Джош Базел
Анатомията на Питър (5)

3

Човекът на леглото в крило „Анадейл“ преди се казваше Еди Скиланте, наричан още Еди Консол.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжавам и го сграбчвам за нощницата, после пак проверявам картона. — Тук пише, че се казваш Лобруто!

Той ме поглежда неразбиращо.

— Ами аз се казвам Лобруто.

— Мислех, че се казваш Скиланте.

— Скиланте ми е прякорът.

— Скиланте?! Какъв прякор е Скиланте?

— Идва от Джими Скиланте.

— Онзи тъпак от боклука?

— Човекът, който реорганизира извозването на боклука. И внимавай какво говориш за него. Бяхме приятели.

— Чакай малко — казвам аз. — Наричат те Скиланте, защото с Джими Скиланте сте били приятели?

— Да. Въпреки че той всъщност се казваше Винсънт.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?! Аз едно време ходех с една Барбара — но не карам хората да ме наричат „Бабс“, нали така?

— Това ми се струва разумен ход — отбелязва той.

— А Еди Консол?

— Това също ми е прякор, идва от консолидация казва той и се разсмива. — Нали не си мислиш, че това също е истинско име?

Пускам го.

— Не, схванах вече, благодаря.

Той разтрива гърдите си.

— Господи, Мечок…

— Не ме наричай така — прекъсвам го.

— Добре де… — започва той, но млъква и се замисля. — Я чакай малко. Щом не знаеш, че съм Скиланте, как ме намери?

— Не съм те намерил.

— Как така?

— Ти си пациент в болница. Аз съм лекар.

— Да, облечен си като лекар.

— Не. Наистина съм лекар.

Той ме поглежда внимателно. После казва:

— Стига бе!

Без да искам, махвам с ръка и казвам:

— Е, не е кой знае какво.

— Глупости! Поздравления, момче! — казва той и клати глава. — Страшни сте вие, евреите. Какво, не разрешават на мафиотите да станат адвокати, така ли?

— Аз никога не съм бил мафиот.

— Извинявай.

— Не те карам да ми се извиняваш.

— Беше пропуск. Никой не е искал да те обиди.

Забравил съм, че мафиотите говорят така — все едно е имало някаква обща демократична конвенция, на която всички са присъствали.

— Не се притеснявай — казвам аз. — Половината от хората, които съм застрелял по поръчка на Дейвид Локано, бяха мафиоти.

Той преглъща на сухо, което не е много лесно, когато си на системи и получаваш повече течности, отколкото ти трябват.

— Ще ме убиеш ли, Мечок?

— Не знам още — отговарям аз.

Очите му се стрелват към системата.

— И ако го направя, няма да е с въздух в системата — добавям.

Ако въздушните мехурчета в интравенозната система наистина убиваха хора, половината от пациентите в Католическата болница в Манхатън вече щяха да са мъртви. В истинския живот ЛД50 — летална доза въздух, която ще убие 50% от пациентите — е два кубически сантиметра на всеки килограм телесна маса. Що се отнася до Лобруто, или както се казва там, това са около десет спринцовки, пълни с въздух^[1].

Мога да натикам коркова тапа в гърлото му. Леката дървесина не се вижда на рентгена, а нито един патолог в тази болница няма да тръгне да прави дисекция на гърлото на Скиланте. Но откъде да намеря коркова тапа?

— Престани да мислиш за това! — обажда се той.

— Спокойно — казвам му аз. — Все още дори не знам дали искам да те убивам.

И след секунда осъзнавам, че наистина е така, защото току-що съм се сетил как ще го направя, ако все пак се наложи.

Просто ще го натъпча с калий. Ако го направя достатъчно бавно, сърцето му ще спре, без да се покаже на ЕКГ-то^[2], а след като умре, толкова много от клетките в тялото му ще се пръснат, че калият ще се разнесе навсякъде.

— Божичко — казва той. — Сигурно и без това имам рак.

— Да, имаш — казвам аз.

— Как така?

— Току-що прочетох резултатите от биопсията ти.

— Господи! Рак! Страшно ли е?

— Не, фантастично е. Точно затова всички искат да се разболеят от рак.

Очите на Скиланте се просълзяват и той поклаща глава.

— Проклет умник. Винаги си бил такъв.

Той се протяга и хваща табелката с името ми.

— И как ти викат сега?

После прочита името и започва да се кикоти:

— Питър Браун? Като в песента на „Битълс“?^[3]

— Точно така — потвърждавам аз, силно впечатлен.

