Джош Базел
Анатомията на Питър (14)

12

Запознах се с Магдалина на сватбата на Дениз, вечерта на 13 август 1999 г. Тя беше в струнния секстет и свиреше на виола. Обикновено свиреше в квартет, но агентът й работеше с няколко различни квартета, така че, когато хората искаха шестима музиканти, както често се случва на сватби, агентът просто го сформираше за случая. На сватбата на Дениз имаше секстет, а след вечерята — диджей.

Беше голяма сватба. Тържеството беше в един клуб на Лонг Айланд, в който членуваше семейството на младоженеца, защото Дениз беше решила да се ожени на Източния бряг, където живееха повечето й роднини. Двамата с Порното бяхме настанени на около два километра от нея.

Всички някак си разбраха, че работата ми е да пазя Порното и да внимавам да не остане прекалено трезвен или пък да не се напие толкова, че да развали тържеството. Задачата ми беше доста тъпа и с напредването на вечерта никак не ставаше по-приятна. Страдах от почти същия махмурлук като него и ми писна да го слушам как се оплаква. Донякъде смятах, че ако говори сериозно, наистина трябва да скочи и да отвлече Дениз.

Да пренебрегне ограниченията на традициите и семейството си и поне веднъж да постъпи така, както пише в любимата му книга „Златната клонка“.

Но ритуалите превръщат всички в шибани идиоти. Приличаме на онези птички, които си обръщат главата назад, когато спят, защото прародителите им са спели с пъхнати под крилото глави. Плутарх твърди, че е глупаво да се пренася младоженката през прага, защото, макар и да не помним, това повтаря историята за похищението на сабинянките. И това го казва самият Плутарх, още преди две хиляди години, да му се не види! Продължаваме да изобразяваме смъртта с коса в ръка. Трябва да я изобразяваме качена на трактор с логото на „Арчър Даниълс Мидланд“, гиганта в агробизнеса.

Така че сигурно е разбираемо защо Порното не беше в състояние да спре цирка, който си вървеше от хиляди години. Въпреки това на мен ми призляваше от него, а и влажността ме съсипваше. В някакъв момент отидох до бара и се върнах по заобиколния път, за да остана по-дълго време далеч от него.

И тогава видях Магдалина.

 

 

Не съм сигурен дали това ви влиза в работата, но ако наистина държите да ви разказвам за нея, ето.

Физически: имаше черна коса. Високо чело. Полегати очи. Беше дребна и фина. Освен в ханша, който беше с добре развита мускулатура от бягането. Преди да се запозная с нея, си падах по високи блондинки. Тя ги разбиваше от раз.

Бялата риза, с която свиреше на виолата, й беше прекалено голяма, така че я носеше с навити ръкави и разкопчана на шията. Ключиците й се виждаха. Когато свиреше, косата й беше прибрана с кадифена диадема, но няколко кичура винаги се измъкваха от нея и се извиваха над високото й чело. Когато я видях за пръв път, приличаха на антени на насекомо.

Тази вечер изглеждаше бледа, но когато почернееше от слънцето, кожата й ставаше кафява, все едно беше от Египет или от Марс. Ръбът на бикините й беше опънат от острите й кости, на един сантиметър пред корема й, така че можех да си пъхна ръката там. Имаше плътни устни. Готов съм да убия отново всички, които съм убивал, за да си върна тези устни.

Разбира се, нищо от изброеното не ви казва съществени детайли за нея. Дори не ви описва как изглеждаше.

Беше румънка. Беше родена там и беше емигрирала в САЩ на четиринайсет — достатъчно късно, за да запази следи от акцент. Беше католичка до мозъка на костите си. Ходеше на църква всяка неделя и горната й устна се изпотяваше, когато се молеше.

Може да ви се стори странно, че някоя жена — всъщност единствената — която съм обичал силно, е била толкова религиозна. Но аз обичах дори и това у Магдалина. В нейно присъствие беше трудно да се твърди, че в света все пак не съществува някаква магия, а освен това тя не вярваше в догмите. За нея фактът, че е католичка, а аз не, също беше Божия работа. Бог искал ние двамата да бъдем заедно и никога нямало да я накара да се влюби в някого, когото Той не обича.

