Кейт Мортън
Изплъзване от времето (17)

Снимката

Прекрасно мартенско утро. Цъфналите в розово храсти шибой под прозореца изпълват стаята с плътен сладникав аромат. Ако се опра на перваза и надникна към лехата, виждам листенцата по края, искрящи на слънцето. После ще дойде ред на прасковените дръвчета и на жасмина. Всяка година в този ред и още много години занапред ще бъде така. Дълго след като няма да ме има тук да им се радвам. Цветове на свежестта, на надеждата, на невинността.

Напоследък често си мисля за мама. За снимката в албума на лейди Вайълет. Защото я видях, както се досещаш. Няколко месеца след като за пръв път чух Хана да я споменава в онзи горещ летен ден при фонтана.

Случи се през септември 1916 година. Господин Фредерик бе наследил имението, лейди Вайълет (придържайки се безупречно към етикета, по думите на Нанси) бе напуснала „Ривъртън“ и се бе настанила в къщата в Лондон, а момичетата за неопределено време бяха изпратени да й помогнат, докато си подреди нещата.

По това време прислугата беше твърде малобройна — Нанси все повече се задържаше в селото, а Алфред, чийто отпуск бях очаквала с такова нетърпение, в крайна сметка не успя да си дойде. Отначало бяхме озадачени: нали беше в Англия, поне така сочеха писмата му, не беше и ранен, ала въпреки това щеше да прекара отпуска си във военна болница. Дори господин Хамилтън се затрудни да намери обяснение. Доста време си блъска главата, усамотил се в своето килерче с писмото на Алфред, а когато най-сетне се появи, избърса очи изпод очилата си и се произнесе. Единствено тайна мисия, за която нямал право да говори, можела да обясни отказа да си дойде. Предположението звучеше логично, как иначе да си обясним престоя в болница без наранявания?

С това въпросът приключи. Постепенно спряхме да го споменаваме и ето че в ранната есен на 1916 година, когато първите листа започнаха да капят и земята сякаш взе да се готви за наближаващите студове, аз се озовах в салона съвсем сама.

Бях почистила и заредила наново камината, оставаше само да избърша прахта. Прокарах кърпата по писалището, върнах се да повторя ръба, после се заех с дръжките на чекмеджетата, за да лъсне пиринчът до блясък. Това беше мое обичайно задължение всяка втора сутрин, та не мога да кажа с какво този ден бе по-различен. Защо точно тогава пръстите ми достигнаха лявото чекмедже, спряха се и отказаха да продължат работата си. Все едно първи предугадиха тайната мисъл, която ми се въртеше в главата.

Седнах за миг, вцепенена и объркана. Постепенно започнах да чувам звуците наоколо. Вятърът отвън, листата, които се удрят в прозорците. Тиктакането на часовника на камината, настойчиво отброяващ секундите. Дишането ми се учести от нетърпение.

С треперещи пръсти посегнах към чекмеджето. Дръпнах го бавно и внимателно, все едно се наблюдавах отстрани. Наполовина извадено, чекмеджето се наклони и съдържанието се плъзна напред.

Заставих се да спра. Ослушах се. Уверих се, че все още съм сама. После надникнах вътре.

И го видях. Под писалката и чифт ръкавици — албумът на лейди Вайълет.

Всякакво колебание изчезна. Злото бе наполовина сторено, сърцето ми затуптя в ушите и аз измъкнах албума, след което го сложих на пода.

Набързо го прелистих — снимки, покани, менюта, записки като в дневник, — търсейки въпросната година. 1896, 1897, 1898…

Най-сетне я открих: снимка на цялото домакинство от 1899 година, с позната форма, но различно разположение. Прислугата в две дълги редици зад редицата на семейството. Лорд и лейди Ашбъри, майорът в униформа, господин Фредерик — толкова млад и далеч по-спретнат — Джемайма и една непозната, която взех за Пенелопи, покойната съпруга на господин Фредерик, и двете с издути кореми. Едната носеше Хана, а другата — нещастното момченце, чиято слаба кръв щеше да стане причина за скорошната му смърт. Самотно дете стоеше в края на редицата до нани Браун (сякаш на сто години още тогава). Дребно русо момченце: Дейвид. Пълно с живот и светлина; в блажено неведение какво му готви бъдещето.

