Метаданни
Данни
- Серия
- Питър Браун (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beat the Reaper, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джош Базел. Анатомията на Питър
ИК „Обсидиан“, София, 2009
Американска. Първо издание
Редактор: Димитрина Кондева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-200-8
История
- — Добавяне
5
Грабвам мобилния телефон на Скиланте от ръцете му и го усуквам, докато се строши.
— Говори, задник такъв! — заповядвам му аз.
Той свива рамене.
— Какво да ти кажа? Докато съм жив, моят човек Джими няма да се обади в Бруклин.
— На кого няма да се обади в Бруклин?
— На един човек на Дейвид Локано, който може да се свърже с него в затвора „Бомонт“.
Свивам ръка в юмрук.
— Спокойно! — казва ми Скиланте. — Това е само в случай, че умра.
Вдигам го от леглото, като го хващам за отпуснатата кожа между челюстта и врата му. Суха е като на гущер.
— В случай, че умреш? — повтарям. — Ти луд ли си? Болен си от рак! Ти вече си умрял!
— Д’се н’дяваме… че не — казва той задавено.
— Няма смисъл да се надяваме!
Той измърморва нещо. Пускам главата му, за да разбера какво.
— Какво?
— Доктор Френдли ще ме оперира. Той казва, че можем да победим болестта.
— Кой е този доктор Френдли, по дяволите?
— Той е известен хирург!
— И оперира в тази болница?!
— Оперира в целия град. Работи със собствен екип, който ходи с него.
Алармата в главата ми се включва. Засега я изключвам.
— Двамата с него ще победим болестта — твърди Скиланте.
Удрям му един шамар. Лекичко.
— Престани с тези глупости — казвам аз. — Само защото ти умираш, няма да ме повлечеш със себе си. Обади се и откажи връзката с Локано.
— Не — казва тихо той.
Този път шамарът е малко по-силен.
— Слушай, тъпак такъв — казвам му аз. — Шансовете ти да оживееш и без това не са добри. Не ме карай да те убивам веднага.
— Не можеш да ме убиеш.
— Защо не, ако няма никаква разлика?
Той отваря уста да каже нещо, но вместо това само примигва. Започва отново, но пак не успява. Накрая се разплаква. Обръща глава настрани и се свива като бебе, доколкото му позволяват системите.
— Не искам да умра, Мечок — казва той през сълзи.
— Ами никой не те пита. Престани.
— Доктор Френдли каза, че имам шанс.
— Хирурзите винаги казват така, когато искат да си купят малко по-дълга яхта.
Алармата в главата ми пак се включва. Пак я спирам. Скиланте ме сграбчва за ръката. Неговата прилича на ръката на шимпанзе.
— Помогни ми, Мечок.
— Ще ти помогна, ако мога — отговарям аз. — Обади се и откажи човека.
— Само ме вкарай в операционната.
— Казах ти, че ще го направя, ако мога. Обади се на човека.
— Ако ме вкараш в операционната и изляза жив от тук, ще му се обадя. Обещавам. Няма да кажа на никого, докато съм жив. Все пак няма да живея вечно.
— Ей! Защо говориш така? — казва някой зад мен.
Обръщам се и виждам двама лекари, които влизат в стаята. Единият е кльощав, изтощен лекар от нашата болница с престилка, а другият е дебелак на петдесет и пет — шест години. Не познавам нито единия, нито другия. Дебелият е червендалест, с особено дръзка прическа, която трябва да прикрие плешивината му. Но това не е най-интересното.
Най-интересното е бялата му престилка, която стига до коленете. Престилката му е покрита с емблеми на лекарства като якето на автомобилен състезател. И е кожена. Още по-якото е, че всяка емблема е точно на това място от тялото, където би трябвало да действа лекарството: „Ксоксоксокс“ (произнася се „зозоксозокс“) е на сърцето, „Ректилифин“ е на дебелото черво и т.н. На чатала само наполовина (защото престилката е отворена) се вижда познатото лого на лекарството за ерекция „Пропулсатил“.
— Страшна престилка — отбелязвам аз.
Лекарят ме поглежда внимателно, като се опитва да разбере дали не се подигравам с него, но и аз не знам, така че не може да разбере.
Затова само пита:
— От болницата ли сте?
— Аха.
— Аз съм доктор Френдли.
