Джош Базел
Анатомията на Питър (23)

21

Когато излизам на улицата, вече съм свободен човек. Отказал съм се от всичко. Повече никога няма да лекувам пациенти. Каквото и да са ми дали лекарската престилка и съкращението пред името ми, вече ще живея без тях. Разделям се със свещеническия сан, без да съм блудствал с нито едно момче от църковния хор.

Би трябвало да се чувствам ужасно, знам. Учих цели осем години, за да стана лекар. Всъщност нямам нищо друго. Нямам друга професия. Дори нямам къде да живея, защото никъде няма да се чувствам в безопасност.

Но странно защо пронизващият вятър, който вдига ледени зрънца от тротоара, ми се струва като вятъра в пролетна нощ, пълна със светулки и пияни млади жени.

И всъщност се чувствам доста добре.

Все пак съм в Ню Йорк. Мога да отида в някой хотел, да си взема стая и да се обадя на Програмата за защита на свидетелите. След това мога да отида в някой музей или да гледам някой филм. Мога да отида да се повозя на ферибота до Стейтън Айланд. Сигурно е по-добре да не го правя, защото всички хора от мъжки пол на Стейтън Айланд са или мафиоти, или ченгета, но все пак мога. Мога да отида и да си купя някоя книга, а после да си я чета в някое кафене.

Мамка му, колко ми беше противно да съм лекар!

Мразя тая професия още от медицинската академия. Безкрайното страдание и смъртта на пациентите, на които трябва да спасявам живота, но не мога — или защото никой не би могъл, или защото аз не съм достатъчно добър в професията. Мръсотията и корупцията. Убийственото работно време.

А най-вече мразех тази болница, тази Звезда на смъртта в Ню Йорк, тази флуоресцентна Мория, Католическата болница в Манхатън.

Бях лекар толкова дълго, колкото можах да го понеса. Знам, че дължа нещо на обществото, и докато бях лекар, всеки ден си го връщах.

Но не мога да плащам повече. Ако се оставя да ме убият, след като съм дал осем години от живота си, това няма да помогне на никого. Даже ще ми попречи да се захвана с нещо друго, в което ще бъда по-полезен на хората. Защото нямам какво повече да направя в тази професия.

И това със сигурност не е краят на света. Може да започна работа в социална кухня, след като се установя някъде. На бас, че готвачите от социалните кухни не ги съдят толкова често, колкото лекарите.

Сещам се за фразата „пациентът е в цикъл“, която научих от доктор Френдли, и започвам да се смея.

После обаче се сещам за нещо друго и спирам, все едно някой е заковал с пирони краката ми за тротоара. Спирам толкова рязко, че едва не падам.

Започвам да мисля, за да открия къде може да бъркам.

И продължавам да мисля.

Но вече няма нужда.

Защото сега съм сигурен, че знам как мога да спася крака на момичето с остеосаркомата.

 

 

Застанал насред вятъра и калта, изваждам мобилния си телефон и се опитвам да се свържа с хирургията. Никой не вдига.

Ортопедията. Заето.

Акфал. От телефона се разнася симфонията на Дворжак „Из Новия свят“, което означава, че Акфал е с пациент на ядрено-магнитен резонанс.

Междувременно в края на улицата спират две лимузини и от тях слизат шестима мъже, без да си говорят помежду си.

И шестимата са с дълги палта, под които крият оръжията си. Има един по-тъмен и един мексиканец, но останалите четирима приличат на американци от планинските щати. С джинси и маратонки. И сбръчкани лица от твърде много време под слънцето в някакви ферми из Уайоминг и Айдахо, за които си мислят, че никой друг не знае.

Аз съм ходил в някои от тези ферми. По работа, ако разбирате какво искам да кажа.

На ъгъла на улицата бандата се разделя на две групи, за да блокира всички изходи. Поглеждам през рамо. Още две коли.

Разполагам с около половин секунда, за да реша дали да прекося улицата и да изчезна, или да се върна в болницата.

Аз съм идиот. Избирам болницата.

 

 

Хуквам обратно по ескалаторите към етажа, където са операционните зали. Ако онези отвън са първите, така ще си спечеля малко време, защото ще започнат да претърсват болницата отдолу нагоре.

Ако.

Втурвам се през реанимацията, където момчетата от интензивното продължават да ровят в стаята на Скиланте и да търсят разпечатката от ЕКГ-то му. В крайна сметка ще се сетят, че може да се разпечата нова. Примерно след един месец.