Веднъж й признах, че когато си мисля за католицизма, си представям прашни икони, продажни папи и филма „Екзорсистът“. Но докато аз си представях ужасните дървени статуи на света Маргарет, тя си представяше самата света Маргарет — в шотландските поля, сред пеперудите. Това, което беше Магдалина за мен, беше за нея Светата Дева. Никога не съм я ревнувал от религията й. Бях благодарен, че съм с нея.

Между другото, понеже стана дума за сабинянките, любимото ми нещо беше да нося Магдалина. По онова време, когато живеехме в апартамента в Демарест и Порното никога не си беше вкъщи, го правех с часове. Носех я гола на ръце като спасител на плажа или пък я слагах да седне на свитата ми дясна ръка, обърната напред, и тя се държеше за врата ми. Понякога се подпирах с две ръце на стената, а тя сядаше върху тях с разтворени бедра, така че можех да я лижа от катеричката чак до шията.

Май все още не се изразявам достатъчно ясно.

И двамата го разбрахме в мига, в който се видяхме за пръв път. Колко депресиращо е това, а? Колко далеч е от всичко останало, което може да се случи на мен или на някой друг?

Когато я видях за пръв път, не можах да откъсна очи от нея и тя не можа да откъсне очи от мен. Разтревожих се, че може би просто съм застанал на мястото, към което естествено се насочва погледът й, когато свири, така че се отместих, и очите й ме последваха. Когато не свиреше и отпускаше виолата, устата й съвсем леко се отваряше.

 

 

Точно тогава Порното дойде при мен и каза:

— Ей, педеругата отива някъде сам.

— Кой? — попитах аз, без да отмествам поглед от Магдалина.

— Така нареченият „съпруг“ на Дениз.

„Педеруга“ беше една от очарователните думи, които Порното беше прихванал от общуването си с Кърт Лими. Отначало я използваше иронично, все едно се подиграваше на задръстените италианци, но думата му беше прилепнала. Като ръкавица, изцапана с лайна.

Поне не я използваше по отношение на истински хомосексуалисти.

— Ами добре — казах аз.

— Хайде да го проследим.

— Не, благодаря.

— Добре бе, гъз такъв — каза ми той. — Ще ида сам.

Няколко секунди по-късно казах „Мамка му“ и откъснах поглед от нея, за да го последвам.

 

 

Забелязах Порното, който беше тръгнал към задната страна на тентата, където сервираха храната, и поех след него.

Новият съпруг на Дениз стоеше сам в тъмното и пушеше джойнт. Беше рус, с коса на опашка и очила без рамки, и работеше в компютърната анимация, или нещо подобно, в Лос Анджелис. Мисля, че се казваше Стивън, макар че на кого му пука за това.

— Трева ли пуши този, да му го начукам?! — каза Порното.

Съпругът изглеждаше на около двайсет и шест години — с четири години по-голям от нас и с пет от Дениз.

— Ти ли си Адам? — попита той.

— Аз съм, мамка му — отговори Порното.

— Братовчедът от мафията?

— Какво?! — каза Порното.

— Сигурно съм се объркал. Какво работиш всъщност?

— Ти отваряш ли ми се, бе?! — извика Порното.

Онзи хвърли остатъка от джойнта и пъхна ръце в джобовете си. Бях силно впечатлен. Ако Порното беше сам, новият мъж на Дениз сигурно щеше да се справи с него. Но Порното не беше сам.

— Ще накарам Пиетро да ти напъха главата толкова дълбоко в гъза, че ще виждаш през устата си! — заяви Порното.

— Не, няма — казах аз и отпуснах ръка на рамото му. — Малко е пиян — обясних на мъжа.

— Да, виждам — отговори той.

Порното блъсна ръката ми.

— Да ви го начукам и на двамата.

Хванах го за ръката — толкова здраво, че да не може да блъсне моята.

— Няма проблеми — казах му аз. — Поздрави младоженеца.

— Яж лайна — отговори ми Порното и се обърна към него. — Внимавай как се държиш с нея.

Човекът беше достатъчно умен да не му отговори, така че хванах Порното и го завлякох обратно на сватбата.

Настаних го на масата ни и го накарах да глътне две таблетки ксанакс пред мен. Когато започнаха да действат, го оставих и се върнах да гледам секстета.

 

 

В девет часа вечерта те спряха да свирят и оставиха диджея да пуска музика, за да могат гостите да потанцуват. Музикантите се изправиха и се заеха да прибират инструментите и пюпитрите си.

Отидох до ръба на сцената. Магдалина се изчерви и отбягна погледа ми, докато се оправяше.