Отместих очи към редиците на прислугата. Господин Хамилтън, госпожа Таунсенд, Дъдли…

Дъхът ми спря. Вгледах се в ококорените очи на млада прислужница. Не можех да я сбъркам. И то не защото приличаше на майка ми — съвсем не. По-скоро защото приличаше на мен. Косата и очите й бяха по-тъмни, ала приликата бе повече от очевидна. Същата дълга шия, топчеста брадичка, извити вежди, които й придават решителност.

И което беше най-удивителното — много повече от видимата прилика, — майка ми се усмихваше. Което можеше да отгатне само човек, който я познава. То не бе израз на веселост или приветливост, а нещо като неволен мускулен спазъм, който би се възприел като игра на светлината от онези, които не я познаваха. Само че аз не се подадох на заблудата. Мама се усмихваше в отговор на някаква своя мисъл. Сякаш тя единствена знаеше тайната…

 

 

Маркъс, прощавай за прекъсването, но се наложи да приема неочакван посетител. Седя си тук, радвам се на шибоя и ти разказвам за мама и ето че на вратата се почука. Очаквах да нахълта Силвия с подробности за нейния приятел или за някой друг от дома, но не. Появи се Урсула, онази от киното. Не чуваш името й за пръв път, нали?

— Дано не те притеснявам — рече тя.

— Съвсем не — отвърнах аз и оставих уокмена.

— Няма да ти отнема много време. Бях наблизо и ми се стори, че ще е глупаво да тръгна обратно за Лондон, без да се отбия.

— Ходили сте в къщата.

— Снимахме сцената в градината — кимна тя. — Светлината бе просто съвършена.

Разпитах я за сцената, бях любопитна да чуя точно коя част от историята са филмирали този ден.

— Сцена с ухажване — обясни тя. — Много романтична. Всъщност една от любимите ми. — Изчерви се и тръсна глава, а бретонът й се залюля като завеса. — Много странно. Аз съм писала репликите, отначало само драсканици върху белия лист, които зачерквах и преправях стотици пъти и въпреки това толкова се развълнувах, като ги чух.

— Романтична душа си — казах аз.

— Така излиза — и наклони глава на една страна. — Нелепо, нали? Изобщо не познавам истинския Роби Хънтър. Създадох си представа за него от стиховете му, от написаното за него от други. И все пак… — Замълча, притеснено вдигна вежди. — Чак се плаша, че се влюбвам в свое собствено творение.

— И какъв е твоят Роби?

— Страстен. Изобретателен. Предан. — Подпря брадичка на дланта си и се замисли. — Най-възхитителното му качество обаче е надеждата. Толкова крехко чувство. Някои казват, че бил поет на изгубената вяра, но аз не съм сигурна. Винаги откривам по нещо позитивно в стиховете му. Умението да налучка някаква възможност сред ужасите, които е преживял. — Поклати глава, очите й се присвиха от състрадание. — Трябва да е било неизразимо трудно. Един чувствителен младеж е въвлечен насила в опустошителен конфликт. Цяло чудо е, че са могли да продължат напред въпреки отнетите години. Да обичат отново.

— И аз веднъж бях обичана по този начин — казах аз. — Той замина за фронта, пишехме си. Писмата ми помогнаха да си изясня какво точно изпитвам. На него също.

— Беше ли променен, когато се върна?

— О, да, те всички бяха променени.

— Кога го загуби? — нежно попита тя. — Съпруга си.

В първия момент не я разбрах.

— О, не — опитах се да обясня. — Той не бе мой съпруг. С Алфред не се оженихме.

— Прости ми, помислих си… — и направи жест към сватбената снимка на тоалетката.

Поклатих глава.

