Джош Базел
Анатомията на Питър (19)

17

Сестрата ми подава миниатюрен скалпел. Леко го прокарвам по линията, очертана с маркер по корема на Скиланте. Йодираният полимер и кожата му се разтварят на два сантиметра встрани. За секунда, преди разрезът да се напълни с кръв, мастната тъкан прилича на извара. После връщам скалпела на сестрата. По време на тази операция той няма да се използва отново. Скалпелите правят чисти разрези, но не могат да спрат кръвоизливите.

— Клампа — казва Френдли.

— Електронож и аспирация — казвам аз.

Електроножът е инструмент с формата на писалка с кабел от задния край и метален шип в предния. Прилича на онези неща, с които подкарват говедата, но е много по-малък. Електроножът не само реже, но и изгаря, така че затваря кръвоносните съдове в движение. (Освен това оставя след себе си следа от грозна карамелизирана плът, затова не се използва за рязане на кожата.) Идеята е да се изпомпа кръвта от разреза, а после бързо да се намерят срязаните краища на артериите и да се изпържат с електроножа, за да се затворят. И наистина трябва да се направи бързо, защото изпомпването на кръвта осигурява само част от секундата, през която има видимост. После пак се вижда само кръв.

Подавам аспиратора на моя студент, който няма да се изложи толкова, ако го използва прекалено амбициозно. Всеки път, когато студентът изпомпва кръвта, изчаквам да се появят миниатюрните червени точки, после си избирам някоя от тях и се опитвам да я изгоря с електричество, преди отново да е започнала да блика.

С тази скорост операцията ще продължи няколко дни, а на всичко отгоре моите периоди на съзнание и безсъзнание са започнали да се редуват, като всеки трае по една хилядна от секундата — като писукането на някакъв радиосигнал. От челото ми право в разреза на Скиланте капе пот.

Най-сетне на Френдли му писва да чака и той започва да ръчка с клампата, която прилича на клещи с върхове, остри като игли. Захваща артерии, които не виждам, така че аз трябва само да докосна върха на електроножа до металната повърхност на неговия инструмент и така да изпържа артериите от разстояние, на доверие.

Когато кървенето спира, Френдли бръква в лепкавата мембрана в дъното на разреза и разтваря челюстите на клампата си, за да разкъса мембраната. После ми избира още няколко кръвоносни съдове, които да изгоря.

Докато се занимава с това, Френдли поглежда към операционната сестра, която всъщност е чернокож мъж на двайсет и няколко.

— Значи не мога да казвам думата „гей“ в операционната — подхвърля Френдли. — Защото тук има твърде много хора с крехка и ранима психика. Първо трябва да поискам разрешение. Все забравям, че вече всичко се основава на обществен договор.

Сестрата не отговаря, така че Френдли се обръща към моя студент:

— Знаеш ли какво означава „медицина на основата на обществен договор“?

— Не, сър — отговаря студентът.

— Означава десет допълнителни неплатени часа простотии на седмица. Нямаш търпение, нали, хлапе?

— Да, сър — отговаря студентът.

Френдли пак се обръща към операционната сестра:

— А мога ли да казвам „чернокож“? Или това не е правилната дума?

Той спира и се преструва, че мисли.

— Какво ще кажеш за „творците, които преди се наричаха негри“? Мога ли да казвам поне това? Или и за него трябва разрешение?

Трябва да отбележа, че операционните зали заедно със строителните площадки са последното убежище за сексисти, расисти и всички, които страдат от синдрома на Турет. Измисленото обяснение е, че трябва да дразните хората, за да се научат да запазват самообладание под напрежение. В действителност операционните зали са идеалната среда, където социолозите могат да изучават каква е била атмосферата на работното място през 1950-те.

— Как мислиш, Скот? — обръща се доктор Френдли към операционната сестра.

Скот спокойно отвръща на погледа му.

— На мен ли говорите, доктор Френдли?

— Ако наистина говоря на теб, нямам никаква представа защо го правя — отговаря Френдли и хвърля окървавената клампа по средата на таблата за инструментите. — Готово. Да го отваряме.