На стената в съблекалнята на хирургическото отделение има монитор, на който е показан графикът на операциите. Според него момичето с остеосаркомата е с отрязан крак от три часа. Което е невъзможно, защото съвсем скоро говорих с нея и още си беше с два крака. Поне пише в коя стая се намира — на горния етаж.

Но когато стигам там, някакъв смотаняк с престилка и маска мие пода и в стаята няма никой друг. Това вероятно означава, че номерът на стаята е сбъркан в графика на операциите, но няма гаранция.

— Кога е следващата операция? — питам чистача.

Той само свива рамене. А когато се обръщам, за да изляза, мята на шията ми телена жица.

Готино. Сигурно ме чака тук още откакто ме е чул да си говоря с момичето с остеосаркомата пред нейната стая. Играе рисковано, за да задържи само за себе си всички пари, които Локано ще плати за убийството ми. И е от онези психопати, които обичат да убиват с жица.

От жицата лесно става примка, не е трудно да се отървете от нея, а също и да я скриете — дори в болнична престилка. Но само психопатите използват жица. Никой нормален човек не би искал да бъде толкова близо до жертвата си. Едва успявам да вдигна ръка пред гърлото си, преди да я стегне.

Тогава осъзнавам, че това няма да ме убие. Поне не веднага. След като съм вдигнал ръката си пред гръкляна, а тръбичките на стетоскопа ми са попаднали под жицата от двете страни на шията ми, психопатът не може да упражни толкова сила, че да прекъсне артериите, макар да е кръстосал телта зад врата ми. Може да прекъсне вените, които са по-близо до повърхността от артериите, но това само ще спира кръвта да не изтича от главата ми. Вече усещам нарастващата топлина и налягането. Но поне за известно време няма да изгубя съзнание.

Тогава обаче този тип опъва настрани краищата на жицата и я раздвижва, сякаш реже с трион — прекалено чевръсто, за да се възползвам, че не съм в примка — и телта се врязва в дланта и врата ми. Психопатът се е подготвил. Главата на стетоскопа издрънчава на пода.

Очевидно смъртта ще е бърза.

Забивам пета в крака му. Той обаче носи обувки с метални върхове. Естествено, че носи такива обувки — като всеки удушвач психопат. Значи очаква това. Металният връх на обувката поддава малко и той изръмжава от болка, но това не променя плановете му. Можете да минете с кола през такива обувки, без да премажете краката в тях.

Ето защо аз здраво блъскам назад, като се опитвам да избутам и двамата. Естествено, той очаква и това, така че стабилно се подпира на операционната маса с бедрата си.

Но все пак битката се води на мой терен. Забивам крак в педала, който освобождава спирачките на масата, и когато залитаме назад, това го изненадва.

Приземявам се върху него на пода. Чувам удовлетворително хриптене, когато му изкарвам въздуха. Но не изпуска жицата.

Така че протягам свободната си ръка назад и сграбчвам една шепа коса отляво на главата му — глупакът не се е подстригал. После се изправям до седнало положение, като го издърпвам нагоре през рамото си и същевременно го завъртам настрани.

Това работи само ако удушвачът е десняк или поне е кръстосал дясната си ръка над лявата. Но вече не са ми останали кой знае какви възможности.

Получава се: когато се премята над мен, жицата вече не е около шията ми.

Психопатът се удря в пода доста силно, останал без част от косата си, обърнат по гръб с главата към мен. При това положение вече не е много трудно да изпълня серия от редуващи се лакътни и саблени удари в лицето му — фрас-фрас-фрас — докато не изгуби съзнание и не започна да кърви от тила.

После несигурно се изправям на крака.

Не си избрал най-добрия ден да миеш пода, задник такъв.

 

 

В коридора с медицински материали между операционните зали използвам един телбод, за да затворя раната на дланта си. Болката е влудяваща, но поне ще мога да използвам ръката си. Превързвам врата си с бинт. Не мога да направя кой знае какво, без да се гледам, а най-близкото нещо до огледало, което намирам в коридора, е една метална табла за инструменти.

Докато си слагам нова престилка, погледът ми спира на етажерката, на която са подредени стоманени контейнери с хирургически инструменти за различните операции. На етикетите пише неща като „ТОРАКОСТОМИЯ“ и „БЪБРЕЧНА ТРАНСПЛАНТАЦИЯ“.

