Джош Базел
Анатомията на Питър (15)

13

Първо се качвам на горния етаж, за да си взема антибиотиците и антивирусните медикаменти, които моите студенти предвидливо са ми оставили в пластмасова чашка — толкова са много, че едва се събират в нея.

— Сър, може би трябва да проверите…

— Няма време — отговарям аз.

Набирам някакъв произволен код на пациент, за да отворя един шкаф за течности, и вадя от там бутилка вода с 5% декстроза.^[1]

Отварям със зъби капачката и изгълтвам лекарствата.

И какво ще стане, ако студентите ми са объркали дозата?

Най-вероятно животът ми няма да се съкрати чак толкова много.

 

 

Часовникът ми постоянно ми изкарва ангелите, докато се качвам към кабинета на хирурга.

Намръщеният специализант на доктор Френдли се подпира на стената пред кабинета. Той ме поглежда кисело и се отдалечава.

След като чукам и преди доктор Френдли да каже „Какво?“, минава толкова много време, че ми идва да започна да си блъскам главата във вратата. Не отговарям, а просто влизам.

Кабинетът на гостуващия хирург е направен така, че да прилича на истински кабинет. Има дъбово бюро, зад което да седнете, преди да съобщите лошата вест, а стената е декорирана с тапет от медицински дипломи, които изглеждат доста добре от разстояние.

Френдли седи зад бюрото. На ръба на бюрото, точно до него, седи Стейси от фармацевтичната компания и изглежда искрено изненадана, че ме вижда. Когато забелязва, че я гледам, Френдли се навежда и слага ръката си на бедрото й, точно на ръба на късата рокля. Всичко й се вижда.

— Какво става? — пита ме Френдли.

— Искам да участвам в операцията на мистър Лобруто.

— Не може. Защо?

— Защото е мой пациент. Бих искал да помогна, ако е възможно.

Френдли се замисля.

— Какво пък. Ако не си ти, ще бъде моят специализант от тази болница, така че за мен няма значение. Оставям на теб да му съобщиш.

— Ще отида да го намеря — казвам аз.

— Започвам в единайсет, с теб или без теб.

— Добре.

Стейси ми хвърля някакъв поглед, но аз съм толкова отвратен, че дори не се опитвам да разбера какво иска да ми каже.

Просто излизам.

 

 

Пресмятам, че за да стигна навреме за операцията на Скиланте, трябва да свърша работа като за четири часа през следващите два часа, а след това да свърша работа за още четири часа в двата часа след операцията. Веднага разбирам, че това означава да натоваря моите студенти с повече отговорности, отколкото е обичайно (или законно) в такива случаи, а освен това през цялото време да държа поне по един моксфан под езика си. За да съм на чисто от морална гледна точка, поне не давам моксфан на студентите си.

Започваме. Преглед на пациентите. Шибан преглед на шибаните пациенти. Отиваме при тях, събуждаме ги, светим с фенерче в очите им и ги питаме дали още са живи — толкова бързо, че дори онези, които разбират английски, не схващат какво правим или какво ги питаме, по дяволите. После им сменяме системите, проверяваме артериите и тъпчем лекарства във вените им. След това светкавично попълваме картоните им. Ако са в изолатора за туберкулозноболни, в който не трябва да се влиза без костюм и маска, теглим една майна на хигиенния контрол и просто влизаме и излизаме по най-бързия начин.

Като стана дума за контрол, през цялото време трябва да избягваме и двата отряда за епидемиологичен контрол, които се опитват да ме пипнат и да проверят какво става с пробата от човека със задника, която разнасям в кръвта си. Мястото от убождането на иглата вече почти не ме боли, а и точно сега нямам време за тези глупости.

Докато минаваме от стая в стая, отново и отново преоткриваме какво впечатляващо място са болниците: място едновременно за хора, които ужасно бързат, и за други, които са толкова бавни, че никога не успяват да се отдръпнат навреме.

