Джош Базел
Анатомията на Питър (20)

18

И двете жени на Лес Карчър се казваха Мери, но милият прякор на по-младата в семейството беше Циците. Ченгетата и санитарите бяха намерили по-старата Мери пред къщата, където я бяхме оставили двамата с Порното. Черепът й бил строшен, най-вероятно с металния грил, захвърлен до тялото й — по него, поне според федералните, нямало отпечатъци от пръсти, но за сметка на това имало голямо количество от мозъчната тъкан на старата Мери. Циците, както и тримата мъже от семейство Карчър просто ги нямало^[1].

За разлика от тях тя не беше оставила никаква кръв след себе си.

Това, че федералните власти ме обвиниха в убийството на двете Мерита, а не на трите момчета от семейство Карчър, както започнаха да наричат бащата и двамата му синове, всъщност имаше някакъв смисъл. Двете Мерита бяха в състояние да предизвикат значително повече съчувствие, а освен това федералните разполагаха поне с единия труп. А ако не се стигнеше до присъда, винаги след това можеха да ме обвинят и в убийството на момчетата^[2].

От друга страна, да ме съдят за убийството на двете Мерита не беше чак толкова умен ход, защото аз всъщност не ги бях убил. Всички доказателства на обвинението щяха да бъдат или изфабрикувани, или тенденциозни и щеше да им бъде особено трудно да отхвърлят „алтернативното обяснение“: че Циците, след бог знае колко години ходене по мъките, беше разбила главата на старата Мери и беше драснала със сумата от двеста хиляди долара, за която беше чула една от украинките и която двамата с Порното очевидно не бяхме успели да открием.

Между другото искам официално да кажа и още нещо.

Ако наистина е станало така, Цици, аз изобщо не ти се сърдя. Дори ако през цялото време си се крила някъде, всеки ден си четяла за хода на делото ми в „Ню Йорк Поуст“ и си се смяла при мисълта, че във всеки един момент си можела да пристигнеш и да ме спасиш, но в никакъв случай е нямало да го направиш — в което се съмнявам — аз продължавам да смятам, че действията ти са били напълно разбираеми.

Но не мога да се закълна, че щях да мисля така, ако нещата бяха приключили по друг начин.

 

 

„Защитата“ ми беше осигурена от адвокатската кантора „Морадей Чайлд“. Екипът се състоеше от Ед Лувак, „най-известния адвокат на Източния бряг“, и Донован Робинсън, „единствения адвокат, който си вдига телефона, макар че всички останали те дерат с 450 долара на започнат час, за да слушат какви съобщения им оставяш на гласовата поща“.

Донован, който междувременно стана специален помощник в кабинета на кмета на Сан Франциско — Здрасти, Донован! — беше някъде с пет години по-голям от мен, значи по онова време е бил на 27. Беше умен, но изглеждаше глупав — Знам какво е, Донован! — а това е идеална комбинация за адвокат на защитата. Той направи всичко по силите си, за да ми помогне, защото според мен наистина вярваше, че съм невинен. Поне по тези обвинения.

Например именно Донован забеляза колко е странно да ме обвиняват в убийство по особено жесток начин, след като нямаше никакви доказателства в подкрепа на това обвинение, но за сметка на това имаше свидетелски показания от няколко украинки, че старата Мери, ако не е участвала пряко, то поне е помагала в няколко особено отвратителни епизода от такова естество. Човек би си помислил, че обвинението нарочно е избегнало тази тема.

Веднъж Донован дойде да ме види в ареста — интересно, но не си спомням Ед Лувак някога да го е правил — и каза:

— Те разполагат с нещо за теб. Какво е?

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.

— Обвинението разполага с някакво доказателство, за което не са ми казали още.

— Това не е ли незаконно?

— Технически погледнато, да. По закон трябва да ни показват навреме всичко, с което разполагат. Но ако е нещо добро, съдията така или иначе ще го приеме, дори ако се забавят нарочно. Можем да се опитаме да отменим делото по процедурни причини, но сигурно няма да мине. Така че, ако имаш някаква представа с какво разполагат за теб, може би трябва да ми кажеш.

— Нямам никаква представа — отговорих аз.

Което си беше самата истина.