— Това не е Алфред, а Джон, бащата на Рут. За него се омъжих. Бог ми е свидетел, не биваше.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Джон беше страхотен танцьор на валс и страхотен любовник, но не и съпруг. То и аз не бях много добра съпруга. Изобщо не бях мислила да се женя, нали разбираш. Съвсем не бях готова.

Урсула се изправи, взе снимката. Прокара палец по горния ръб.

— Хубав мъж е бил.

— Да — съгласих се. — Това трябва да ме е привлякло.

— И той ли беше археолог?

— Не, за бога. Джон беше чиновник.

Урсула се сепна и върна снимката на място.

— Предположих, че сте се запознали чрез работата си. Или в университета.

Поклатих глава. През 1938 година, когато се запознахме, ако някой бе подхвърлил, че един ден ще уча в университет, щях да го накарам да се прегледа. Какво остава да бъда археолог. Работех в ресторант — „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Цял ден поднасях пържена риба на върволица гладници. На управителката, госпожа Хейвърс, й допадна идеята да наеме бивша прислужница в голямо имение. Обичаше да разправя, че никой не умеел да лъска приборите по-добре от момичетата от прислугата.

— С Джон се запознахме случайно. В танцов клуб. Макар и с нежелание, съгласих се да излезем с една приятелка. И тя беше сервитьорка. Пати Евъридж: никога няма да забравя това име. Което е странно. Изобщо не я чувствах близка. Работехме на едно място, избягвах я доколкото можех, макар че не беше лесно. От жени като нея просто не можеш да се отървеш. Направо лепка. Все си пъхаше носа в чуждите работи. Пред нищо не се спираше. Сигурно си бе наумила, че съм твърде затворена, не обсъждах с другите момичета в понеделник сутрин прекарването на уикенда, затова взе да настоява да отида на танците и не се отказа, докато не се съгласих да се срещнем в клуба „Маршъл“ в петък вечер.

Въздъхнах и продължих:

— Момичето, с което имах среща, така и не се появи.

— Но се е появил Джон? — попита Урсула.

— Да — отвърнах, припомняйки си задименото помещение, високия и неудобен стол в ъгъла, на който седях и оглеждах тълпата за Пати. Засипа ме с извинения, когато се видяхме, но вече бе късно. Нямаше връщане назад. — Вместо да съм с нея, запознах се с Джон.

— И се влюби?

— И забременях.

Урсула зяпна от изумление.

— Разбрах какво е станало четири месеца след тази първа среща. След месец се оженихме. Така се правеше навремето. — Наместих се, за да опре гърбът ми във възглавницата. — За наш късмет войната се намеси и ни спести маскарада.

— Отишъл е да воюва?

— И двамата заминахме. Джон се записа доброволец, а аз отидох в една военнополева болница във Франция.

— Ами Рут? — объркано попита тя.

— Евакуираха я, в семейството на англикански пастор и съпругата му. Там изкара годините на войната.

— Всичките? — шокира се Урсула. — Как понесе толкова дълга раздяла?

— Ходех да я виждам през отпуските. Редовно получавах писма: с клюки от селото и разни глупости, произнесени от амвона. И доста мрачни описания на местните деца.

Ужасена, Урсула не спираше да клати глава.

— Не мога да си представя… Четири години сте били разделени.

Поколебах се дали мога да й отговоря, да й дам някакво обяснение. Как признава една жена, че майчинството не й се е удало? Че още от самото начало Рут ми беше като чужда? Че сладкото чувство за съдбовна свързаност, за което са писани книги и митове, не ми е било присъщо?

Чувството ми на съпричастност трябва да се бе изчерпало. По Хана и другите в „Ривъртън“. С непознатите не ми беше трудно, можех да се грижа за тях, да им вдъхвам кураж, дори да ги утешавам пред прага на смъртта.

Просто ми беше много трудно отново да си позволя да изпитам близост. Предпочитах случайните кратки познанства. Бях отчайващо неподготвена за емоционалните изисквания на родителството.

Урсула ми спести необходимостта от отговор.

— Заради войната, предполагам — тъжно рече тя. — Нужни са били жертви. — Посегна и стисна ръката ми.