— Здравей — казах аз.

Тя замръзна. Останалите ни зяпнаха.

— Може ли да поговоря с теб? — попитах.

— Не е разрешено да разговаряме с гостите — обади се една от другите.

Беше жената, която свиреше на чело. Имаше обратна захапка.

— Тогава може ли да ти се обадя? — попитах аз Магдалина.

Тя поклати глава и каза:

— Съжалявам.

Тогава за пръв път чух акцента й.

— А може ли да ти дам моя номер? И ти да ми се обадиш?

Тя ме погледна. И каза:

— Да.

 

 

Малко по-късно стоях като зашеметен, когато към мен се приближи Кърт Лими.

— Забелязах, че сваляш обслужващия персонал — каза ми той.

— Не знаех, че си поканен на сватбата — отговорих аз.

— Дойдох да дам едно рамо на Порното. Не му е лесно.

— Да, знам. Цяла вечер съм с него.

Лими сви рамене.

— Бях малко зает. Чуках леля му в една химическа тоалетна.

— Шърл ли? — попитах го аз.

Той малко се притесни.

— Да — каза.

— Горката — отбелязах аз. — Дано да е била пияна.

Но всъщност изобщо не ми пукаше.

Любовта витаеше във въздуха.

 

 

Прекарах следващите три дни в Демарест, като биех боксовата круша и чаках Магдалина да ми се обади. Когато вместо това ми се обади Дейвид Локано и ми предложи да се срещнем в старата руска баня на Десета улица в Манхатън, се зарадвах на възможността поне да правя нещо.

По онова време Локано редовно използваше банята за срещи, защото смяташе, че ФБР не са в състояние да измислят микрофон, който да оцелее в сауна. Това ни се струваше твърде оптимистична теория — все пак беше преди единайсети септември и никой не знаеше колко точно некомпетентни са били във ФБР под ръководството на Луис Фрий — но всички угаждахме на Локано.

Освен това на мен сауната ми харесваше. Беше мръсна, но придаваше някакъв древноримски дух на срещите.

— Адам си е намерил самостоятелен апартамент в Манхатън — каза ми Локано, когато пристигнах.

Изглеждаше депресиран. Седеше приведен, по хавлия.

— Да — отговорих аз и седнах до него. — Разбрах.

— Щеше ли да ми кажеш?

— Предположих, че знаеш.

— Виждал ли си апартамента?

— Да, ходихме заедно на оглед.

Това го накара да направи болезнена гримаса.

— Защо не ми е казал?

— Не знам. Попитай го.

— Да бе, вярно. Ние почти не си говорим. Когато изобщо се видим.

— В момента е в такава фаза — казах аз.

И това беше самата истина. Порното прекарваше цялото си време с Кърт Лими. Но аз не се тревожех толкова. Имах си собствени проблеми, а освен това донякъде се ласкаех от факта, че Порното се бунтува срещу мен, както се бунтуваше и срещу баща си. Това доказваше, че съм му повлиял, както и той беше повлиял на мен.

Баща му обаче не мислеше така.

— За всичко е виновен онзи гъз Кърт Лими — каза той. — Иска да вкара Адам в бизнеса.

— Той няма да се навие — отговорих аз.

Локано кимна едва-едва. И двамата не вярвахме на това, което казах.

— Наистина държа това да не се случи — продължи той.

— И аз.

Той заговори по-тихо:

— Както знаеш, Адам ще трябва да убие някого, за да влезе в играта.

Помълчах малко. После попитах:

— Защо не му издействаш изключение от правилото?

— Не ме дразни — отговори Локано. — Знаеш, че няма изключения от правилото.

Да, знаех. Но въпреки това се стреснах, когато той го каза.

— Какво можем да направим? — попитах аз.

— Не бива да му позволяваме да го извърши.

— Съгласен съм, но как?

Локано извърна поглед от мен и прошепна нещо. Не можах да го чуя.

— Моля? — казах аз.

— Искам да убиеш Лими.

— Какво!!

— Ще ти платя петдесет хиляди.

— Няма да стане. Не съм очаквал да ме караш да правя това.

— Сто хиляди. Колкото кажеш.

— Няма да направя такова нещо.

— Не е само заради Адам. Лими е кофти човек.

— Лими е кофти човек?! На кого му пука?

— Той е хладнокръвен убиец.

— Как така?

