Джош Базел
Анатомията на Питър (4)

2

Едно лято в колежа отидох в Ел Салвадор да работя като доброволец по регистрацията за гласуване на местните племена. В едно от селата, където бях, някакъв алигатор отхапа ръката на едно момче, докато ловеше риба, и детето щеше да умре пред очите ми, ако един от другите американски доброволци не се беше оказал лекар. Точно в този момент реших и аз да уча медицина.

Слава на бога, това изобщо не е вярно. Всъщност аз почти не съм се вясвал в колежа, но когато кандидатствате в медицинска академия, трябва да си приготвите някаква подобна история. Или това, или как в детските години сте боледували от някаква болест, която е била излекувана толкова успешно, че сега можете да работите по сто и двайсет часа седмично и пак да сте доволни от живота.

Историята, която в никакъв случай не бива да разказвате, е, че сте поискали да станете лекар, защото дядо ви е бил лекар, а той винаги ви е бил пример в живота. Не знам защо е така. Сещам се и за по-неподходящи причини някой да поиска да следва медицина. Освен това моят дядо наистина беше лекар и наистина ми беше пример в живота. Доколкото мога да преценя, двамата с баба ми бяха преживели една от най-вълнуващите любовни истории на двайсети век, а освен това бяха последните наистина свестни хора на Земята.

Двамата притежаваха особено достойнство, лишено от чувство за хумор, до което никога не съм успявал да се доближа, и безкрайно съчувствие към онеправданите, което едва успявам да си представя. Бяха духовни хора и, изглежда, искрено се наслаждаваха на играта „Скрабъл“, обществената телевизия и четенето на дебели, полезни книги. Дори се обличаха официално. И макар че бяха граждани от един изчезващ вид, те проявяваха разбиране към онези, които не бяха като тях. Например, когато майка ми, напушена до припадък, ме родила в някакъв ашрам в Индия през 1977 г., а после поискала да продължи към Рим с приятеля си (баща ми), дядо и баба пристигнали със самолет и ме откарали в Ню Джързи, където ме отгледаха.

И все пак няма да е честно да твърдя, че съм поискал да стана лекар, защото обичах и уважавах дядо и баба — мисля си, че дори не ми е хрумвало да го направя преди един определен момент от живота ми, осем години след като ги убиха.

 

 

Двамата бяха убити на 10 октомври 1991 г. Бях на четиринайсет години и след четири месеца щях да стана на петнайсет. Прибирах се вкъщи от един приятел към шест и половина вечерта, което през октомври в Уест Ориндж е достатъчно късно, за да се палят лампите. Лампите вкъщи не бяха запалени.

По това време дядо ми вече не се занимаваше с хирургия, но продължаваше да работи като лекар доброволец, а баба ми работеше на доброволни начала в библиотеката на Уест Ориндж, така че и двамата трябваше да са се прибрали. Освен това стъклото на входната врата — от онова стъкло, в което има въздушни мехурчета и изглежда мътно — беше счупено, все едно някой го беше разбил, за да отвори вратата отвътре.

Ако някога ви се случи нещо такова, веднага се махайте от там и се обадете в полицията. В къщата все още може да има някой. Аз обаче влязох, защото се уплаших, че дядо и баба ще пострадат, ако не го направя. Вие вероятно също ще влезете.

Двамата бяха между дневната и трапезарията. Баба ми беше простреляна в гърдите и лежеше по гръб в дневната, а дядо ми, който се беше превил на две, след като го бяха простреляли в корема, лежеше по очи в трапезарията. Ръката на дядо държеше ръката на баба.

Бяха мъртви от известно време. Кръвта се беше просмукала в килима и лепнеше по обувките ми, а после, когато легнах на него, и по лицето ми. Обадих се на 911, след което отидох и легнах между тях.

В спомените ми цялата картина е в ярки цветове, което е интересно, защото сега знам, че когато осветлението е слабо, човешкото око всъщност не различава цветовете. Мозъкът ни си представя какви би трябвало да бъдат цветовете и ги полага вместо нас.

Знам, че зарових пръсти в сивите им коси и се притиснах в тях. Когато линейката най-сетне пристигна, единственото, което можеше да се направи, беше да ме махнат от там, та полицаите да фотографират мястото на престъплението, преди общинските служители от моргата да откарат труповете.