— Сменили са ти името от Пиетро Брона на Питър Браун? За толкова тъпи ли ни мислят?

— Очевидно смятат, че сте адски тъпи — отговарям аз.

От уредбата на тавана се чува съобщение:

— „Свободният медицински персонал спешно в стая осемстотин и петнайсет в южното крило.“

Съобщението се повтаря няколко пъти.

Скиланте разбира какво е положението.

— Няма да те издам, Мечок — казва ми той. — Обещавам.

— Ако ме издадеш, ще се върна и ще те убия веднага. Чаткаш ли, тъпако?

Той кимва.

Докато излизам, изтръгвам кабела на телефона от стената.

Стигам до стаята, в която ни викат по спешност. Или поне до коридора пред нея.

Всичко живо в болницата обича паническата спешност, защото имат възможност да се държат така, все едно ги дават по телевизията. Дори ако не се уредят да викат: „Внимание!“ и да държат пластините на дефибрилатора, поне ще стискат въздушния резервоар на респиратора или ще бият инжекциите с адреналин, които им подават сестрите. Освен това идват хора от цялата болница, така че е страхотна възможност за общуване. А ако човекът, който е вдигнал тревогата, наистина го е направил, защото някой пациент изпада в клинична смърт, имат шанс дори да спасят живота на пациента и да оправдаят ужасния вкус, който са проявили при избора на професия.

Но веднага щом пристигам, разбирам, че случаят няма да е от тези. Това е от другите случаи, в които пациентът е мъртъв от часове, а някоя от медицинските сестри се опитва да спаси латвийския си задник.

— Кой записва времето? — питам аз.

Една сестра на име Лейни се обръща с хронометър и списък с всички лекари, които са длъжни да се отзоват по спешност.

— Здравейте, доктор Браун — казва тя и ми намига. — Вече ви записах.

— Мерси — отговарям аз.

Лейни флиртува, но е омъжена. Вярно, че съпругът й изглежда на 12 години и ходи с баскетболен потник, който му стига до коленете и става за рокля на коктейли, но доктор Браун не играе на чужд терен.

Вместо това доктор Браун трябва да се върне в стаята на Скиланте. За да го убие веднага или да реши какво да го прави вместо това.

Поне на пръв поглед нямам избор. Ако го оставя жив и той каже на Дейвид Локано къде съм, или ще ме убият, или ще трябва да бягам. От друга страна, все пак се предполага, че работя в болница, за да компенсирам факта, че вече съм убил толкова много хора.

Или нещо в този смисъл.

— Сър? — казва тихичко някой до мен.

Обръщам се. Моите студентчета. Две нещастни човешки същества с къси бели престилки. Едното е мъжко, а другото е женско и двете имат имена. Това е всичко, което съм запомнил за тях.

— Добро утро, сър.

— Не ми викай „сър“. Все пак си изкарвам прехраната с честен труд — отговарям аз. — Идете да проверите лабораторните изследвания.

Това най-често ги обърква достатъчно, но сега едното казва:

— Вече го направихме.

— Тогава стойте тук.

— Но…

— Извинявайте, деца. После ще ви науча на нещо^[4]. И ще се видим на седящата визитация в седем и трийсет.

Естествено, точно три крачки по-късно ми звъни пейджърът — Акфал, който е в интензивно отделение.

— Имаш ли минута? — пита ме той, когато му връщам обаждането.

Вместо да отговоря „не“, аз питам:

— Сериозно ли е?

Глупав въпрос — ако не беше сериозно, Акфал нямаше да ме потърси. Просто нямаше да му остане време да ми звъни за „Здрасти“.

— Можеш ли да ми помогнеш за една торакостомия?

Мамка му.

— Веднага идвам — казвам му аз.

После се обръщам към моите студенти.

— Промяна в плана, деца. Чичо Акфал ще ни покаже една процедура.

Докато отиваме към аварийните стълби, едното от децата притеснено кимва назад към стаята, от която е дошла тревогата.

— Това не е ли нашата пациентка, сър?

— Тя вече е божия пациентка — отговарям аз.

Торакостомия означава просто да забиете тръба с остър край в гръдния кош на пациента. Прави се, когато в гърдите се е натрупала кръв — или гной, или въздух, или нещо друго — която притиска един или двата бели дроба на човека и му пречи да диша. Трябва да избягвате ключовите органи — бели дробове, жлъчка, черен дроб — и долния ръб на ребрата, защото по него минават вените, артериите и нервите. (Всички те се виждат на ребрата, дори ако са печени. Можете да ги погледнете следващия път, когато си поръчате печени ребра. После може и да ви се повдигне.) Но иначе не е много трудно да се постави тръба в гръдния кош, стига пациентът да лежи неподвижно.