— Застреля в лицето един руснак, продавач в магазин.

— За да го приемат в мафията?

— Има ли значение?

— Има огромно значение, по дяволите. Казваш ми, че Лими е застрелял някого преди колко… пет години? Много неприятно. Значи заслужава да умре и се надявам, че поне ще влезе в затвора. Но това не ми дава право да го убия. Нито пък на теб. Ако чак толкова ти пука, защо не кажеш на полицията?

— Знаеш, че не мога да го направя — отговори той.

— Е, аз пък не мога да убия някого само защото дава лош пример на Порното. Ти кого уби, за да влезеш в мафията?

Гласът на Локано се промени.

— Това не е твоя работа, да те вземат мътните!

— Няма значение — казах аз.

— Какво ти става? — възкликна той. После помълча малко и продължи: — Чух, че с Лими сте си поговорили на сватбата на Дениз.

— Да, разменихме си няколко обиди за трийсет секунди. Много неприятно копеле.

— А Адам го обожава, по дяволите — каза Локано. — Заради Лими ще го убият или ще го вкарат в затвора.

— Ами сигурно трябваше да помислиш за това преди двайсет години — отговорих аз.

Какво да ви кажа? Той беше бащата на най-добрия ми приятел. В някакъв момент започвате да си мислите, че е нещо като вашия собствен баща или поне такъв, какъвто би трябвало да бъде. Започвате да вярвате, че той ви харесва, можете да му имате доверие и дори да го обиждате.

Но така и не си мислите нещо от рода на: „Този човек е интелигентен убиец. Ако го ядосаш, ще се обърне срещу теб. Без да му мигне окото“.

Или поне не си го мислите, докато не е станало твърде късно.

 

 

Когато се прибрах в апартамента, на телефонния секретар имаше съобщение.

— Ало? Обажда се Магдалина.

Говореше шепнешком, все едно се боеше да не я чуят. После помълча малко и затвори. Нищо повече. Не беше оставила номер.

Направо се побърках. Пуснах го пет-шест пъти, после се обадих на Джуди Локано и накрая на Шърл, макар че ми беше малко неудобно заради историята с Лими. Шърл ми даде номера на сватбената агентка от Манхатън, която беше наела секстета.

Агентката вдигна мобилния си, докато шофираше, и ми обясни, че не дава телефоните на музикантите, „за да не ги притесняват“. После добави:

— Не се съмнявам, че ще си намерите чудесен оркестър, ако става дума за собствената ви сватба.

Уговорих се с нея да се срещнем в офиса й на следващия ден, за да направим ориентировъчна сметка. Тя започна да флиртува с мен и да ми иска разни неща, но аз дори не се постарах да разбера дали говори сериозно, а просто направих всичко, което искаше. Почти не забелязвах какво се случва.

Беше още по-лесно да науча програмата на Магдалина. Марта, нейната агентка, изобщо не се притесняваше да я обявява на всички, за да се рекламира.

Повечето от изпълненията в програмата на квартета на Магдалина бяха в частни домове, но не беше сигурно дали тези домове са достатъчно големи, за да се натреса без покана и да не ме забележат, така че си избрах една сватба в парк „Форт Трайън“ в горната част на Манхатън, която започваше чак вечерта. Когато пристигнах, се оказа, че тържеството ще се проведе в една-единствена голяма тента, долепена до ресторанта с каменни стени по средата на парка. Сватбата не беше голяма, но атмосферата беше непринудена и веднага щом се събраха малко повече хора, успях да се смеся с тях. Бях облечен с обикновен костюм, след като правилно бях предположил, че никой няма да тръгне да прави сватба насред парка с официално облекло.

Магдалина беше облечена със същата бяла риза и черни панталони — като сервитьорка. Стоях отстрани, докато не направиха пауза за по цигара нагоре по хълма, и едва тогава се приближих до нея. Тя си говореше с челистката, недалеч от микробуса, с който бяха дошли.

— Здравейте — казах аз.

— Здравейте — отговори челистката толкова недружелюбно, че обратната захапка изпъкна още повече.

— Няма проблем — обади се Магдалина.

Челистката каза нещо на език, който дори не можах да разпозная, и Магдалина й отговори на същия език, или поне така предполагам.

— Ще бъда наблизо — каза ни челистката и ни остави.

Двамата с Магдалина се загледахме един в друг.

— Много те пази — казах аз най-сетне.