 

 

Особената ирония в историята на дядо и баба беше и това, че бяха преживели един много по-сложно организиран опит за убийство петдесет години по-рано. Според легендата двамата се бяха запознали в Беловежката гора в Полша през зимата на 1943 г., когато са били на петнайсет — съвсем малко по-възрастни от мен в деня, когато ги намерих убити. Двамата заедно с група свои връстници, наскоро хванали гората, се криели в снега и се опитвали да избият достатъчно голям брой от членовете на хайките за лов на евреи, които действали в този район, така че поляците да ги оставят на мира. Никога не са ми казвали какво точно е включвало това, но очевидно е било доста ожесточено, защото през 1943-та Херман Гьоринг е имал вила в южния край на Беловежката гора, където заедно с гостите се е обличал като римски сенатор, и със сигурност е знаел кой друг живее в същата гора. Освен това един заблуден взвод от шеста армия на Хитлер изчезнал безследно в тази гора през същата зима, докато се придвижвал към Сталинград. В интерес на истината в Сталинград и без това щяха да загинат до един.

В крайна сметка дядо и баба били заловени с измама. Някакъв човек от Краков на име Владислав Будек някак си успял да им съобщи, че братът на баба ми, който работел в Краков като шпионин на епископа на Берлин^[1], е бил заловен и транспортиран в „гетото“ Подгуже, временна спирка по пътя към лагерите на смъртта. Будек твърдял, че може да измъкне брата на баба ми срещу 18 000 злоти, или каквито там проклети пари са използвали по онова време. И тъй като дядо и баба нямали пари, а освен това не вярвали много на този човек, отишли сами в Краков, за да проверят как стоят нещата. Тогава Будек се обадил на полицията и ги предал, при което ги пратили в Аушвиц.

Типично за дядо и баба, по-късно те разказваха, че са извадили голям късмет, като са ги изпратили в Аушвиц, защото това не само било по-добре от варианта да ги застрелят в някаква гора, но и от варианта да ги изпратят в лагер на смъртта^[2].

В Аушвиц те на два пъти успели тайно да си разменят писма и според тях това било достатъчно, за да преживеят много по-лесно всички лишения, докато ги освободят.

 

 

Погребението беше организирано от вуйчо Бари, брата на майка ми, който беше откачил и беше станал ортодоксален евреин. Дядо и баба със сигурност се изживяваха като евреи — бяха посещавали и подкрепяли Израел и бяха изумени колко бързо светът е започнал да описва тази страна в най-черни краски — но за тях това означаваше, че имат определени морални и интелектуални задължения, а не че религията е нещо повече от измама, изцапана с кръв. Освен това майка ми вече беше изпробвала всички форми на бунт още преди Бари да започне, така че сигурно единственото, което му оставаше, беше да се облича като жител на еврейско гето в Полша от средата на XIX век.

Майка ми дойде на погребението и ме попита имам ли нужда да остане при мен в САЩ и не искам ли да отида при нея в Рим. Баща ми ми направи услугата да не се преструва изобщо: вместо това ми изпрати дълго, донякъде трогателно писмо за отношенията си със собствените си дядо и баба и за това, че всъщност никога не се чувстваш по-голям, независимо колко остаряваш.^[3]

Не беше трудно да убедим Бари да ме остави да живея в къщата на дядо и баба. На петнайсет вече бях много едър, а маниерите ми бяха като на застаряващ лекар от полско-еврейски произход. Обичах да играя бридж например. Освен това Бари и жена му не харесваха идеята собствените им четири деца да живеят с някой, който е бил изоставен при раждането, а по-късно е намерил дядо си и баба си жестоко убити. Ами ако някой ден и аз станех опасен?

Ами ако, наистина. Умен ход, мистър и мисис Бари!

 

 

В действителност аз сам търсех опасността. Както всяко друго американско дете на мое място примерите ми бяха Батман и Чарлс Бронсън в „Смъртоносно желание“. Не разполагах с техните средства, но нямаше нужда да правя и техните разходи. Дори не бях сменил килимите в къщата.

Реших, че нямам друг избор, освен сам да се заема със случая. Всъщност продължавам да мисля така и сега.

Например от личен опит знам, че ако отидете в гората и застреляте няколко сводници педофили, които живеят като първобитни хора — мъже, които са съсипали живота на стотици момичета — полицията ще се скъса от бачкане, докато се опитва да разбере кой е убиецът. Ще проверят и отходните канали, в случай че сте решили да си измиете ръцете, а преди това сте си пипнали косата. Ще търсят следи от автомобилни гуми.