Той пъха пръстите си в разреза, после се навежда и го разтваря като огромно кожено портмоне. Виждат се коремните мускули на Скиланте, които приличат на червено цвекло с ярка бяла ивица по средата — мястото, където ще направим следващия разрез, защото там почти няма кръвоснабдяване.

— Параумбиликалните лимфни възли са негативни — подвиква Френдли на анестезиологичната сестра, която е седнала на компютъра. — Няма и възел на Вирхов, макар че това ще трябва да го приемеш на доверие^[1].

Аз бръмча с електроножа по протежение на бялата ивица.

— По японската или по американската класификация на лимфните възли ще работите? — пита моят любознателен студент.

— Зависи — отговаря Френдли. — В Япония ли сме или в Америка?

— Каква е разликата, сър? — обажда се този път студентката.

— В Япония по цял ден проверяват лимфните възли, за да правят превантивни операции срещу разсейките — обяснява Френдли. — Защото в Япония медицината е социална дейност.

Той разтваря двете ивици мускулна тъкан, които съм разделил.

— Ретрактор — казва той. — Вече сме в коремната кухина.

Скот, операционната сестра, започва да сглобява ретрактора — голяма скоба, която може да се закрепва върху тялото, така че да държи разреза отворен.

Докато чакаме, Френдли пак хвърля поглед към студентката, която не участва в операцията.

— Не се тревожи, скоро и тук на власт ще дойдат социалистите — казва той. — Стейси? Ще провериш ли пейджъра ми?

— Разбира се, доктор Френдли — отговаря Стейси. — Къде е?

— В панталона ми.

Изведнъж много погледи в операционната се навеждат надолу. Стейси храбро се приближава и потупва Френдли по задника.

— В предния джоб — уточнява той.

Както май вече споменах, панталоните на хирурзите имат две лица. Това означава, че задният джоб се пада отдясно, извън панталона, а предният се пада отляво — вътре в панталона.

Стейси пъха ръката си под престилката на Френдли и започва да опипва около чатала му. Междувременно ме поглежда и сбърчва нос в гримаса, с което всъщност ми става доста симпатична.

— Там няма нищо — обявява най-сетне тя.

— Е, ние това вече го знаехме — обажда се филипинецът.

Всички падат от смях. Лицето на Френдли над маската първо почервенява, а после става на петна. Той изтръгва ретрактора от ръцете на Скот и грубо го натиква в корема на Скиланте.

— Знаете ли какво? — казва той, когато го закрепя неподвижно. — Да ви го начукам на всичките. Я се хващайте за работа!

Така и правим. Известно време се чува само бипкането на електрокардиограмата на Скиланте. Всяко бипкане ми се струва като звън на аларма, след като цяла вечност съм спал неспокойно. Ръката ми, в която е инжектирана пробата на човека със задника, е започнала да потреперва.

Поне отбелязваме някакъв прогрес. Първо отместваме червата на Скиланте, които са намотани едно върху друго, а всяка намотка е свързана с тънка ивица тъкан, която я снабдява с кръв и прочие. По този начин, макар че червата могат да се плъзгат едно върху друго като акули в аквариум, не можете просто да ги размотаете като въже — трябва да разлиствате намотките, като страниците на ролодекс или телефонен указател.

— Обратен тренделенбург^[2] — казва Френдли.

Благодарение на обратния тренделенбург успяваме да отместим и последните черва и най-сетне стигаме до стомаха на Скиланте.

Както и с първоначалния разрез, сложността на тази операция не е в отстраняването на стомаха — всеки жрец на ацтеките е бил в състояние да извади по пет стомаха и да бъде на игрището за голф още преди обяд. По-трудното е да се контролира кървенето — да се намерят и изгорят десетките артерии, които влизат в стомаха като спици на колело — така че Скиланте да не умре от кръвоизлив. Френдли хваща втори електронож и се заема с артериите от неговата страна, докато аз обработвам моята.