Между другото всички разноски се поемаха от Дейвид Локано — макар и непряко. Той не искаше да го свързват официално с мен, а освен това сигурно искаше да може да ме отреже, ако стана опасен за него или за Порното.

Но засега това просто беше невъзможно. Всички разбирахме, че федералните няма да тръгнат да съдят Локано като съучастник в убийство, докато не докажат, че аз наистина съм убил някого. А Порното дори не беше заподозрян.

Локано беше успял да запази Порното чист като сълза. Беше му забранил да се хвали с убийствата, докато всичко не се уталожи. А самият той никога не беше свързвал Порното с убийството на семейство Карчър — освен онзи път в сауната на руската баня на Десета улица.

За съжаление Локано не беше толкова дискретен по отношение на мен. Федералните разполагаха с около осем часа записани телефонни разговори, в които ме наричаше „Поляка“. Например: „Не се тревожете за братята К. Поляка ще ги навести следващата седмица“. Както и да е, така Локано поне беше мотивиран да не ме осъдят.

Федералните ни казаха за записите на телефонните разговори от самото начало, за да ме подтикнат да свидетелствам срещу Локано. Освен това ни казаха, че вече разполагат с един мафиот в затвора, който ще свидетелства, че ме познава като професионален убиец, за когото се знае, че работи за Локано.

Но до последния момент не извадиха мистериозното си доказателство — ако Донован не бъркаше и те наистина разполагаха с такова.

А междувременно аз гниех в ареста.

 

 

Уенди Каминър, която според мен е гениална, казва, че консерваторите са бивши либерали, които са станали жертва на обир, а либералите са бивши консерватори, които са били арестувани. От друга страна, един професионален убиец на мафията не е най-страхотният защитник на тази теза — най-добре да ме пратите по дяволите и да забравите за мен — но все пак да изтъкна няколко неща.

Едното от тях е, че ако сте обвинени — само обвинени, нищо повече — в углавно престъпление, не можете да излезете под гаранция. Аз бях затворен във Федералния градски изправителен център за североизточния регион (ФГИЦСР), точно срещу Кметството в центъра на Манхатън, в продължение на осем месеца, преди делото ми изобщо да е започнало.

Другото е, че ако не изглеждате страховито и не сте известен професионален убиец като мен, в ареста ще ви се случат много по-неприятни неща, отколкото на мен. Например на мен никога не ми се е налагало да спя до тоалетната чиния — алуминиева, без капак, с постоянен купол от урина, лайна и повръщано, които само чакат да се плиснат по следващия арестант, който тръгне да я използва по предназначение. Никога не са ме карали да правя сапунки, нито което и да е от хилядите други фантастично изобретателни унижения, измислени от арестантите, за да демонстрират властта си над другите и да се борят със скуката. Дори надзирателите ми се подмазваха.

И не забравяйте: това дори не беше затвор. Това беше предварителен арест. Мястото, където държат хората, които са невинни до доказване на противното. Да ви изпратят на Райкърс Айланд (където щяха да изпратят мен, ако обвиненията не бяха повдигнати от федералните) на практика означава, че присъдата не ви мърда.

И ако си мислите, че точно вие никога няма да попаднете там, защото сте бели и правосъдието работи за вас, а не против вас, или защото никога не пушите трева, плащате си данъците и не оставяте никаква пролука за някой, който иска да ви направи нещо лошо, пак си помислете. Защото стават и грешки и тогава ще си имате работа със същия тип хора, които познавате от пътната полиция, но назначавани още по-безогледно.

А дори в Ню Йорк, независимо какви сте, шансовете да ви арестуват са около 150 пъти по-големи от шансовете да станете жертва на обир.

 

 

Освен това нека да ви кажа още нещо: в ареста е гадно.

Точно както си представяте, вътре е адски шумно. Смята се, че в кучкарниците е шумно, защото всички шумове над деветдесет и пет децибела са болезнени за кучетата, така че, когато едно куче започне да лае от болка, всички останали също започват и децибелите се покачват още повече. В ареста е същото. Винаги има някой откачен, който не спира да крещи, да не говорим за шибаните транзистори, но това е само част от проблема.

Големият проблем е, че арестантите не млъкват. Понякога говорят, за да се прекарат един друг. В ареста има толкова глупаци, че се чудите как не забравят да дишат, но дори те напредват нагоре по стълбицата. Защото имат добри шансове да попаднат на друг човек, който е още по-глупав от тях: някой, който е пострадал повече от напрежението или е употребил повече наркотици, или майка му е изпила повече алкохол, когато е била бременна с него, каквото и да е.

