва?

— Много неща.

— А… мен споменава ли?

— Понякога. Разказва какво прави всеки ден, но и за миналото. Имала е удивителен живот, нали?

— Така е — отвръща Рут.

— Един цял век, от домашна прислужница до доктор по археология. Бих искал да пиша за нея. — Той млъква. — Нали нямаш нищо против?

— Защо да имам? — пита Рут. — Разбира се, че нямам нищо против.

— Не знам… — Усещам как Маркъс повдига рамене. — Просто си мислех, че може и да възразиш.

— Бих искала да го прочета — твърдо казва Рут. — Трябва да го напишеш.

— Ще бъде променено — обяснява Маркъс. — Нещо по-различно.

— Само не и криминална история.

Маркъс се усмихва.

— Няма. Няма да е криминална, а една приятна и безобидна история.

Мили мой! Такова нещо не съществува.

 

 

Будна съм. Маркъс седи до мен на стола и пише в бележника си. Вдига поглед.

— Здравей, Грейс! — усмихва се той. Оставя настрани бележника. — Радвам се, че си будна. Исках да ти благодаря.

Да благодари на мен? Повдигам вежди.

— За записите. — Хванал е ръката ми. — За разказите, които изпрати. Бях забравил колко много обичам истории, да ги чета, да ги слушам, да ги пиша. Откакто Ребека… Такъв удар… Просто не можех… — Поема дълбоко дъх и ми се усмихва. — Бях забравил колко са ми нужни историите.

Радост, или може би надежда, жужи затоплящо под ребрата ми. Искам да го окуража. Да го накарам да разбере, че времето е господар на перспективата. Безпристрастен господар, който действа безотказно. Трябва да съм направила някакво усилие, защото той тихо казва:

— Не говори. — Повдига ръка и ме гали нежно по челото. — Почивай си.

Затварям очи. Колко ли дълго лежа така? Спя ли?

Когато отново ги отварям, прошепвам с дрезгав глас:

— Има още един. Още един запис. — Посочвам скрина и той отива да провери.

Намира касетата, затрупана от снимки.

— Този ли?

Кимам.

— Къде е касетофонът ти? — пита той.

— Не, не сега, по-късно — бързо отговарям аз.

Той се изненадва за миг.

— След това — казвам аз.

Той не пита „след какво?“ Няма нужда. Мушва касетата в джоба на ризата си и я потупва. Усмихва ми се, идва при мен и ме гали по бузата.

— Благодаря ти — нежно казва. — Какво щях да правя без теб?

— Ще се оправиш — казвам аз.

— Обещаваш ли?

Не давам обещания, вече не. Но впрягам всичките си сили, за да се протегна и да хвана ръката му.

 

 

Здрач е. Познавам по виолетовата светлина. Рут е до вратата на спалнята ми с чанта под мишница, а очите й са загрижени.

— Не съм закъсняла, нали?

Маркъс става и взема чантата й, после я прегръща.

— Не, не си.

Ще гледаме филма, филма на Урсула, всички заедно. Семейно събитие. Рут и Маркъс го организират и като ги гледам как заедно правят планове, нямам намерение да им се бъркам.

Рут идва да ме целуне и поставя стол до леглото ми за себе си.

Още едно почукване по вратата. Това е Урсула.

Още една целувка по бузата ми.

— Успя. — Това е Маркъс, радва се.

— Не бих го пропуснала — отвръща Урсула. — Благодаря, че ме покани.

Тя сяда от другата ми страна.

— Ще спусна щорите. Готови ли сте? — пита Маркъс.

Светлината угасва. Маркъс придърпва един стол и сяда до Урсула. Прошепва й нещо, което я разсмива. Обгърната съм от приятното усещане за завършеност.

Зазвучава музика и филмът започва. Рут се пресяга и стисва ръката ми. Виждаме кола в далечината. Криволичи по черен път. На предните седалки мъж и жена пушат. Жената носи рокля с пайети и боа около шията. Стигат до автомобилната алея на „Ривъртън“ и колата се изкачва на билото. Къщата е огромна и студена. Идеално е уловила грандиозното, меланхолично величие. Един лакей ги посреща и се озовават в стаята на прислугата. Познавам по пода, по шумовете. Чаши за шампанско. Нервно вълнение. Нагоре по стълбите. Вратата се отваря. През стаята, и сме вън на терасата.

Тайнствено усещане. Сцената на празненството. Китайските фенери на Хана блещукат в тъмнината. Джаз бендът с кларнета. Щастливи хора танцуват чарлстон.

Чува се ужасен гръм и се събуждам. Във филма е, това е изстрелът. Заспала съм и пропуснах кулминационния момент. Няма значение. Знам как завършва филмът. На брега на езерото в имението „Ривъртън“, пред очите на две красиви сестри, Роби Хънтър, ветеран от войната и поет, се самоубива.

И, разбира се, знам, че не се случи точно това.