— Голяма смешка, задници такива — започва Френдли изведнъж. — Колко години съм учил? Единайсет? Петнайсет? Повече, ако броим и колежа. И за какво? За да прекарвам по цял ден с една банда необразовани кретени, да вдишвам частици от изгорени генитални брадавици и да гледам как заплатата ми се поделя между бившата ми жена и шефовете на здравната каса. Разбира се, вие също вдишвате частиците, но все пак…

Движенията му са станали малко несигурни. Или пък само така ми се струва заради светкавичния цикъл на сън и будно състояние, в който се намирам.

— А, сетих се — продължава Френдли. — Правя го, за да спасявам живота на хората. Като тоя тъпанар с пръстена на кутрето, който е прекарал целия си живот в ядене на говеждо, пушене на цигари и седене на гъза си.

— Конец — казвам и се опитвам да затворя една от по-големите артерии.

Конецът се скъсва в ръката ми. Искам нов.

— Шибаната говежда индустрия и шибаната здравна каса — продължава Френдли. — Ал Говейда и Здравния Хамас. Превръщат живота ми в ад, докато останалите хора се кефят. Обзалагам се, че тютюнът е много забавно нещо. Сигурно всякакви неща, които никога не съм пробвал, са много забавни. Например, докато съм следвал в медицинската академия, вие всички сте били в парка, пушили сте трева, слушали сте Марвин Гей и сте се чукали.

Този път правя шева по-внимателно и той се задържа. Изненадвам се колко бързо си припомням как се правят шевове, особено в момент, когато пръстите на едната ми ръка са започнали да се сковават. От друга страна, след като са ви научили да правите нещо първо на крака на прасе, после на крака на умрял човек и накрая на крака на жив човек, сигурно ще го помните цял живот.

— Конец — казва Френдли.

Операционната сестра подава един конец на Френдли, но той се заплита в пръстите му и Френдли ядно го изтръсква в отворената коремна кухина на Скиланте.

— Знаете ли какво трябваше да направя? — продължава Френдли. — Трябваше да стана змиеукротител. Работата е същата, но заплатата е по-добра. Вместо това се мъча да спасявам живота на хора, които се надяват да пукнат на операционната маса, за да бъда разкарван до гроб по съдилищата. Защото точно това искат всички: да извадят царица с пешка.

— Доктор Френдли? — обажда се филипинецът.

— Какво?! — казва Френдли.

— Коя е царицата в това сравнение?

Зад маските отново се разнася смях.

— Да ти го начукам! — казва Френдли, сграбчва конеца за възела и го хвърля в лицето на филипинеца.

Разбира се, конецът е прекалено лек, за да прелети това разстояние, така че описва дъга и пада на земята.

В продължение на една секунда никой от нас не забелязва, че другата ръка на Френдли е забила електроножа в далака на Скиланте.

И не просто в далака. А по протежението му. Вторачваме се в разреза, по който избива кръв. Кръвта започва да блика.

— Мамка му — казва Френдли и измъква електроножа от там.

По същество далакът е торбичка с кръв отляво на стомаха, голяма колкото юмрук. При тюлените, китовете и състезателните коне далакът е по-голям и съдържа допълнителни количества кръв, богата на кислород. При хората се занимава предимно с филтриране на остарелите или повредени червени кръвни телца, а освен това съдържа няколко места, където да се клонират антителата, когато се активират от някаква инфекция. Човек може да си живее и без далак, както често се случва с жертвите на автомобилни катастрофи или анемия. Но никак не е добра идея далакът да се разкъса изведнъж. Защото към него водят почти толкова много артерии, колкото към стомаха, и кръвоизливът може да ви убие доста бързо.

Френдли изтръгва втория електронож от контакта и го хвърля на пода, като крещи:

— Дайте ми клампи!

Филипинецът спокойно казва: „Електронож на пода“, и оставя няколко клампи на таблата за инструменти. Френдпи ги хваща и се заема да придърпва краищата на далака.

Клампите веднага се откъсват, като съдират и по-голямата част от повърхностната тъкан на далака.