Но освен това арестантите просто си говорят заради самото говорене. В хаоса, който цари там, информацията е най-скъпата стока — независимо от качеството.

А най-ценното качество на неспирното плямпане е, че така на хората не им се налага да мислят. Не може да се обясни по друг начин. Хората в ареста предпочитат да водят разговор с някой, който е през четири килии от тях, отколкото да си затворят шибаната уста за две минути. Все едно онзи, който ръга с нож и/или изнасилва другия в съседната килия, или си остри саморъчно изработената спринцовка в стената, не вдига достатъчно шум. Можете да ги заплашите с убийство, но пак няма да млъкнат.

И всички се надяват, че във всеобщия хаос ще се изпуснете да им кажете нещо, което не трябва, за да могат да го продадат на надзирателите. Арестантите през цялото време говорят за това, колко много мразят доносниците, как не бива да се „пее“ и как сега ще излязат само за малко, за да наръгат с нож някой, който е „пропял“. Думата „пее“ се употребява толкова често, че все едно всички са в хора.

Но всъщност тия шибаняци, независимо колко често повтарят как по-скоро ще умрат, отколкото да изпеят някого, по цял ден слухтят за нещо, с което ще могат да доносничат. За да си намалят присъдата, да се подмажат на надзирателите или просто от скука.

 

 

Друга любима тема за разговори в ареста е кой в кой затвор ще попадне след процеса.

Като мафиот и убиец за мен беше ясно, че ще ме изпратят в някой от двата затвора, които са от пето ниво — най-строго охраняваните федерални затвори в САЩ. Въпросът беше в кой от тях — „Левънуърт“ или „Марион“.

Интересното за „Левънуърт“ и „Марион“ е това, че макар да са единствените затвори от пето ниво в САЩ, а освен това са най-гадните в страната, те са пълна противоположност един на друг. В „Левънуърт“ вратите на килиите са отворени по шестнайсет часа на ден, така че затворниците да могат да „общуват“ помежду си. Общуването очевидно придобива най-бароков стил от юни до септември, когато надзирателите не включват лампите на горните етажи. Налага се: в „Левънуърт“ е толкова горещо, че ако пуснат и лампите, затворниците ще ги изпотрошат, за да намалят температурата.

В „Марион“ залагат на противоположния модел. Там ви държат в миниатюрна бяла единична килия с флуоресцентна лампа на тавана, която никога не се загася и която е единственото нещо в килията. Прекарвате в нея по двайсет и три часа на денонощие, а през останалия час имате право да се изкъпете, да се „разходите“ в коридора, предназначен за тази цел (с дължина четири метра, където също сте сами), и най-вече да си слагате и сваляте оковите на краката, които са задължителни преди всяко от изброените действия. В бялата килия постепенно започвате да си представяте, че се носите в нищото и нищо не съществува.

Ако „Левънуърт“ е огън, „Марион“ е лед. Адът на другите хора срещу ада на самотата. Тъпанарите, с които бях в ареста, до един твърдяха, че „Левънуърт“ е за предпочитане, защото в „Марион“ неизбежно се побъркваш. Освен това според тях в Дивия запад на „Левънуърт“ специално на мен щяло да ми е по-добре, защото като човек от мафията щели да ме „уважават“. Поне докато съм бил достатъчно млад, за да се защитавам.

Между другото „уважавам“ е втората най-често използвана дума в затвора след „пея“. Например в следния контекст: „Война ли искаш, куче? Ако викаш на онази кучка Карлос, значи не ни уважаваш! Трябва да й викаш Розалита, куче. Иначе не уважаваш изнасилвачите, които са истинските мъже в този затвор!“. Ако искате вярвайте, но това ми го каза един надзирател.

Честно казано, аз предпочитах да отида в „Марион“. Но не мислех много за това, защото решението дали ще прекарате остатъка от живота си в „Марион“ или в „Левънуърт“, всъщност не зависи от вас. Абсурдното е, че всъщност не зависи от никого. Просто ви пращат там, където в момента има свободни легла.^[3]

 

 

Освен това засега си мислех, че ще се опитам да избегна и двете места. Дори да се наложи да пропея.

