Джош Базел
Анатомията на Питър (13)

11

От стаята на сестрите до стаята на човека със задника и Мосби към мен се приближава един млад „доброволец“ с престилка — едно от онези хлапета, които учат в кварталния колеж и си вярват, че някой ден ще завършат медицина и ще станат неврохирурзи. Иска да се превърне в онзи дядо, който ще работи цял живот и ще постави основите на семейното състояние. И може би наистина ще го направи.

Знам всичко това, защото един ден го попитах защо има афроприческа, подстригана с формата на човешки мозък.

— Ей, доктор Браун…

— Нямам време — казвам му аз.

— Няма проблеми. Само исках да ви кажа, че свалих пациента на ФТ.

ФТ означава „физиотерапия“. Спирам.

— Кой пациент?

Хлапето проверява в папката.

— Мосби.

— Кой ти каза да свалиш Мосби на физиотерапия?

— Вие. Такива бяха назначенията.

— Назначенията ли? Мамка му. И как го свали?

— С инвалидна количка.

Мамка му! Надниквам при сестрите.

— Случайно някой да е занесъл картона на Мосби при него, а после да го е върнал тук и да го е сложил на рафта за процедури?

Четирите сестри, които работят тук, избягват да ме гледат в очите — както правят винаги, когато нещо се обърка. Все едно гледам научно-популярен филм за поведението на животните.

— Ти наистина ли го закара на физиотерапия? — обръщам се аз към хлапето.

— Не. Казаха ми да го оставя в чакалнята, докато проверят в кой кабинет да го пратят.

— Добре. Искаш ли да дойдеш на разходка?

— Да! — отговаря той.

Обръщам се към моите студенти, които тъкмо излизат от стаята на човека със задника и Мосби.

— Слушайте сега. Ако някой попита къде е Мосби, ще кажете, че е в радиологията. Ако ви кажат, че вече са проверили в радиологията, ще кажете, че всъщност сте имали предвид физиотерапията. Междувременно искам да ми откраднете някакви антибиотици, защото ще пристигнат резултатите от лабораторията за тази гадост, с която ме инжектираха. Искам цефалоспорин, макролид и хинолон от трето поколение. Освен това искам и антивирусни медикаменти^[1]. Донесете ми всичко, до което се докопате. Измислете някаква комбинация, от която няма да пукна. Ако не можете, просто препишете това, което съм предписал на човека със задника, но удвоете дозата. Разбрахте ли?

— Да, сър — казва едното студентче.

— Добре. И не се стряскайте.

После се обръщам към хлапето с афроприческата във форма на мозък и казвам:

— А ти ела с мен.

 

 

Докато слизаме с асансьора, пак го питам как се казва.

— Мършон — отговаря то.

Не го питам как се пише това.

Накарал съм го да си облече палтото. Аз съм облечен с престилка, на която е зашито името „Д-р Лоти Луиз“. Не знам коя е Лоти Луиз, но очевидно си оставя престилката на удобни места. Или поне досега е правила така.

— Между другото, Мършон, никога не си прави пиърсинг на езика — подхвърлям, докато пристигаме.

— В никакъв случай, да не съм луд! — отговаря той.

Навън вали сняг, който обръща на суграшица, така че пред болницата е пълен хаос. Както се казва, видимостта е ниска.

Не знам на какво се надявах — добре де, надявах се на следи от инвалидна количка в кишата — но тротоарът е посипан със сол и по него минават петдесет души в минута. Освен това на фасадата на болницата има метална козирка, дълга петдесет метра. На тротоара под нея не се вижда нищо, освен черни локви.

— Накъде ли е тръгнал? — питам аз. А си мисля: ако изобщо е излязъл от тук, защото на всяка страна на сградата има поне по един изход.

— Насам — отговаря Мършон.

— Защо насам?

— Защото е надолнище.

— Ха! — казвам аз. — Вече се радвам, че те взех.

 

 

Стигаме до ъгъла и виждаме, че улицата, пресичаща авенюто, по което вървим, се спуска към реката още по-стръмно. Мършон кимва и продължаваме по улицата.

След две пресечки стигаме до десетина метра киша, способна да задържа следи. Разбираме това, защото в нея са останали ясни следи от инвалидна количка. Следите сочат към една метална врата на сграда със заковани прозорци, издраскана с графити, но изчезват малко преди нея.

Отивам и удрям по вратата. Мършон подозрително оглежда сградата.