— Да. Смята, че така трябва. Не знам защо.

— Напълно я разбирам.

Тя се усмихна.

— Това реплика за свалка ли беше?

— Не. Почти не. Искам да се запозная с теб.

Тя сведе глава встрани и присви едното си око.

— Знаеш ли, че съм румънка?

— Не. Не знам нищо за теб.

— Нямаме големи шансове. Ти си американец, а аз съм румънка.

— Изобщо не мисля така.

— И аз — каза тя.

Въпреки малкия шанс да съм я разбрал правилно, рискувах и попитах:

— Кога мога да те видя?

Тя погледна встрани и въздъхна.

— Живея с родителите си.

За един ужасен миг се запитах дали не е на шестнайсет или нещо подобно. Със сигурност беше възможно да е на толкова. От друга страна, можеше да е и на трийсет, защото излъчваше някаква древност, все едно беше вампир… или ангел.

Честно казано, дори да се беше оказала на шестнайсет, това нямаше да ме спре.

— На колко си години? — попитах аз.

— На двайсет. А ти на колко си?

— На двайсет и две.

— Е, добре — каза тя и се усмихна. — Идеално.

— Ела с мен, още сега — казах аз.

Тя ме докосна по ръката със силните си тънки пръсти. Аз обърнах длан, за да сплета моите пръсти с тях.

По-късно, когато щеше да заспива, обхванала топките ми с тези пръсти (макар че почти не се събираха в тях), обичах да си спомням тази вечер в парка. Но тогава тя каза:

— Не мога.

— Тогава кога ще те видя?

— Не знам. Ще ти се обадя.

— Трябва да ми се обадиш.

— Добре. Но имаме само един телефон.

— Звънни ми от друго място. Когато искаш. Помниш ли ми номера?

Тя го каза, без да се замисля. От това нямаше как да не ми стане приятно.

 

 

Мина обаче цяла седмица, без да ми се обади. Побърках се. Настройвах телефона си да прехвърля обажданията към служебния телефон и карах като ненормален, за да не я изпусна. Разнасях слушалката на домашния телефон от стая в стая, когато си бях вкъщи. Ако позвънеше някой друг, просто му затварях.

Когато се обади, беше късно в събота вечер. Аз бях застанал на челна стойка и се набирах, опрял крака на стената. Навън валеше. Претърколих се и се изправих с телефона в ръка.

— Ало?

— Магдалина е.

Замръзнах. Бях плувнал в пот. Пулсът ми беше толкова силен, че заплашваше да разкъса пръстите ми, и не можех да си спомня дали беше така преди минута.

— Благодаря, че се обади — казах със задавен глас.

— Не мога да говоря. На един купон съм. Говоря от спалнята. Всички са си оставили чантите тук. Ще си помислят, че искам да открадна нещо.

— Трябва да те видя.

— Знам. И аз трябва да те видя. Можеш ли да дойдеш тук?

— Мога — отговорих.

 

 

Купонът беше в една стара кооперация в Бруклин Хайтс. Тя ме чакаше под навеса на отсрещната сграда, за да не стои на дъжда. Носеше си виолата в пластмасов калъф. Щом я видях, завих и паркирах до пожарния кран пред сградата. Тя изтича до колата, остави виолата на задната седалка и се качи отпред. Аз вече си бях свалил колана.

Целувахме се дълго. Не беше лесно, защото ужасно исках да я гледам, но освен това ужасно исках да я целувам.

Най-сетне тя отпусна глава на гърдите ми.

— Искам те, но не мога да правя секс с теб — каза ми тя.

— Няма проблеми.

— Девствена съм. Целувала съм се с няколко момчета, но нищо повече.

— Обичам те — отговорих аз. — Нищо друго няма значение.

Тя улови лицето ми между дланите си и ме погледна, за да провери дали говоря сериозно, а после започна да ме целува отново, хиляди пъти по-силно. Чух шум от цип. Хвана ръката ми и я притисна към слабините си, после дръпна настрани памучните си бикини.

Катеричката й беше изгаряща и мокра. Когато притисна бедрата си, пръстите ми хлътнаха в нея.

 

 

Между другото Порното я одобри. Магдалина беше абсолютно честна и никога не се съмняваше в себе си и макар че Порното вече не беше точно такъв, все още уважаваше това качество в другите хора и оценяваше колко рядко се среща. Веднъж, когато бяхме само двамата, той ми каза:

— Тя е идеална за теб. Точно както Дениз беше за мен.