Нямах нищо против да разкажа на федералните всичко, което знаех — за мафията като цяло и в частност за Дейвид Локано. Вярно е, че преди обичах Порното като роден брат. Бях по-близък с неговите родители, отколкото с моите. Но освен това толкова много обичах Магдалина, че бях в състояние да продам както семейство Локано, така и всичко останало, само и само да прекарам един час с нея, където и да е.

Просто не знаех докога да чакам. Ако се окажеше, че има някакъв начин да се измъкна, щеше да е глупаво и ненужно да забърквам мафията в това. Но ако изчаках прекалено дълго и ме осъдеха, щеше да ми е по-трудно да преговарям да ме пуснат в замяна на това, което им кажа.

Хората на Локано бяха достатъчно умни да не заплашват директно нито Магдалина, нито мен, защото знаеха, че в такъв случай ще започна да мисля как да ги накажа и никога няма да спра. Но нямаше и нужда да го правят. Аз бях зад решетките, а те бяха навън, където беше и тя. Когато ми идваха на свиждане, постоянно споменаваха за нея: „Няма да те осъдят. Нямат с какво. Ще те пуснат и пак ще бъдеш с твоето момиче. Как се казваше? Магдалина? Хубаво име. Хубаво момиче. За нула време ще те пуснат. Ще й пратим нещо от теб“.

Самата Магдалина идваше на свиждане четири пъти в седмицата.

Правилата за свиждане са по-облекчени в ареста, отколкото в затвора — нали сте невинни до доказване на противното — и явно са по-облекчени във федералния арест, отколкото в щатския. Не ви позволяват да се докосвате, но можете да седнете в двата края на една дълга метална маса, без да ви разделя стена, стига арестантът да си държи ръцете върху масата. Посетителката обаче може да си държи ръцете, където иска и да прави каквото си иска с тях, докато си говорите, и след няколко седмици дори не забелязвате надзирателите наоколо, когато това се случва. А ако и двамата сте бързи, можете да се изправите едновременно и да се целунете или тя да стигне до устата ви с пръстите си, преди да ви разделят и нея да я изхвърлят, а вас да ви претърси зъболекар. Защото се оказва, че не могат да й забранят да дойде пак. А надзирателите, тези жалки отрепки, са на ваша страна.

Обичах Магдалина все повече след всяко свиждане и след всяко от странните й официални писма.

„В квартета постоянно ме обвиняват, че свиря фалшиво. А аз се разсейвам, защото мисля за теб. Но това ме кара да свиря по-добре, а не по-зле, защото тогава се чувствам много по-жива, така че не се чувствам виновна пред тях. Аз свиря най-добре, когато свиря от сърце, а в сърцето ми си ти, защото те обичам.“

Ако това ви звучи като откъс от онези затворнически драми, в които дебелата леля отвън пише на прочутия убиец на жена си вътре, не ми пука. Това спаси живота и разсъдъка ми. След всяко свиждане в продължение на няколко дни не забелязвах мизерията около себе си.

Магдалина разговаряше с Донован по-често от мен. И след като той поотделно ни предложи да се оженим, за да избегнем възможността да я призоват като свидетел, Магдалина ми каза, че ще се ожени за мен, разбира се. Щеше да направи всичко, което трябва.

Но аз й казах, че не желая, защото искам да се оженим истински. Тя отговори:

— Не говори глупости. Ние сме женени още от трети октомври.

Ще ви оставя сами да разберете какво означава това. Все едно да се опитам да ви обясня как изглежда повърхността на слънцето.

Не че някой си мислеше, че Магдалина ще бъде призована в съда. Съдебните заседатели веднага щяха да се влюбят в нея и да бъдат на моя страна.

Магдалина ми носеше книги, но беше трудно да се чете заради шума. Затова ми донесе и тапи за уши.

А след това, без да ми каже, си беше подала документите, с които се кандидатства за работа като надзирател във федерален затвор — за да има някакъв минимален шанс да бъде до мен, ако нещата се объркат.