Но ако двамата души, на които държите най-много на света, са жестоко убити от някакъв боклук, който е претърсил няколко шкафа и е откраднал видеото, това ще бъде пълна мистерия за полицията.

„Имаха ли някакви врагове?“

Врагове, които си нямат видео?

„Сигурно е бил някой наркоман.“

Наркоман с кола, ръкавици и късмета да не го види никой.

„Ще разпитаме съседите.“

„Ще ти се обадим.“

И тогава става очевидно кой ще въздаде справедливост: или вие, или никой.

Имате ли избор?

 

 

Всички различни бойни изкуства използват един и същ интересен номер. (Аз тренирах всичко от таекуондо през шито-рю карате до кемпо — като се местех от един миризлив салон в следващия и спазвах традиционното японско правило да се тренира поне толкова часове, колкото се спи.) Трябва да се държите като животно. И нямам предвид образно казано: наистина трябва да моделирате техниката си върху поведението на истински, точно определени животни. Например трябва да използвате „стила на жерава“ за прецизни, бързи атаки от разстояние или „стила на тигъра“ за агресивен бой отблизо. Идеята е една и съща: човешкото същество е най-неподходящото животно за пример в ситуация на насилие.

И това се оказва вярно. Повечето хора по природа са ужасно слаби бойци. Свиват се, дърпат се, извръщат се. Толкова са зле, когато трябва да се бият, че това всъщност е било еволюционно предимство — преди да започне масовото производство на оръжия, хората трябвало да впрегнат мозъка си, за да навредят на други хора, така че по-умните са имали по-голям шанс да оцелеят. Всеки неандерталец може да ви повали и после да ви изяде, но колко от тях са останали, за да го демонстрират?

Или да вземем друг пример: акулата. Повечето видове акули се излюпват в тялото на майката и започват да се избиват веднага, още вътре. В резултат на това техният мозък е останал един и същ в продължение на шейсет милиона години, а нашият е ставал все по-сложен — допреди сто и петдесет хиляди години, когато сме започнали да говорим, превърнали сме се в хора и еволюцията ни е станала технологична, а не биологична.

Има два начина да тълкуваме това. Единият е, че акулите безкрайно ни превъзхождат в еволюционно отношение, защото, ако си мислите, че и ние ще издържим шейсет милиона години, не сте наред. Другият е, че ние ги превъзхождаме, защото акулите почти със сигурност ще изчезнат преди нас, а краят им като биологичен вид (както и нашият) ще бъде предизвикан, от хората. В днешни дни е много по-вероятно човек да яде акула, отколкото обратното.

В крайна сметка обаче акулите са си по-добре от нас.

Защото хората разполагат с ума си и с възможността да предават знанията си на следващите поколения, а акулите разполагат само с добрите си стари зъби — но пък не се вижда те да страдат от това. А хората страдат, и още как.

Хората ненавиждат идеята за силни умове и слаби тела. Фактът, че ще повлечем тази планета със себе си, изобщо не ни успокоява. Вместо това се възхищаваме на атлетите и хората, които упражняват насилие, и мразим интелектуалците. Шепа зубрачи построяват ракета, която да изпратят на шибаната Луна, и кой се качва в нея? Рус мъжага, чието име означава „силни ръце“! Та тоя Армстронг не е могъл да върже две думи на кръст, когато се е върнал!

Ако се замислите, това е много интересно проклятие. Устроени сме да мислим и да създаваме цивилизация повече от всяко друго същество, което познаваме. Но в действителност единственото, което искаме, е да бъдем убийци.

 

 

Междувременно някъде около Деня на благодарността през 1991 г. започнах да чукам Мери-Бет Бренън от полицейското управление в Уест Ориндж. Правехме го в нейния служебен форд — модел „Краун Виктория“ — защото беше омъжена, а полицаите не обичат да слизат от патрулките, когато са на смяна. В нейната кола имаше не само хлебарки, но и плъхове, защото тъпанарите от другите смени не се научиха да не хвърлят костите от пърженото пиле между седалките с твърда кожена тапицерия. Колата й беше същински зоопарк.

Не искам да кажа, че не оценявах секса. Все пак никога преди това не бях правил секс с когото и да е, така че това представляваше сериозна промяна. Пък и нямах причина да смятам, че сексът би трябвало да е по-хубаво нещо, защото по принцип беше много по-различно от всичко, което бях гледал на кино или бях чел в книгите.

