Джош Базел
Анатомията на Питър (17)

15

Заедно с две сестри и анестезиолога вдигаме Скиланте с чаршафа от леглото на колелца и го преместваме на операционната маса. Не че тежи кой знае колко, но операционната маса е толкова тясна, че трябва да го сложим точно по средата, иначе ще падне от нея. Дори така ръцете му увисват от двете страни на масата, докато не им слагам поставките.

— Съжалявам — казва той, докато го нагласям.

— Млъкни, да те вземат мътните! — казвам аз през маската си.

Скиланте е единственият човек в стаята, който не е облечен с престилка и не носи маска и найлонова шапка.

Анестезиологът атакува Скиланте с първата си доза през един от венозните му пътища. Смес от болкоуспокояващо, паралитик и лекарство за заличаване на паметта. Последното се използва, ако паралитикът подейства, а болкоуспокояващото не и на Скиланте му се наложи да прекара цялата операция в съзнание, но неспособен да помръдне. В такъв случай поне няма да помни нищо, така че няма да съди болницата.

— Ще броя от пет назад — казва му анестезиологът. — Когато стигна до едно, вече ще спиш.

— Аз да не съм бебе, мамка ти? — отговаря Скиланте.

Две секунди по-късно вече е аут, а анестезиологът е пъхнал в гърлото му един стоманен ларингоскоп, който прилича на човка на жерав. Малко след това в гърлото му е натикана и пластмасова тръба и Скиланте вече „смуче пластмасовия пенис“, както очарователно се изразяват анестезиолозите. Анестезиологът проверява потока на въздуха, капва някакво прозрачно желе в очите на Скиланте и му залепя клепачите. После слага найлонов плик на главата му, така че отвън стърчи само тръбата за обдишване. Скиланте вече прилича на труп от моргата на медицинската академия, където през първите няколко месеца от курса по анатомия опаковат главата в найлон, за да не изсъхне, докато студентите стигнат до нея.

Избутвам празното легло на Скиланте навън в коридора, където в най-скоро време ще го задигнат и ще настанят някой друг пациент на него — най-вероятно, без да сменят чаршафите. Но какво да направя, да го заключа с верига за колело? После се връщам и залепям ръцете и краката му със скоч за масата като в някакъв филм за чудовища.

— Масата електрическа ли е? — подхвърлям.

Някой се изкикотва. Намирам лоста и повдигам масата на ръка.

Едната сестра разрязва болничната нощница на Скиланте с ножица, като по този начин разкрива факта, че скротумът му виси до средата на бедрата, като престилка. Сестрата посяга към електрическата бръсначка. Другата сестра увива крайниците на Скиланте в нещо като надуваем дюшек. Ако някой се сети да го включи по-късно, това ще ги предпази от измръзване.

— Сър? — обажда се едното студентче зад мен.

— Искаш да помагаш ли? — питам го аз.

— Да, сър!

— Действай — казвам му аз.

После се обръщам към другото:

— Иди да провериш ЛД50 при дефенестрация.

Накрая казвам на анестезиологичната сестра да ме свърже по телефона с доктор Френдли.

Френдли вдига на петото позвъняване, доста задъхан. Вместо „ало“ или нещо друго, което казват нормалните хора в такъв случай, той казва:

— Детето не е мое! Шегувам се. Френдли на телефона. Кой се обажда?

— Доктор Браун — отговарям аз. — Пациентът ви е почти готов.

 

 

— Защо каза, че е готов? — пита ме Френдли, когато най-сетне пристига.

След него плахо влиза Стейси, също с маска и найлонова шапка. Френдли е вдигнал ръцете си пред тялото, с дланите навътре и от тях капе вода.

Скиланте е готов. Просто не е покрит.

Преди операция пациентът се покрива така, че да се вижда само непосредственото място, където ще се оперира. Повечето хирурзи предпочитат да присъстват на покриването, за да не се окаже например, че някой се е объркал и пациентът е обърнат по корем.

От друга страна, повечето хирурзи не идват за гастректомия с гумени ботуши до коленете, с каквито е обут Френдли. Това със сигурност не е добър знак.