Отварям кутията, на която пише „ТОМИЯ НА ГОЛЕМИ КОСТИ“. Избирам си един нож с вградена дръжка, който прилича на мачете, и срязвам отстрани крачола на панталоните си. След това го залепям за бедрото си с лейкопласт.

Когато се приближавам до умивалника, за да се измия от кръвта, там има един санитар, който се почесва под мишницата с малката като игла камера на лапароскопа — преди лекарите със скафандри, които трябва да предпазят пациента от инфекция, да пъхнат същия този лапароскоп в корема на същия този пациент.

Санитарят ми хвърля един поглед и побягва.

 

 

Минавам от операционна в операционна, докато намеря момичето с остеосаркомата. Така е най-бързо. Когато я намирам, тя вече е в безсъзнание и анестезиологът държи маската на лицето й.

Тя лежи гола на операционната маса. Санитарите се карат кой да й избръсне срамните косми, макар че това всъщност не е необходимо.

Когато ме вижда, операционната сестра опулва очи.

— Не носиш маска! Нито шапка! — изкрещява той.

— Няма значение — отговарям аз. — Къде е хирургът?

— Изчезвай от залата!

— Кажи ми кой ще прави операцията.

— Не ме карай да викам охраната!

Аз протягам ръка и го потупвам по престилката, като при това я замърсявам, и той изпищява. Ако операцията изобщо се проведе, току-що я отложих с половин час.

— Кажи ми къде е шибаният хирург — казвам му аз.

— Тук съм — чувам глас зад гърба си.

Обръщам се. Лицето му над маската има патрициански черти.

— Какво правиш в моята операционна, по дяволите?

— Жената няма остеосаркома — казвам му аз.

— Така ли? — отговаря спокойно той. — А какво има?

— Ендометриоза. Кърви само когато е в цикъл.

— Туморът е на фемура — казва лекарят. — Чак долу, на дисталния й фемур.

Очите му спират на превръзката на гърлото ми. Сигурно кръвта е избила.

— Лекар ли си? — пита ме той.

— Да. Това е мигрирала маточна тъкан. Има такива случаи.

— Например?

— Не мога да дам пример. Един професор ми каза за това.

Каза ми го всъщност професор Мармосет, докато летяхме с един самолет. Разказваше ми за простотиите, които се учат в медицинската академия и които никога не се срещат в истинския живот.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал — отбелязва лекарят.

— Мога да проверя за документирани случаи в интернет — продължавам аз. — Пациентката има маточна тъкан в предната глава на квадрицепса, прикрепена към периостеума. Можете да я отстраните. Ако вместо това й отрежете крака, в патологията ще проверят и ще разберат, че аз съм бил прав. И ще ви разкатаят. Ще ви разкатаят всичките в тази стая. Аз лично ще се погрижа за това.

Посрещам погледите на всички — лекари, санитари и сестри.

— Хм — казва хирургът.

Вече се чудя дали ще се наложи да изцапам и неговата престилка.

— Добре, успокой се — казва накрая той и сам си сваля престилката. — Ще отида да проверя за други документирани случаи.

— Благодаря — казвам аз.

— С кого имах удоволствието да разговарям? — пита ме той. — Искам да знам в случай, че грешиш, за да мога да накарам да те уволнят.

Успех, тъпако.

— Брона Мечока — подхвърлям през рамо, докато излизам от операционната.

 

 

На площадката на ескалатора обаче ме чака засада: по един убиец във всеки край и двама, които се возят към горния етаж.

Мамка му, мисля си аз. Колко общо са тези бе?

За момент си представям как се превръщам в Рамбо, изтръгвам от стената един дозатор с гел за ръце на спиртна основа и го използвам като напалм, но после решавам, че опожаряването на болница, пълна с пациенти, е недопустимо. Ето защо се връщам на аварийното стълбище, отекващо от предпазливите стъпки на хора, които ме търсят, и изтичвам три етажа нагоре, като се опитвам да не вдигам никакъв шум.

Връщам се на етажа, на който работех. В бърлогата си.

Което има някои предимства. Например точно там скрих пистолета на онзи тъпанар, който се опита да ме обере.

Сега само трябва да го намеря.

 

 

Изобщо не мога да си спомня къде оставих пистолета. Когато се опитвам да си припомня този момент, веднага потъвам в мъгла от изтощение и странични ефекти от стимулантите.

Затова решавам да използвам един от номерата на професор Мармосет.