Но все пак подозирах, че сигурно има и нещо повече от това да си удрям главата в радиостанцията, докато една невъзможно мека и стара жена (тя е била по-млада от мен в момента и се оказва, че всички женски гърди са меки, но аз откъде да знам) се извива върху мен с униформа, смъкната до коленете, а аз през цялото време се чудя още колко по-силно трябва да я ръчкам, за да получа някаква истинска, смислена информация от полицейските детективи, които все пак трябва да знаят нещо за убийството на дядо и баба. Освен това е зима, така че всичко извън моята полицайка е замръзнало.

В крайна сметка полицай Бренън успя да ми съобщи мнението на детективите.

Те не смятали, че убийците са били нацисти — нито неонацисти, нито от старите, защото такива хора обикновено вдигали мерника на ортодоксалните евреи. Нито пък било обир, защото не било взето почти нищо, а освен това обирджиите обикновено избягвали по-възрастните хора — те винаги са си вкъщи и нямат много пари в брой. Малкото неща, които все пак бяха откраднати, вероятно се обяснявали с импулсивна кражба на момента или внимателен опит за прикриване на следите и отпращане на разследването в грешна посока.

— Тогава кой го е направил? — попитах Мери-Бет Бренън.

— Не ми казаха.

— Лъжеш — казах аз.

— Просто не искам да страдаш.

— Майната му.

И тя ми каза. Вероятно самите убийства са били смисълът на цялото мероприятие. Възрастните хора не са подходящи жертви за обир, но са идеални мишени за убийство. Движат се бавно, има по-голям шанс да останат незабелязани дълго след като ги убият и както вече казах, винаги са си вкъщи. Всеки, който е решил да убие някого, без значение кого, би искал жертви като дядо и баба. А такива хора обикновено попадат в една от следните две категории: серийни убийци или гангстери, които кандидатстват за влизане в мафията.

В Уест Ориндж, щата Ню Джързи, в началото на 1992 г. човек трябваше да е голям тъпанар, за да заложи на варианта със серийните убийци.

Значи най-вероятно беше някой, който е искал да докаже, че е в състояние да убива, така че да има с какво да преговаря, когато отиде да предложи услугите си на мафията. Или по-скоро двама, защото куршумите в дядо и баба бяха изстреляни от различни оръжия.

Според един от детективите, които полицай Бренън беше разпитала от мое име, това означавало, че има немалка вероятност да хванат тези двамата. Номерът с мафиотската омерта работел и в двете посоки — старите изнудват младите, но младите изпяват старите. Значи в крайна сметка полицаите щяха да чуят за двама определени тъпанари, които са били приети в мафията по едно и също време, и това щяха да бъдат нашите заподозрени.

Но това можеше да се случи и след няколко десетилетия, а дотогава вече да няма нито доказателства, нито интерес към случая. При това щеше да се случи само ако тези двамата наистина ги приемеха в мафията, вместо да ги отхвърлят или пък те просто сами да се откажат и да се върнат на работа в супермаркета.

Цялата теория беше доста слаба. И повърхностна.

Можело все пак да е някой сериен убиец. Или някакви наркомани.

Но хрътките не се отказват от лисицата, защото им бяга. Теорията за мафията беше единственото, с което разполагах, така че щях да работя по нея.

Пък и в живота ми нямаше нищо по-интересно. Един ден бях ръчкал Мери-Бет прекалено силно и тя се разплака на гърдите ми — тревожела се, че всъщност не я обичам.

 

 

Когато човек расте в северната част на щата Ню Джързи, чува какви ли не глупости за мафията и за бащите на разни познати, които били в нея. Но освен това чува и за едно определено военно училище в Съфърн, където на тържествата винаги се събират самодоволни типове с гъзарски шевролети камаро и златни вериги, които са толкова тежки, че ще им строшат огледалото, от което шмъркат кокаин. В него са учили ненормално голям процент от членовете на петте най-влиятелни мафиотски фамилии в щата.

Няма да кажа кое. Достатъчно е да спомена, че носи същото име като едно от най-известните военни училища в Англия, макар че е основано сто и петдесет години след Войната за независимост.

Бях очаквал да завърша католическо училище, но какво пък. И без това вече си правех лицевите опори.

 

 

През лятото се преместих. Училището беше скъпо, но аз още имах пари от завещанията и застраховката „Живот“. Освен това, както вече казах, нямах много други разходи.