Между другото измиването на ръцете — което Френдли е свършил току-що, а аз направих преди четирийсет и пет минути — е най-приятната част от хирургията. Прави се в коридора, където бутвате стоманения умивалник с хълбока си, за да пуснете водата. Въпреки че въздухът е студен, от тръбите бликва идеална гореща вода. Разпечатвате гъбичката, която сте взели от машината (предварително накисната в йоден разтвор или в синтетичния дезинфектант, който се произвежда от „Мартин-Уайтинг Алдомед“ и названието му е от осем срички — което си изберете, но йодът не мирише толкова гадно), а после изтърквате от ръцете си всичката мръсотия, включително и под ноктите. Винаги се миете отдолу нагоре, от върховете на пръстите до лактите, като внимавате водата да не изтича обратно надолу към върховете на пръстите. Предполага се, че трябва да се миете в продължение на пет минути. Всъщност се миете около три минути, които ви се струват като цяла ваканция, а после пак удряте умивалника с хълбок, за да спрете водата. Гъбичката просто я оставяте вътре. Защото през следващите няколко часа не трябва да пипате нищо.

Точно в този момент петимата в операционната — доктор Френдли, двете сестри, студентът и аз — буквално не можем да се почешем по задника. Всъщност нямаме право да вдигаме ръце над нивото на шията или да ги сваляме под нивото на кръста, нито да пипаме нещо, което не е синьо^[1].

Доктор Френдли се избърсва с една синя хавлиена кърпа, а после изпълнява малкия танц, при който промушва ръцете си в хартиената престилка, която му подава асистентът, после ги пъхва в ръкавиците и откъсва картоненото квадратче отпред на престилката (като пипа само синята половина от него) и го подава на асистиращата сестра, която го държи, докато той се завърта на 360 градуса, така че перфорираният колан да се откъсне и той да може да го завърже. Френдли полага максимални усилия да изглежда отегчен, докато се занимава с това, но аз не се хващам. Тази част сигурно никога не омръзва.

— Защитните ръкавици — обявява той.

Операционната сестра отваря пакет с ръкавици от тънка стоманена мрежа и ги оставя на синята маса, откъдето Френдли ги взема и ги слага върху своите латексови ръкавици. После щраква с пръсти и казва:

— Още един чифт латексови.

Той се обръща към мен и ми намига.

— Риск от ХИВ. Когато го видях за пръв път, пациентът носеше пръстен на кутрето си. Според моя опит това означава, че е гей, та дрънка.

Асистиращата сестра — един дребен филипинец — завърта очи към тавана.

— Какво сега? — пита го Френдли. — Ти да не се обиди? Нямам право да казвам „гей“, така ли? Друг път ще се притесняваш за това. Сега ще работим. — Той се обръща към анестезиологичната сестра и казва: — Констанс? Пусни музика, моля те.

Сестрата отива до уредбата, монтирана на една от подвижните масички, и малко след това се чува онази песен на „Ю Ту“, в която се пее как Мартин Лутър Кинг е бил застрелян в ранното утро на четвърти април. Мартин Лутър Кинг е застрелян вечерта, дори по дъблинско време, но албумът с най-големите хитове на „Ю Ту“ е нещо, с което се налага да свикнете в медицинската професия. Всички бели хирурзи над четирийсет си го пускат, когато оперират. Човек поне е благодарен, че не слушат „Колдплей“.

Двамата с асистиращата сестра покриваме Скиланте със син хартиен чаршаф и филипинецът откъсва частта от него, която е на корема му. После притискаме върху кожата парче полимер, обработен с йод. Полимерът влиза в гънките на кожата.

Междувременно Френдли обикаля наоколо с нещо като телбод и защипва хартиения чаршаф за кожата на Скиланте. Защипването е доста шокираща гледка, когато го видите за пръв път. Но раните от него са пренебрежими в сравнение с хирургическата намеса, а хирурзите от старата школа се кълнат в него. Както и хората, които просто искат да приличат на хирурзи от старата школа.