Което не се случва никога. Затова викат мен. Не се радвам чак толкова да си го призная, но единствената медицинска задача, с която се справям почти съвършено, е да държа хората неподвижни. Моите студенти по медицина ще видят един истински гений в действие.

Така че се изненадвам, когато стигаме до интензивното и виждаме, че пациентът лежи настрани, с отворени очи и изплезен език. Даже се притеснявам, че е умрял, докато Акфал е говорел по телефона с мен, но проверявам сънната му артерия и установявам, че си има пулс, макар и по нищо да не личи, че усеща допира на ръката ми.

— И преди ли беше така? — питам аз.

Акфал подрежда масата за процедурата изцяло с материали на „Мартин-Уайтинг Алдомед“:

— Явно постоянно си е така. Масивен инсулт^[5] преди шест години.

— Тогава за какво сме ти? — питам го аз.

— В картона пише, че пациентът е способен на внезапни яростни движения.

Почуквам пациента по окото. Никаква реакция.

— Някой се е избъзикал с теб. Този човек е класически зеленчук.

— Сигурно — казва Акфал.

Той отваря нов пакет латексови ръкавици на синята хартиена покривка, която е сложил върху масата, после ги изважда една по една, като ги пипа само отвътре.

— Готов съм — казва той.

Повдигам леглото и всеки от студентите хваща по един крак. Аз разтварям нощницата на пациента. Целият е увиснал от тлъстините, които се натрупват в кома.

Акфал почиства с тампон, напоен с йод, едно място отляво долу на гръдния кош и хваща тръбата. Аз слагам ръка върху ръцете и горната част на гърдите на пациента.

Акфал забива тръбата. Пациентът изкрещява и така изритва и двамата студенти по медицина, че те се удрят в отсрещната стена. Единият успява да събори и някакъв монитор.

Но тръбата е влязла. Въпросът, в какво точно е влязла, е отворен, защото течността, която шурва като фонтан от нея — и по гърдите, и по лицето на Акфал, преди той да успее да вдигне една ваничка, за да се защити — прилича на виненочервена кръв. След няколко секунди течността започва да блика в нормален ритъм.

Пациентът въздъхва и отново се отпуска в ръцете ми.

— Деца, добре ли сте? — питам аз.

— Да, сър — отговарят и двете, малко разтреперани.

— Акфал, ти как си?

— Добре. Внимавайте, по пода има кръв.

По-късно, когато със студентите излизаме от интензивното, в коридора ни спира един човек, който прилича на по-млада, по-малко зомбирана версия на пациента.

— Как е баща ми? — пита той.

— Страхотно — отговарям му.

Докато се изкачваме обратно по аварийните стълби, аз ги питам:

— Какъв е урокът, деца?

— НМС — отговарят те в един глас.

„Не ме съживявайте.“ Молбата, на която всеки пациент има право — да не бъде поддържан с изкуствени средства. Да бъде оставен да си умре на спокойствие, по дяволите.

Ако лекарите разясняваха тази молба на всичките си пациенти и всички те я подписваха предварително, тя щеше да спаси здравната система на САЩ, която в момента харчи 60% от средствата си за хора, които никога повече няма да излязат от болницата.

Мислите, че така вършим работата на Оная с косата в ръка? Пак си помислете: към този момент тя вече си е свършила работата. „Мозъчна смърт“ не означава, че мозъкът е мъртъв (макар че е точно така). Мозъчна смърт означава, че мозъкът е толкова зле, та практически цялото тяло е мъртво. Биещото сърце на пациента все едно е в някоя бъчва.

И като стана дума за това, че не вършим работата на Оная с косата, решавам да се върна в стаята на Скиланте — с твърдото убеждение, че ще направя всичко възможно да го сплаша толкова, че да си мълчи, преди дори да си помисля да го убивам.

Или поне с относително твърдото убеждение. За всеки случай изпращам студентите да проверят пациентите — толкова омразна задача, че дори при сегашните обстоятелства изпитвам вина, че не ги спасих от нея.

 

 

И, да, естествено, когато влизам в стаята на Скиланте, той говори по мобилния си телефон.

— Ей сега свършвам — казва ми той, като закрива телефона с длан. — Ти какво си помисли, че съм някакъв шибан динозавър, който не знае как да се обади по мобилен телефон?

После вдига един пръст, за да мълча, и отново заговаря по телефона:

— Джими? След малко пак ще ти звънна. Мечока току-що дойде.