Като военно училище беше пълна пунта. Имаше сбор в 7:30 ч. и в 14:30 ч., по 40 минути на ден маршова подготовка и тържествен парад веднъж в месеца. Имаше няколко абсолютни тъпанари, които приемаха всичко на сериозно, записваха се в училищните отбори и прочие, но всички останали само пушеха трева в тоалетните и прескачаха оградата до „Пица Хът“ на магистралата, за да се забиват с момичетата от девическото училище от другата страна на тенис кортовете и гората. Тоалетните в „Пица Хът“ бяха смесени.

Чакаше се на опашка, за да влезеш.

 

 

Постарах се да се сприятеля с Адам Локано. Избрах си него, защото беше доста известен в училището, а не защото имаше връзки с мафията. Всъщност дори не бях сигурен, че има такива, чак до по-късно, когато го попитах откъде му е прякорът Порното.

Бях чувал, че му викат така, защото е снимал порно с бавачката си, когато е бил на дванайсет.

— Ами, глупости — отвърна ми той. — Беше с някаква проститутка в Атлантик Сити. Човече, дори не помня как е станало, толкова бях пиян. После някакъв задник от клуба, в който членува баща ми, откраднал касетата и направил копия за всички. Много тъп филм между другото.

В главата ми се включи аларма и аз веднага разбрах, че съм нагазил до коленете във водите на мафията. Но преди това нямаше как да знам, защото Локано беше различен от другите деца на мафиоти.

Беше на шестнайсет, колкото и аз. За разлика от мен беше пълен, с увиснали гърди, диагонални чертички на зърната и лице като на кученцето Друпи, с двойна брадичка и торбички под очите. Долната му устна беше прекалено месеста. Освен това, за разлика от мен беше готин. Гордееше се с външния си вид и дори в тъпите униформи, които трябваше да обличаме на парадите, успяваше да изглежда така, все едно цяла нощ се е запивал. В Лас Вегас. През 1960-а.

Друга част от чара му (отново такава, на която можех само да се удивлявам) беше способността да говори каквото си иска, без никакви задръжки. Говореше съвсем спокойно как лъска чекии, сере или как е влюбен в първата си братовчедка Дениз. Казваше си на секундата, когато се ядоса или се подразни от нещо — включително и в неизбежните случаи, когато се вкисваше от това колко по-добър съм от него в спортовете и в боя. Аз правех всичко възможно да избягвам такива ситуации, но все пак бяхме хлапета, при това уж във военно училище, така че от време на време се налагаше да го побеждавам. И винаги се впечатлявах колко лесно го преодоляваше Порното. Първо крещеше от гняв, после се разсмиваше и беше от ясно по-ясно, че и двете му реакции са съвсем искрени. Въпреки начина, по който се държеше, и твърдението му, че е прочел само една книга от край до край през целия си живот, той беше най-умното момче, което бях срещал.

Освен това беше толкова уверен в себе си, че се държеше дружелюбно с всякакви хора — зубрачи, персонала от кафето, всички — и беше достъпен. Не че не се наложи да поработя, за да се сближа с него. Престанах да се правя на интелектуалец от Стария континент и започнах да се обличам по-небрежно, да нося ретро слънчеви очила и верижка с корали. Налагах си да говоря по-бавно, по-дебело и възможно най-рядко. Един самотен гимназист трябва да се мотивира със смъртоносно сериозна причина, за да се впише в обществото. Няма как, ако не е готин.

Освен това започнах да продавам наркотици. Поддържах връзка с един зубрач от старото ми училище отпреди времето, преди да убият дядо и баба и всичките ми приятели да спрат да си говорят с мен, защото не знаеха какво да кажат. По-големият брат на зубрача беше дилър и ми даваше трева на пликчета по 250 грама и опаковки по един грам кокаин на добра цена. Според мен и двамата си мислеха, че ги вземам за лична употреба.

В крайна сметка се наложи да продавам по-ниско от цената, на която ги получавах — оказва се, че да си купувате приятели не е най-оригиналната идея на света — но системата работеше. Точно покрай тревата се запознах с Порното.

Един ден в училище той ми подаде една бележка, на която пишеше: „Братче, имаш ли повече?“.