Докато Френдли приключва, в операционната влиза студентката и ми прошепва:

— ЛД50 при дефенестрация е пет етажа, сър.

Да преговорим: ЛД означава летална доза, а ЛД50 е дозата, причиняваща смърт в 50% от всички случаи. Дефенестрация е юридически термин, който означава да хвърлите някого през прозореца. И така, студентката ми съобщава, че ако през прозорец на петия етаж бъдат хвърлени сто души, половината от тях ще оживеят.

— Мамка му и прасе кирливо — казвам аз.

Аз хвърлих Порното от прозорец на шестия етаж. Какви са били неговите шансове за оцеляване?!

И защо не ме оставят на мира?

— Каква е най-често срещаната причина за смъртта? — питам аз.

— Разкъсване на аортата — отговаря начаса моята студентка.

— Добре.

Аортата, най-голямата артерия в човешкото тяло, по същество представлява един дълъг тънък балон — като онези, от които педофилите изработват забавни животни за децата^[2].

Тъй като аортата е пълна с кръв, изглежда логично да се пръсне при удара.

— А втората най-често срещана причина? — питам аз.

— Контузия на главата. Третата е вътрешен кръвоизлив от разкъсване на органи.

— Отлично, благодаря — отговарям аз.

Устата ми се изпълва с жлъчка, когато се замисля за това. От друга страна, устата ми постоянно е пълна с жлъчка, откакто глътнах последните си четири моксфана преди половин час. Поне съм буден.

— Резултатите от лабораторията за онази инжекция все още не са готови, сър — докладва студентката.

— Не се притеснявай — отговарям.

Вярно, че ръката ми е започнала да пулсира, но пробата на човека със задника сигурно отдавна е отишла на боклука. Ако изобщо са я изпратили. Ако беше стигнала докъдето трябва, работният ден на прекалено много хора щеше да се удължи с пет минути.

— Да действаме! — казва Френдли.

Той избутва с крак една метална стъпенка до дясната страна на Скиланте и се качва на нея. Студентът по медицина, който се е подготвил също да асистира, си ритва стъпенка към по-долната част на тялото. Аз отивам от лявата страна на Скиланте. Операционната сестра вече се е настанила до главата му и е подготвила инструментите.

— Слушайте сега — казва Френдли. — Пациентът е ЗИСБ. Знам, че заради това на всички ни се иска да се отнасяме по-различно с него, все едно е полицай, а ние работим на бензиностанция. Но ние не работим на бензиностанция. Така че ще се отнесем с него като професионалисти.

— Какво означава ЗИСБ? — пита моят студент.

— „Завел иск срещу болница“ — обяснява Френдли. — Постигнато е извънсъдебно споразумение преди девет години^[3].

Радвам се, че моят студент попита, защото и аз не знаех за какво говори Френдли. Но съм малко разсеян. От моксфана току-що ми се случи нещо изключително странно. Все едно изгубих съзнание, но само за една хилядна от секундата.

— Синьор? — казва ми Френдли.

Отърсвам се от усещането и казвам:

— Маркер.

В следващия миг в ръката ми вече има маркер без капачка. Не съм сигурен дали филипинецът току-що е свалил капачката и е подал маркера на сестрата, всичко това с невероятна бързина, или пак съм изгубил съзнание за част от секундата. Във всеки случай усещането не е приятно.

Вторачвам се в корема на Скиланте. Предполагам, че разрезът ще бъде вертикален, защото единствените хоризонтални разрези на корема, които съм виждал, се правят при цезарово сечение. Просто нямам никаква представа колко дълъг трябва да бъде и откъде да започне.

Така че бавно размахвам маркера във въздуха над корема на Скиланте, все едно избирам точното място, докато Френдли най-сетне не се обажда:

— Там е добре. Престани да се размотаваш.

Тогава тегля една черта от въпросното място, точно под ребрата, до срамната кост на Скиланте. Заобикалям пъпа, защото това място е практически невъзможно да се зашие, ако го срежете.

После връщам маркера на сестрата и казвам:

— Скалпел.