 

 

В началото на лятото на 2000 г. ме изкараха от килията и ме отведоха в един кабинет, където не бях ходил дотогава. Само по себе си, това не беше необичайно, защото на всеки няколко седмици се провеждаха „предварителни срещи“ с различни служебни лица, които трябваше да установят дали наистина съм този, за когото се представям, както и този, за когото ме представят федералните, и дали наистина е било извършено престъпление. Но този път надзирателят ме остави сам в кабинета и излезе. А това беше изключително странно, макар че си останах с белезници на ръцете и краката.

Веднага се огледах за телефон, за да се обадя на Магдалина. Нямаше телефон. На дървеното бюро, както и на дървените етажерки нямаше нищо. Дървеният стол беше с най-обикновена права облегалка. Прозорецът имаше широк перваз и ако исках да избягам; това беше подходящият момент. В продължение на минута-две сериозно размишлявах по този въпрос и все още гледах навън през прозореца, когато вратата зад гърба ми се отвори и в кабинета влезе Сам Фрийд.

За пръв път го виждах. По това време беше към края на шейсетте — симпатичен старец с измачкан сив костюм. Когато тръгнах да заобикалям бюрото, той вдигна ръка и каза:

— Седни.

Така че аз седнах зад бюрото, а той седна на един от столовете до стената.

— Аз съм Сам Фрийд — представи се той.

Никога не бях чувал за него.

— Пиетро Брона — отговорих аз.

В него имаше нещо, което ме караше да се чувствам като човешко същество — дори в момент, когато бях облечен с оранжев гащеризон и окован с белезници.

— Работя за Министерството на правосъдието — каза ми той. — Макар че вече съм почти пенсионер.

Точно това каза. Не каза например: „Аз измислих Програмата за защита на свидетелите“, макар че това беше вярно. Нито например: „Аз прекърших гръбнака на мафията и хората, на които съм дал имунитет, извършват повторно престъпление по-рядко от всички останали хора“.

Естествено, освен това не каза и че е един от най-мразените хора в системата на правосъдието. За да нанесе този смъртоносен удар на мафията, беше уредил множество боклуци с нов живот, а повечето обикновени и дори федерални ченгета смятаха, че това е неприемливо.

Естествено, беше евреин. Никой друг не би се борил за справедливост толкова упорито, като през цялото време знае, че успехът ще го превърне в парий. Баща му беше работил на рибния пазар на Фултън Стрийт и беше плащал четирийсет процента рекет на Албърт Анастасия.

Както ви казах обаче, дотогава никога не бях чувал за него.

— Аха — подхвърлих аз, колкото да кажа нещо.

— Бабу Мармосет^[4] ми каза за теб — добави той.

— Не знам кой е той — отвърнах аз.

— Индиец. Лекар. С дълга коса. Бил си на преглед при него преди няколко седмици.

— А, да.

Наистина си спомних за кого говори, макар че само някой от поколението на Фрийд би казал, че Мармосет е с дълга коса. Мармосет беше говорил по телефона и беше попълвал картона ми, докато ме преглеждаше. После ми каза: „Нищо ти няма“. Бях почти сигурен, че това беше цялата ни комуникация.

— Изненадвам се, че ме е запомнил — казах на Фрийд. Стори ми се малко разсеян.

Фрийд се засмя.

— Той винаги е малко разсеян. Бог знае на какво ще бъде способен, ако се съсредоточи. Нека да ти разкажа една история.

Фрийд качи краката си на бюрото, преди да продължи.

— С жена ми обичаме да ходим на вечеря с представление. Организират ги в китайските ресторанти — има актьори, които разиграват някакво престъпление, а клиентите трябва да го разкрият. Звучи абсурдно, но публиката поне вечеря нещо, а актьорите също не остават гладни. Понякога Бабу също идва. Винаги изглежда така, все едно изобщо не внимава. Всъщност най-често е с някое момиче. Така че цяла вечер зяпа циците на момичето или пък си проверява съобщенията в гласовата поща. Но накрая на вечерта, когато трябва да се познае кой е извършил престъплението, той винаги знае отговора.

— Сериозно ли? — попитах го аз.

— Най-сериозно — отговори Фрийд. — Освен това е най-добрият познавач на човешката природа, когото съм срещал. А аз съм срещал доста.

Не добави „като Джак и Боби Кенеди например“, въпреки че можеше да го направи. После продължи:

— Бабу те описа като „интересна личност, която не е непоправима“. Според мен това означава не само че заслужаваш втори шанс, но и че разполагаш с достатъчно информация, за да си го купиш.