Кръвта на Скиланте започва да блика на талази.

— Какво става? — крещи анестезиологът от другата страна на завесата. — Кръвното налягане току-що падна с десет пункта!

— Ходи да се шибаш! — отговаря му Френдли и двамата се хващаме за работа.

Аз също грабвам няколко клампи и започвам да издирвам артериите. Само най-големите, защото единствено те се виждат през фонтаните от кръв.

Френдли не ми се кара, когато слагам клампа на лявата гастроепиплоична артерия, която върви към далака по долната част на стомаха. Не знам дали изобщо забелязва, че го правя. Но когато се заемам с главната артерия на далака, която излиза като кранче от аортата, той ме плясва по ръката — при което едва не убивам Скиланте на място.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещява ми той.

— Хемостаза — отговарям му аз.

— По-скоро ми изглежда, че ми прецакваш артериите!

Зяпвам го.

И едва тогава осъзнавам, че в действителност той си мисли, че е възможно да се спаси далакът на Скиланте, вместо просто да затворим артериите и да го отстраним.

Защото, ако спаси далака, няма да се наложи да го включва в доклада си като усложнение, възникнало при операцията.

От монитора, който следи кръвното налягане на Скиланте, започва да пищи аларма.

— Оправете му налягането! — крещи анестезиологът.

Накланям рамо напред, в случай че Френдли отново се опита да ми попречи, и пак се пробвам с далачната артерия, като този път успявам да я клампирам на няколко сантиметра от разклонението й от аортата. Кръвоизливът от далака намалява до широк, слаб поток и алармата на кръвното налягане млъква.

— Конец и игла — казва Френдли през зъби.

Френдли се заема да зашие остатъците от далака на Скиланте в нещо като малка грозна буца. По средата на тази операция иглата се чупи.

— Стейси! — изпищява Френдли. — Кажи на тия шибаняци да се научат да правят игли, иначе ще мина на конкурентната компания!

— Добре, докторе — отговаря Стейси от някакво място, което звучи много далеч.

Следващият шев се задържа по-добре или пък Френдли не го откъсва толкова рязко, няма значение.

— Сега мога ли да си получа някоя от артериите? — пита ме той.

— Няма да издържи — отговарям му аз.

— ОТПУСНИ ШИБАНАТА ДАЛАЧНА АРТЕРИЯ.

Разделям дръжките на клампата, която държи далачната артерия затворена. Далакът бавно се изпълва с кръв.

После пак се пръсва по дължина, от двете страни на зашития разрез, и изпръсква всичко наоколо с кръв. Френдли запраща клампата в ръката си към стената, а аз затварям артерията.

— Клампа на пода — отбелязва безстрастно асистиращата сестра.

— Ще извадя далака — обаждам се аз.

— Да ти го начукам — отговаря Френдли. — Аз ще го направя.

— Искам кръвопреливане — обажда се анестезиологът.

— Супер! — изкрещява му Френдли. — Закачи го, Констанс.

Констанс отваря една хладилна кутия, на която с перманентен маркер е написано „Френдли“, и изважда две банки кръв.

— Проверена ли е тази кръв? — пита анестезиологът.

— Гледай си работата — отговаря му Френдли.

 

 

Двамата с Френдли отстраняваме далака на Скиланте. Процедурата ни отнема около час и половина. После Френдли нарежда на моите студенти веднага да го занесат в патологията, за да може по-късно да каже, че нарочно го е извадил, за да го провери за разсейки. Трябва да призная, че това доста хитро го връща в играта.

След това самото отстраняване на стомаха е бавна операция, но не изисква почти никакво внимание. Вече сме затворили половината артерии в коремната кухина на Скиланте. Не е останало нищо, от което да се получи кръвоизлив. Той ще е късметлия, ако към черния дроб и дебелото му черво изобщо отива някаква кръв.

По-пипкаво е да се зашие хранопроводът за червата — все едно се опитвате да зашиете две парчета варена риба. Но в крайна сметка успяваме и с това.