Дори спасяваме живота на няколко души — ако наричате поправянето на грешно предписаните лекарства на някой пациент „спасяване на живота“. Проблемът най-често е в някоя сестра, която се готви да инжектира двойно по-голяма доза, понеже умножава милиграмите по фунтове, а не по килограми телесно тегло, но има и по-екзотични случаи: например някоя сестра, която се готви да инжектира „Комбивир“ на пациент, който се нуждае от „Комбивент“.

На няколко пъти се налага да помагаме на хора да вземат трудно решение, от което зависи дали ще живеят или не. Това също не ни отнема много време. Ако имаше очевидно решение, те вече щяха да са стигнали до него и тъй като очевидно няма такова, просто нищо не ги съветваме. За това си има форуми в интернет.

— Ходете си — казвам на моите студентчета, когато приключваме.

Останали са ми деветдесет секунди до началото на операцията.

— Искаме да гледаме операцията — казва едното.

— Защо? — питам ги аз.

Но пък може да помогнат с нещо.

Така че всички хукваме към операционната.

 

 

В предоперационната зала няма никой друг, освен анестезиолога. Сестрата пита кога ще дойде Френдли, дали аз ще попълня документите и кога най-сетне ще докарат шибания пациент.

Попълвам документите със скоростта и прецизността на сеизмограф. После изстрелвам децата да попрочетат нещо за коремната хирургия, а аз лично отивам да докарам Скиланте.

 

 

— Здраво ти го начуках, Мечок — казва ми неочаквано той, докато чакаме асансьора.

Скиланте все още е в леглото си на колелца.

— Абсолютно вярно — казвам аз.

— Имам предвид, че ти го начуках повече, отколкото исках.

Пак натискам бутона за повикване.

— Така ли? — казвам разсеяно.

— Аха. Мислех, че Пюрето е в Аржентина.

— Не те разбирам.

— Но той е тук, в Ню Йорк. В момента. Току-що научих.

— Исках да кажа, че не знам кой е този Пюрето, да му го начукам.

Предполагам, че може да е някой от по-малките братя на Порното, които са мекушави копелета и този прякор би им отивал.

— Извинявай — казва Скиланте. — Имам предвид Порното. Забравих, че двамата бяхте приятели.

— Какво?

Асансьорът пристига. Пълен е.

— Чакай малко — казвам на Скиланте и се обръщам към останалите. — Всички вън. Този пациент е болен от заешки грип.

Когато хората избягват, ние се качваме и вратите се затварят, натискам същия бутон, който натисна Стейси сутринта, за да спре асансьора.

— Сега ми кажи за какво говориш, по дяволите.

— Порното — казва Скиланте. — Вече го наричат Пюрето заради лицето му.

— Порното е мъртъв. Аз го хвърлих от един прозорец.

— Ти наистина го хвърли от един прозорец.

— Да, наистина.

— Но той не умря.

За секунда не казвам нищо. Знам, че това не е вярно, но стомахът ми казва друго.

— Глупости! — отсичам аз. — Бяхме на шестия етаж.

— Не казвам, че му е било приятно.

— Ебаваш ме.

— Заклевам се в света Тереза.

— Порното е жив?!

— Аха.

— И е тук?!

— В Ню Йорк е. Мислех, че е в Аржентина. Отиде да живее там, за да се научи да се бие с нож.

Скиланте заговаря още по-тихо, защото очевидно се притеснява да продължи.

— За да те намери и да ти отмъсти — продължава той.

— Ами… това е просто страхотно — казвам аз най-сетне.

— Съжалявам. Мислех си, че ако умра, ще имаш малко време. Но сега разбирам, че нямаш, това искам да кажа. Ако наистина умра, сигурно ще ти останат само няколко часа, за да се махнеш от града.

— Благодаря, че ми каза.

За да не фрасна Скиланте, удрям с длан бутона на асансьора и отново се понасяме към операционната.