Усмихнах се, направих усилие да не го изтълкува като фалш. Почудих се какво ли ще си помисли, ако научи, че не само не съжалих за решението си да отпратя Рут, но и се радвах, че съм далеч. Че след цяло десетилетие смяна на една скучна работа с друга и поредица безсъдържателни връзки, неспособна да загърбя случилото се в „Ривъртън“, се вкопчих в тази сламка, войната, защото в нея открих смисъл.

— Значи чак след войната реши да станеш археолог?

— Да — отвърнах с неочаквано дрезгав глас. — След войната.

— Защо точно археология?

Отговорът на този въпрос е толкова сложен, че успях да кажа само:

— Получих прозрение.

— Сериозно? — грейна тя. — По време на войната?

— Нагледах се на толкова смърт и разруха. Много неща като че ли ми се избистриха.

— Предполагам.

— Започнах да се замислям върху преходността. Един ден, казах си, хората ще забравят, че някога се е случило всичко това. Войната, загиналите, разрушенията. Е, не през първите няколко века или дори хилядолетия, но рано или късно то ще избледнее. Ще заеме мястото си сред пластовете на миналото. В съзнанието на хората всичко ще бъде изместено от други зверства и ужаси.

Урсула поклати глава.

— Трудно ми е да си го представя.

— Само че е неизбежно. Пуническите войни, Пелопонеската война, Битката при нос Артемизий. Всички те са сведени до кратки глави в учебниците по история.

— Спрях се. Настървението бе стопило силите ми, отне въздуха от дробовете ми. Не съм свикнала да изговарям толкова много думи наведнъж. Гласът ми изтъня, когато продължих: — Обсеби ме мисълта да разкрия миналото. Да го срещна лице в лице.

Урсула се усмихна, тъмните й очи заблестяха.

— Много добре те разбирам. И аз по същата причина правя исторически филми. Разкриваш миналото и се опитваш да го пресъздадеш.

— Така е, не бях се сещала да го формулирам по този начин.

— Ти ме очарова, Грейс. Толкова пълноценен живот си имала.

— Чиста илюзия — казах аз и свих рамене. — Дай на някого достатъчно време и той ще постигне много повече.

— Излишно е да скромничиш — засмя се Урсула. — Не ще да е било толкова лесно. Жена, прехвърлила петдесет, при това майка… да се опитва да получи университетско образование. Имаше ли подкрепата на съпруга си?

— По това време вече бях сама.

— Но как успяваше? — ококори се тя.

— Дълго време учех задочно. Денем Рут беше на училище, имах и съседка с добро сърце, госпожа Финбар, на която я оставях вечер, когато бях на работа. — Поколебах се дали да кажа и останалото. — Имах и късмет, не си плащах сама таксите.

— Имала си стипендия?

— Нещо такова. Най-неочаквано получих известна сума пари.

— Съпругът ти — поиска да уточни Урсула, вдигнала вежди съчувствено — във войната ли загина?

— Не, той оцеля. Но не и бракът ни.

Погледът й отново се плъзна към сватбената снимка.

— Разведохме се, когато се върна в Лондон — продължих аз. — Времената страшно се бяха променили. Буквално всеки беше преживял толкова много. Не виждах никакъв смисъл да остана обвързана със съпруг, когото не харесвах. Той замина за Америка и се ожени за сестрата на служител в разузнаването, с когото се запознал във Франция. Горкият, скоро след това загина в катастрофа.

— Много съжалявам… — поклати глава Урсула.

— Не си го слагай на сърце. Не ме жали. Беше толкова отдавна. Вече ми е трудно дори да си го спомня. Имам само откъслечни спомени, все едно от сънища. Виж, на Рут много й липсва. Тя така и не ми прости.

— Защото не останахте заедно?

Кимнах утвърдително. Бог ми е свидетел, неспособността ми да й осигуря достоен за възхищение баща е едно от нещата, които помрачават отношенията помежду ни.

Урсула въздъхна.