— Давай, затвори го — казва ми накрая Френдли. — Аз отивам да напиша оперативния протокол.

Затварянето ще отнеме поне още един час, а аз никога не съм бил по-уморен през целия си живот. Освен това пръстите на дясната ми ръка са схванати до такава степен, че не мога да правя почти нищо с тях.

Но предпочитам да затворя Скиланте сам вместо с Френдли. В човешкото тяло има толкова много пластове тъкан, че дори добрите хирурзи нарочно пропускат да зашият някои от тях, когато операцията се е проточила. Ако пластовете най-близо до кожата са зашити, пациентът няма как да разбере. Просто ще има по-голяма вероятност по-късно да получи вътрешен кръвоизлив.

Аз обаче искам Скиланте да бъде зашит възможно най-плътно. Като ръкавица.

 

 

Когато най-сетне излизам от операционната, препъвайки се от умора, Френдли стои отвън в коридора, пие диетична кола и потупва по задника една медицинска сестра, която изглежда изплашена.

— Човек трябва и да се забавлява, момчето ми — казва ми той.

Аз дори не съм сигурен дали съм буден. Издържал съм последния половин час само защото през цялото време си повтарях, че ще си легна в първата възможна секунда, след като свърша. Значи може би съм го направил и в момента сънувам.

— Ти си луд — отговарям му аз.

— Значи имам късмет, че това не е демокрация — казва той. — А целунизадникрация. И аз съм най-големият шеф в нея.

Последното го казва на сестрата. Не ми пука.

Вече залитам покрай него надолу по коридора.

 

 

Събуждам се. Чува се аларма, която прилича на боботенето на камион, който дава на заден. Както и множество гласове.

Лежа на болнично легло. Нямам представа къде съм и защо съм там. Всички стени, с изключение на тази зад мен са болнични завеси.

После пейджърът ми и алармата на часовника ми също започват да пищят и аз си спомням: легнах, за да поспя двайсет минути. В реанимацията. В съседното легло до Скиланте.

Скачам и дръпвам завесата между неговото и моето легло.

Около Скиланте има хора. Медицински сестри и лекари, но и група цивилни, които са се скупчили зад долната табла. Предполагам, че са роднини, които са дошли да проверят как е минало всичко. Децибелите са невероятни.

Защото Скиланте точно в момента хвърля топа.

Докато го гледам, ЕКГ-то му спира да подскача във всички възможни посоки и пуска права линия, от което се включва поредната аларма. Хората от болницата започват да крещят и да си подхвърлят спринцовки, които след това забиват в различни части от тялото му.

— Електрошок! Електрошок! — крещи един от цивилните.

Никой не прави електрошок. Няма смисъл. Електрошокът се прилага на хора, които имат объркан, а не липсващ сърдечен ритъм. Точно затова се нарича дефибрилация, а не фибрилация.

Във всеки случай Скиланте си остава мъртъв. В крайна сметка задниците от реанимацията започват да се отказват един по един и се заемат да избутат цивилните навън, за да се намират на работа.

Опитвам се да позная кой от цивилните е Джими — човекът, който трябва да предаде съобщението на Скиланте за мен на Дейвид Локано във федералния затвор „Бомонт“ в щата Тексас. Залагам на облечения в костюм с жилетка, който вече вади мобилен телефон от джоба си, докато излиза от реанимацията. Но има и други конкуренти. Прекалено много, за да направя нещо по въпроса.

Така че отивам до горния край на леглото и откъсвам ЕКГ-то на Скиланте. Графиката е съвсем прилична — до един определен момент преди осем минути, когато започва да подскача нагоре-надолу.

Вълните са далеч от нормалното. Сякаш сърцето се е опитвало в последните си мигове да изпише „УБИЙСТВО“. Вземам червеното кошче за биологични отпадъци, занасям го зад завесата и го изсипвам на леглото, където бях спал.

Дори сред всички използвани спринцовки и окървавени превръзки не ми отнема много време да открия двете празни ампули, на които пише „Мартин-Уайтинг Алдомед“.

И които са били пълни с калиев разтвор.