— Какво е това място? — пита ме той.

— Казва се „Големите пръчки“ — отговарям.

— Какво представлява?

— Ти сериозно ли питаш?

Той ме гледа недоумяващо.

— Гей бар — обяснявам.

Вратата се отваря. На прага стои петдесетгодишен чернокож мъж с посивяла коса и гръден кош като буре. Облечен е с памучна работна риза и носи бифокални очила.

— Кажете — промърморва той и накланя главата си назад, за да ни погледне през долната половина на очилата.

— Търсим чернокож старец в инвалидна количка — отговарям аз.

Известно време той просто стои и си подсвирква някаква мелодия, която не разпознавам. После казва:

— Защо?

— Защото искахме такъв за коледен подарък — обажда се Мършон. — А в магазина са свършили.

— Защото е пациент в болницата и е избягал — отговарям аз.

— От психиатричната болница ли?

— Не. Има гангрена на двата крака. Макар че освен това е луд наистина.

Мъжът се замисля за момент, като продължава да си свирка.

— Не знам защо, но по някакъв идиотски начин ми вдъхвате доверие — казва най-сетне той. — Човекът, когото търсите, продължи към парка.

— Защо дойде тук? — питам аз.

— Искаше одеяло.

— Даде ли му?

— Дадох му да се завие с едно яке, което си е забравил някой клиент. — Той се оглежда и потреперва от студ, което го кара да спре да си подсвирква. — Това ли е?

— Аха — отговарям аз. — Но ти дължим една услуга. Ела в болницата, за да ти прегледаме емфизема.

Мъжът присвива очи и се вглежда в името на бялата ми престилка.

— Благодаря, доктор Луиз — казва ми той.

— Казвам се Питър Браун. Това е Мършон. Ще те вкараме безплатно.

Мъжът започва да се смее, но се закашля и спира.

— Мисля, че съм доживял толкова години точно защото не съм стъпвал в болница — отговаря той.

— И ти си прав — съгласявам се аз.

 

 

Докато отиваме към парка, Мършон ме пита как съм разбрал, че човекът има емфизем. Изброявам му физическите симптоми и накрая питам:

— Нека да те науча на нещо, Мършон. Какви са хората, които постоянно си подсвиркват?

— Задници? — казва той.

— Добре. И какви още?

Мършон се замисля, преди да отговори.

— Хора, които си мислят за нещо, и подсъзнателно се сещат за мелодия, свързана с него. Например, когато те изпитват за черепно-мозъчни нерви и неволно започнеш да си подсвиркваш мелодията на „Горе главата“.

— Добре — казвам аз. — Но освен това много хора си подсвиркват, защото подсъзнателно се опитват да увеличат налягането в белите си дробове, така че да поемат повече кислород.

— Сериозно?

— Аха. Нали знаеш онези джуджета от филма за Снежанка, които работят в мината?

— Да, сещам се.

— Ако беше болен от силикоза, и ти щеше да се скъсаш от свирукане.

— Мамка му — казва той.

— От мен да го знаеш — казвам му аз.

До края на пресечката се чувствам точно като професор Мармосет.

 

 

Когато го намираме, Дюк Мосби е спрял в един каменен павилион сред парка „Ривърсайд“ с изглед към река Хъдсън. Гледката наистина е страхотна, но реката си го връща тъпкано за нея, като блъска влажен бръснещ вятър в лицата ни. От онзи вятър, който се усеща дори през отворите за вентилация на болничните чехли. Той завихря падащия сняг. Косата и миглите на Мосби са побелели.

— Какво става, мистър Мосби? — извиквам аз, за да ме чуе през вятъра.

Той се обръща и се усмихва.

— Нищо особено, докторе. А при теб?

— Познаваш ли Мършон?

— Естествено — отговаря Мосби, без да го погледне. — Я ми кажи нещо, докторе. Защо е толкова важно човек от време на време да погледа реката?

— Не знам — отговарям. — Май съм изпуснал тази лекция в медицинската академия.

— Според мен е, защото поне понякога трябва да виждаме нещо, което Бог е създал. Ако оставят малко дървета покрай лагерите за военнопленници, хората няма да искат да бягат толкова.

— Ако искам да видя нещо, което Бог е създал, предпочитам да погледам някоя путка — обажда се Мършон.

— Случайно да виждаш някоя путка наоколо? — пита го Мосби.

— Ами не.