Според професор Мармосет никога не трябва да се опитвате да си спомните къде сте оставили нещо. Вместо това си представяте, че трябва да го оставите някъде сега, а после отивате там. Защо да избирате друго място от онова, на което сте го оставили предишния път? Човекът е стабилно същество. Все пак всеки ден се събуждаме като едни и същи хора. Просто не си вярваме.

Така че аз решавам да опитам. Напрягам мозък. Представям си как е 5:30 ч. сутринта, аз трябва да скрия един пистолет и не мисля за нищо друго.

Така се озовавам в стаята за обяд на сестрите. При древните учебници на високата етажерка, които не са били използвани от началото на победоносния възход на интернет. При една голяма книга за централната нервна система на немски език.

И зад нея е пистолетът.

Още едно на нула за Мармосет.

 

 

Когато излизам от стаята на сестрите, виждам по един от убийците в двата края на коридора. Претърсват стаите. И се приближават към мен.

Ако искам стандартна престрелка, мога да отида в успоредния коридор от другата страна на сестринската стая и да стрелям от там. По този начин, освен че ще убия неизвестен брой цивилни, ще привлека вниманието на всички въоръжени хора в цялата болница. За момент се замислям за този вариант, но после го отхвърлям. Все пак познавам момчетата от охраната на болницата.

Вместо това се скривам в една стая зад мен, в която няма пациенти. Знам това, защото точно преди операцията на Скиланте изписах единия, а другият пациент в стаята беше онази жена, която намерих умряла тази сутрин. В нашата болница нищо не се случва толкова бързо, че някой дори да се е престорил, че сменя чаршафите след тях.

Претърсвам шкафчетата. Най-голямата болнична нощница, която успявам да намеря, е среден размер. Събличам се в банята, напъхвам се в студената дреха, която ми е малка, и скачам в леглото, в което е умряла жената.

Няколко минути по-късно в стаята влизат двама от убийците.

Аз съм отпуснат на леглото. Те ме поглеждат. Аз също ги поглеждам. Глупавият пистолет, който съм насочил към тях под чаршафа, сякаш всеки момент ще се разпадне в ръката ми. По-голямата част от теглото му е в куршумите.

Опитвам се да не ги поглеждам в очите. Но дори така ми е ясно как им изглеждам в сравнение с останалите пациенти, след като са претърсили толкова много стаи. Изглеждам прекалено едър и силен, дори с глупавата превръзка на врата си. Абсолютен позьор.

Двамата едновременно бръкват под саката си. Насочвам пистолета на тъпанаря към по-близкия и натискам спусъка.

Ударникът изщраква, но не се случва нищо. Пак натискам спусъка. Чувам още едно изщракване. В рамките на две секунди го натискам още шест пъти и спусъкът започва да се огъва. Проблемът не е в куршумите, а в самия ударник или и аз не знам в какво.

По дяволите тъпия евтин пистолет! Замерям ги с него и посягам към хирургическия нож, който съм залепил на бедрото си.

След това те явно ме зашеметяват с електрошоков пистолет.

 

 

Свестявам се.

Лежа по лице в някакъв коридор, върху балатум на квадратчета. Двамата, които ми държат ръцете, очевидно са печени: поне един от тях е стъпил на гърба ми, така че не мога да се претърколя напред. Ножа ми го няма. Виждам предимно обувки. Чувам предимно смях.

— Направи го, по дяволите — казва някой. — Прилошава ми, като го гледам.

— Не бързай, това е прецизна операция — отговаря друг и пак се разнася смях.

Трескаво се озъртам. Отляво има алуминиева врата. Хладилна камера. Все още съм в болницата.

През рамо успявам да видя един човек, който е приклекнал зад мен и държи огромна пластмасова спринцовка, пълна с кафява течност.

— Чухме, че по-рано през деня са те заразили с нещо гадно, но не си умрял — казва ми той. — Затова решихме да те заразим с нещо още по-гадно.

— Не, не ми казвай… — успявам да изфъфля аз.

Но той го казва:

— Ще ти напълня задника с лайна!

Ще умра от смях. Междувременно все още съм облечен с шибаната болнична нощница, която е вдигната отзад. Спринцовката се забива в лявата половина на задника ми и мафиотът ми инжектира цялата кафява пареща доза. Поне преди това не забравя да освободи въздушното мехурче.

— Докато Пюрето пристигне, ще си готов — казва ми той.

След това явно ме зашеметяват повторно.