Поклатих глава. Фрийд вече ми беше станал толкова симпатичен, че не исках да го разочаровам, но не исках и да го лъжа.

— Аз почти не говорих с него — отговорих. — И не искам да свидетелствам.

— Добре. Това може да почака. Но не много дълго. Ще се наложи да ускориш темпото. Тази възможност няма да я има вечно.

— Не искам да влизам в Програмата за защита на свидетелите, ако не се наложи. Не съм готов на такава стъпка.

— Няма как да знаеш това — отговори Фрийд. — Програмата за защита не е това, което си мислиш. Смисълът не е да живееш живота на някой друг. Смисълът е да заживееш собствения си живот.

— Това ми е малко сложно — отбелязах аз.

— Не вярвам — каза той. — Помисли си какво щеше да избере дядо ти.

— Дядо ми?!

— Извинявай, че го намесвам. Но мисля, че знам какво е мислел за теб и какво щеше да си помисли, ако те види тук. И според мен ти също го знаеш.

— С всички потенциални свидетели ли говорите така? — попитах аз.

— Съвсем не — отговори той. — Но Бабу Мармосет каза, че с теб може.

— Той дори не ме познава!

Фрийд сви рамене.

— Както ти казах, той има дарба. Сигурно те познава по-добре и от теб самия.

— Това не е много трудно — подхвърлих аз.

— Прав си, не е — каза Фрийд, свали краката си от бюрото и се изправи. — Но аз мисля, че много добре знаеш точно какво ти дава мафията. Дава ти няколко сервитьори в скъпи ресторанти, които ти се подмазват, защото им плащаш и се страхуват от теб, а ти отнема всичко останало. Включително красивата ти млада дама.

Когато той говореше за нея, това не ме притесняваше. Но освен това много добре разбирах какво прави.

— Манипулирате ме — отбелязах аз.

— Кой седнал да се оплаква! — каза той, запътил се към вратата. На прага се обърна и каза: — Ако наистина те манипулирах, щях да те попитам нещо друго: защо мафията искаше да ликвидира семейство Карчър?

— Не знам за какво говорите — казах аз.

Той не ми обърна внимание.

— Нали видя на какво затънтено място живеят? Кого са могли да идентифицират? Мислиш ли, че са познавали хора по-нагоре по веригата?

Дума не обелих.

— Отговорът е „не“. Познавали са само хора по-надолу по веригата. Точно затова мафията е искала да се отърве от тях. За да може самият бизнес да продължи с други подизпълнители. Пак ще ти се обадя — рече той, преди да излезе. — Но ако те манипулирах, щях да ти предложа да помислиш за това, както и какво би казал дядо ти, ако знаеше.

 

 

Разбира се, Фрийд беше прав за семейство Карчър. Милиони пъти си го бях мислил.

Но тази нощ си легнах без тапите за уши, за да не се налага да мисля отново.

 

 

Сигурно знаете всичко за самия съдебен процес, нали вечно зяпате Фокс Нюз. Но нямате представа колко затормозяващо скучно беше — дори за мен. Федералните от няколко месеца работеха по операция „Руски кукли“, преди да се намеся и да прецакам всичко, така че имаше хиляди финансови документи, които всеки човек с достатъчно мозък, за да не работи на държавна служба, никога не би се заел да прочете на глас пред съдебните заседатели. Да не говорим, че повечето от документите нямаха почти никаква връзка с италианската мафия. Или, както я наричат феберейците, ЛКН.

ЛКН е съкращение на „ла коза ностра“ — „нашето нещо“, или по-скоро „нашата работа“. Никога не съм чувал мафиот да употребява този израз, да не говорим за съкращението.^[5]

Така или иначе процесът се влачеше от мудно по-мудно. И тогава, десетина дни след встъпителните изявления — точно след като пуснаха записа на моето обаждане на 911 от онази бензиностанция и експертът по фонетика се изказа, че има 85% вероятност гласът на записа наистина да е моят глас — обвинението извади мистериозното доказателство и всичко започна да се развива много по-динамично.

 

 

Мистериозното доказателство беше една отрязана и одрана човешка ръка, за която обвинението твърдеше, че е била на Циците.