— Значи ни остава реката — отговаря Мосби и едва сега забелязва прическата на хлапето. — Какво е това на главата ти, по дяволите?

В този момент ми хрумва мисълта, че май откачам.

— Може ли вече да се връщаме в болницата? — питам аз.

 

 

Във фоайето отново се опитвам да се свържа с професор Мармосет, по-скоро по навик. Стискам зъби, защото очаквам да чуя автоматичния телефонен секретар, но вместо това той отговаря лично.

— Здрасти, Карл — казва той.

— Професор Мармосет?

— Да? — казва той с известно объркване. — Кой се обажда?

— Ишмаел — отговарям. — Задръжте така.

После се обръщам към Мършон.

— Ще се оправиш ли оттук нататък?

— Ще се оправя, докторе — отговаря ми той.

— Вярвам ти — казвам му аз, като го гледам право в очите.

Хората понякога се впечатляват от този номер.

— Закарай го във физиотерапията, изчакай двайсет минути и попитай защо още не са го насочили към някой кабинет. Когато ти кажат, че няма записан час, го върни горе и кажи, че във физиотерапията са объркали документите. Разбра ли?

— Разбрах.

— Вярвам ти — повтарям аз и отново се обръщам към телефона. — Професор Мармосет?

— Ишмаел! Не мога да говоря много, чакам друго обаждане. Какво става?

Какво става ли? Толкова се радвам, че съм се свързал с него, та не мога да си спомня точно откъде смятах да започна.

— Ишмаел?

— Имам пациент с рак на стомаха — отговарям аз.

— Лоша болест. И какво?

— Ще го оперира един хирург, който се казва Френдли. Проверих го…

— Джон Френдли?

— Да.

— И пациентът е твой?

— Да.

— Нека някой друг да го оперира — казва ми той.

— Защо?

— Защото предполагам, че искаш пациентът ти да оживее.

— Френдли е хирургът с най-висок рейтинг в Ню Йорк — изтъквам аз.

— Да, според списанията — казва професор Мармосет. — Но той фалшифицира статистиката. Например използва собствени кръвни банки в операционната, така че да не докладва за кръвопреливане. Ако говорим за истинския живот, той е заплаха за живота на пациентите.

— Господи — казвам аз, защото току-що съм се сетил нещо. — Той не искаше пациентът да подписва нареждане да не го съживяват.

— Точно така. Ако се превърне в зеленчук, Френдли няма да го докладва като смъртен случай.

— Мамка му! Как да се отърва от него?

— Чакай да помисля — казва професор Мармосет. — Добре, измислих. Ще се обадиш на един хирург от „Корнел“, който се казва Лиланд Маркър. Сигурно е на ски, но от кабинета му ще се свържат с него. Кажи на секретаря му, че Бил Клинтън трябва да се оперира, но тайно се е записал в Католическата болница в Манхатън, за да не разберат журналистите. Кажи му, че Клинтън се е записал под фалшиво име, и му кажи името на пациента си. Маркър ще побеснее, когато разбере истината, но дотогава ще е прекалено късно и няма да може да откаже операцията.

— Май нямам време за това — отговарям аз. — Мисля, че Френдли ще го оперира след няколко часа.

— Ами винаги можеш да му сипеш сънотворно в кафето, но доколкото съм чувал за него, той дори няма да го усети.

Подпирам се на стената. Бръмченето в ушите ми е станало по-силно и започва да ми се вие свят.

— Професор Мармосет — казвам аз. — Имам нужда този пациент да остане жив.

— Някои хора май трябва да се научат да се дистанцират от пациентите си.

— Не, не, наистина имам нужда този пациент да остане жив.

Професор Мармосет замълчава. После ме пита:

— Наред ли е всичко, Ишмаел?

— Не — отговарям аз. — Налага се да спася този пациент на всяка цена.

— Защо?

— Дълга история. Но се налага.

— Да се тревожа ли за теб?

— Не. Няма полза от това.

Професор Мармосет отново замълчава, докато реши какво да ме прави.

— Добре — казва той. — Затварям, но само защото очаквам няколко други обаждания. Искам да ми се обадиш пак, когато можеш да ми кажеш какво точно става. Остави ми съобщение. Междувременно май трябва да се подготвиш за операция.

— Да се подготвя за операция?! Не съм правил операция от медицинската академия. А и тогава се изложих.

— Да, спомням си — отговаря ми той. — Но не може да си по-зле от Джон Френдли. Успех.

После затваря.