— Питам се дали и Фин ще изпитва същото някой ден.

— Значи вие с баща му…

Тя поклати глава.

— Нямаше да се получи. — Произнесе думите с такава категоричност, че предпочетох да не задълбавам. — Да сме само двамата е по-добре.

— Кой го гледа днес? — попитах.

— Майка ми. Последния път, когато се обадих, ядяха сладолед в парка. — Тя тръсна ръка да погледне часовника си. — Господи! Не съм усетила кога е минало толкова време. Най-добре да вървя, не искам да й дотежи.

— Не вярвам да й е дотежало. Особени са отношенията между баби, дядовци и внуци. Всичко е толкова просто.

Така ли е наистина? — запитах се. Да, струва ми се. За хубаво или лошо, детето отнема част от сърцето ти, но с внуците е различно. Няма ги оковите на гузната съвест и отговорността, които обременяват майчинските взаимоотношения. Просто си свободен да обичаш.

 

 

Когато ти се роди, Маркъс, бях направо зашеметена. Изпитах прекрасно, изненадващо непознато усещане. Чувства, заглушени преди десетилетия, с чиято липса бях свикнала да се справям, внезапно се пробудиха, избликнаха. Ти беше моето съкровище. Моето откритие. Толкова силна бе обичта, че ми причиняваше болка.

С напредването на годините стана мое приятелче. Ходеше подире ми из къщата, отвоюва си свое място в кабинета ми и се зае да изучаваш картите и рисунките, които бях натрупала от моите пътувания. Въпроси, хиляди въпроси, на които никога не се изморявах да отговарям. Тайничко си въобразявам, че имам поне малък принос, за да се превърнеш в такъв прекрасен мъж…

 

 

— Тук трябва да са — мърмореше Урсула, ровейки в чантата си за ключовете.

Внезапно ми се прииска да я задържа.

— И аз имам внук. Маркъс. Пише романи за мистерии и загадки.

— Знам — усмихна се Урсула и спря да рови. — Чела съм книгите му.

— Наистина ли? Винаги ми е приятно да го чуя.

— Много са хубави.

— Да ти кажа ли една тайна?

Тя закима енергично и се приведе към мен.

— Аз не съм ги чела — прошепнах. — Поне не докрай.

— Обещавам да не те издавам — засмя се тя.

— Много се гордея с него. И се старая, честна дума. Всяка една започвам твърдо решена да стигна до края, но колкото и да ме увличат, стигам някъде до средата. Обожавам умело заплетените загадки, като тези на Агата Кристи например, но, изглежда, съм твърде мекушава. Не ми допадат кървавите описания, които толкова се харесват напоследък.

— А си работила във военнополева болница?!

— Е, войната е едно, убийството — съвсем друго.

— Може би следващата му книга…

— Може би — съгласих се аз. — Макар че нямам представа кога ще я видим.

— Спрял е да пише?

— Преживя тежка загуба.

— Четох за съпругата му. Много съжалявам. Аневризма беше, нали?

— Да. Станало внезапно.

— И баща ми от това почина — поклати глава Урсула. — Бях четиринайсетгодишна. И не бях у дома, а на лагер от училище… — Тя въздъхна. — Казаха ми чак като се върнах.

— Но това е ужасно.

— Скарахме се, преди да замина. За някаква глупост. Вече дори не си я спомням. Треснах вратата на колата и не се обърнах назад.

— Била си млада. Всички млади са такива.

— И досега не минава ден да не мисля за него. — Тя стисна очи за миг-два. Пропъди спомените. — Кажи за Маркъс. Как е той?

— Беше тежък удар за него. Не спира да се обвинява.

Урсула сякаш не се изненада. Като че ли й бе познато чувството за вина с неговите особени проявления.

— Не знам къде е — изтърсих неочаквано.

— В какъв смисъл? — учуди се Урсула.

— Изчезна. И Рут не знае къде е. Вече почти година.

Урсула недоумяваше.

— Но все пак… добре ли е? Не сте ли се чували? Не ви ли е писал?