Страхотно. Не бих му дал и колата си за ремонт.
— Тази сутрин ще оперирам този пациент — продължава той. — Подгответе го.
— Той вече е готов — отговарям аз. — Съгласен е на всичко, само и само да оживее.
Доктор Френдли ме потупва по рамото. Поне има добър маникюр.
— Естествено, че е съгласен — казва той. — Не ми се подмазвайте. Имам си асистенти за тази работа.
Поглеждам го безизразно.
— Ако ми потрябвате, някой ще ви съобщи по пейджъра — добавя той.
Опитвам се да измисля някаква причина, за да не си тръгна от тук, но не успявам. Разсейвам се — първо от факта, че на престилката на доктор Френдли има лого на „Маринир“ на мястото на бъбреците, а после от миризмата на асистента му.
Която внезапно разпознавам. Очите на асистента — кървясали и с тъмни кръгове под тях — се стрелват към мен, когато се обръщам.
— Сянката на хирурга? — питам го аз.
— Аха — отговаря той. — Благодаря, че ме остави да спя.
Дъхът му е отвратителен.
Преди да изляза, се обръщам към Скиланте и му заръчвам:
— Гледай да не умреш, докато се върна.
Когато излизам от крило „Анадейл“, в лявото ми ухо се чува пронизителна аларма.
Опитвам се да си представя какво би ме посъветвал професор Мармосет, най-великият от всички лекари.
Задавам му въпроса почти на глас: „Професор Мармосет? Какво да правя, по дяволите?!“
Представям си как поклаща глава: „Нямам никаква представа, Ишмаел[1]“.
Майната му. Изваждам мобилния си телефон. Казвам „Мармосет“ и натискам зеления бутон.
Една сестра, която минава покрай мен, подхвърля:
— Тук не е разрешено да се използват мобилни телефони.
— Аха — отговарям аз.
Един абсурдно дрезгав и сексапилен женски глас казва по телефона:
— Здравейте. Аз съм Файърфокс, автоматичен телефонен секретар. Кого търсите?
Все едно ми говори вагина.
— Мармосет — казвам аз.
— Професор Мармосет в момента не вдига телефона си. Искате ли да го потърся?
— Да — казвам на проклетото нещо.
— Представете се, моля.
— Ишмаел.
— Един момент, моля — казва Файърфокс. — Искате ли музика, докато чакате?
— Яж лайна — отговарям аз.
Но се случва обратното. Машината ми пуска една песен на Стинг.
— Не можах да го открия — казва най-сетне Файърфокс. — Искате ли да оставите съобщение?
— Да — отговарям, като преглъщам сълзите си от яд, че се налага да разговарям с това чудовище.
— Заповядайте. Можете да запишете съобщението си сега.
— Професор Мармосет… — започвам и чувам бипкане.
Следва тишина. Изчаквам няколко секунди. Нищо не се случва.
— Професор Мармосет — повтарям. — Току-що чух бипкане. Не знам дали това означава, че съобщението е започнало да се записва или е спряло да се записва. Обажда се Ишмаел. Наистина трябва да говоря с вас. Обадете ми се, моля ви.
Оставям и двата номера — на пейджъра и на мобилния си телефон, макар че се налага да прочета втория от табелката с името ми, закачена на стетоскопа. Не си спомням кога за последен път съм го давал на някого.
После се чудя дали да не се обадя на Сам Фрийд — човека, който ме вкара в Програмата за защита на свидетелите. Фрийд обаче е в пенсия и не знам как да се свържа с него. А изобщо не съм подготвен да говоря със заместника му.
Пейджърът ми звъни и аз поглеждам да не е Мармосет. Вместо това прочитам съобщение, което ми напомня, че колкото и зле да е положението, винаги може да стане още по-зле.
„KADE SI? AKO NE DOIDE6 NA SEDIA6TATA VIZITACIA SI UVOLNEN.“
Дори в добрите дни по-скоро бих разговарял с представител на застрахователна компания, отколкото да ходя на седяща визитация. А сега, когато някакъв тъпанар, за когото не съм се сещал от години, има доста добър шанс да направи така, че или да ме очистят, или да се наложи отново да бягам, перспективата за седяща визитация е направо смазваща.
Независимо дали ще „DOIDA“ или не, най-вероятно съм „PRECAKAN“.