Ръката беше отвратителна. Наистина веднага се виждаше, че е с твърде деликатна структура и не може да не е женска, но пък беше малко голяма, за да е на подрастващо украинско момиче. И не беше трудно да повярвате на твърдението на федералните, че са намерили ръката извън фермата, близо до мястото, на което е била паркирана колата, за която на свой ред искаха да докажат, че е била моята. И че следите от нож по цялата ръка доказват, че е била одрана, а не например нахапана от някакви невестулки.^[6]

Ръката изглеждаше ужасяващо. Особено когато федералните я прожектираха в крупен план на един екран, опънат в съдебната зала.

Естествено, Ед Лувак веднага възрази, но Довован се оказа прав: макар че обвинението нямаше право да пази ръката в тайна от защитата, както е по прецедента от делото „Брейди срещу щата Мериленд“, съдията въпреки всичко прие ръката за доказателство — просто защото беше толкова гротескна и щеше да осигури реклама на процеса в пресата. Предполагам, че имаше и друга причина — защото ръката беше единственото доказателство, което можеше да доведе до наказателна присъда.

Трябва да разберете, че юли 2000 г. беше страхотно време да ви съдят за убийство — поне относително погледнато. Пет години по-рано процесът срещу О Джей Симпсън беше успял да опорочи понятието косвено доказателство, на което дотогава се базираше почти всяка наказателна присъда в историята на американската съдебна система. Косвените доказателства включват всичко, с изключение на веществените доказателства и преките свидетелски показания. Ако си купите харпун, кажете на всички в бара, че отивате да убиете някого с него, и се върнете след един час с харпуна, в който вече няма стрела, за да се похвалите, че работата е свършена, всичко това са косвени доказателства. Процесът срещу О Джей успя да направи подозрителни дори веществените доказателства, защото всички празноти около събирането и съхранението им позволяваха да се предположи, че ченгетата са ги манипулирали.

А към момента свидетелските показания от години се смятаха за недостатъчно надеждни. И напълно основателно. В моя случай и без това нямаше да има много свидетели — само Майк, доставчикът с пикапа, който щеше да разкаже какво е видял или не е видял в огледалото за обратно виждане.

В същото време федералните не разполагаха с почти никакви веществени доказателства, освен ръката. Цялата Ферма беше потънала в кал, но в нея нямаше никакви отпечатъци, които да са достатъчно големи, за да бъдат мои.^[7]

Така че ръката беше строго охранявана и най-вероятно наблюдавана през цялото време от момента, в който я бяха открили. Това ми се струваше малко глупаво. Искам да кажа, кой точно се занимава с това? Дали трябва да седите в хладилника, за да не я изпускате от поглед? Както и да е, ръката си свърши работата.

На федералните дори не им се наложи да правят ДНК изследвания — което така или иначе не бяха в състояние да направят, защото нямаха друга проба от тъкан на Циците, с която да я сравнят. След процеса срещу О Джей ДНК изследванията бяха започнали да се смятат за някаква конспирация на надути професионалисти, създадена да заблуждава честните съдебни заседатели с различни глупости. Защитата можеше да си прави ДНК изследвания — като по този начин се представи за банда надути задници, така че съдебните заседатели в никакъв случай нямаше да повярват на резултатите — но обвинението не планираше да се занимава с ДНК-то.

Това адски ме обърка.

Искам да кажа, ръката беше там. Пред всички. Не можех да си спомня дали Циците имаше дълъг маникюр. Но ръката очевидно беше на някого. Ако момчетата от семейство Карчър не я бяха отрязали, значи я беше отрязал някой друг, а това означаваше, че някой може би се опитва да ме натопи.

Но кой? И защо?

Прокурорът постоянно споменаваше ръката, независимо какви скучни глупости пробутваше в същото време. Например записите от охранителните камери, на които имаше толкова много смущения, че се наложи да ги пуснат със субтитри, така че половината зрители в съдебната зала — и две трети от съдебните заседатели заспаха по местата си. До момента, в който прокурорът каза: „Не забравяйте, че говорят за жестокия престъпник, който е направил това с ръката на една жена“, и пак показа снимката на ръката — тогава всички веднага пак се събудиха.