— Изпрати няколко картички. Но без обратен адрес. Боя се, че не иска да го търсим.

— О, Грейс — възкликна младата жена и се взри в очите ми. — Толкова съжалявам.

— И на мен ми е мъчно — признах аз.

И тогава й казах за записите. И колко много ми се иска да те намеря. Друго просто не успявам да измисля.

— Чудесно си се сетила — възкликна тя. — Къде ги пращаш?

— Разполагам с един адрес в Калифорния. Негов приятел отпреди години. Там ги изпращам, но дали стигат до него…

— Не се съмнявам, че ги получава.

Това бяха просто думи, добронамерени уверения, но аз имах нужда да чуя нещо повече.

— Така ли мислиш? — попитах.

— Да — твърдо отсече тя, пълна с увереността на младите. — Така мисля. Сигурна съм, че ще се върне. Нуждае се от пространство и време да осъзнае, че няма вина. Каквото и да беше направил, нищо нямаше да промени. — Изправи се и се приведе над леглото ми. Взе уокмена и нежно го сложи в скута ми. — Не спирай да разговаряш с него, Грейс — рече тя, после се приведе по-близо и ме целуна по бузата. — Той ще се върне у дома. Ще видиш.

 

 

Ама че съм и аз! Как изпуснах от внимание главното? Разказвам ти неща, които вече са ти известни. Колко егоистично от моя страна. Бог ми е свидетел, нямам време за подобни отклонения. Войната се разпростря в полята на Фландрия, майорът и лорд Ашбъри бяха отдавна погребани, а все още предстояха две дълги години на кръвопролития. Какво опустошение! Млади мъже от далечни краища на света, въвлечени в един кървав танц на смъртта. Майорът, после и Дейвид…

Не, нямам нито сили, нито желание да го преживея отново. Достатъчно ми тежи самият спомен. Затова да се върнем в „Ривъртън“. Януари 1919 година. Краят на войната е настъпил, Хана и Емелин, прекарали последните две години в лондонската къща при лейди Вайълет, тъкмо пристигат да живеят при баща си. И двете са променени: пораснали са. Хана е на осемнайсет, готви се да бъде представена в обществото. Емелин е на четиринайсет, тръпне да прекрачи в света на възрастните. Игрите от предишни години са забравени. А след смъртта на Дейвид е изоставена и Голямата игра. (Правило номер три: играе се от трима, ни повече, ни по-малко.)

Едва ли не първото, с което Хана се заема след пристигането си, е да изрови китайската кутия от тавана. Видях я, макар тя да не ме забеляза. Проследих как внимателно я сложи в платнена торба и я отнесе при езерото.

Скрила съм се там, където пътеката между фонтана с Икар и езерото се стеснява, наблюдавам я. Отнася торбата с кутията в стария навес за лодки. Спира, оглежда се, аз приклякам зад храстите, за да не ме види.

Тя стига до края на скалите, обръща се и отброява три малки стъпки в посока към езерото, после спира. Прави същото и втори, и трети път, накрая коленичи на земята и отваря торбата. Отвътре се показва малка лопата. (Трябва да я е взела тайно от Дъдли.)

Започва да копае. Отначало й е трудно, заради камъните по брега на езерото, но след време достига пръстта отдолу и успява да загребва все повече. Спира едва когато купчината пораства до половин метър.

Изважда китайската кутия от торбата и я слага на дъното на дупката. Тъкмо да я затрупа с пръст, но се спира. Отново взима кутията, изважда отвътре една от мъничките книжки. Откопчава медальона си, слага вътре книжката и едва тогава връща кутията в дупката и я заравя.

В този момент тръгнах да се връщам. Господин Хамилтън ще вземе да ме потърси, ако отсъствам твърде дълго, а той не е склонен да търпи провинения. В кухнята кипи оживление. В ход е подготовката за първата официална вечеря, откакто избухна войната, и господин Хамилтън за кой ли път подчертава, че очакваните гости имат важна роля в бъдещето на семейството.

Самата истина. А доколко важна — изобщо нямаше как да се досетим.