 

 

Няма съмнение, че аз съм една от най-жалките божии твари — не по-добър от маймуна в джунглите на Южна Америка, която сере върху руините от храмовете на маите, защото не разбира какво представляват, и със сигурност по-лош от неандерталец. Но от всички жалки неща, които съм направил през живота си, най-лесно мога да разбера как съм си паднал по Адам Цокано и семейството му, когато съм бил на шестнайсет години.

Години по-късно федералните се опитаха да ме пречупят с факта, че само един абсолютен задник може да измине пътя от това да намери дядо си и баба си, застреляни от мафиотски боклуци, до това да заживее с мафиотски боклуци, да работи за тях, да се бори за одобрението им и да не може без тях. Но причините бяха очевидни.

Все пак има ченгета, които се провалят за седемдесет хиляди долара и половин килограм кокаин. А Локано ме направиха част от фамилията си. В буквалния смисъл, а не в смисъла на глупостите от мафиотските филми. Водеха ме на ски, по дяволите. Заведоха ме в Париж, а след това двамата с Порното отидохме до Амстердам с влака. По принцип не бяха от най-милите хора, но се отнасяха внимателно с другите и бяха забележително добри с мен. Освен Порното и родителите му имаше и двама по-малки братя. И никой в това семейство не изглеждаше измъчен и не размишляваше постоянно за геноцида. Сякаш всички бяха обърнати напред, към света и живота, а не назад, към капана на смъртта, който не можеха да обяснят. И се държаха така, все едно нямат нищо против да ме вземат със себе си навсякъде.

Изобщо, ама изобщо не бях толкова силен, че да откажа на такова предложение.

 

 

Дейвид Локано, бащата на Порното, беше адвокат в една кантора с четирима партньори, с офис близо до Уолстрийт. По-късно разбрах, че само той в кантората се занимава с работа за мафията, но освен това само той изкарва някакви пари, за да не фалират всички. Носеше размъкнати, но скъпи костюми и имаше черна коса, по-дълга отзад на врата. Никога не успяваше да скрие точно колко е умен и способен, но когато беше със семейството си, постоянно се държеше така, все едно нищо не разбира и се възхищава от хората, които разбират. Всеки път, когато искаше да научи нещо ново — нещо за компютрите или дали да започне да играе скуош, или да започне зоновата диета, или нещо подобно — той питаше нас.

Майката на Порното се казваше Барбара и беше слаба и весела. Често правеше ордьоври и наистина се интересуваше от професионален спорт, или поне много добре се преструваше. Обичаше да казва: „О, моля ти се“. Например: „О, моля ти се, Пиетро, сега и ти ли започна да го наричаш Порно?!“.

(Между другото аз наистина се казвах Пиетро. Пиетро Брона.)

И накрая Порното. Да излизате с него не беше същото, като да ви промиват мозъка — в смисъл че промиването на мозъка обикновено има за цел да ви накара да приемете с желание една лайняна действителност, а излизането с Порното беше забавно. Но имаше същия ефект.

Да вземем този пример: кажете ми, какво струва една вечер на парти с огън на плажа? А ако точно тогава сте на шестнайсет години? А ако усещате топлината на огъня от едната страна на лицето си и хладния вятър от другата, и студения пясък по глезените и през дъното на джинсите, но устата на момичето, с което се целувате и едва виждате в тъмното, е гореща и влажна и има вкус на текила, и имате чувството, че общувате с нея на телепатично ниво, и освен това нямате никакви съжаления или разочарования в живота, защото все още си мислите, че бъдещето ще бъде страхотно и, да, естествено, че сте претърпели някакви загуби, но изглежда разумно да се предположи, че времето ще ги възстанови?

В името на какво се очаква да се откажете от това? И как може да се мери то с дълга към мъртвите?

Всъщност не е сложно: трябваше просто да хвърля един поглед и да си тръгна. Да поклатя глава и да се върна към живота си на самотен едър зубрач с умрели дядо и баба. И да съм доволен, че съм спасил душата си.

Но аз не го направих. Останах със семейство Локано много след като измъкнах от тях всичко, от което имах нужда — докато животът ми не се превърна в пародия на първоначалната ми мисия. Мога да си кажа, че след като бях отгледан от моите дядо и баба, не бях развил адекватна защита срещу хора, за които лъжата и манипулацията са начин на живот и форма на развлечение. Но освен това трябва да си призная, че да бъда със семейство Локано за мен беше толкова хубаво, че ми се виеше свят, и исках това никога да не свършва.

Пък и истината е, че след това съм извършил много по-лоши неща.