Понякога тримата заедно пушехме трева. Магдалина твърдеше, че изобщо не я хваща, но после клепачите й натежаваха, тя започваше да ме целува по врата и да настоява да я занеса в спалнята. Порното казваше:

— Няма проблеми. Аз ще остана тук и ще погледам телевизия.

Но това беше по-късно, когато Порното отново се беше върнал да живее при мен.

 

 

Ето какво стана.

Една октомврийска вечер се прибрах и видях, че той седи в хола с оръжие в ръка. Държеше тумбест револвер 38-и калибър. Аз бях ходил да тичам, нещо, което започнахме да правим заедно с Магдалина, но точно този път тя или свиреше с квартета, или беше на лекции във вечерното училище, където следваше счетоводство.

Когато влязох, Порното не насочи револвера към мен. Но и не го остави.

— Какво става? — попитах го аз.

— Ти ли го уби? — попита ме той.

Изглеждаше адски отвратително. Беше блед и колкото и да е странно, едновременно кльощав и отпуснат.

— Кого? — попитах аз.

В главата ми се въртеше: По дяволите. Дейвид Локано е мъртъв.

— Кърт.

— Кърт Лими!

— Не познаваш друг, който се казва Кърт, нали?

— Откъде си сигурен, по дяволите? Не сме си говорили от няколко седмици.

— Ти ли го уби?

— Не. Не съм го убил. Дори не знаех, че е убит. Какво е станало?

— Някой го е застрелял в лицето на прага на апартамента му — отговори Порното.

Апартаментът на Лими беше в Трайбека.

— Явно му е отворил входната врата по домофона — продължи той.

— Какво казва полицията?

— Казват, че не е обир.

— Може да е бил вуйчо ти Роджър — казах аз.

Съпругът на Шърл.

— Това шега ли беше? — попита ме Порното.

— Май да. Извинявай.

За миг се почудих дали пък наистина не съм убил Кърт Лими и просто да съм забравил за това.

— А баща ти какво казва? — попитах.

— Казва, че не си говорил с него за това, така че, ако си бил ти, си го направил на своя глава.

— Супер — казах аз и си дръпнах един стол от масата. — Сега ще седна. Не стреляй.

Порното с бавно движение подхвърли револвера на холната масичка.

— Не бъди толкова тъп — каза уморено той. — Нямаше да стрелям по теб. Притеснявам се, че аз съм следващият в списъка.

— В чий списъка?

— Не знам. Точно това е въпросът.

— Аха — казах аз. — Съжалявам за Кърт.

— Това няма да ме откаже.

— От какво?

Той се извърна и каза:

— От това да вляза в мафията.

— Не знаех, че имаш такива намерения — отговорих аз.

— Естествено, че знаеш.

— Прав си, досещах се. Но това е ужасна идея и може би точно в момента не трябва да мислиш за нея.

— Няма какво да мисля. Просто ще го направя.

— Ще убиеш някого, за да впечатлиш една банда боклуци?

— Кърт щеше да иска да го направя.

— Кърт е мъртъв.

— Точно така. И аз ще се изплюя в лицето на онзи, който го е убил.

— Значи смяташ, че убиецът на Лими се интересува от това дали ще влезеш в мафията? — попитах аз.

— Нямам идея, мамка му! — каза Порното. — Дори не знам кой го е убил! — Той помълча малко и мрачно добави: — Така или иначе точно ти не можеш да ме съдиш. Нима не отмъсти за дядо си и баба си?

— Това не означава, че беше редно да го правя.

— И още как!

— Дори да е така, ти не трябва да го правиш.

— Каква е разликата?

— Между мен и теб ли? — попитах.

— Да.

— Господи!

Наистина не ми се искаше да започваме тази тема.

— На първо място аз трябваше да убия определени хора. Не го направих заради самото убийство.

Лицето на Порното светна от облекчение.

— Мамка му, човече — каза той. — Аз няма да убия невинен човек. Не съм идиот. Ще намеря някой боклук. Като онези, които баща ми ти намира. Някой изрод, който си го проси.

— Така ли?

— Така. Ако искаш, ще обсъдим всичко, преди да го направя.

— Добре — казах аз след малко.

Само това казах: „Добре“.

Сега вие ми кажете.

Това някакво обещание ли беше?