Процесът стана малко по-интересен, когато от обвинението започнаха да показват снимки на Фермата, включително от мазето, и още веднъж в самия край, когато призоваха Майк от супермаркета, за да свидетелства как ни е закарал с пикапа си. Майк беше впечатляващо кисел, но успя да разсмее всички с думите:

— Не видях кой беше зад гърба ми. Може да е бил и снежният човек Йети.

Освен това обвинението постепенно започна да подготвя почвата за показанията на арестувания мафиот, който беше станал информатор, а това сигурно щеше да е още по-интересно.

Но, както знаете, процесът свърши по-рано.

 

 

Една вечер Сам Фрийд дойде в килията ми. В полунощ. Не искаше да говори с мен, докато един надзирател не ни заведе в кабинета, където се бяхме запознали, и не ни остави сами.

— Виж, момче — каза ми той тогава. — Ще се случи нещо. Няма да ти кажа какво, защото искам да се съсредоточиш върху това, което ти говоря. А когато разбереш, вече няма да си в състояние да се съсредоточиш върху каквото и да било.

— Престани с тези глупости… — започнах аз.

— Няма да престана — прекъсна ме той. — Изслушай ме. Направих ти предложение, което можеше да се окаже най-доброто нещо в живота ти. Можеше да станеш лекар, по дяволите, точно като дядо си. Можеше да станеш какъвто поискаш. Можех да направя така, все едно си роден в богато консервативно семейство.

— Никога не съм искал да се родя в богато консервативно семейство.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Ще направя всичко възможно пак да ти отправя това предложение, когато всички се успокоят — продължи той. — Но за известно време никой няма да бъде спокоен. Само не забравяй, че рано или късно хората отново ще започнат да мислят с главите си. А ако ти свидетелстваш срещу Дейвид Локано, това ще се оцени от Министерството на правосъдието. Чуваш ли ме?

— Не съм сигурен — отговорих аз. — Нямам представа за какво точно говориш.

— Утре сутрин ще разбереш, повярвай ми. Така че искам тази нощ да си помислиш за това — да приемеш сделката, ако мога да ти я предложа. С твое позволение ще се обадя на приятелката ти и ще й оставя моя номер. Може ли да го направя?

— Ами… да, но…

— Ще разбереш всичко утре сутринта — каза той. — А когато се случи, използвай главата си, за бога.

 

 

В осем часа на следващата сутрин съдията отхвърли всички обвинения срещу мен, като се позова на прецедента от делото „Брейди срещу щата Мериленд“, и постанови, че ръката не е трябвало да бъде приемана за доказателство в съда. Шест часа по-късно ме пуснаха на свобода. Донован дойде да ме вземе, заведе ме на обяд и ми разказа какво точно е станало.

Адвокатите ми бяха решили все пак да направят ДНК анализ на ръката. Бяха сметнали, че хората вече не са толкова прости както по време на процеса срещу О Джей преди пет години, и изследването нямало да навреди. Когато бяха получили резултатите, се бяха обадили и на рентгенолог, за да се произнесе за ръката. После на патоанатом. И накрая на зоолог.

Ръката не беше ръка. Беше лапа. На мечка. Мъжка мечка. И това беше краят на делото.

Още същия ден обвинението се опита да засекрети всички материали по делото, но вестниците вече се бяха приготвили със заглавия, които експлоатираха всички възможни игри на думи с „мечка“, „лапа“ и „нокти“, за които бяха успели да се сетят.

Горките шибаняци нямаха никакъв шанс.

А това не беше съвсем честно. Никой не спря да повтаря каква колосална глупост се е случила и колко тъп трябва да е някой, за да обърка меча лапа с човешка ръка. Но аз бях в онази съдебна зала, както и много други хора. И нито един от нас не се усъмни за секунда. Поне на снимките това не си личеше.

Дори след като завърших медицинската академия, приликата продължаваше да ми се струва изумителна, особено ако махнете ноктите, което ловците правят, когато одират кожата на мечките. Мечките са единствените бозайници, освен приматите, които могат да ходят на задните си лапи. А когато ги одерете, толкова много приличат на хора, че инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа са вярвали, че мечките наистина стават хора, след като бъдат одрани. А инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа със сигурност са одрали много повече мечки, отколкото някой пиян лаборант във ФБР. Да не говорим за журналистите от „Ню Йорк Поуст“.

Няма значение.

Но оттогава започнаха да ми викат Мечока.